Питър Мей
Черната къща (8)

Седма глава

Измина цяла година, преди да събера кураж да пренебрегна майчината забрана да посещавам фермата на Маршели. Аз поначало рядко лъжех, но когато го правех, поне се стараех да бъде убедително. Често чувах другите деца да разправят на родителите и учителите си всевъзможни небивалици и по лицата на възрастните веднага проличаваше, че не им хващат вяра. Важно беше да измислиш нещо правдоподобно, а после да си го пазиш като полезен инструмент за употреба при нужда. Ето защо родителите ми нямаха никаква причина да се усъмнят, когато онази съботна сутрин им казах, че ще отида до Артър да си поиграем. В крайна сметка защо едно шестгодишно дете ще лъже за нещо подобно?

Разбира се, казах им го на английски, тъй като у дома келтски вече не се говореше. Езикът се оказа много по-лесен за научаване, отколкото предполагах. Баща ми, макар и с неохота, бе купил телевизор и аз с часове седях като залепен пред него. На тази възраст попивах новите познания като гъба. Просто сега за всичко имаше по две думи вместо по една.

Баща ми остана разочарован, че ще ходя при Артър, защото цяло лято се бе занимавал да ремонтира една стара лодка, изхвърлена от морето на плажа. Върху нея нямаше име, а боята бе напълно избеляла от солената вода. Въпреки това той помести обява с нейното описание в „Сторноуей Газет“, предлагайки да я върне на законния й собственик, ако той предяви правата си. Прояви педантична честност, но въпреки това мисля, че остана доволен, когато никой не се появи и той можеше с чиста съвест да я нарече своя.

Онова лято прекарвах дълги часове с него да търкам дървения корпус и да държа тезгяха да не се клати, докато той режеше нови дъски от още материал, изхвърлен от морето. Успя да се сдобие евтино с ключове за греблата от една разпродажба, а самите гребла изработи собственоръчно. По-късно възнамеряваше да й сложи мачта и да опъне върху нея платно от големия къс зебло, който бяхме намерили при една от нашите плажни експедиции. Имаше също стар развален извънбордов мотор, който все се канеше да ремонтира, за да можем да се придвижваме както с него, така и с помощта на вятъра. Но всичко това беше в перспектива. Засега искаше просто да я пусне на вода в първия слънчев ден и да гребе от Порт ъв Нес до пристанището на Кробост.

Беше я боядисал отвън и отвътре, за да я предпази от солта. Лилава, естествено, както и всичко останало в нашия живот. А от двете страни на носа с пищни бели букви бе изписано името й — „Ейли“, което бе келтският вариант на Хелън, името на майка ми.

Моментът наистина бе идеален за целта — ясно съботно утро през септември, преди бурите, които щяха да настъпят с равноденствието. Слънцето светеше ярко и в лъчите му все още имаше топлина, а лекият ветрец едва браздеше спокойното море. Баща ми заяви, че днес ще бъде големият ден, и аз бях разкъсан от жестока дилема. Въпреки това казах, че вече съм обещал на Артър. Баща ми отговори, че с него можем да си играем и другата събота, защото дотогава времето най-вероятно ще се развали и „Ейли“ ще трябва да остане под покривалото си на двора чак до следващата пролет. И че ако не искам да тръгна с него, ще отиде сам. Предполагам, надяваше се, че ще променя решението си и в крайна сметка ще изкараме заедно лодката на първото й плаване. Не можеше да проумее как пропускам подобен шанс. Работата бе там, че аз действително можех да си играя с Артър по всяко време, но този ден въпреки стриктната забрана на майка ми бях обещал на Маршели, че ще я посетя във фермата. И дори това да разбиеше сърцето на баща ми, а вероятно и моето, нямаше да наруша дадената дума.

И така, изпълнен със смесени чувства, аз се сбогувах и се упътих по посока на дома на Артър, превил плещи под тежестта на лъжата. Бях му казал да не ме очаква тази събота, защото ще бъда зает. Скоро свърнах по пътеката през полето и тичах, докато не се уверих, че от Кробост вече не могат да ме видят. Отне ми десетина минути да стигна пътя Крос — Скигерста, където завих по посока на Милънейс. Вече познавах маршрута добре, защото цяла година бях изпращал Маршели след училище заедно с Артър. Но за първи път се осмелявах да отида в събота. Рандеву, уредено тайно по време на откраднат разговор на площадката. Бях преценил, че е най-добре Артър да не знае нищо по въпроса. Поне веднъж исках Маршели само за себе си. Но докато се спусках надолу по хълма по черния път, водещ към фермата, изпитах вина заради измамата — неприятно чувство, все едно си преял тайно с лакомства.

