Питър Мей
Черната къща (6)

I

Вятърът облъхваше лицето на Фин, докато вървеше по тесния път към селото. В подножието на хълма можеше да се различи далечната фигура на Гън, крачещ обратно към Порт ъв Нес, за да вземе колата. Прехвръкнаха няколко капки дъжд, но черните облаци над главата му вече се разкъсваха, разколебали се в своето намерение да излеят порой над земята.

Макар да беше август, някой бе запалил в дома си огън и до ноздрите му долиташе характерният плътен мирис на торфен пушек. Той го отнасяше двайсет-трийсет години назад. Беше удивително колко много се е променил светът за това време и колко малко — мястото, където бе роден и отрасъл. Чувстваше се като призрак, навестяващ собственото си минало, бродещ из улиците на детството си. Почти очакваше да види Артър и себе си като малки, докато изскачат на своите велосипеди иззад завоя при църквата, на път за магазина в подножието на хълма, където да похарчат съботните си джобни пари. Детски глас го накара да обърне глава и той видя двама малчугани да си играят край самодейна люлка до близката къща. На двора й бе опънат простор с развяващо се пране. После вратата се отвори и една млада жена излезе бързешком да прибере дрехите, преди да е заваляло.

Църквата се извисяваше гордо на хълма, гледайки селото под себе си и спускащата се към морето земя.

Големият асфалтиран паркинг бе нов, разграфен с прясно боядисани бели линии, за да може паството да оставя колите си в правилни богоугодни редове, а на входа и изхода му имаше решетки^[1], които да го пазят от овцете и техните фъшкии. По времето на Фин хората ходеха на църква пеша. Някои изминаваха километри с развети от вятъра палта, уловили с една ръка шапката си, а с другата стиснали под мишница Библията.

Редица стъпала водеха от паркинга до къщата на свещеника — голяма и двуетажна, строена по времето, когато църквата е считала, че за служителите й е нормално да разполагат с по три всекидневни и пет спални — три за семейството, една за гостуващ събрат от друга енория и една, която да ползват за кабинет. От прозорците й се разкриваха великолепни гледки към северния край на острова, чак до далечния, сочещ към небето пръст на фара. Но и тя също бе изложена на божия гняв на бурите и дъждовете. Дори свещениците не бяха пощадени от атмосферните условия на остров Луис.

След като се спуснеше от хълма, пътят започваше да се издига наново в продължение на близо километър покрай брега, а около него се бе скупчило селото Кробост. Макар да не можеше да го зърне оттук, Фин знаеше, че домът, където някога живееха Артър и родителите му, се намира съвсем близо. Но все още не се чувстваше готов да отиде там, затова бутна портата и прекоси паркинга по посока на стълбите, водещи към къщата на свещеника.

Почука няколко пъти и натисна звънеца, но отговор не последва. Накрая натисна бравата и вратата се открехна, разкривайки мрачно антре.

— Ехо! Има ли някой?

Единствено тишина. Той затвори и погледна към църквата. Тя изглеждаше все така масивна и внушителна, построена от големи каменни блокове, издялани от скалите в околността. С две малки кули отстрани и висока камбанария, издигаща се над сводестия вход. Камбана нямаше и Фин не помнеше някога да е имало. Камбаните бяха нещо лекомислено, с привкус на католицизъм. Прозорците също бяха сводести — два над портала, по един от двете му страни и четири по протежение на всяка стена. Високи прости прозорци. В тази строга калвинистка култура нямаше място за витражи и цветни изображения. Никакви кръстове. Никаква радост.

Едното крило на входа бе отворено и Фин влезе в преддверието, където свещеникът посрещаше членовете на своето паство и се ръкуваше отново с тях на излизане. Потискащо място, с протрито дюшеме и тъмна лакирана ламперия. Лъхащо на прах, влажни дрехи и безвремие. Мирисът му сякаш не се беше променил през последните трийсет години. Напомнящ за онези дълги неделни дни, когато родителите на Фин го караха да слуша час и половина сутрешни псалми на келтски, следвани от пламенна проповед по пладне и още една доза в шест часа вечерта, след като бе прекарал два часа от следобеда на неделно училище в задното помещение на църквата. А когато не беше там или на църква, трябваше да стои у дома, докато баща му четеше на глас от келтската Библия.

Сега той последва детските си стъпки през лявата врата към вътрешността на храма, където двата реда сурови дървени скамейки обграждаха прохода, водещ към издигнатата, оградена с перила платформа в дъното. Оттам навъсените старейшини на общността подемаха песнопенията. Високо горе се издигаше амвонът — резбован подиум, прикрепен за стената, до който се стигаше по вити стълби от двете страни. Той поставяше свещеника в доминираща позиция над простосмъртните в краката му — авторитет, който той всяка неделя укрепваше със сурови порицания и заплахи за вечно проклятие. Спасението бе в собствените им ръце, слушаха те непрестанно, стига да се оставеха в ръцете на Господ.

Фин почти можеше да чуе в главата си келтските псалми — странни племенни напеви без акомпанимент, които навярно биха звучали хаотично за непривикналото ухо. И все пак в тях имаше нещо странно въздействащо. Нещо от суровата земя, от борбата за съществуване въпреки непосилните изпитания. Нещо от хората, сред които бе отрасъл. Повечето бяха добри хора, разкриващи себе си в начина, по който въздаваха възхвала на Създателя, изразяваха своята благодарност за трудния живот, в който все пак бяха открили някакъв смисъл. Само при спомена за това по кожата му полазиха тръпки.

В този момент се разнесоха металически удари — кънтене, което сякаш изпълни целия храм, отеквайки от балконите, опасали три от стените. Фин се озърна озадачено, преди да си даде сметка, че то идва от радиаторите. Те бяха нови, също както и двойната дограма на високите прозорци. Може би сега проповедите бяха по-сърдечни, отколкото преди трийсет години. Той пристъпи обратно към преддверието и видя в единия му край отворена врата, иззад която идваше кънтенето.

