Питър Мей
Черната къща (4)

I

Фин едва бе вдигнал куфара си от лентата за багаж, когато една едра ръка сграбчи дръжката му и го взе от него. Той се обърна изненадан и видя насреща си едро, дружелюбно усмихнато лице. Беше кръгло, без бръчки, увенчано от сресана назад черна коса, обилно намазана с гел. Принадлежеше на мъж малко над четирийсетте, с едро телосложение, висок към метър и осемдесет, тоест почти колкото Фин. Носеше тъмен костюм, бяла риза и синя вратовръзка, а върху тях — тежка, дебело подплатена канадка.

— Сержант Джордж Гън — представи се с подчертан местен акцент, като пъхна другата си едра ръка в неговата. — Добре дошли в Сторноуей, господин Маклауд.

— Просто Фин, Джордж. И как, по дяволите, се сети кой съм?

— Мога да разпозная ченге от сто крачки. — Мъжът се ухили и докато излизаха на паркинга, добави, приведен под напора на западния вятър: — Вероятно ще забележите някои промени. Само едно си остава същото — вятърът. Никога не се уморява да духа.

Днес обаче времето бе сравнително меко, сгрявано от августовското слънце, което на моменти надничаше измежду разкъсаните облаци. Гън подкара своя фолксваген към кръговото на изхода на летището, а оттам — през хълма и надолу към града. Разговорът постепенно се насочи към убийството.

— Първото за новото хилядолетие — рече Гън. — Като следва да отбележим, че за целия двайсети век сме имали само едно.

— Е, да се надяваме, че и през двайсет и първия няма да има повече. Къде се правят обикновено аутопсиите?

— В Абърдийн. Не че и на острова нямаме трима съдебни лекари. Все добри доктори, с практика в града. Двама от тях ползваме като патоанатоми — при инциденти и други подобни. Но по-сериозните случаи отиват в Абърдийн. В болницата във Форестърхил.

— Инвърнес не е ли по-близо?

— Да, но тамошният патолог не се разбира с нашите. Не ще да поема случаи, освен ако той не прави всички аутопсии. — Гън хвърли дяволит поглед към Фин. — Но не си го чул от мен.

— Че какво си ми казал?

Лицето на Гън се разля в широка усмивка, с която показваше на Фин, че помежду им е възникнала дружеска връзка.

Докато се движеха по дългото право шосе към Сторноуей, градът се разстла пред очите им — скупчен около пристанището и обраслия с дървета хълм отвъд. Фериботният терминал в края на новия вълнолом, построен през деветдесетте, заприлича на Фин на летяща чиния със своята конструкция от метал и стъкло. Зад него старият кей изглеждаше пуст и занемарен. Странно бе усещането да види отново тези места. Гледани отдалеч, те сякаш не се бяха променили особено. Само летящата чиния беше нова — и със сигурност бе донесла със себе си известен брой извънземни.

Минаха покрай боядисаната в жълто фабрика на „Кенет Макензи Лимитид“, където в миналото по рафтовете бяха лежали милиони метри ръчно тъкан туид, предназначен за износ. Редица новоизникнали сгради водеха до голямо студио, където с държавни пари се финансираше продукцията на телевизионни програми на келтски. Макар да не беше на мода по времето на Фин, сега келтският език представляваше многомилионен бизнес. В училищата дори преподаваха на него математика, история и други предмети, а говоренето му се смяташе за шик.

— Преди година-две ремонтираха „Енгебретс“ — поясни Гън, докато минаваха покрай въпросната бензиностанция с минимаркет към нея. — Дори е отворена в неделя. Освен това почти навсякъде в града можеш да хапнеш и пийнеш по време на Сабат.

Фин поклати глава с удивление.

— Всяка неделя имаме по два полета от Единбург — продължи сержантът. — А и фериботът от Улапул също се движи.

Фин помнеше как някога в неделя целият остров замираше. Беше невъзможно да се нахраниш навън, да заредиш бензин, дори да си купиш цигари. Туристите бродеха из улиците гладни и жадни, без никаква възможност да си тръгнат преди първия ферибот в понеделник. Разбира се, публична тайна бе, че след като службите в сторноуейските църкви приключат, кръчмите и хотелите се пълнят с тайни неделни гуляйджии, промъкващи се през задните входове. В крайна сметка хапването и пийването по време на Сабат не бяха незаконни, а просто немислими. Или поне не биваше да става пред хорските очи.

— Все още ли заключват люлките? — В паметта на Фин изникна тъжната неделна гледка на заключените с вериги и катинари детски люлки.

— Не, спряха преди няколко години. — Гън се подсмихна. — Противниците на реформите тогава коментираха, че подобни малки камъчета преобръщат колата. И може би са прави.

Фундаменталистките протестантски църкви се разпореждаха с живота на острова от векове. Знаеше се, че собственик на бар или ресторант, който им се опълчи, тихомълком ще бъде изтикан от бизнеса, няма да може да поднови лиценза си, банковият му кредит ще секне. За външните наблюдатели мощта на църквата изглеждаше почти средновековна, но на острова тя бе съвсем реална — някои секти заклеймяваха всяко развлечение като греховно, а какъвто и да е опит да бъде подкопан авторитетът им — като дело на дявола.

— Имай предвид — допълни Гън, — че макар вече да не заключват люлките, никога няма да видиш дете да ги използва в неделя. Както и няма да видиш домакиня да простира прането си. Поне не на открито.

Нов спортен център закриваше от погледа някогашното училище на Фин. Преминаха покрай зданието на местния съвет на Хебридските острови и бившия хотел „Сийфорт“, срещу които се редяха традиционни къщи от варовик със стъпаловидни фронтони. Смесица от стара и нова грозотия.

Сторноуей си бе останал все така неугледен, както и в миналото. Гън сви по Луис Стрийт, където между къщите се гушеха пъбове и тъмни малки магазинчета, а после наляво по Чърч Стрийт, по средата на която се намираше полицейският участък. Фин забеляза, че всички табели с имената на улиците бяха на келтски.