Пред бялата порта спрях в колебание. Все още не бе късно да променя решението си. Ако тичах през целия път, вероятно щях да се прибера, преди баща ми да е качил лодката върху ремаркето, и никой нищо нямаше да разбере. Но ето че вятърът довя до мен гласче, звънко и ясно:

— Фииин… Здрасти, Фин!

Вдигнах очи и видях Маршели, припкаща по пътеката откъм къщата. Навярно ме бе наблюдавала, така че вече нямаше връщане назад. Тя пристигна запъхтяна, с пламнали бузи и ярки като синчец очи. Косата й бе сплетена на плитки както в първия учебен ден и вързана със сини панделки, в тон с очите.

— Хайде, влизай. — Тя отвори портата, сграбчи ме за ръката и аз, преди да разбера какво става, преминах от другата страна на огледалото и се озовах в нейния свят.

Майката на Маршели бе красива жена, която миришеше на рози и говореше английски със странен мек акцент, звучащ почти като музика в ушите ми. Имаше вълниста кестенява коса и шоколадови очи и бе облечена с кремав вълнен пуловер и сини дънки, върху които носеше щампована престилка. На краката си бе обула зелени гумени ботуши и явно нямаше нищо против да ръси засъхнала кал от подметките им навред по пода на голямата кухня. Тя прогони навън две игриви кучета порода „Бордър ко̀ли“, заръча ни да сядаме на масата и ни наля две големи чаши мътна домашна лимонада. Каза, че ме е виждала в църквата заедно с родителите ми, но аз нямах спомен да съм я забелязвал там. Беше пълна с въпроси. Какво работи баща ми? А майка ми? Какъв смятам да стана, когато порасна? Аз нямах и най-малка представа, но не исках да си го призная, затова отвърнах, че искам да стана полицай. Тя повдигна учудено вежди, но се съгласи, че професията е добра. През цялото време усещах върху себе си очите на Маршели, слушаща внимателно отстрани, но нарочно не се обръщах да я погледна, защото знаех, че само ще се изчервя.

— Е — попита майка й, — ще останеш ли за обяд?

— Не — отсякох, но после си дадох сметка, че вероятно съм прозвучал нетактично и добавих: — Обещах да се прибера у дома до дванайсет. Мама каза, че дотогава ще е сготвила, а после с татко ще излизаме с лодката. — Бързо ми ставаше ясно, че изричането на една лъжа води до друга. А после и до следваща. Започнах да изпадам в паника, че може да ме питат още нещо, за което да се наложи да излъжа, затова реших да сменя темата: — Може ли още малко лимонада, моля?

— По-късно — каза Маршели, след което се обърна към майка си: — Отиваме да си играем в плевнята.

— Добре, само внимавайте за кърлежи.

— Кърлежи? — попитах, когато излязохме на двора.

— Да, едни дребни гадинки. Трудно се виждат, но живеят в сеното и обичат да хапят. Ето, виж. — Тя запретна крачола на дънките си и ми показа малките червени петънца по крака си. Някои бяха разчесани и кървяха.

Бях ужасѐн.

— Защо ще ходим там тогава?

— Не бой се, нали сме с дълги панталони. А и теб сигурно няма да те ухапят. Татко казва, че обичали само английска кръв.

Тя отново ме улови за ръка и ме поведе през двора на фермата. Половин дузина кокошки се разбягаха с кудкудякане пред нас. Отляво имаше каменен обор, където хранеха и дояха кравите, а също кочина, в която три едри розови прасета ровеха със зурли сред пръсната слама и едро нарязано цвекло. Изглеждаше, че единственото, което ги интересува, е да ядат, дрискат и пикаят. Острият сладникав мирис на свинска тор изпълваше въздуха и аз сбърчих нос.

— Тук вони.