Оказа се, че там има котелно помещение. Големият нафтов котел стоеше отворен, обшивката му бе свалена, разкривайки сложните серпантини. Различни части, извадени от вътрешността му, стояха пръснати по бетонния постамент редом с тенекиена кутия инструменти. Под него лежеше по гръб мъж в работен гащеризон и се опитваше да разхлаби муфата на изходящата тръба, блъскайки по нея с тежък гаечен ключ.

— Извинете — каза Фин, — търся преподобния Доналд Мъри.

Мъжът се надигна сепнато и удари глава в дъното на котела.

— Мамка му!

Едва сега Фин забеляза бялата якичка, подаваща се изпод гащеризона. А също познатото ъгловато лице под разчорлената пясъчноруса коса. Сега тя бе малко по-рядка и прошарена със сиво. Самото лице също бе изгубило част от момчешката си привлекателност, бе станало изопнато, с бръчки покрай устата и очите.

— Е, намерихте го. — Светлината идваше иззад гърба на Фин и мъжът примижа, мъчейки се да различи чертите му. — С какво мога да помогна?

— Като за начало можеш да ми стиснеш ръката. Нали това правят обикновено старите приятели, щом се видят?

Преподобният Мъри се намръщи и стана на крака, озадачен кой е този непознат, който го познава. Сетне лицето му изведнъж се озари.

— Мили боже! Фин Маклауд. — И като сграбчи десницата му, я разтърси здраво, ухилен до уши. В този миг Фин отново зърна пред себе си момчето, което бе познавал преди толкова години. — Радвам се да те видя, човече! Радвам се да те видя. — Личеше си, че думите са искрени, но само докато други мисли не нахлуха в съзнанието му. Тогава усмивката се помрачи и той добави: — Много време мина.

Преди за Фин бе трудно да повярва, когато Гън му съобщи, че Доналд Мъри е наследил баща си начело на Свободната църква на Кробост. Сега доказателството стоеше пред очите му, но това не го правеше по-лесно за вярване.

— Към седемнайсет години. Но дори да бяха седемдесет, пак нямаше да очаквам да те видя със свещеническа якичка освен може би на някой разюздан карнавал.

Доналд леко наклони глава встрани.

— Бог ми показа прегрешенията и ме насочи в правия път.

Това не ще да е било лесно, рече си Фин. Двамата бяха отпътували за Глазгоу по едно и също време, но докато той бе постъпил в университет, Доналд бе навлязъл в музикалната индустрия като мениджър на някои от най-успешните шотландски банди на осемдесетте. Но после нещата бяха започнали да се объркват. Пиенето бе станало по-важно от работата му и бизнесът бе западнал. Една вечер Фин го бе срещнал на някакво парти и Доналд му бе предложил кокаин. А също и момиче. Самият той бе надрусан до козирката, а в очите му, някога толкова пълни с живот, имаше нещо мъртво. По-късно Фин бе чул, че след като са го арестували за притежание на наркотици, е напуснал Шотландия и е заминал на юг, за Лондон.

— Значи, курамът все пак те е пипнал?

Доналд избърса ръце в един парцал, старателно избягвайки погледа му.

— Не си падам много по тази дума.

Състоянието бе толкова разпространено на острова, че дори му бяха лепнали специален термин. На келтски думата буквално означаваше грижа, но по отношение на преоткрилите вярата се употребяваше по-скоро в смисъл на нещо, което можеш да хванеш подобно на вирус. И то донякъде наистина си беше такова — вирус на съзнанието.

— Аз пък винаги съм я намирал за много уместна — каза Фин. — Цялото това промиване на мозъци в детството, последвано от яростно отхвърляне и безпътен живот. Пиене. Наркотици. Леки жени. — Той направи пауза. — Да ти звучи познато? А после, предполагам, страхът и вината те връхлитат подобно на разстройство, понеже от ранно детство си привикнал на диета от пост и молитви. — Доналд го гледаше мрачно, отказвайки да бъде въвлечен в подобна дискусия. — Тогава Бог започва да ти говори и изведнъж ставаш много специален за всички онези, които искат да проговори и на тях. Така ли се получи и с теб?

— Навремето те харесвах, Фин.

— А аз винаги съм те харесвал, Доналд. Още от първия ден, когато попречи на Мърдо Руад да ме напердаши. — Искаше му се да добави още нещо. Да го попита защо пропилява така живота си. Но от друга страна, след като бе минал през фазата на пиенето и наркотиците, може би действително го възприемаше като един вид изкупление. В крайна сметка не всеки таеше такава омраза към религията както Фин. И той омекна. — Добре, съжалявам.

Но Доналд явно не бе склонен да приеме така леко извинението.

— Има ли някаква конкретна причина за идването ти?

Фин се усмихна тъжно.

— Толкова зубрене, за да вляза в университета, и какво излезе накрая от мен? Едно обикновено ченге. Чудна реализация, няма що.

— Да, чух. — Доналд сега бе нащрек. — Но още не си ми казал защо си тук.

— Разследвам убийството на Ейнджъл Макричи. Включиха ме в екипа, защото почеркът е идентичен с този на друго убийство, с което се занимавам в Единбург.

В погледа на Доналд припламна искрица, напомняйки за старата му същност.

— И искаш да знаеш дали съм го направил аз.

— А направил ли си го?

Доналд се изсмя.

— Не.

— Защото помня как навремето се закани, че все някой ден ще откъснеш крилцата на Ейнджъл Макричи.

— Намираме се в божия храм, Фин — напомни му вече сериозно другият.

— И защо това трябва да ме притеснява?

Доналд се взря в него за момент, сетне се обърна и започна да прибира инструментите си в кутията.

— Онази твоя леля атеистка те е настроила срещу Господ, нали?

— Не — поклати глава Фин. — Щеше да се радва, ако отраснех безгрижен езичник като нея, но ме подхвана твърде късно. Вече бях увреден. Инфектиран. Повярваш ли веднъж, е много трудно да спреш. Просто престанах да вярвам, че Бог е добър, това е всичко. И единственият отговорен за това е самият Бог. — Другият го изгледа в навъсено недоумение. — Разбира се, в онази нощ, когато отне родителите ми край Барвас, бях още дете. Сега, в моментите, когато разсъждавам трезво, съзнавам, че това са глупости, че такива неща просто се случват в живота. — Той замлъкна и добави горчиво: — Повече от веднъж. Затова само когато ме споходи усещането, че може би наистина има Господ, започвам да изпитвам гняв.

