Питър Мей
Черната къща (7)

Шеста глава

Фин премина през бара в сутерена като в транс. Тук музиката пулсираше, като се надпреварваше с глъчката от гласове и алкохолен смях. Някъде в периферното му зрение проблясваха светлините на игрален автомат, съпроводени от звуковите ефекти на електронната епоха. Той си поръча бира и се облегна върху плота в очакване барманката да я наточи. Чувстваше се като херметично запечатан в невидим балон. Сякаш просто не съществуваше в това място. Отначало възнамеряваше да хапне лека вечеря и да си легне рано, но неспособен да се изправи пред самотата, бе слязъл в заведението с надеждата да се разсее от собствените си мисли. Сега за пореден път разбираше колко е лесно да бъдеш самотен сред тълпата. Които и да бяха тези хора, те не го познаваха, а и той вече не беше един от тях.

Барманката постави халбата пред него, тупвайки я в локвичка от бира върху дървения тезгях. Той пусна парите в същата локвичка и долови погледа, който му хвърли жената. Тя събра монетите в шепа, а миг по-късно се върна с парцал и забърса бара. Фин й отправи подкупваща усмивка, а тя кисело се озъби в отговор.

Това беше потискащо. Той поднесе халбата към устните си, но така и не отпи. Около маса край прозореца се бяха събрали група работници, някои още облечени в сините гащеризони. Пред тях бързо се трупаха празни чаши, кипеше разговор на келтски, носеха се силни дрезгави смехове. Всъщност един от гласовете привлече вниманието му като мотив от позната мелодия. После той зърна лицето и шокът му дойде като юмрук в корема.

Артър се беше променил. Изглеждаше с десет години по-стар от него и бе качил доста килограми. Фините юношески черти се бяха изгубили в кръгло червендалесто лице, а косата, някога гъста и черна, сега представляваше рядка сивкава четина. Бузите бяха осеяни с пукнати капиляри, издайници на прекомерна склонност към алкохола, но очите със стария топъл кафяв цвят гледаха ясно и зорко.

Артър тъкмо обръщаше в гърлото си поредното уиски, когато също забеляза Фин и бавно свали чашата от устните си.

— Ей, Свирчо — подвикна му един от сътрапезниците. — Какво става? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

— Тъкмо това и видях.

Артър се изправи и се загледа продължително във Фин над главите на мъжете от компанията. Останалите също се обърнаха към него.

— Жив да не бях — измърмори Артър. — И това ако не е шибаният Маклауд. — После се измъкна иззад масата, проправи си с лакти път през навалицата и за огромно притеснение на Фин го сграбчи в мечешката си прегръдка, разливайки половината му бира. Накрая отстъпи назад и се взря в лицето му. — По дяволите, човече! Къде се губиш всичките тези години?

— Насам-натам — отвърна неловко Фин.

— Насам-натам — повтори напевно Артър. — Положително не е било тук. — Той погледна останките в халбата му. — Да ти поръчам нова?

— Не, стига ми толкова, честно.

— Мейрийд — махна Артър на барманката. — Сипи ми още едно. — Сетне се обърна отново към него. — Е, разправяй, как я караш?

Фин никога не бе предполагал, че срещата им може да се окаже толкова конфузна. Какво можеше да каже? Как да вкара осемнайсет години в едно изречение?

— Нормално — сви рамене.

Артър се усмихна дружелюбно, но някак пресилено, докато вземаше уискито си от бара.

— Чувам, че си постъпил в полицията?

Фин кимна.

— Е, можеше да го сториш и тук, да не се пилееш из големия град. А какво стана с университета?

— Отпаднах през втората година.

— Мамка му. Моят старец да си даде толкова зор да те вкара, а ти да вземеш да се прецакаш.

— И то здравата.

— Е, поне имаш достойнството да си го признаеш. — Артър се закашля от недостиг на въздух и извади инхалатора от джоба си. Вдиша два пъти дълбоко, при което се чу как гърдите му свистят от секрета. — Така е по-добре. Някои неща не се променят, а?

— Вярно — ухили се Фин.

Артър го улови под ръка и го поведе към една маса в ъгъла, като по пътя леко се препъна. Явно това не му беше първото питие за вечерта.

— Двамата с теб трябва да си поговорим.

— Така ли?