— Нали е ферма. — Маршели явно намираше това напълно в реда на нещата. — Животните така си миришат.

Отвътре плевнята беше огромна, пълна с бали сено, които стигаха почти до тавана. Маршели започна да се катери по тях, но по едно време се обърна и като видя, че още стоя край вратата, раздразнено ми махна с ръка.

— Хайде, какво чакаш!

Неохотно я последвах нагоре, докато не се озовахме в тясно празно пространство под самия покрив от гофрирана ламарина. То бе напълно заградено и до него се стигаше само по едрите стъпала, образувани от балите сено.

— Това е моето местенце. Татко ми го направи. Разбира се, ще изчезне през зимата, щом започнем да даваме сеното на животните. Как ти се струва?

Озърнах се в захлас. Аз не притежавах никакво място, което да бъде само мое, с изключение на миниатюрната си таванска стаичка, в която не можех да върша нищо, без цялата къща да чуе. Затова и прекарвах повечето си време навън.

— Супер е.

— Гледал ли си каубойски филми по телевизията?

— Естествено — отвърнах небрежно, сещайки се за един сериал с герои, наречени Смит и Джоунс, който ми бе малко трудно да следя.

— Добре, защото знам страхотна игра на индианци и каубои.

Отначало помислих, че става дума за някаква игра с пионки, докато не се оказа, че аз трябва да бъда каубоят, пленен от войнствено племе, а тя — индианската принцеса, която се влюбва в мен и ми помага да избягам. Не останах особено въодушевен, защото не приличаше на никоя от игрите, които бяхме играли с Артър, но Маршели вече бе обмислила всеки детайл и не ми остави място за отстъпление.

— Ти сядай тук — отведе ме в един ъгъл и ме накара да седна с гръб, притиснат в балите. После отиде до някакво скривалище в сеното и се върна с парче въже и голяма червена носна кърпа в ръце. — А аз ще те завържа.

— Не мисля, че идеята е добра — понечих да се изправя, но тя ме бутна обратно с неподозирана сила.

— Разбира се, че е добра. Трябва да си вързан, за да мога да се поява аз и да те развържа. А няма как да се вържеш сам, нали?

Приех съображенията й с голяма неохота и тя завърза първо ръцете ми зад гърба, а сетне прокара въжето до глезените ми и омота и тях. Седях безпомощен, с подвити под брадичката колене, докато Маршели отстъпи назад, съзерцавайки с доволна усмивка творението си. Започвах сериозно да се съмнявам доколко е било разумно изобщо да идвам във фермата. Каквото и да си бях представял, че ще правим, то със сигурност не беше това. Но най-лошото тепърва предстоеше. Маршели се наведе и започна да покрива лицето ми с носната кърпа.

— Ей, какво правиш? — дръпнах глава встрани в напразен опит да я спра.

— Стой мирно, глупчо. Трябва да си с вързани очи. Индианците винаги връзват очите на пленниците си. А и ако ме видиш, че идвам, може неволно да ни издадеш.

Усетих как в мен се надига паника. Тя определено не бе с всичкия си.

— Да ни издам на кого? — озърнах се в тясното, оградено с бали сено пространство. — Тук няма никого!

— Разбира се, че има. Но в момента всички спят. Това е единствената причина да мога да се промъкна незабелязано и да те освободя. А сега не мърдай, за да ти сложа превръзката.

Не бях в положение да се противя, след като вече й бях позволил да стигне дотук, затова въздъхнах шумно и със смирено негодувание се подчиних. Тя се наведе отново, постави нагънатата кърпа върху очите ми и я върза стегнато зад тила. Светът помръкна. Виждах единствено червеникаво сияние от оскъдната, проникваща през краищата на плата светлина.

— Добре, а сега не издавай нито звук — прошепна Маршели и сеното прошумоля от нейните отдалечаващи се стъпки. Настъпи тишина. Дълга тишина. Толкова дълга, че взех да си мисля, че това е просто лоша шега и тя е избягала, оставяйки ме вързан тук. Добре, че поне устата ми не беше запушена.

— Какво става? — подвикнах.

— Шшшт! — разнесе се неочаквано близо до мен. — Ще те чуят. — Гласът й не беше дори шепот, а по-скоро дихание.

— Кой?

— Индианците.