— Кой води разследването?

— Екип от Инвърнес — отвърна Гън. — Долетяха с хеликоптер рано в неделя сутрин. Старши инспектор, сержант и седем полицаи. Също и съдебни лекари. Отгоре явно са взели нещата на сериозно, след като случаят се разчу.

Участъкът се състоеше от няколко сгради с розова мазилка на пресечката с Кенет Стрийт, в съседство със Залата на Царството на Свидетелите на Йехова и с един китайски ресторант. Гън премина през портала и паркира успоредно с голям бял полицейски бус.

— Откога работиш тук, Джордж?

— От три години. Отрасъл съм в Сторноуей, но повечето ми стаж е минал по другите острови. А също и в Инвърнес.

Гън се измъкна от колата, шумолейки с импрегнирания плат на канадката си. Фин също слезе през другата врата.

— И как приемаш факта, че са възложили разследването на външни хора?

— Не останах особено изненадан — усмихна се примирено Гън. — Нали ние тук не разполагаме с нужния опит.

— А какво представлява шефът на екипа?

— О, ще ти хареса. — В погледа му се появи закачлива искрица. — Истинско копеле е.

 

 

Истинското копеле се оказа набит дребосък с коса с пясъчен цвят, зализана назад върху ниското широко чело. Излъчването му бе старомодно, одеколонът — също (дали не беше „Брут“?), и още преди да си отвори устата, Фин вече бе сигурен, че е от Глазгоу.

— Старши инспектор Том Смит. — Той се изправи иззад бюрото си и му протегна ръка. — Съболезнования за загубата ти, Маклауд.

Фин се зачуди дали всички знаят и реши, че вероятно са ги предупредили. Ръкостискането на Смит бе кратко и енергично. Когато седна отново, Фин забеляза, че ръкавите на изгладената му бяла риза са акуратно навити нагоре до лактите, а бежовото сако — внимателно окачено върху облегалката на стола. Дебелите пръсти на ръцете и ноктите му бяха безупречно чисти и поддържани, а бюрото, макар и отрупано с книжа, вдъхваше усещане за ред.

— Благодаря — отвърна механично Фин.

— Заповядай, седни. — Докато говореше, погледът на Смит оставаше насочен към документите. — Имам тринайсет криминални инспектори, включително местните, и двайсет и седем полицаи, които работят по случая. Това прави четирийсет души на острова, на които мога да разчитам. — Той най-сетне вдигна очи. — Не съм сигурен защо точно ми трябваш ти.

— Не съм подавал искане да идвам тук, сър.

— Знам, системата ХОЛМС те е избрала. Определено не по моя идея. — Смит замълча за секунда. — Онова убийство в Единбург… имаш ли някакви заподозрени за него?

— Не, сър.

— След цели три месеца?

— През последните четири седмици бях в отпуск.

— Да, вярно. — Той сякаш изгуби интерес към разговора и се върна към книжата си. — И какво велико просветление смяташ, че ще можеш да хвърлиш върху нашия малък случай тук?

— Не мога да кажа, преди да съм в течение на подробностите, сър.

— Всичко е в компютъра.

— Имам обаче едно предложение.

— О, нима? — Смит го повдигна скептично вежди. — И какво е то?

— Ако аутопсията още не е извършена, може би си струва да привлечем патоанатома, занимавал се с единбургското убийство. Така ще имаме база за сравнение от първа ръка.

— Чудесна идея, Маклауд. Което навярно е и причината вече да ми е хрумнала. — Смит се облегна назад със самодоволство, почти толкова натрапчиво, колкото и одеколонът му. — Професор Уилсън пристигна снощи, с последния полет. — Той хвърли поглед към часовника си. — Аутопсията трябва да започне след около половин час.

— Значи, няма да транспортирате тялото до Абърдийн?

— Условията и тук са достатъчно добри. Защо да караме планината да ходи при Мохамед?

— Какво точно очаквате от мен?

— Честно казано, инспектор Маклауд, нищо. Разполагам с чудесен екип, напълно способен да се справи с разследването и без твоята помощ. — Той изпусна недоволна въздишка. — Но системата ХОЛМС, изглежда, смята, че си способен да кажеш има ли някаква връзка с убийството от Пийт Уок, или не. А опазил ни господ да не изпълняваме заръките на ХОЛМС. Затова най-добре иди да присъстваш на аутопсията, хвърли едно око на уликите и ако ти дойде нещо наум, ще го обсъдим. Става ли?

— Бих искал да огледам и местопрестъплението, ако е възможно.

— Никакъв проблем. Ето, сержант Гън ще те разведе. Местните момчета и без това нямат много работа за вършене.

Пренебрежението му към всички извън неговия екип, включително Фин, бе очевидно.

— А също да получа достъп до документацията. — Фин изпробваше късмета си. — Да поговоря със свидетелите, със заподозрените, ако има такива.

Смит наду устни и го фиксира продължително.

— Не мога да те спра да го направиш, Маклауд. Но имай предвид, че очаквам да приключим с цялата тази история в рамките на няколко дни. И за да не останеш с погрешно впечатление, нека те осведомя, че изобщо не вярвам в единбургската връзка.

— И защо?

— Наречи го интуиция. Хората тук са простовати — той се подсмихна. — Но ти знаеш това по-добре от мен. — Почукването на молива по бюрото ясно издаваше раздразнението му, че е принуден да обяснява своите съображения на по-младши служител, при това от друго подразделение. — Мисля, че става въпрос за груба имитация. Че убиецът е местен. Имал е зъб на жертвата и се е опитал да прикрие следите, като ни наведе на мисълта за друг извършител. Ето защо смятам да мина по най-прекия път.