Доналд отново се залови с инструментите си.

— Нали не си дошъл наистина да ме питаш дали съм убил Ейнджъл Макричи?

— Ти не го харесваше особено.

— Много хора не го харесваха. Това още не значи, че биха го убили. — Той замълча, поклащайки един чук в ръката си, сякаш го преценяваше на тегло. — Но ако искаш да знаеш моето отношение, то не мисля, че е голяма загуба за света.

— Не звучи много християнско от твоя страна — рече Фин и Доналд пусна чука в кутията. — Дали е заради всички мизерии, които търпяхме от него като деца, или защото дъщеря ти го е обвинила, че я е изнасилил?

— Той я изнасили и още как. — Доналд се изправи лице в лице с него, предизвиквайки го да му възрази.

— Изобщо не би ме учудило. Точно затова искам да разбера какво се е случило.

Свещеникът мина покрай него и излезе в преддверието.

— Предполагам, че всичко, което ти трябва, е отразено в полицейския доклад.

Фин тръгна подире му.

— Предпочитам да пия вода от извора.

Доналд се закова намясто, обърна се и направи крачка към бившия си съученик. Все още бе поне три пръста по-висок от Фин, в добра форма, напълно способен да окачи Ейнджъл Макричи на въже и да го провеси от гредите на навеса за лодки в Порт ъв Нес.

— Не искам ти или който и да било друг да обсъжда повече това с нея. Не й стига унижението, което е преживяла, а и полицията се отнесе с нея като с лъжкиня.

— Доналд, аз не се каня да я унижавам, нито да я обвинявам в лъжа. Просто искам да чуя нейната версия.

— Не.

— Виж, не ми се ще да го правя по трудния начин, но това е разследване на убийство. Ако реша да я разпитам, ще я разпитам.

В очите на Доналд припламна бащински гняв. Само за кратко, докато самоконтролът се намеси и го потуши.

— В момента не е тук. Отиде с майка си до града.

— Тогава ще намина пак. Например утре.

— Може би щеше да е по-добре, Фин, ако изобщо не се беше връщал.

В думите и тона на Доналд се съдържаше нотка на хладна заплаха. Трудно бе да се повярва, че това е същото момче, което някога го бе защитавало от побойниците, бе рискувало собствената си кожа, за да го спаси в нощта, когато лежеше повален от Ейнджъл Макричи пред местния магазин.

— И защо? Защото мога да открия истината? Какво толкова страшно има в истината? Ако Макричи бе изнасилил моята дъщеря, и аз вероятно бих се изкушил да взема закона в свои ръце.

Доналд поклати глава.

— Направо не е за вярване, че ме смяташ способен на подобно нещо, Фин.

— И все пак ще ми е интересно да знам къде си бил в събота вечер.

— Понеже твоите колеги вече ми зададоха същия въпрос, вероятно ще откриеш отговора някъде из протоколите им.

— Няма как да разбера дали протоколът лъже, докато с хората обикновено ми се удава.

— Бях там, където обикновено съм всяка съботна вечер. У дома, зает с писането на неделната си проповед. Жена ми ще го потвърди, ако си направиш труда да я попиташ. — Доналд отиде до вратата и я задържа отворена пред Фин в знак, че разговорът им е приключил. — А и във всички случаи не е моя работа да въздавам възмездие на грешниците. Всевишният сам ще реши каква участ заслужава Ейнджъл Макричи.

— Ако вече не го е сторил.

Фин излезе във ветровития следобед и дъждът започна да вали както подобава. Хоризонтално.

 

 

Докато стигне до колата на Гън, работеща на празен ход на паркинга, вече бе прогизнал до кости. Тръшна се върху пътническата седалка и захлопна вратата след себе си. По къдриците му се бе събрала вода, която се стичаше на вадички по лицето и врата му.

— Е? — погледна го Гън, като усили радиатора.

— Защо не ми разкажеш какво се случи в нощта, за която дъщерята на Доналд твърди, че е била изнасилена?

II

Докато шофираха обратно към Сторноуей, облаците се разкъсаха и покриха цялото небе в ивици от синьо, черно и пурпурносиво. Пътят се стелеше пред тях, издигайки се към хоризонта, а лъчи от слънчева светлина прозираха през дъждовната пелена.

— Случи се преди около два месеца — каза Гън. — Дона Мъри и група нейни приятели пиели в клуба в Кробост.

— Не каза ли, че била само на шестнайсет?

Гън го стрелна с очи, сякаш да провери дали не се шегува.

— Май наистина си отсъствал твърде дълго.

— Това е незаконно, Джордж.

— Все едно, било е петък вечер. Мястото е било претъпкано, някои от хлапетата са били пълнолетни, а и никой не е обръщал особено внимание.

Сумракът неочаквано се разсея, капките, забърсвани от чистачките по предното стъкло заблестяха, а над полето вляво от тях изникна дъга.

— Между момчетата и момичетата вървели обичайните задевки. Знаеш как е, когато се смесят алкохол и младежки хормони. Макричи седял на обичайното си място, на стол пред бара, и хвърлял по някое похотливо око на девойчетата. Трудно е да повярва човек, че все още си е падал по тая част след всичкия алкохол, изгълтан през годините. Сам видя в какво състояние беше черният му дроб. — Фин кимна. Ейнджъл пиеше здраво, още от ученик. — Както и да е, по някаква причина Дона привлякла вниманието му. Необяснимо защо, явно е решил, че и той й се е сторил привлекателен, и предложил да я почерпи едно. Тя му отказала и всичко можело да свърши дотук, но за беля някой му подшушнал, че тя е момичето на Доналд Мъри, и това наляло масло в огъня.

Фин можеше да си представи колко забавно се е сторило на Макричи да свали дъщерята на свещеника — особено при мисълта, че и баща й може да научи.