Въздъхнах и зачаках. Не можех да изпъна крака и усещах как те постепенно се схващат. Опитах да се наместя по-удобно, но бях спрян от ново шъткане на Маршели. Чувах я как се движи около мен, пристъпва на пръсти в своето тайно скривалище. И изведнъж подскочих от изненада. Долових върху лицето ми горещия й дъх, в който все още се усещаше мирисът на лимонада. В следващия миг усетих и вкуса й, защото меките влажни устни се притиснаха в моите. Това ми дойде така неочаквано, че дръпнах глава назад, удряйки я в балата сено зад гърба си. Маршели взе да се киска.

— Престани! — викнах. — Развържи ме веднага! — Но тя просто продължаваше да се кикоти. — Маршели, сериозно ти казвам. Развържи ме. Развържи ме! — Малко оставаше да се разплача.

— Ехо-о… — долетя глас отвън. — Всичко наред ли е там горе?

— Да, мамо — изписка Маршели толкова близко до ухото ми, че щеше да ми пукне тъпанчето. — Просто си играем. — И започна бързо да ме развързва.

Веднага щом ръцете ми се оказаха свободни, дръпнах превръзката от очите си и скочих с олюляване, мъчейки се да събера жалките останки от достойнството си.

— Мисля, че ще е най-добре да слезете за малко — извика майка й.

— Добре, ей сега идваме. — Маршели се наведе, за да доразвърже краката ми.

Избърсах уста с опакото на дланта си и й хвърлих унищожителен поглед, но тя само се усмихна невинно.

— Беше забавно, нали? Жалко, че индианците се събудиха толкова бързо. — И чевръсто заподскача от бала на бала надолу. Отръсках полепналите сламки от косата си и я последвах.

Веднага щом зърнах изражението върху лицето на майка й, разбрах, че нещо не е наред.

— Мисля, че без да искам, ви издадох — рече тя леко изчервена, с нещо подобно на извинение в шоколадовокафявите очи.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи се Маршели, но майка й гледаше към мен.

— Боя се, че звъннах на вашите да ги попитам дали може да останеш за обяд и да им предложа след това да те откарам до къщи. — Буквално изстинах. Само това ми липсваше. Усещах върху себе си недоумяващия взор на Маршели. — Не ни каза, че ти е забранено да идваш сам до фермата, Фин. Сега баща ти пътува насам, за да те вземе.

 

 

Проблемът с правдоподобните лъжи е, че хванат ли те веднъж, после никой не ти вярва, дори да говориш истината. Майка ми ме накара да седна пред нея и ми разказа приказката за лъжливото овчарче. Тя имаше голям талант за разкрасяване на истории. Трябвало е да стане писателка. Тогава нямах представа какво означава гора, защото на острова не растяха дървета, но тя я направи да изглежда тъмна и зловеща, гъмжаща от спотайващи се вълци. Не бях виждал и вълк, но добре познавах Шорас, немската овчарка на съседите на Артър. Това беше огромен звяр, по-едър от мен. Майка ми каза, че вълците били като него, и ме накара да си представя какво ще стане, ако той се разяри и ме нападне. Въображението ми услужливо нарисува картината на момче, разкъсано от зверовете. Трудно ми бе да повярвам само, че след като веднъж са се притекли на помощ на лъжливите му викове, хората са го сторили и втори път. Определено всеки би си помислил, че пак им прави номера. Разбира се, тя не пропусна да подчертае, че по онова време наистина е имало вълци и овчарчето било изядено.

Баща ми бе по-скоро разочарован, отколкото ядосан. Разочарован, задето съм предпочел да се измъкна за среща с някакво момиче, вместо да участвам в първото плаване на лодката, върху която двамата бяхме работили цяло лято. Но пердахът с колана, който изядох от него, не бе заради разочарованието, а заради лъжата. Парещата болка от кожения ремък по задника ми в съчетание със страховитата история за вълците ме накараха още там, намясто, да се зарека никога повече да не лъжа.

Премълчаването, разбира се, не се броеше за лъжа.