Фин устоя на изкушението да се усмихне. Той знаеше всичко за преките пътища. Още от ранна възраст бе научил, че те лесно могат да се окажат заобиколни. Но старши инспектор Смит явно не бе стигнал до тази мъдрост, защото продължи:

— Освен ако при аутопсията не изскочи нещо неочаквано, ще взема ДНК проби от всички дееспособни мъже в Кробост, както и от всеки допълнителен заподозрян, попаднал в полезрението ни. Надали ще се окажат повече от няколкостотин души. Доста по-икономично, отколкото да ангажираме куп полицаи в разследване, точещо се седмици наред.

Смит явно принадлежеше към новата порода полицейски шефове, чиято основна грижа бе финансовата равносметка.

И все пак Фин остана учуден.

— Значи, разполагате с ДНК на убиеца?

— Така смятаме — разцъфтя в усмивка Смит. — Въпреки местните предразсъдъци в неделя пуснахме екипи от униформени да претърсят околността. Намерихме дрехите на убития в найлонова торба за смет, захвърлена в канавка на половин километър разстояние. Бяха целите изпоцапани в повръщано. И тъй като съдебният лекар бе доста уверен, че жертвата не е повръщала, следваше да предположим, че е бил убиецът. Ако и патоанатомът го потвърди, значи имаме чудесен образец от ДНК на нашия човек.

II

По цялата Чърч Стрийт, чак до пристанището, на вятъра се клатушкаха висящи кошници с цветя — смел опит да се внесе поне малко цвят в сивия живот. Магазинчетата от двете страни бяха боядисани в розово, бяло и зелено, а в дъното се виждаше кеят, с няколко вързани рибарски катера, които се издигаха и спускаха в такт с прибоя. Един слънчев лъч улови белия навес за лодки на отсрещния бряг, а после се плъзна по върховете на дърветата, растящи около замъка Люс.

— Е, как ти се стори водещият разследването? — попита Гън.

— Склонен съм да се съглася с твоята преценка — рече Фин, като се усмихна накриво.

— Мисли се за суперзвезда — продължи Гън, след като двамата се качиха в колата. — Старият ми шеф в Инвърнес обичаше да казва за такива като него, дето са си навирили носовете, че и те също трябва да си вадят краката от крачолите един по един. — Фин се засмя. Допадна му образът на старши инспектор Смит, мъчещ се да измъкне късите си крачка от панталона. — Впрочем съжалявам, че те подведох относно патолога. Нямах представа, че е на острова. Което идва да покаже доколко ме държат в курса на събитията.

— Няма проблем — махна с ръка Фин. — Познавам добре Ангъс. Свестен човек е и поне можем да разчитаме, че ще бъде на наша страна. Между другото, защо според теб самият Смит не идва на аутопсията?

— Знам ли. — Гън се бе извърнал, докато изкарваше колата на заден ход. — Нищо чудно да му прилошава.

— Надали, иначе досега да е припаднал от одеколона, с който се залива.

— Не е лъжа. Повечето трупове миришат по-добре от него.

Излязоха от Кенет Стрийт на Бейхед Стрийт, насочвайки се към северните покрайнини на града. Фин гледаше пред пътническия прозорец към детските площадки и тенис кортовете, зад които върху полегатия хълм се простираше игрището за голф. Покрай другия тротоар се редяха жилищни сгради с тесни, наблъскани едно до друго магазинчета на приземните етажи. За миг изпита усещането, че никога не си е тръгвал от острова.

— Навремето, през осемдесетте — каза, — младежите обичаха да се разкарват тук с таратайките си в събота вечер.

— Още го правят. Дефилират всеки уикенд като по часовник.

Фин се замисли какво ли безрадостно съществуване водят тези хлапета. Без почти никакви занимания, в общество, все още задушено от хватката на една мрачна религия. Сриваща се икономика, висока безработица, ширещ се алкохолизъм, процент на самоубийства далеч над средното равнище за страната. Мотивацията да се махнат навярно бе също така силна, както и преди осемнайсет години.

 

 

Някогашната провинциална лечебница, разположена на хълма над мемориала в чест на падналите във войните, бе заменена от новата и модерна болница „Уестърн Айлс“, оборудвана по-добре дори от онези в големите градове. Свърнаха по Маколи Роуд и пред тях се разкри ниският двуетажен корпус, разгърнат покрай широкия паркинг. Гън обаче го подмина и спря на служебните места близо до входа.

Професор Ангъс Уилсън ги очакваше в моргата. Очилата му бяха вдигнати над хирургическата шапка, а маската — дръпната под брадичката, разкриваше гъста като телена четка брада, прошарена със сребро. Беше препасал гумирана престилка върху зеленото медицинско облекло, а над нея носеше памучен халат с дълги ръкави. Върху масата от неръждаема стомана пред него бяха наредени найлонови ръкавели, чифт памучни ръкавици, чифт латексови ръкавици, както и плетена метална ръкавица, която слагаше на лявата си ръка, за да я предпази от случайно плъзване на скалпела. Явно изгаряше от нетърпение да започне.

— А, ето ви най-сетне и вас! — Искрицата в зелените му очи разваляше образа на сприхав ексцентрик, който обичаше да си придава. Правеше го най-вече по задължение, заради професионалната грубост, която всички очакваха от него. — Как си, приятелю? — Той протегна ръка и раздруса тази на Фин. — Убиецът е същият, нали?

— От теб очакваме да ни кажеш.

— Проклето, забравено от бога място! Човек би предположил, че ако някъде по света може да си поръча прясна риба, това ще е тук. Е, снощи в хотела си поръчах писия. Прясна беше, и още как. Направо от шибания фризер и директно във фритюрника. Че такава мога да я ям и вкъщи! — Той погледна към Гън и се пресегна през масата, за да вземе папката от ръката му. — Това ли са докладът и снимките?

— Аха. — Гън понечи да се здрависа. — Сержант Джордж Гън. — Но професорът вече се бе заловил да рови из съдържанието на папката и той сконфузено дръпна ръка.