— Разбира се — изгледа го учудено Артър. — Осемнайсет години са това, не е шега работа. — Седнаха един срещу друг и той се взря внимателно в лицето му. — Е, това вече не е честно. Ти направо не си мръднал. А виж ме мен. Дебел дърт шопар. Изглежда, добре ти понася да бъдеш ченге.

— Не бих казал. Опитвам да сменя професията. Дори се записах да следвам задочно.

— Жалко — поклати глава Артър. — Мен ме зарежи, но ти, Фин, ти имаше качества, беше създаден за нещо по-голямо от полицията.

— А с теб какво става? — попита от учтивост Фин.

Странно, но нямаше желание наистина да научи. Всъщност не искаше да знае каквото и да било за този човек. Предпочиташе да запомни приятеля си такъв, какъвто е бил някога, като момче. Сега все едно водеше разговор с непознат.

Артър наду устни и изпусна въздух измежду тях в израз на самопрезрение.

— Постъпих в рафинерията точно преди да я затворят. Предполагам, че имах късмет да ме вземат обратно, когато я отвориха пак през деветдесет и първа, но през май деветдесет и девета спуснаха кепенците окончателно. Влязоха в ликвидация и всички се озовахме на улицата. Сега са започнали екологично производство, ще правят вятърни турбини. Можеш ли да си представиш? Опитват се да убедят правителството да нацвъка огромни перки из целия остров. Твърдят, че това щяло да ни направи независими откъм енергийни източници. Добре, ами туристическата индустрия? Кой ще дойде тук да гледа цели гори от шибани вятърни мелници? — Той се усмихна кисело и изля остатъка от златистата течност в гърлото си. — Но Маршели казва, че трябва да съм доволен, задето са ме приели на работа. Отново. — Споменаването на името накара Фин да трепне. — И знаеш ли какво? Наистина съм доволен. Адски доволен при това. Сигурен ли си, че не искаш още едно?

Фин поклати глава и остана с поглед, забит в масата, докато Артър се упъти към бара да напълни отново чашата си. Беше неизразимо тъжно да вижда стария си приятел такъв. Изглежда, животът прелиташе покрай теб в един миг като автобус в дъждовна нощ. Трябваше да направиш така, че да те види и да спре, за да те качи. Инак отминаваше, оставяйки те да креташ пеша през вятъра и дъжда. В известен смисъл той самият не бе много по-различен от Артър — преследван от мисълта за онова, което е могло да бъде, озлобен от неуспехите и пристъпващ с тревога към едно несигурно бъдеще. Младежките мечти бяха изгубени завинаги като сълзи в дъжда. Да, в стария си приятел той виждаше себе си като в огледало и това отражение не му харесваше особено.

Артър се върна и тупна тежко на стола. Този път си беше взел двойно.

— Между другото, докато бях на бара, си мислех… Видях как се промени лицето ти при споменаването на нейното име. Затова не си се върнал толкова време, нали? Заради проклетата Маршели.

— Не — поклати глава Фин, но не беше сигурен дали казва истината.

Събеседникът му се приведе над масата, гледайки го право в очите.

— Нито писмо, нито обаждане по телефона, нищо. Отначало се чувствах обиден, после ме хвана яд. Но тези чувства не траят вечно, накрая винаги прегарят от само себе си. И тогава започнах да изпитвам вина. Че може би смяташ, че аз съм ти я отнел. — Той сви безпомощно рамене, несигурен как точно да се изрази. — Разбираш ли?

— Нищо подобно. Между мен и Маршели всичко беше приключило. — Зрителният контакт помежду им обаче продължаваше подобно на твърде дълго ръкостискане и Фин започна да изпитва неудобство. — Да си призная, аз никога не съм вярвал в тази връзка. Можеше и да се получи нещо накрая, но ти и Маршели… просто бяхте един за друг, не е ли така?

Артър най-сетне сведе поглед и отпи от уискито си.

— Ти женен ли си?

Колебанието на Фин бе незабележимо.

— Да.

— Деца?

Само допреди месец отговорът щеше да бъде „да“. Но вече не можеше да претендира, че е баща, а историята не бе от онези, които му се щеше да разказва. Не и тук. Не и сега. Затова просто поклати глава.