— През останалата част от вечерта той продължил да й досажда, да й поръчва питиета, които тя не докосвала, да се опитва да я прегръща и да й прави неприлични предложения. Приятелите й намирали това за голям майтап и никой не виждал в Макричи реална заплаха — просто един дърт подпийнал козел на бара. Но Дона се ядосала не на шега. Той провалял съботната й вечер и накрая решила да си тръгне. Приятелите й казват, че напуснала бясна заведението. Почти никой освен барманката не забелязал, но около минута по-късно Макричи също се смъкнал от стола и тръгнал подир нея. Оттук нататък показанията започват да се разминават.

Колата подмина група тийнейджърки, скупчени под бетонна автобусна спирка на Саут Дел. Тези конструкции бяха типични за остров Луис — с плосък покрив и четири прегради, направени така, че да дават подслон независимо от коя страна духа вятърът. Фин помнеше, че местните ги наричаха „великански масички за пикник“. Момичетата изглеждаха приблизително на възрастта на Дона, вероятно тръгнали на купон в Сторноуей. Алкохол и младежки хормони. Те със сигурност нямаха и представа колко опасна може да е тази комбинация. Усмивки върху бледите лица, прелитащи покрай мокрия от дъжд прозорец. Животи, насочени по една траектория, която никоя от тях не можеше да предскаже, но която в същото време бе напълно предсказуема.

— От излизането на Дона от клуба до прибирането й вкъщи изминали трийсет и пет минути — продължи Гън.

— Пътят отнема най-много десет — отбеляза с присвити устни Фин.

— Седем. Специално накарахме една полицайка да го засече.

— И какво се е случило през останалия половин час?

— Според Дона тя била обект на сексуално нападение. Това са собствените й думи. Баща й твърди, че била раздърпана, когато се прибрала у дома. Със зачервено лице, размазан грим, бърбореща несвързано като бебе. Повикали полиция и я отвели в участъка в Сторноуей за медицински преглед и вземане на показания. Тогава за пръв път използвала думата „изнасилване“. Естествено, както винаги в подобни случаи, трябваше да изясним точното естество на посегателството. Но когато опряхме до детайлите, момичето изпадна в истерия. Все пак потвърди, че да, Макричи я е съборил на земята и е вкарал пениса си във вагината й. И че да, това е станало без нейно съгласие. И че да, била е девствена. Поне допреди това. — Гън погледна неловко към Фин. — Но ако трябва да съм честен, по нея и по дрехите й нямаше и следа от кръв. Нямаше също синини, охлузвания или кал, съвместими с насилствено събаряне на земята в дъждовна нощ.

Фин беше озадачен.

— Какво показа медицинският преглед?

— Точно там е работата, че тя отказа да се подложи на него. Категорично. Заяви, че щяло да бъде твърде унизително. Разяснихме й, че трудно ще повдигнем обвинение срещу Макричи, ако не разполагаме със свидетели или физически улики. Единственият свидетел, забелязал Ейнджъл извън заведението, твърди, че той е тръгнал в посока, обратна на нейната. А след като и тя отказа прегледа…

— А баща й?

— О, той напълно я подкрепя. Казва, че след като тя не желае да я види лекар, това е нейно право и той в никакъв случай няма да я насилва.

— Какво беше цялостното му поведение?

— Гневно, бих го нарекъл. Хладнокръвно, сдържано гневно. Външно изглеждаше дори неестествено спокоен. Като вода в препълнен язовир, преди да отворят шлюзовете. — Гън въздъхна. — Както и да е, разследващите разпитаха почти всички, присъствали в клуба онази вечер, но не се намери нито един, който да подкрепи версията на Дона. На теория случаят оставаше открит, но на практика нямаше какво повече да сторим. Работата обаче се размириса. Плъзнаха слухове, клюки и мнозина бяха убедени, че Макричи действително я е изнасилил.

— А според теб така ли е?

Водата образуваше малки езерца по прогизналото поле, хвърлящи синкави отблясъци под следобедното слънце. Дъждът бе отминал и небето на юг се проясняваше. Сиадар бе останал зад тях, а в далечината вече се забелязваха белите къщи на Барвас.

— Ще ми се да знаех. Съдейки по всичко, което чувам за този човек, явно е бил гадно копеле. Но от друга страна, без категорични доказателства…

— Не те питам за доказателствата, Джордж, а за собственото ти мнение.

Гън улови здраво волана с две ръце.

— Добре, ще ти кажа мнението си, стига да не ме цитираш. — Той се поколеба още миг, преди да продължи. — Мисля, че твърденията на момичето са една опашата лъжа.

III

Пансионът „Парк Тест Хаус“ бе разположен сред редица къщи от кафяв пясъчник — мрачно каменно здание, нашарено с тъмни ивици от дъждовете, скрито зад боядисана в черно ограда от ковано желязо. Към трапезарията му бе добавена остъклена тераса, за да се използва максимално слънчевата светлина. По средата на лятото човек можеше да вечеря на нея, наблюдавайки почти до среднощ розовеещите от залеза облаци.

Крис Адамс неохотно поведе Фин към малката си единична стая на втория етаж, след като той му разясни, че всекидневната за гости на първия няма да бъде най-подходящото място за предстоящия разговор. Докато изкачваха скърцащото стълбище, Фин забеляза, че Адамс се държи някак сковано, сякаш изпитва неудобство. Той бе към трийсетгодишен, висок и слаб, с много светла коса и определено англичанин, съдейки по акцента. Също така имаше изненадващо блед тен за човек, който прекарва голяма част от времето си на открито в грижи за благото на животните. Сметанената белота на кожата му обаче се нарушаваше от почти преминала синина около лявата скула и окото. Носеше широк панталон от рипсено кадифе и блуза с щампован надпис, гласящ, че парите не стават за ядене. Пръстите му бяха необичайно дълги, почти женствени.