— В служебната стая от другата страна на коридора ще намерите шапки, калцуни, очила, маски и халати.

— Искате да сложим всичко това? — попита Гън.

По всяка вероятност, помисли си Фин, не бе присъствал скоро на аутопсия.

— Не — вирна глава професор Уилсън. — Искам да ги съберете на малка купчинка и да ги подпалите. — После излая: — Разбира се, че искам да ги сложите. Освен ако нямате желание да хванете СПИН или каквито други зарази се спотайват в костения прах, който ще се разхвърчи, щом започна да режа черепа на жертвата с вибрационния трион. Другият вариант е да гледате ей оттам — той махна по посока на широкия прозорец, заемащ стената към коридора. — Но тогава няма да чуете и думичка от нещата, което ще кажа.

— Майко мила — промърмори Гън, докато двамата навличаха защитното облекло в стаичката. — А аз си мислех, че от водещия разследването по-голям проклетник няма.

Фин се засмя и почти се стресна от звука. Случваше му се за втори път днес, а не се беше смял от толкова дълго време. Каквото и забавно да се случеше, то веднага бе отмивано от всепомитащата приливна вълна на скръбта.

— Ангъс е свестен — рече, след като се поокопити. — Нали знаеш, куче, което лае, не хапе.

— И по-добре, иначе току-виж съм хванал бяс. — Гън още бе под влиянието на острия език на патолога.

Когато се върнаха в залата за аутопсии, професорът бе наредил снимките върху всяка възможна повърхност и разглеждаше дрехите на жертвата. Те лежаха върху масата от неръждаема стомана, чийто плот бе застлан с голям лист бяла импрегнирана хартия, за да се задържат всякакви влакна или засъхнали частици, които можеше да се отделят от материята. Мъртвият бе носил синьо горнище от полар, дънки и бяла памучна риза. В края на масата стояха големи мръснобели безформени маратонки. Патологът бе надянал защитни ръкавици и държеше в лявата си ръка квадратно увеличително стъкло, докато с дясната внимателно чоплеше с пинсети остатъците от повръщано по пухкавата тъкан на горнището.

— Не сте ми казали, че убитият ми е съименник.

— Никой не го наричаше Ангъс — отвърна Фин. — Всички го знаеха като Ейнджъл. Можеше да му пратиш писмо, адресирано до „Ейнджъл, Нес, Остров Луис“ отвсякъде по света и щеше да го получи.

Сержант Гън изгледа сепнато Фин.

— Нямах представа, че сте били познати.

— Ходехме в едно училище. По-малкият му брат беше в моя клас.

— Виж ти, ангел, значи… — Професор Уилсън боравеше съсредоточено с пинсетите. — А случайно да е имал и крилца?

— Прякорът му беше ироничен.

— Аха. Това вероятно обяснява защо някой е искал да го убие.

— Вероятно.

— Хванах те, малка гадинке! — професорът се изправи и вдигна пинсетите срещу светлината. На върха им внимателно бе защипано нещо, наподобяващо малко бяло мънисто.

— Какво е това? — попита Гън.

— Призрак — бе усмихнатият отговор. — От таблетка. Една от онези с продължително освобождаване. Обвивката е пълна с микропори, които бавно пропускат лекарството. Постоянно ги намираме, могат да оцелеят в стомаха в продължение на часове. Тази тук е празна, разбира се.

— И ще ни помогне ли с нещо? — поинтересува се Фин.

— Може би да, може би не. Но ако повръщаното действително е от убиеца, ще хвърли известна светлина върху самоличността му. Дори токсикологичният анализ да не покаже състава на медикамента, пак ще разберем какво е вземал.

— Как?

Професорът приближи увеличителното стъкло до предмета.

— С това трудно може да се забележи, но ако го пъхнем под микроскоп, почти със сигурност ще открием цифри и букви, отпечатани върху повърхността, дори и символ на компанията производител. Оттам по лекарствените справочници ще стигнем и до самия медикамент. Може да отнеме известно време, но ще се справим. — Той внимателно пусна останките от таблетката в найлоново пликче за улики и го запечата. — Виждате ли само какви умни копелета сме станали!

— Ами ДНК? — Фин погледна засъхналите бучки недосмляна храна, полепнали по плата, и се зачуди какво ли са представлявали преди това. Изглеждаше, че каквото и да яде човек, то в крайна сметка винаги заприличва на овесена каша с кубчета моркови в нея. — Ще може ли де се намери тук?

— О, предполагам. ДНК се извлича от ядрата на всички клетки на лигавиците, застилащи устата, хранопровода и стомаха. Те постоянно се обновяват, така че със сигурност ще ги има в слюнката и стомашното съдържимо.

— Много време ли ще отнеме? — вметна Гън.

— При положение че доставим пробата в лабораторията още днес… екстракция, амплификация… би трябвало да имаме резултат до утре преди обяд. — Професорът доближи пръст до устните си. — Но не казвайте на никого, иначе наистина ще поискат да сме готови дотогава.

— Водещият разследването спомена, че бил готов да вземе няколкостотин проби от населението и да ги сравни с ДНК, което откриеш тук — рече Фин.

— О, това вече ще е малко по-сложно — ухили се професор Уилсън и брадата му щръкна. — А и още не сме изключили вероятността повръщаното да е от самата жертва.

Двама асистенти с бели престилки и дебели жълти гумени ръкавици извадиха тялото от хладилната камера в другия край на коридора и го докараха на количка до масата за аутопсия. Ейнджъл Макричи бе едър мъж. По-едър и може би с двайсет и пет килограма по-тежък, отколкото го помнеше Фин, с телосложение, достойно за някой ръгби играч. Гъстата черна коса, наследена от баща му, бе значително прошарена и оредяла. В смъртта кожата му имаше землисто сив оттенък. Устните, които някога бяха обиждали, юмруците, които бяха млатили, сега бяха отпуснати и безсилни да нанасят психическите и физическите травми, раздавани с такава лекота през ученическите години.