По-късно същия ден баща ми излезе сам с „Ейли“, а аз бях изпратен в стаята си, да плача до скъсване и да мисля над стореното. Цял месец не ме пускаха да играя навън. Можех да го правя само в къщата или на двора, но не по-далеч. Разрешаваха на Артър да идва у нас, но не и на мен да ходя у тях. И цели четири седмици нямах джобни пари. Артър отначало го намираше за адски забавно, особено предвид съпричастността на Маршели, но скоро му додея, защото, ако искаше да играе с мен, трябваше да се подлага на същите ограничения. Накрая даде воля на раздразнението си, дръпвайки ми една лекция за това как следващия път трябвало да внимавам повече. Казах му, че следващ път няма да има.

Двамата престанахме да изпращаме Маршели до тях. След училище вървяхме заедно само до отбивката за Милънейс и я оставяхме да продължи нататък сама, а ние поемахме през хълма към Кробост. След инцидента с въжето и превръзката за очи аз се държах предпазливо с Маршели и я избягвах на площадката и през междучасията. Живеех в постоянен ужас някой да не научи за целувката сред балите сено. Можех само да си представя как другите момчета ще ме скъсат от подигравки, ако разберат.

 

 

Беше малко след Коледа, когато за пръв път в живота си легнах болен от грип. Мислех, че ще умра, и според мен майка ми мислеше същото. Най-ясният ми спомен от онази седмица е как тя бе там, винаги когато отворех очи — с влажен студен компрес, който да сложи на челото ми, нашепваща насърчителни думи, изпълнени с обич. Изпитвах болка във всяко мускулче на тялото и на моменти неконтролируемо се тресях от студ, въпреки че температурата ми достигаше четирийсет и един градуса. Седмият ми рожден ден дойде и отмина почти без да го забележа. Покрай гаденето и повръщането няколко дни не ядох нищо, докато накрая майка ми ме убеди да хапна малко мляко с ориз. Вкусът ми хареса и оттогава всеки път, щом го опитам, се сещам за нея и нейното успокояващо неотлъчно присъствие през тези кошмарни дни и нощи.

Преди това никога не бях боледувал сериозно, но този път грипът буквално ме изсмука. Минаха две седмици, преди отново да тръгна на училище, бледен и измършавял. В онзи ден валеше дъжд и майка ми, уплашена да не настина, искаше да ме откара с колата, но аз настоях да вървя пеша. С Артър се срещнахме пред тяхната къща и той ме изгледа отдалеч.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да, нищо ми няма.

— И не си заразен или нещо подобно?

— Разбира се, че не. Защо?

— Защото изглеждаш направо ужасно.

— Благодаря. Много ме успокои.

Беше началото на февруари и дъждът ръмеше толкова ситно, че приличаше по-скоро на мъгла, но бързо пропиваше дрехите заради мразовития северен вятър. Вратът и коленете ми се протриваха от мократа вълна на яката и панталона, бузите ми горяха, но аз нямах нищо против. За първи път от половин месец насам се чувствах наистина жив.

— Е, какво ново, докато съм отсъствал? — попитах.

— Нищо особено — махна неопределено с ръка Артър. — Не си изпуснал много материал, ако за това се притесняваш. Като изключим таблицата за умножение.

— А, ясно — кимнах.

Нямах понятие какво е таблица за умножение, но не исках да изглеждам невеж.

Почти бяхме стигнали училището, когато той най-сетне изплю камъчето.

— Между другото, записах се в групата по народни танци.

— Какво?

— Танци, нали се сещаш… — Той вдигна ръце над главата си и направи някакви странни подскоци. — Па дьо ба.

Започвах да подозирам, че докато ме е нямало, леко се е чалнал.

— Кой е този Пади Ба?

— Това е танцова стъпка, глупчо.

Челюстта ми увисна.

— Танци? Ти? Танците са за момичета, Артър! — Наистина недоумявах какво го е прихванало.

Той само сви рамене.

— Нямах друг избор. Госпожа Макей ме избра.

Възприемаше го доста по-леко, отколкото очаквах. За пръв път ми хрумна, че може би съм извадил късмет, задето отсъствах заради грипа. Иначе класната ни можеше да избере и мен. Искрено съчувствах на приятеля си. Тоест докато не открих истината.