Когато влязоха в стаята, той разчисти един сгъваем стол от дрехите и книжата, струпани върху него, и покани Фин да седне. Помещението приличаше на епицентър на хартиена експлозия, при която хиляди късчета бяха осеяли стените. Карти, вестникарски изрезки, жълти лепящи листчета и какво ли още не. Собствениците на пансиона надали щяха да останат особено доволни. По леглото бяха разхвърляни книги, папки и бележници. Върху раклата отворен лаптоп делеше място с още книжа, празни пластмасови чашки и останки от китайска храна за вкъщи. Гледката през прозореца беше към Джеймс Стрийт и сивата грамада от метал и стъкло, представлявала навремето хотел „Сийфорт“.

— Вече отделих на вашите колеги повече време, отколкото се полага — оплака се Адамс. — Не направихте нищо, за да арестувате човека, който ме преби, а сега, щом той се оказа мъртъв, не спирате да ме тормозите. — Мобилният му телефон иззвъня. — Извинете — каза той, вдигна го и обясни, че в момента е зает и ще върне обаждането по-късно. Сетне погледна очаквателно Фин. — Е? Какво искате този път?

— Искам да знам къде сте били на двайсет и пети май, петък, тази година.

Въпросът завари Адамс напълно неподготвен.

— Защо?

— Просто бъдете така добър да отговорите.

— Нямам никаква представа. Ще трябва да проверя записките си.

— Направете го тогава.

Изражението на Адамс представляваше неподправена смесица от объркване и раздразнение. Той изцъка звучно с език, после седна на ръба на леглото и пръстите му превзето затанцуваха по клавиатурата на лаптопа. Върху екрана се появи календар, който той превключи от дневно на месечно изображение, а сетне превъртя месеците назад от август до май.

— На двайсет и пети съм бил в Единбург. Следобед сме имали среща в офиса с местния представител на Кралското общество за предотвратяване на жестокостта към животните.

— А вечерта?

— Не знам. У дома, вероятно. Не си водя дневник на социалните ангажименти.

— Необходимо ми е да знам със сигурност. Има ли някой, който може да го потвърди?

Дълбока въздишка.

— Роджър, предполагам. Моят съквартирант.

— Тогава най-добре го попитайте и се свържете отново с мен.

— Господин Маклауд, за какво, за бога, става дума?

Фин игнорира въпроса.

— Името Джон Сийврайт говори ли ви нещо?

— Не, не ми говори — отвърна Адамс, без дори да се замисли. — Ще ми обясните ли за какво става дума?

— В ранните часове на двайсет и шести май тази година трийсет и три годишният юрист Джон Сийврайт бе намерен окачен на едно дърво в пресечка в долната част на Лийт Уок. Удушен, разсъблечен и изкормен. Както знаете, само преди три дни друга жертва на име Ангъс Джон Макричи бе сполетяна от идентична участ тук, на остров Луис.

От гърлото на Адамс се изтръгна сподавено ахване.

— Значи, искате да знаете дали случайно не обикалям из Шотландия, за да кормя хора? Аз? Това е смехотворно, господин Маклауд. Смехотворно.

— Случайно да ме виждате да се смея, господин Адамс?

Видът му изразяваше накърнено достойнство.

— Ще питам Роджър какво сме правили онази вечер. Той ще знае. Винаги е бил по-добре организиран от мен. Нещо друго?

— Да, искам да знам причината за побоя, който Ейнджъл Макричи ви е нанесъл.

— Ейнджъл… Наистина ли така са го наричали? Предполагам, вече е стигнал в ада, защото там му е мястото. — Адамс смръщи вежди. — Дал съм официални показания.

— Не и пред мен.

— Сякаш няма много смисъл да разследвате нападението сега, след като извършителят вече е недосегаем дори и за вас.

— Просто ми кажете какво се случи.

Фин се постара да прикрие нетърпението си, но нещо в тона му явно го издаде, защото Адамс въздъхна още по-театрално и без повече да се противи, започна:

— Един от вашите местни вестници, „Хебридиън“, публикува статия за това как съм дошъл на острова, за да организирам кампания срещу ежегодния лов на гуга. Знаете, че тукашните мъже всяко лято ходят на Скер и унищожават по две хиляди птици. Катерят се по скалите и просто избиват бедните малки, докато родителите летят като обезумели наоколо и оплакват с пронизителни крясъци гибелта им. Това е брутално. Нечовешко. Може да е традиция, но в една цивилизована страна, в двайсет и първи век…

— Ще ви помоля да пропуснем лекцията и да се придържаме към фактите.

— Явно и вие като всички останали в това забравено от бога място сте поддръжник на лова. Знаете ли, тъкмо това не можах да предвидя. Че на целия остров няма да се намери и един, който да ми подаде ръка. А се надявах да разбуня общественото мнение, да привлека нови симпатизанти.

— Хората харесват вкуса на гуга. И дори за вас да изглеждат варварски, методите, които използват за убиването им, са бързи и безболезнени.

— Бухалки и пръти с примки? — Адамс присви в отвращение устни.

— Те са много ефективни.

— Все едно знаете.

— Всъщност знам. Правил съм го лично.

Адамс се смръщи, сякаш бе захапал парче лимон.

— Значи, няма смисъл дори да го обсъждам с вас.

— Именно. Затова нека да се върнем към нападението.

Телефонът иззвъня отново и Адамс го вдигна.

— Ало?… А, ти ли си. — Гласът му се понижи и доби оттенък на интимност. — Вече сте в Улапул? Чудесно. Кога пристига фериботът…? Окей, ще ви посрещна на терминала. — Той хвърли полуизвинителен поглед към Фин. — Виж, ще ти звънна малко по-късно. Дошли са от полицията… Да, отново. — Очите му се извъртяха с досада към тавана. — Добре. Чао засега. — Съжалявам — рече, като остави телефона на леглото. Но не личеше да съжалява.

— Още активисти ли пристигат?

— Да, щом ви интересува. Не е някаква тайна.

— Колко на брой?

— Ще бъдем общо дванайсет. По един за всеки от убийците в ловната група.

— И какво ще правите? Ще легнете пред траулера?