— Ние пък имаме един син. Тази година завърши училище. Не е много умен, на мен се е метнал. Мъча се да му намеря работа в Арниш. — Артър наклони леко глава и по устните му се разля топла усмивка. — Но инак е добро момче. Тази седмица ще идва с нас на лов за гуга. Сефте му е. Само като си помислиш, че е на същата възраст, на която бяхме и ние, когато за първи път излязохме с траулера. — Той допи чашата си и я чукна в масата. Очите му, замъглени от алкохола, внезапно станаха сериозни. — Кажи, заради това ли не се върна повече тук?

Фин бе очаквал със свито сърце този момент, но си даваше сметка, че е неизбежен. Нямаше начин да стъпи на острова и да не се сблъска отново с миналото.

— Заради кое? — попита неискрено.

— Онова, които се случи на Скер.

— Не знам. — Погледът му избягваше този на Артър. — Наистина не знам.

— Е, ако е така, значи не си имал никаква шибана причина.

— Само ако бях внимавал малко повече… — Фин забеляза, че кърши пръсти пред себе си и положи длани върху масата.

— Станалото, станало. Беше нещастен случай. Никой не е смятал, че ти си виновен.

Фин го погледна крадешком, за да отгатне по изражението му дали всъщност не иска да каже „Никой освен мен“. Но там нямаше и помен от враждебност, никакъв намек, че зад думите се крие друг подтекст.

— Е, готов ли си вече да доливаме?

В халбата на Фин имаше само около един пръст бира, но той поклати глава.

— Достатъчно ми е за тази вечер.

— От мен да знаеш — приведе се поверително Артър, — че никога не е достатъчно. — Той се ухили широко и заразително. — Аз пък ще си викна едно за изпроводяк.

Фин остана сам със своите мисли. За Скер, за Маршели. От тях го изтръгна шумен хор от гласове. Работниците от фабриката си тръгваха, като се сбогуваха на вратата. Артър им махна небрежно с ръка и с олюляване се върна на масата, удряйки върху плота поредното двойно уиски. Столът изскърца жалостиво под тежестта му. По устните му играеше усмивка подобно на пеперуда, търсеща място да кацне.

— Да ти кажа ли за кого се сетих? За оня даскал по история, как му беше името…

— Шед? Уилям Шед?

— А, същият! Помниш ли, че имаше дупка между предните зъби и всяко „с“ излизаше като подсвирване?

Фин не се бе сещал за този учител от поне двайсет години, но сега образът изникна ясно в съзнанието му.

— Да, той ни караше да четем на глас откъси от учебника…

— И всички подсвирваха на буквата „с“ също като него.

— А той се ядосваше и викаше: „Штига ште швиркали!“ — каза Фин, имитирайки стария Уилям Шед, при което и двамата се разсмяха както някога, като деца.

— А помниш ли — поде Артър, — когато искаше да ни раздели и ме улови за ухото, за да ме завлече на съседния чин?

— Да, и ти се мъчеше да си вземеш чантата, а той мислеше, че искаш да му избягаш и накрая двамата се сборичкахте пред целия клас.

— А ти, копеле такова — рече Артър, заливайки се от смях, — само седеше и се кискаше.

— Защото той не спираше да повтаря: „Шамо да ми паднеш, шинко!“.

Артър изпадна в нов неудържим пристъп на смях, от който по румените му бузи рукнаха сълзи. Накрая остана без дъх и трябваше да прибегне до инхалатора си. Това най-сетне отключи насъбраното във Фин напрежение, освободи го от стреса на общуването с един приятел, който се бе превърнал в непознат. Сега двамата отново бяха близки, сплотени от абсурдно комичните спомени. Независимо колко се раздалечаваха през годините, те винаги щяха да ги свързват. За дял живот.

Скоро отново станаха сериозни и се загледаха един друг като двама възрастни мъже. Но тогава устните на Артър потрепериха, той внезапно прихна и всичко започна отначало. Неколцина от посетителите в заведението обърнаха глави към тях, чудейки се каква е шегата. Но те никога нямаше да я разберат.

Накрая Артър все пак се овладя и погледна часовника си.

— По дяволите, трябва да вървя.

— Обратно в Нес? С какво ще се прибираш?

— Колата ми е паркирана на кея.

— Да не искаш да кажеш, че ще караш?

— Още не са измислили коли, дето да се карат сами.

— Не си в състояние да шофираш. Ще се пребиеш или ще блъснеш някого.

— А, вярно, забравих — вдигна назидателно пръст Артър. — Нали си полицай. И какво ще правиш сега, ще ме арестуваш?

— Дай ми ключовете, аз ще те откарам.