Фин се мъчеше да остане безстрастен наблюдател, но дори мъртвото присъствие на Ейнджъл го напрягаше почти до прилошаване. Погледът му се плъзна към ужасяващия разрез на корема. Лъскавите набъбнали тънки черва, розово-кафеникави на цвят, се бяха подали през отвора в коремната стена, придържани от пласт мазнина и ципа, която, както бе научил от аутопсията в Единбург, се наричаше перитонеум. Виждаше се също напиращ балон от нещо, вероятно дебело черво. Засъхнала кръв и телесни течности се бяха стекли по бедрата. Мъничкият мек пенис приличаше на изсъхнала смокиня. Фин се извърна към сержант Гън и видя, че той е отстъпил назад с прежълтяло лице, почти опрял гръб в прозореца към коридора.

Професор Уилсън извлече кръв от феморалните вени близо до слабините и течност от стъкловидното тяло на очите. На Фин винаги му призляваше при вида на спринцовка, проникваща в очната ябълка. В очите сякаш имаше нещо особено уязвимо.

Като мърмореше едва чуто в диктофона, патологът огледа първо стъпалата, а после и краката, като отбеляза моравите натъртвания по коленете, преди да пристъпи към отвора на корема.

— Хм. Раната започва по-високо от лявата страна и завършва по-ниско от дясната, като накрая изтънява почти до одраскване на кожата.

— Това значи ли нещо? — попита Фин.

Професорът се изправи.

— Само че извършителят е замахнал с острието от дясно наляво, гледано от негова страна.

— В Единбург беше от ляво надясно — оживи се Фин. — Да не би единият убиец да е бил левичар, а другият — не?

— Би трябвало да си научил досега, че това не е никаква индикация! Можеш да замахваш и на двете страни с една и съща ръка. Ще се получат различни рани и толкова. — Той прокара латексов показалец по горния край, където кожата бе изсъхнала и потъмняла. — Също разсичането на коремната стена в Единбург бе по-дълбоко, нанесено с повече сила. Навярно помниш, че там между краката висяха близо метър тънки черва, частично разрязани и изпразнени. — В паметта на Фин изникна споменът за миризмата на местопрестъплението, за жълто-зелената течност, опръскала паважа. А и по време на аутопсията вътрешностите, от които съдържанието бе изтекло, имаха матов тъмножълт цвят, напълно различен от тези на Ейнджъл. — Тук леко се е подал оментумът, а също и част от напречното дебело черво. — След като приключи с щателния оглед на раната, професорът я измери. — Двайсет и пет сантиметра и половина. По-къса от единбургската, ако не се лъжа, но ще трябва пак да проверя. А този мъж е далеч по-едър, представлявал е по-голяма мишена.

Външният оглед премина към ръцете и дланите, като бяха отбелязани охлузванията около двата лакътя. Имаше и стари, зараснали белези, а под изгризаните нокти се бе набила черна мръсотия.

— Интересно — рече патологът, след като изстърга малко от нея. — Определено не изглежда да е оказал отчаяна съпротива на нападателя си. Няма типичните травми, нито кожа под ноктите.

Огледът на гърдите също не показа наранявания, затова пък на врата имаше ясни следи, със същия моравочервен цвят като тези на лактите и коленете. По лявата страна на врата имаше четири кръгли петна, две от които над сантиметър в диаметър, а от дясната — едно овално и по-голямо.

— Такива следи обикновено остават от пръсти. Можете да видите край тях и малките драскотини върху кожата, с форма на полумесеци, причинени от ноктите на убиеца. — Професорът погледна Фин. — Интересно колко малък натиск е нужен, за да се удуши човек. Не е нужно да спираш дишането му, а само да прекъснеш оттичането на кръв от главата. Два-три килограма натиск са достатъчни, за да блокират югуларните вени, които отвеждат кръвта от нея. За каротидните артерии, които я кръвоснабдяват, трябват около пет килограма и половина. При вертебралните артерии говорим за около трийсет килограма натиск, а при трахеята — за петнайсет. В нашия случай виждаме типичните локални кръвоизливи по лицето. — Той повдигна клепачите на трупа. Върху дясното слепоочие личеше още една голяма морава синина. — Да, и ето тук, на конюнктивата. Което предполага, че смъртта може да е настъпила от прекъсване на кръвния поток.

Вниманието му се насочи повторно към врата.

— Отново прави впечатление обаче, че нашият ангел не е оказал никаква съпротива. Жертвите, мъчещи се да се отскубнат от хватката на удушвач, обикновено одраскват собствената си шия. Още една причина да очакваме да открием кожа под ноктите. Съдейки по цвета на следите около врата, оставени от въжето, той почти със сигурност вече е бил мъртъв, когато са го обесили. — Патологът отиде до масата, върху която бе наредил фотографиите. — Ето, вижте тук. Ако погледнем локвата на земята и я сравним с начина, по който кръвта и телесните течности са се стичали от тялото, неизбежно ще стигнем до извода, че изкормването се е състояло, след като са го убили и провесили от тавана. Кръвта не е била под налягане към момента на нанасяне на раната, иначе навред щеше да има издайнически пръски. А така тя просто се е източила.

— Значи, според теб хронологията е била първо удушаване до смърт, после обесване на гредата, а накрая — изкормване? — попита Гън.

— Нищо подобно не съм казвал — сопна се професорът. — Просто мисля на глас. Та ние едва сме започнали шибаната аутопсия, за бога!

Асистентите внимателно преобърнаха трупа и хлабавите гънки плът и мазнина около диафрагмата се разстлаха върху хладната стомана. Едрите отпуснати бели полукълба на седалището, с ямки по тях, бяха разделени от ивица къдрави черни косми. Същото окосмяване имаше по гърба и към раменете. Никъде не се виждаха следи от травми освен в областта на врата.