— Много забавно, господин Маклауд — устните му се разкривиха в престорена усмивка. — Знам, че не можем да ги спрем. Поне не тази година. Но можем да вдигнем достатъчно шум. Ще има вестници, телевизия. Цялата нация ще узнае. И ако успеем да убедим правителството да отмени изключението в закона, ловът ще стане нелегален. Тогава хора като вас просто няма да имат право да ходят там и да избиват бедните птици.

— И сте заявили всичко това пред „Хебридиън“?

— Да.

— Това трябва да ви е направило много популярен.

— Грешката ми беше, че им разреших да публикуват моя снимка. Така изгубих анонимността си.

— И какво стана после?

— Отидох до Нес да разузная обстановката. Очевидно траулерът потегля от Сторноуей, но мъжете от Кробост излизат да го пресрещнат с малка лодка от Порт ъв Нес. Исках да направя няколко снимки на местността — просто за справка. Спрях да обядвам в кръчмата в Крос и още там ме разпознаха. Трябва да ви кажа, че не съм привикнал на такъв език, господин Маклауд.

Фин с усилие потисна усмивката си.

— Значи сте приказвали с някого?

— Да, един-два пъти се изгубих и трябваше да питам за посоката. Последният човек, с когото разговарях преди нападението, стоеше пред малка грънчарница в покрайнините на Кробост. Един такъв странен, обрасъл тип. Не съм сигурен, че беше съвсем трезвен. Помолих го да ме упъти към пристанището и той го направи. Всичко се случи, докато се връщах към колата си, която бе паркирана само на двайсетина метра.

— Какво по-точно?

Адамс се помести върху леглото и леко примигна при спомена.

— Един бял бус ме засече. „Форд Транзит“ или нещо от този род. После се сетих, че съм го виждал и по-рано през деня. Вероятно ме е следил, изчаквайки удобен момент. Както и да е, той спря пред моя автомобил и от шофьорската седалка изскочи едър мъж, когото по-късно разпознах като Ангъс Макричи. Странното е, че в буса сякаш имаше и още хора, но те така и не се показаха.

— Макричи каза ли нещо?

— Нито дума. Просто започна да ме налага с юмруци. Бях толкова изненадан, че дори не реагирах. Някъде след втория удар коленете ми се подгънаха и се свлякох като чувал на земята. Тогава той взе да ме рита в ребрата и стомаха. Свих се на кълбо, за да се предпазя, и ме улучи няколко пъти в ръцете. — Адамс запретна ръкави, за да покаже синините. — Много мили хора са вашите убийци на птици, няма що.

Фин знаеше от собствен опит какво е да попаднеш в лапите на Ейнджъл Макричи и не го желаеше на никого, дори на наивник като Крис Адамс.

— Той не беше типичен жител на Кробост — отбеляза. — И може да ви учуди, но дори не е участвал в лова на птици, а е бил готвач.

— Виж, това е голяма утеха. — Гласът на мъжа тегнеше от сарказъм, но Фин не обърна внимание.

— Какво се случи по-нататък?

— Той се наведе и ми прошепна в ухото, че ако не си събера партакешите и не се омета, щял да ми навре цяла гуга в гърлото. После се качи в буса и отпраши.

— И вие видяхте номера?

— Удивително, но да. И сам не знам как съм запазил достатъчно присъствие на духа, за да го запомня.

— А относно свидетелите?

— Наоколо имаше няколко къщи и съм сигурен, че иззад пердетата надничаха лица. Къде е съвестта на тия хора, та да не дадат показания, нямам представа. Също и човекът пред грънчарницата. Той дойде, изправи ме на крака и ме отведе в къщата си. Наля ми чаша вода, но заяви, че не е видял нищо. Настоях да се обадим в полицията и той най-сетне позвъни, но крайно неохотно.

— След като Макричи е заплашил да ви навре цяла гуга в гърлото, господин Адамс, как така в събота вечер все още сте били тук?

— Първият ферибот, на който можех да се кача, отплаваше чак в понеделник. После, естествено, някой с изключително изтънчен вкус взе, че го уби, и сега вашите хора не ме пускат да си тръгна.

— Което, предполагам, напълно ви устройва, защото в крайна сметка ще можете да проведете протестната си акция.

— Изобщо не ме устройва да бъда с две счупени ребра. А ако полицията си бе свършила добре работата, вашият господин Макричи вероятно щеше да е още жив и да лежи в ареста, вместо да го бесят и кормят в някакъв навес за лодки.

Това, рече си наум Фин, не бе далеч от истината.

— Какво правихте в събота вечер, господин Адамс?

— Бях си тук, в стаята. Вечерях риба за вкъщи. И не, за съжаление, няма кой да го потвърди. Както вашите колеги вече нееднократно ми натякнаха.

Фин кимна замислено. Физически Адамс можеше и да е способен да извърши деянието, макар и трудно. При нормални обстоятелства. Но с две счупени ребра? Надали.

— Значи, обичате риба, господин Адамс?

Другият остана изненадан от въпроса.

— Да, аз не ям месо.

Фин се изправи на крака.

— А имате ли идея колко време е нужно на една риба, за да умре, лишена от кислород, буквално задушаваща се, когато траулерът изтегли мрежите на борда? — И без да дочака отговор, добави: — Дяволски по-дълго, отколкото за една гуга, уловена в примка.

IV

Оперативният щаб бе разположен в голяма конферентна зала, в дъното на коридора на първия етаж на сторноуейския полицейски участък. Двата прозореца гледаха към Кенет Стрийт и към покривите на къщите, разположени по стръмния склон към пристанището. На другия бряг на залива, отвъд мачтите на траулерите, завързани за през нощта, смътно се виждаха кулите на замъка Люс, издигащи се над дърветата. Масите и бюрата бяха дръпнати встрани, а по пода се точеха кабели, захранващи телефоните, компютрите и принтерите. Една стена бе покрита с цветни снимки от местопрестъплението, а бялата дъска бе гъсто нашарена с бележки, надраскани със син маркер. Върху сгъваем статив тихо жужеше проектор.