Същия ден, към три следобед, вървяхме по пътя заедно с Маршели. Съвсем не бях сигурен, че тя се радва да ме види отново. Когато седнах до нея на чина, поздравът й беше хладен, а после упорито ме игнорираше. Или поне на мен ми се струваше така. Когато се опитвах да уловя погледа й, се правеше на заета с нещо друго. На двора, през междучасията, не се отделяше от момичетата, които скачаха на въже или играеха дама. Но щом поехме към къщи заедно с тълпа други деца от началните класове, вървящи пред и зад нас, тя се обърна към Артър и попита:

— Разбра ли датата на пътуването до Сторноуей?

— Да — кимна той. — Госпожа Макей ми даде бележка за подпис от родителите.

— На мен също.

— Какво пътуване до Сторноуей?

Чувствах се не в час със събитията. Удивително е колко много може да пропуснеш само за две кратки седмици.

— В читалището ще има конкурс по танци — каза Маршели. — Ще се състезават училища от целия остров.

— По танци? — повдигнах вежди, но сетне объркването ми се разсея като мъгла, разпръсната от южния вятър.

Маршели участваше в групата по народни танци, затова и Артър се бе записал в нея, въпреки риска другите момчета да му се подиграват. Хвърлих му вледеняващ поглед.

— Не си имал друг избор, а?

Забелязах, че Маршели ме гледа, явно наслаждавайки се на реакцията ми. Аз ревнувах и тя го знаеше, затова реши да сипе още сол в раната:

— Ако искаш, може да седнеш до мен в микробуса, Артър.

— Не знам, ще видим — отвърна той, леко гузен от ситуацията.

Щом стигнахме отбивката за Милънейс, се запитах дали не я е изпращал и до фермата в мое отсъствие. Но тук спряхме и беше очевидно, че тя не очаква да продължим с нея.

— Е, значи, ще се видим в събота — каза на Артър.

— Да, добре. — Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си и двамата тръгнахме към Кробост.

Обърнах се и видях гърба на Маршели, отдалечаваща се с безгрижна походка. Артър вървеше много по-бързо от обичайното и аз трябваше почти да подтичвам, за да не изостана.

— Събота? Тогава ли е конкурсът по танци?

— Не, той е в учебен ден.

— А какво ще има в събота?

— Ще й ходя на гости във фермата.

Не можех да повярвам на ушите си. Макар тогава още да не ги разпознавах, у мен се надигаха класическите симптоми на ревността. Гняв, болка, объркване, меланхолия.

— Вашите няма да те пуснат! — улових се като удавник за сламка.

— Напротив, ще ме пуснат. Те се познават с родителите на Маршели от църквата. Мама дори ме откара до Милънейс миналата събота.

Мисля, че зяпнах с уста, и ако беше лято, навярно щях да налапам някоя муха.

— Значи си ходил там и преди?

— Един-два пъти. — Той ми хвърли поглед, съпроводен с лека самодоволна усмивка. — Играхме си на индианци и каубои в плевнята.

Пред очите ми изникна кошмарният образ на Маршели, омотаваща Артър със същото въже, връзваща очите му със същата червена носна кърпа.

— Тя целуна ли те? — попитах едва, защото устата ми бе пресъхнала.

— Да ме целуне? — Върху лицето му се изписа израз на неподправено недоумение и отврат. — Откъде-накъде ще ме целува, по дяволите?

Което бе поне капка утеха в бездната на моето злощастие.

 

 

В събота духаше леден североизточен вятър, примесен с мокър сняг. Аз стоях пред нашата порта, облечен в жълтото си непромокаемо яке, с шапка и черни гумени ботуши, в очакване да видя преминаващата кола на Артър. Майка ми на няколко пъти ме повика да вляза да си играя вътре, уплашена, че ще се простудя до смърт, но аз непреклонно оставах на поста си. Част от мен навярно се е надявала, че става дума просто за някаква жестока шега, скроена от Артър и Маршели. Щях с удоволствие да стоя там чак до обяд, ако колата така и не минеше, но малко след девет и половина тя се появи. Караше я майката на Артър, а той самият бе залепил лице на страничния прозорец. Зад запотеното стъкло ясно видях ухилената му физиономия, както и лекото триумфално махване с ръка. Изгледах го със стиснати зъби и лице, мокро от суграшицата. Тя скриваше сълзите ми, но можех да усетя горещите пътечки, които те си проправяха надолу по бузите ми.