— Хм — поклати разочаровано глава професорът. — Почти очаквах да открия зачатъци на криле около лопатките.

Ръцете му се придвижиха към скалпа и започнаха внимателно да разделят косата, сякаш търсеха въшки.

— Да не очакваш вместо тях да попаднеш на рога? — подхвърли Фин.

— Щеше ли да се изненадаш, ако беше така?

— Не.

— Охо. — Този път тонът не беше разочарован. Професорът отиде до инструментите си, взе един скалпел и като се върна при тялото, разчисти малък участък високо на тила, разкривайки тъмночервено петно с размерите на орех. Кожата там бе наранена и вдлъбната, със следи от засъхнала кръв и поддаваше под натиска на пръстите му. — Някой добре му е разбил черепа.

— Нападнали са го отзад — предположи Фин.

— Така изглежда. И е паднал с цялата си тежест по лице, при което е натъртил лактите, коленете и челото си. Формата на вдлъбнатината предполага, че е ударен с метална тръба, бейзболна бухалка или друг подобен заоблен предмет. Ще добием по-добра представа, щом отворим черепа.

Тялото отново бе обърнато с лицето нагоре, а главата повдигната върху метална подпора. Професор Уилсън започна пласт по пласт да разкрива невидимите тайни на Ейнджъл. Направи със скалпела У-образен разрез от раменете към гръдната кост, а после надолу през корема до пубиса, за да разкрие гръдния кош. С помощта на масивни ножици преряза ребрата, след което ги отдели при ключиците, отстрани гръдната кост и разтвори двете страни на щита, който човешкото тяло си е изградило, за да защити деликатните вътрешни органи. Един по един тези органи бяха извадени — сърцето, дробовете, черният дроб, бъбреците — и отнесени за претегляне до везната в другия край на стаята. Всеки от резултатите бе записан с тебешир на черна дъска, преди те да бъдат нарязани за изследване подобно на филии хляб.

Състоянието на Ейнджъл беше типично за мъж на неговата възраст и с неговите килограми. Дробовете бяха потъмнели от дълги години пушене, артериите — втвърдени, но не с непосредствена опасност от пълно запушване. Черният дроб показваше поражения от злоупотреба с алкохол с възлестата структура и бледия, сиво-кафяв цвят на започваща цироза. Професорът трябваше да си проправи път през дебел слой задкоремни мазнини, за да стигне до бъбреците.

Слузестата, раздута от течност торба на стомаха бе изпразнена в купа от неръждаема стомана. Фин примигна от вонята, но професор Уилсън като че ли й се наслаждаваше. Затворил очи, той на няколко пъти вдъхна шумно като куче.

— Къри — отсъди накрая. — Може би агнешко. — Отвращението на Фин явно го забавляваше.

— Ял е къри в ресторант „Балти Хаус“ в Сторноуей, към осем часа в събота вечер — произнесе задавено Гън.

— Виж ти. Щеше ми се и аз да го бях опитал снощи.

— Мирише и на алкохол — изсумтя с погнуса Фин.

— Според свидетелите е обърнал доста бири в местния клуб, след като се е прибрал в Кробост — осведоми ги Гън.

— Е — рече професорът, — бих казал, че стомашното съдържимо в общи линии е непокътнато. Частично смляно. На първо четене не се набиват на очи останки от някакви медикаменти. Безспорно наличие на етилов спирт. Какъвто и идиотски коктейл от къри и алкохол да е забъркал, той си е останал в него. Така че действително започваме да клоним към извода, че повръщаното, открито по дрехите му, е принадлежало на убиеца.

Патологът се залови да освобождава червата от обгръщащата ги мазнина, да ги разгъва и да ги реже по дължина с помощта на ножици. Вонята на изпражнения стана почти непоносима. Фин стисна зъби, за да овладее гаденето си. Зад гърба си чу шумното дишане на Гън и като се обърна, го видя да стои, притиснал с длан носа и устата си. Но явно бе решен да издържи докрай. След приключването на огледа червата бяха пуснати в кофа и отнесени.

— Нищо за отбелязване — констатира безстрастно професор Уилсън, след което се върна към врата и повдигна крайчето на кожата от У-образния разрез, за да установи пораженията, нанесени по костната и хрущялната структура в резултат на душенето и последвалото обесване.

Бързо стана ясно, че самите шийни прешлени не са счупени. Последва разрез на тила от едното ухо до другото и кожата на скалпа бе обелена върху лицето, разкривайки черепа. Той махна на Фин да отстъпи назад, докато единият от асистентите приближи с вибрационния трион. Капакът на черепа бе отрязан и отстранен и скоро мозъкът цопна в поредната купа от неръждаема стомана.

— Точно както предполагах — кимна с удовлетворение професорът. — Кръвоизлив под лявата теменна кост, около два и половина на три и половина сантиметра, приблизително със същите очертания като контузията на скалпа. А също и малък субдурален кръвоизлив. Пораженията съответстват на фрактура на теменната кост и като цяло потвърждават първоначалните ми подозрения. Ударен е отзад с метална тръба, бейзболна бухалка или друг подобен предмет. Дори да не е изпаднал в пълно безсъзнание, не е бил в състояние да се съпротивлява.

Фин отиде до масата, където патологът бе подредил снимките от местопрестъплението. Навесът за лодки сякаш бе осветен от някой престарал се театрален режисьор. Цветовете бяха стряскащо ярки и зловещи, кръвта — вече засъхнала до ръждивокафяво. Мъртвото тяло на Ейнджъл изглеждаше неестествено едро с гънките си от синкавобяла плът. Вътрешностите, висящи от разсечения корем, бяха направо нереални, като извадени от лош, нискобюджетен филм на ужасите. Но картината от последните часове на Ейнджъл вече започваше да се подрежда в главата на Фин.