Когато Фин се настани пред един от четирите терминала на ХОЛМС, в помещението вече имаше към дузина полицаи, разговарящи по телефоните и тракащи по клавиатурите. Той искаше да опресни сведенията си не само относно убийството на Макричи, но и по обвиненията в побой и изнасилване, предявени срещу него. Освен това успя да отвори и файловете, свързани с убийството на Джон Сийврайт, да си припомни десетките свидетелски показания и протоколите от експертизите и аутопсията. Накрая, капнал от умора, вече не можеше да разсъждава ясно. Останалите служители бяха намалели до двама или трима. Предишната нощ почти не бе спал, а денят бе дълъг. За пръв път мислите му се насочиха към Мона и нейната заплаха. Просто не очаквай да ме завариш, когато се върнеш. И неговият отговор. Може би така ще бъде най-добре. С тези две кратки реплики те на практика бяха сложили край на връзката си. Никой от двамата не го бе планирал и най-вероятно щяха да съжаляват, най-вече за четиринайсетте пропилени години на брака им. Но имаше също и огромно чувство на облекчение. Бремето на дългото мълчаливо недоволство най-сетне бе снето от плещите му, макар и почти веднага заменено от тревогата за непредсказуемото бъдеще. Бъдеще, за което засега предпочиташе да не мисли.

— Е, докъде стигна? — попита Гън, прибутвайки към него стола си на колелца.

— До под кривата круша. — Фин се облегна назад и потърка очи. — Май ми стига толкова работа за днес.

— Тогава ще те изпратя до хотела. И без това куфарът ти още е в багажника ми.

Преминаха покрай оръжейната и административния офис. Бледожълти стени, пастелно лилав мокет. На стълбите се сблъскаха със старши инспектор Смит.

— Много мило от ваша страна да ми докладвате след аутопсията — каза той.

— Нямаше нищо за докладване — отвърна Фин и след кратка пауза добави: — Сър.

Отдавна бе открил, че тъпата наглост е най-добрият начин да се справяш със сарказма на началниците.

— Чух се с патолога. Изглежда, има доста сходства с единбургския случай. — Смит вече ги бе подминал и стоеше едно стъпало по-нагоре, за да компенсира по-ниския си ръст.

— Но недостатъчни за категорично заключение.

Другият свъси вежди.

— Е, в такъв случай най-добре да излезеш с нещо категорично до края на утрешния ден, Маклауд. Защото не искам да те задържам тук по-дълго от необходимото. Ясно?

— Да, сър.

Фин понечи да си върви, но Смит още не беше приключил.

— Между другото, ХОЛМС откри още една потенциална връзка. Сержант Гън ще те осведоми. Искам още сутринта двамата да отидете и да я проверите. — И като им обърна гръб, се заизкачва, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Щом изпраща нас, вероятно не очаква да изскочи кой знае какво — отбеляза Фин, щом стигнаха приземния етаж.

— Ти го каза — усмихна се сухо Гън.

— И каква е историята?

Гън отвори пред него вратата на задния вход. Вечерните слънчеви лъчи падаха косо над паркинга, хвърляйки дълги сенки.

— Макричи го загази преди около половин година. Отишъл да лови сьомга в частен имот, в югозападната част на острова. Собственост на някакъв англичанин. Те плащат луди пари за правото на риболов, затова си бранят интереса от бракониери. Та онзи наел пазач от Лондон, бивша барета — главорез, да си го кажем направо. Нищо не разбира от сьомга, но спипа ли те, ще ти се прииска да не си я помирисвал в живота си.

Той отвори багажника и извади куфара на Фин.

— Значи, онзи тип е хванал Макричи?

— Именно. — Гън хлопна капака и двамата се упътиха пеша надолу към пристанището. — И не само го хванал, но така го подредил, че едва го познахме, когато попадна при нас. Но не подаде оплакване. Не искаше да се разчуе, че някой е излязъл по-голям бабаит от него. Вярно, Макричи беше як мъжага, но лондончанинът бил професионалист, а при тях нямаш особени шансове, без значение колко си едър.

— Все още не виждам връзката.

На Фин му се нравеше, че Макричи е отнесъл побой, но това трудно можеше да се нарече улика към убийството му.

— Една нощ, преди около три седмици, пазачът бил нападнат. От цяла група, с маски на главите и всичко останало. Пребили го до безсъзнание.

Минаха покрай благотворителния магазин на ъгъла на Кенет Стрийт и Чърч Стрийт. Табелката на витрината гласеше: „Покупка, не подаяние“.

— С други думи, компютърът в своята премъдрост е решил, че Макричи е потърсил отмъщение, а онзи после на свой ред го е убил?

— Нещо такова.

— А Смит сега приветства възможността да се отърве от нас за известно време.

— Какво пък, една разходка до югозападния край ще ни се отрази добре. Ходил ли си някога в Уиг?

— Разбира се, Джордж. Често си правехме там пикници през лятото. С баща ми дори пускахме хвърчила на плажа.

Той помнеше километрите гладък пясък, простиращи се в плитчините между скалистите носове, чак до далечните гребени на вълните. И вятъра, който подемаше самоделното хвърчило високо в синевата, като развяваше косите им и караше дрехите им да плющят. А също усмивката, покрила с бръчици лицето на баща му, сините очи, блестящи в поразителен контраст с грубата, загоряла от слънцето кожа. Помнеше също разочарованието, когато пристигаха по време на прилив и необятната пясъчна ивица се оказваше залята от половин метър тюркоазена вода, като ги принуждаваше ги да седят отстрани и да ядат сандвичи.

Сега, докато вървяха покрай кея на Кромуел Стрийт, също имаше прилив и мачтите на съдовете във вътрешното пристанище се издигаха високо над главите им, окичени с радари и сателитни антени. Сторноуей бе разположен върху ивица земя, отделяща по-плиткото вътрешно пристанище от външното, където спираха фериботите и петролните танкери. Фин бе отседнал в хотел „Краун“, намиращ се по средата между Пойнт Стрийт и Норт Бийч, с великолепна гледка към залива и замъка Люс. Тук почти нищо не изглеждаше променено — само някои магазини и заведения имаха нови собственици, а други бяха пребоядисани. Шапкарницата все още си стоеше на мястото, с витрина, пълна със странните творения, които жените прикрепваха към прическите си по време на Сабат. Шапката подобно на бурката по други места бе задължителен атрибут за набожните представителки на нежния пол на остров Луис. Часовниковата кула на кметството стърчеше над стръмните керемидени покриви и прозорците на мансардите.