В понеделник сутрин удивих госпожа Макей, заявявайки й, че вече достатъчно добре се справям с английския и не се нуждая от преводач, тъй че ако желае, може да ни подреди по азбучен ред съгласно първоначалното си намерение. Идеята явно подхождаше на методичната й натура и тя охотно я прие. Бях преместен от първия ред на втория, през няколко чина от Маршели, която остана смаяна от постъпката ми. На няколко пъти я забелязах да ме поглежда крадешком, с вид на ранена сърна, но аз упорито я игнорирах. Ако планът й бе да ме накара да ревнувам, то безспорно бе успяла, но от сега нататък нямаше да имам нищо общо с нея. Нито пък с Артър, който със задоволство се подхилкваше от мястото си.

През междучасията се държах настрана от тях, а щом удари последният звънец, изскочих първи през вратата. Когато се озовах на шосето, се обърнах през рамо и видях Маршели да бърза подире ми, следвана по петите от запъхтяния Артър. Въпреки това само усилих крачка и не ги дочаках.

Проблемът с отмъщенията от ревност е, че дори да успееш да нараниш другата страна, това с нищо не намалява собствената ти болка и в крайна сметка всички остават нещастни. Но разбира се, след като вече си заел определена позиция, не можеш да я смениш, без да урониш достойнството си. Никога не се бях чувствал толкова нещастен и сломен, колкото през следващите два дни.

В четвъртък към обяд групата по народни танци се готвеше да поеме към Сторноуей. Аз стоях зад прозореца в столовата, избърсал с ръкав малко кръгче в запотеното стъкло, през което ги наблюдавах как чакат край портата училищният микробус да дойде откъм гаража и да ги вземе. Четири момичета и две момчета — Артър и Калъм. Артър оживено говореше нещо на Маршели, мъчеше се да привлече вниманието й, но тя го слушаше разсеяно и час по час хвърляше поглед назад с надеждата да ме зърне. Изпитах определено мазохистично удоволствие, виждайки как Артър вади инхалатора от джоба си и прави две дълбоки вдишвания — сигурен знак, че е притеснен.

Това обаче бе твърде слаба утеха за мен през безкрайния следобед. В класната стая бяхме останали петима, заети с монотонната задача да преписваме думи от черната дъска. Главни букви, после малки букви. Аз постоянно зяпах през прозореца как ниските облаци прииждат откъм Атлантика, разкъсват се на парцаливи ивици покрай брега и се изливат в пристъпи проливен дъжд, с редки слънчеви проблясъци помежду им. Госпожа Макей ме нахока, че не внимавам. Заяви, че това бил проблемът ми — че съм твърде отнесен. Че ми липсва концентрация. Че притежавам заложби, но не ми достига желание за работа. Всъщност тогава ми липсваше желание за каквото и да било. Бях като малко, чезнещо от любов кутре, заключено в килера. Странно, като си помисля колко отрано съм бил налегнат от подобни емоции.

В края на часовете вече почти се задушавах. Нямах търпение да изляза навън, където леденият вятър щеше да изпълни дробовете ми със свеж солен морски въздух. Повлякох нозе по шосето и се отбих в магазина, където с последните джобни пари си купих захарна пръчка. Нуждаех се от нещо сладко, за да се успокоя. Точно срещу магазина започваше черен път през полето, водещ до канавките горе на хълма, изровени от поколения жители на Кробост, копаещи торф. Поех мрачно по него, знаейки, че от върха се открива гледка чак до Суейнбост и ще мога да видя микробуса, връщащ се от Сторноуей. Бях ходил там през лятото да копая торф заедно с родителите си — тежка, изнурителна работа, при която меките торфени чимове се изрязваха със специална лопата и се нареждаха на купчини по пет да съхнат на топлия вятър. После трябваше да ходиш да ги обръщаш, а накрая, когато вече станат достатъчно сухи, да ги натовариш на ремарке и да ги откараш с трактор в двора си, където да ги струпаш на огромна камара. Приготвени правилно, те не прогизваха от дъжда и осигуряваха гориво за дългата студена зима. Но рязането бе най-трудната част, особено ако нямаше вятър. Защото тогава те нападаха мушиците — малки хапещи твари, шотландското проклятие. Толкова дребни, че поотделно едва се виждаха, но ако се съберяха накуп, образуваха цели тъмни облаци, които влизаха в косата ти, под дрехите ти, хранеха се с твоята плът. Ако те заключеха за един ден в стая, пълна с тях, със сигурност щеше да полудееш. И понякога при рязането на торф тъкмо това се случваше.