Мъжът бе отскочил да вечеря в Сторноуей, след което се бе върнал в Кробост и беше изпил няколко халби бира в местния клуб. После или бе отишъл до навеса за лодки в Порт ъв Нес заедно с убиеца си, или двамата се бяха срещнали там. По каква причина, засега оставаше неясно. Но във всички случаи или го е познавал добре, или се е чувствал достатъчно спокоен в негово присъствие, за да му обърне гръб, предоставяйки му възможност за атака. Повален в безсъзнание от удара по тила, е бил преобърнат и удушен. Извършителят, в състояние на силна нервна възбуда и под въздействието на адреналина, е повърнал върху жертвата, но е запазил достатъчно хладнокръвие, за да съблече дрехите й. Това не ще да е било лека задача, като се имаше предвид почти сто и двайсет килограмовото тегло на Ейнджъл. И което изглеждаше още по-невероятно, е вързал примка на шията му, преметнал е въжето през гредата на тавана и го е издърпал така, че в крайна сметка краката му да увиснат на повече от петнайсет сантиметра над земята. Това говореше много за убиеца. Първо, че е бил силен човек. И изпълнен с решимост въпреки физическото отвращение към деянието. Колкото повече време е минавало, толкова повече е нараствал рискът да го хванат. Със сигурност е знаел, че в събота вечер закътаното местенце е често посещавано от влюбени двойки. И все пак не се е задоволил просто да убие, а е съблякъл, обесил и изкормил трупа. Все мръсни и времеемки действия. Тези мисли изпълниха Фин с безпокойство и той се обърна към Уилсън.

— Е, смяташ ли, че има връзка с убийството от Лийт Уок? Дали говорим за един и същи човек?

Професорът вдигна очилата над челото си и дръпна надолу маската.

— Знаеш как е, Фин. Патолозите никога не ти дават еднозначен отговор. И аз нямам намерение да нарушавам традицията. — Той въздъхна и продължи. — На пръв поглед почеркът е доста сходен. И двете жертви са нападнати отзад, ударени по главата, повалени в безсъзнание и удушени. Намерени са голи, изкормени и обесени. Вярно, има различия в ъгъла и дълбочината на раната, а в този случай убиецът е бил афектиран дотолкова, че да повърне. Не знаем дали това се е случило в Единбург. По тялото нямаше следи от повръщано, дрехите така и не бяха открити. Ако си спомняш обаче, открихме друго — влакна от килим, което предполага, че жертвата е умъртвена другаде и донесена на Лийт Уок, за да бъде окачена на показ. Също така в Единбург имаше далеч по-малко кръв, тоест навярно между смъртта и изкормването е минало известно време. — Професорът се залови да затваря трупа на масата пред себе си. — Работата е там, Фин, че при толкова различни обстоятелства неизбежно ще имаме и разлики в детайлите. Така че без категорични доказателства, сочещи в едната или другата посока, е невъзможно да кажем дали извършителят е бил един и същ. От една страна, ритуалният начин на извършване може да ни наведе на подобна мисъл, но от друга — детайлите на убийството от Лийт Уок бяха толкова тиражирани от таблоидите, че ако някой пожелае да ги копира, няма да му е особено трудно.

— Но защо ще иска да го прави? — попита вече поокопитилият се Гън.

— Аз съм патолог, а не психолог — хвърли му смразяващ поглед професорът, преди да се обърне отново към Фин. — Ще взема проби от кожата и ще видим какво ще покажат токсикологичните изследвания. Но не очаквам да получим някакво по-нататъшно просветление.

III

Пътят за Барвас се виеше извън Сторноуей, оставяйки назад великолепните гледки към остров Кол, Лох Туат и Пойнт, където слънцето блестеше над залива, а разкъсаните облаци гонеха собствените си сенки над дълбоката синя вода. Напред, на северозапад, се простираха двайсет километра скучни торфени равнини, които щяха да ги отведат до малкото селище Барвас на западния бряг. Пътят през безрадостния пейзаж постепенно ставаше прав. Фин познаваше добре тези места през всички сезони и не преставаше да се диви на тяхната способност да менят облика си в рамките на месец, ден или дори минута. Мъртвият сламен цвят на зимата, килимите от нежни бели цветчета през пролетта, наситените пурпурни багри на лятото. Вдясно небето тъмнееше, някъде във вътрешността на острова валеше дъжд. Отляво то бе почти чисто и слънчевите лъчи осветяваха земята чак до хоризонта, където се виждаха бледите планински очертания на остров Харис. Фин бе забравил колко голямо е небето тук.

Пътуваха в мълчание, все още потънали в мисли за картините от клиничната посмъртна касапница, на която бяха станали свидетели в моргата. Няма по-силно напомняне за собствената тленност от това да видиш друго човешко същество, проснато голо върху масата за аутопсия.

Приблизително към средата на пътя шосето се спускаше надолу, преди да се издигне отново към билото на хълм, от който се виждаше как в далечината Атлантикът отприщва неумолимия си гняв върху податливото крайбрежие. В ниското, на стотина метра встрани от асфалта, се гушеше малка каменна къща с яркозелен ламаринен покрив. Това бе овчарска хижа, една от многото, пръснати из острова. Отдавна запустели, навремето те бяха давали подслон на пастирите, местещи стадата си из вътрешността на острова в търсене на по-добра паша. Фин бе виждал тази тук всеки понеделник, на път за училищния пансион в Сторноуей, и отново в петък, на път за дома. Беше я виждал в студ и пек, често пъти, както и днес, осветена от южното слънце и открояваща се на фона на тъмнеещите небеса на север. Тя бе ориентир, лесно разпознаваем за всеки мъж, жена или дете на острова. Но за Фин тя носеше и друг, особен смисъл и видът й сега го изпълни с болка — отдавна забравена или поне заровена на тъмно място в паметта му, до което нямаше желание да се докосва отново. Но знаеше, че докато е на острова, ще има спомени от миналото, от които не ще може да избяга. Спомени, захвърлени настрана като детински и непотребни с възмъжаването му преди близо двайсет години.