Двамата мъже подминаха купища от кошове за омари и зеленикави рибарски мрежи. Подготовката за утрешния ден още не бе приключила и екипажите разтоварваха припаси и оборудване от бусове и пикапи и ги пренасяха към траулерите и малките рибарски лодки. Над главите им през цялото време кръжаха чайки като бели петънца на вечерното небе, улавяха последните слънчеви лъчи и отправяха пронизителни призиви към боговете.

Когато спряха пред хотела, Фин хвърли поглед по дължината на пешеходната Пойнт Стрийт, с нейните декоративни цветни лехи и пейки от ковано желязо. В петък и събота вечер тук гъмжеше от тийнейджъри, които пият бира, пушат трева, хапват хамбургери или риба с пържени картофи от крайбрежните лавки. Поради липса на други развлечения всички се събираха тук. Самият Фин бе прекарал не една вечер, криейки се от дъжда покрай входовете на магазините заедно с приятелите си, в очакване някое от по-големите момчета да излезе със заветната бутилка. Тогава улицата изглеждаше вълнуваща, пълна с възможности. Алкохол, момичета, дръпване от нечий джойнт. Ако все още си навън, когато заведенията затварят, можеше да видиш бой, че дори и два. Но ако си извадил късмет, много преди това си отишъл на някой купон. Младежите от всяко поколение подобно на сенки следваха стъпките на предходното, на своите майки и бащи. Но днес улицата бе почти празна.

— Е, ще се видим утре сутрин — рече Гън, като му подаде куфара.

— Защо не влезеш, Джордж, ще те черпя едно питие.

Гън погледна часовника си.

— Добре, но само по едно.

Докато Фин мине през рецепцията и остави багажа си в стаята, другият полицай вече бе поръчал две халби бира в лоби бара. В него сега нямаше посетители за разлика от заведението на подземния етаж, откъдето се носеха музика и оживени гласове. Там жадни рибари и строителни работници от новооткритата фабрика в Арниш разпускаха след тежкия трудов ден. На стената имаше възпоменателна табелка в чест на скандалната случка, при която непълнолетният Уелски принц си поръчал чашка черешово бренди по време на обиколка из Западните острови. Тогава четиринайсетгодишният Чарлз скоропостижно бил откаран обратно в училището си в Гордънстън. Как само се меняха времената.

— Успя ли да прегледаш всички файлове? — попита Гън.

— Повечето.

Бирата бе хладна и освежаваща и Фин отпи дълга глътка.

— Откри ли нещо интересно?

— Всъщност, да. Свидетелят, който казва, че е видял Ейнджъл Макричи да тръгва в обратна посока в нощта, когато Дона Мъри твърди, че е била изнасилена…

— Екън Стюарт — намръщи се Гън. — Какво за него?

— Значи, не си участвал пряко в разследването на побоя над Адамс?

— Не, с него се занимаваше сержант Фрейзър.

— Е, явно не можем да очакваме от ХОЛМС да направи всички връзки. Познаваш ли Екън Стюарт?

— Да, изкуфял стар наркоман. Има грънчарница край Кробост. Откакто се помня, продава грънци на туристите през лятото.

— За твое сведение точно пред нея е бил пребит Крис Адамс. Стюарт е говорил с него минута преди нападението, а малко след това е отишъл да го прибере от пътя. И все пак твърди, че не е видял нищо. Много удобно за Макричи да има един и същ железен свидетел и в двата случая, не мислиш ли?

— Странно наистина — кимна Гън. — Впрочем възможно е Макричи да е снабдявал Стюарт с дрога. Отдавна подозирахме, че е дилър, но никога не сме го хващали.

— Май си струва утре да се отбия и да поговоря с нашия господин Стюарт. — Фин надигна отново халбата. — Джордж, днес следобед ти спомена, че и други хора имали зъб на Макричи освен онези, които е тормозил като дете.

— Да, поне според брат му.

— Мърдо Руад? Какво според него?

— Не знам доколко може да му се вярва, но явно смята, че Ейнджъл е имал кръвна вражда с някакъв свой бивш съученик. Човек на име Калъм Макдоналд. Пострадал при злополука преди години и сега си изкарва прехраната, като тъче на стан в пристройката зад къщата си. Нямам представа какво се е случило помежду им.

— Аз пък имам.

Фин внимателно постави бирата върху бара. Дори само при спомена му призляваше. Гън очакваше разяснение, но то така и не дойде. Накрая Фин се отърси от унеса.

— Дори да не беше сакат, съмнявам се, че Калъм Макдоналд е способен да нанесе подобни травми на когото и да било.

Той още виждаше пред себе си изражението върху лицето на момчето по време на падането.

— Мърдо допуска, че е наел някой друг.

Фин го стрелна с очи, чудейки се дали наистина е възможно. Дали в главата на Калъм е могла да се зароди подобна идея. Но защо сега, след всичките тези години?

— Не, не мисля — рече накрая.

И отново Гън изчака разяснение, но бързо стана ясно, че Фин няма намерение да го просветлява.

— Е, аз най-добре да тръгвам. — Той погледна часовника си и пресуши своята чаша. — Между другото, как мина разговорът с Адамс?

Фин помълча за момент, извиквайки в съзнанието си образа на високия превзет борец за правата на животните.

— Знаеш ли, отначало реших, че на човек с две счупени ребра и през ум няма да му мине да се разправя с Макричи. Но после ми хрумна, че има връзка, която пропускам.

— Каква?

— Адамс е гей.

— Е, това едва ли е особена изненада — сви рамене Гън, но после смръщи чело. — Да не искаш да ми кажеш, че Ейнджъл също е бил гей?

— Не, но единбургската жертва, Джон Сийврайт, беше.