Усмивката на Артър се стопи.

— Сериозно?

— Сериозно.

Той сви рамене, изрови ключовете от джоба си и ги пусна на масата.

— Днес явно е щастливият ми ден. Печеля полицейски ескорт до къщи.

 

 

Небето бе добило мастилен оттенък, а слънцето се скриваше зад сивите облаци, скупчени над западния хоризонт. От средата на август нататък вечерите тук бързо се скъсяваха, но все пак оставаше светло до по-късно, отколкото в Лондон, дори в разгара на лятото. Водите на океана се отдръпваха с отлива и лодките на кея вече стояха по-ниско. След час или два щеше да е нужна стълба, за да се спуснеш до тях.

Колата на Артър бе зле пребоядисан воксхол астра, миришещ отвътре на стари, забравени на дъжда маратонки. На огледалото за обратно виждане висеше ароматизатор във вид на борче, отдавна отказал се от безнадеждната борба да освежи спарения въздух. Тапицерията беше протрита и скъсана на места, а километражът вече се канеше да започне отброяването на пробега наново. Фин се замисли колко иронично се бяха обърнали съдбите им. Бащата на Артър бе от средната класа, учител, с добър доход, каращ лъскав хилман авенджър, докато родителите на Фин едва свързваха двата края и се подрусваха в стария ръждив форд „Англия“. Сега Артър бе обикновен работник с автомобил, който надали щеше да мине следващия технически преглед, докато Фин беше полицейски инспектор, горд собственик на мицубиши шогун. Той си отбеляза наум никога да не отваря дума за това пред приятеля си.

Сега се вмъкна на шофьорската седалка, постави предпазния колан и завъртя ключа в стартера. Двигателят се разбуди неохотно, прокашля се и замря.

— А, чакай — рече Артър. — Има си малък трик. Натисни газта и съединителя докрай, а щом запали, веднага ги пусни. Тогава направо мърка. Ти какво караш сега?

Фин се концентрира върху изпълнението на инструкциите, а щом моторът с ръмжене заработи, небрежно отвърна:

— Форд ескорт. Не ти трябва нищо по-читаво за града. — Лъжата остави неприятен привкус в устата му.

Излязоха на Кромуел Стрийт, а от нея свърнаха на север по Бейхед Стрийт. Движение почти нямаше, а фаровете едва смогваха да разпръснат сумрака, затова той не забеляза навреме „легналия полицай“ до кръстовището пред детската площадка. Колата подскочи върху него и цялата се разтресе.

— Ей, по-полека — обади се Артър, облъхвайки го с алкохолен дъх. — Смятам да навъртя още някой и друг километър с тая хубавица. Между другото, още не си ми казал защо си тук.

— Не си ме питал.

— Е, сега те питам.

— Прикрепиха ме към разследването на смъртта на Ейнджъл Макричи.

— Стига, бе! — Това провокира интереса на Артър и той чак се завъртя на седалката, за да погледне спътника си. — Мислех, че си базиран в Глазгоу.

— В Единбург.

— И защо са те изпратили тук? Защото си го познавал?

Фин поклати отрицателно глава.

— Имах един случай в Единбург, който беше… много сходен на този. Същия почерк, както го наричаме.

— Да, да, разбирам. И ние четем криминалета. Хм… Не е ли странно, че си се върнал да разследваш убийството на този тип, дето ни пердашеше като деца? — Артър помълча, сетне се оживи отново. — Я ми кажи, видя ли го? Трупа имам предвид?

— Да, по време на аутопсията.

— Е, и?

— Не ти трябва да знаеш.

— Защо, напротив. Никога не съм си падал особено по това копеле. Да ти кажа, който и да го е сторил, заслужава да му окачат медал!

Докато прекосят полето към Барвас, небето се смрачи съвсем, само на западния хоризонт остана бавно помръкваща пурпурна ивица. Над морето се събираха облаци като кълба от черен дим. Щом стигнаха хижата със зеления ламаринен покрив, Фин се обърна да погледне Артър и видя, че той е оборил глава и кротко похърква. После осветените улици на Барвас останаха зад гърба им и те продължиха на север към Нес.