Сега обаче, в средата на хебридската зима, мушици нямаше. Само вятърът се носеше над мъртвата трева и небето злобно плюеше дъжд. Видях приближаващите фарове, преди да осъзная, че това е микробусът, превалящ хълма откъм Крос. Там, където пътят свиваше към училището, той спря, включи аварийните светлини и свали децата от Кробост. Те бяха само три — Маршели, Артър и Калъм. Микробусът потегли отново, а те поговориха известно време на кръстовището, след което Артър и Калъм забързаха по посока на Кробост, а Маршели пое към Милънейс.

Постоях още минута, като хрусках захарната пръчка и я наблюдавах в далечината. Оттук изглеждаше съвсем мъничка и едва ли не самотна. Походката й изглеждаше някак тежка и по необясним начин навяваше униние. Изведнъж страшно ми дожаля за нея, прииска ми се да се втурна надолу по хълма, да я притисна в прегръдките си, да й кажа, че съжалявам. За своята ревност, за това, че съм я наранил. И все пак нещо ме удържаше. Същата неохота да разкривам чувствата си, която ме е преследвала през по-голямата част от живота ми.

Тя почти се бе изгубила от погледа ми в зимния сумрак, когато най-сетне преодолях вродената си сдържаност и се втурнах подире й. Размахвах ръце подобно на вятърна мелница, за да запазя равновесие, докато ботушите ми затъваха в жвакащия торф, а пасящите овце се разпръсваха в паника пред мен. Край пътя имаше ограда от бодлива тел, която прескочих, разпаряйки панталона си. Докато я настигна, останах без дъх. Тя нямаше как да не ме е чула, но въпреки това не се обърна и аз се запитах дали през цялото време не е знаела, че съм горе на хълма и не ме е наблюдавала. Известно време вървяхме редом, без да разменим и дума. Накрая, щом дишането ми се възстанови, попитах:

— Е, как мина?

— Конкурсът ли?

— Да.

— Ужасно. Щом видя публиката, Артър се паникьоса. Постоянно смучеше инхалатора си и не можа да излезе на сцената. Трябваше да играем без него, но бяхме репетирали съчетанието за шестима и с петима не се получи нищо. Никога повече няма да го направя!

Въпреки надигналото се в мен облекчение, граничещо с възторг, се постарах да запазя сериозен тон.

— Много жалко.

Тя ме изгледа изпод вежди, като навярно подозираше, че й се подигравам, но аз си бях придал подобаващо тъжен вид.

— Не чак толкова. И без това не ми харесваше. Танците са за глупави момичета и мекушави момчета. Записах се в групата само защото майка ми настоя.

Отново потънахме в мълчание. Пред нас в ниското вече се виждаха светлините на фермата Милънейс. Щеше да се наложи да се прибирам по тъмно, но имах в чантата си фенерче. Майка ми винаги ме караше да го нося през зимата — дните бяха толкова къси, че не се знаеше кога ще ти потрябва. Пред портата спряхме и тя заговори първа:

— Защо спря да ме изпращаш след училище?

— Реших, че предпочиташ компанията на Артър.

Маршели ме погледна и при вида на сините й очи, пронизващи мрака, изпитах странна слабост в нозете.

— Артър е досадник. Влачи се след мен навсякъде. Дори се записа в групата по танци, за да сме заедно. — Не знаех какво да отвърна и тя продължи: — Той не ме интересува. Аз харесвам теб, Фин. — И като лепна върху бузата ми бърза лека целувка, тя се обърна и побягна по пътеката към къщата.

Стоях в тъмното, усещайки мястото, където устните й ме бяха докоснали. Тяхната топлина и мекота се задържаха дълго време, преди най-сетне да докосна лице с върховете на пръстите си и да разваля магията. Тогава се обърнах и поех към пътя Крос — Скигерста с гърди, изпълнени с гордост и щастие. Вкъщи положително щяха да ми се карат, но в момента това изобщо не ме интересуваше.