Оставаха още двайсетина минути, през които можеше да мисли на спокойствие, несмущаван от пиянските брътвежи на приятеля си. Да се подготви за мига, в който щеше за първи път след погребението на леля си да се озове лице в лице с Маршели. Почти осемнайсет години. Нямаше представа какво да очаква. Дали и тя се бе променила толкова силно, колкото мъжа си? Дали изобщо щеше да познае някогашното момиче с плитките и сините панделки?

Подминаваха запустели селца, в които само тук-там жълтееше по някой светъл прозорец. Веднъж на пътя изскочи куче и Фин трябваше рязко да свърне, за да не го прегази. През вентилационната система на колата нахлуваше мирис на торфен дим, който му навяваше спомени за дългите пътувания с автобус до пансиона на училището в Сторноуей. Артър продължаваше да дреме с полуотворена уста, от едното ъгълче на която се точеше тънка нишка слюнка. Мъртъв за света. Бягство благодарение на алкохола. Фин бе избягал от острова физически, докато някои намираха други способи.

Щом стигнаха Крос, Фин осъзна, че всъщност няма представа къде живее Артър. Пресегна се и го раздруса за рамото. Той изсумтя, отвори едно око и избърса устни с опакото на ръката си. За няколко секунди изглежда, че не знае къде се намира, вперил невиждащ взор през прозореца, преди да се вземе в ръце и да се изправи в седалката.

— Виж ти, много бързо сме стигнали.

— Остава да ми кажеш и къде живееш.

— Моля? — сбърчи невярващо лице Артър. — Не може да си забравил къде живея!

— А, на същото място, значи.

Дори не му бе хрумнало, че двамата с Маршели може да са свили гнездо в старата къща на семейство Макинес.

— Тъжно, нали? На същото шибано място, където съм роден. — В гласа му отново се долови горчивина. — Но аз за разлика от теб имах отговорности.

— Майка ти?

— Майка ми, да.

— Още ли е жива?

— Не, умря и поръчах да я препарират, та да може вечер да седи в креслото край огъня и да ни прави компания. Разбира се, че е още жива. Да не мислиш, че щях да кисна тук всичките тези години, ако не беше? — Той въздъхна с досада и мирисът на уиски изпълни купето. — Божичко. Осемнайсет години хранене с лъжичка сутрин, обяд и вечер. Носене до тоалетната, сменяне на памперси. И знаеш ли кое най-много ме вбесява? Че за друго може да не я бива, но е напълно с всичкия си, а езикът й е все така остър както някога. Понякога ми се струва, че се забавлява да вгорчава живота ми.

Фин не знаеше какво да отговори. Неволно се запита кой ли я храни и й сменя памперсите, докато синът й е на работа. Сякаш прочел мислите му, Артър додаде:

— Разбира се, Маршели също много се грижи за нея. Тя харесва Маршели.

Фин се помъчи да си представи подобно съществуване — всичките тези години в плен на една и съща къща, в оковите на дълга към една старица, почти напълно обездвижена след инсулта, който беше получила тъкмо след като те завършиха гимназията. Отново, като че ли надникнал в главата му, Артър каза:

— Човек би очаквал, че след толкова време поне ще има благоприличието да умре и да ни остави на мира.

Фин свърна по еднолентовия път нагоре към хълма, където село Кробост се точеше в продължение на близо километър, следвайки линията на скалите. На минаване покрай църквата забеляза запалените лампи в дома на свещеника. В къщата на Макинес, разположена върху полегатия склон към морето, също светеше и можеха да се видят торфените брикети, акуратно наредени под формата на рибена кост, точно както ги бе нареждал някога бащата на Артър. Около двеста метра по-нататък, на фона на нощното небе, се очертаваше тъмният силует на собствения му роден дом. Там нямаше светлина, нямаше живот.

Той забави ход, свърна по чакълестата пътека и спря пред гаража. Луната хвърляше своята ивица от натрошено сребро над океана отвъд. През прозореца на кухнята се виждаше изправена край мивката фигура и Фин със сепване осъзна, че това е Маршели — с дълга руса коса, вече леко потъмняла, стегнато прибрана на конска опашка на тила. Не носеше грим и изглеждаше някак бледа и изнурена, със сенки под сините, изгубили блясъка си очи. Те се извърнаха по посока на звука от колата и Фин угаси фаровете, така че Маршели да не може да види друго освен собственото си отражение в тъмния прозорец. Сякаш разочарована от гледката, тя направи лека физиономия и в този момент му се стори, че отново вижда пред себе си момичето, което така го бе омагьосало още при първата им среща.