Пътуването към западната част на острова го потапяше все по-дълбоко в това минало и той седеше мълчаливо на пътническата седалка, докато Гън шофираше. Дълги участъци от пустото шосе свързваха голи, неугледни селища, скупчени покрай църкви от различни религиозни вярвания. Шотландска църква. Обединена свободна шотландска църква. Свободна църква на Шотландия. Нова свободна църква на Шотландия. „Малките свободни църкви“, както бяха известни. Всяка представляваше подразделение на предходната. Всяка свидетелстваше за неспособността на хората да се разбират помежду си. Всяка беше отправна точка за омраза и недоверие към останалите. Той наблюдаваше как селцата преминават покрай тях като движещи се образи от стар семеен албум. Слънцето открояваше с болезнена яснота всяка сграда, всеки стълб, всяко стръкче трева. Никъде не се виждаше жива душа. Само по някой случаен автомобил на пътя, край селския магазин или бензиностанция. Малките начални училища също бяха празни, взе още затворени за лятната ваканция. Фин се чудеше къде са се дянали всички деца. Вдясно от тях торфената равнина се губеше в мъглява безкрайност, нарушавана единствено от пръснати тук-там овце, които устояваха някак на атлантическите ветрове. Вляво самият океан стоварваше безвременните си вълни върху плажовете и скалистите заливи, разбивайки ги на бяла пяна в мрачния корав гнайс, най-старата скала на света. На хоризонта подобно на мираж едва се различаваше силуетът на танкер.

Щом стигнаха Крос, Фин забеляза, че високото дърво, издигало се някога край местната странноприемница, е отсечено. И този стар символ си бе отишъл. Единственото дърво на западния бряг. Селото изглеждаше голо без него. Сега единствено Свободната църква на Крос се издигаше със своя тъмен гранит над домовете на местните, упорито съпротивляващи се на яростта на стихиите. И понякога, в дни като този, техните молитви биваха чути. Бръснещият вятър се смиляваше, а слънцето успяваше да пробие през разпръснатите облаци. Тежък живот, разнообразяван от мимолетни мигове наслада.

Малко след църквата пътят се издигаше отново и откриваше гледка към най-северната точка на острова. Боядисаните в бяло фронтони на новите къщи улавяха слънчевите лъчи, а между тях от земята се подаваха разпръснатите развалини на старите „черни къщи“. Фин видя познатата извивка на сушата, по която пътят се точеше над крайбрежните скали до село Кробост, с характерния силует на неговата църква, издигната, за да покаже на населението на Крос, че хората от Кробост са също толкова благочестиви.

Подминаха Суейнбост и Лайънели и шосето ги отведе покрай тесните отбивки за Кробост и Милънейс до малкото селце Порт ъв Нес, където пътят свършваше. Тук скалите образуваха естествен пристан в северозападния край на половинкилометров празен плаж, застлан със златист пясък. Човекът бе допълнил творението на природата, изграждайки изкуствен вълнолом, и едно време пристанището бе редовно използвано от траулери и риболовни съдове. Но после природата бе взела своето, разбивайки единия край на вълнолома, където още се виждаха големи, полупотопени във водата късове скала и бетон. Сега мястото пустееше, посещавано само от малки рибарски лодки и ловци на раци.

Гън паркира до галерията „Харбър Вю“, край плющящата на вятъра жълто-черна полицейска лента, ограждаща местопрестъплението. Униформен полицай, облегнат на стената, набързо захвърли фаса си, щом ги видя да слизат от колата. Наблизо имаше стара табела с надпис „Гребна база“, от която някакъв шегаджия бе заличил първите две букви. Фин се зачуди дали това не е намек за многото девойки, загубили девствеността си през годините в бараката, където в събота бе умрял и техният паднал ангел.

Те прекрачиха лентата и приближиха по виещата се пътека до кея. В момента имаше прилив и зелената вода покриваше жълтия плаж. На пристана бяха завързани няколко малки лодки със струпани покрай тях кошове за риба и мрежи с розови и жълти поплавъци. Една по-голяма лодка, извлечена изцяло на брега, се бе наклонила под опасен ъгъл върху пясъка.

Самата постройка беше същата, каквато я помнеше Фин. Зелен покрив от гофрирана ламарина, боядисани в бяло стени. Дясната й страна бе открита за стихиите. Там сградата беше прорязана от тесни прозорчета, гледащи към плажа, а от лявата имаше две големи дървени врати — едната затворена, другата полуоткрехната. През втората се виждаше лодка, качена върху ремарке. Двамата пристъпиха в сумрака, където витаещият дъх на смърт се смесваше с мириса на дизелови изпарения и солена вода. Петното от кръвта на Ейнджъл все още се виждаше на пода, а върху гредата над главите им личеше дълбока резка, протрита от въжето, с което убиецът бе издигнал тялото. Звуците на вятъра и морето, макар и леко приглушени, продължаваха да ги обгръщат. През тесните прозорчета Фин забеляза, че отливът тъкмо започва — водата оставяше подир себе си тясна ивица мокър пясък.

Като се изключи кървавото петно, подът изглеждаше неестествено чист — криминалистите внимателно бяха събрали всяка прашинка от него за лабораторни изследвания. Затова пък стените бяха нашарени с безброй графити от рода на „Мърдо е педал“; „Ана обича Доналд“, както и неизбежната класика „Да го духа папата“. Всичко това се стори на Фин непоносимо потискащо и той премина в откритата част на навеса да вземе глътка свеж въздух. Тук от тавана висеше грубо изработена люлка — две дървени летви, свързани помежду си с оранжево найлоново въже, за да се получи седалка. Същото оранжево въже, с което в съседното помещение бе обесен Ейнджъл. Фин усети Гън да приближава до него и без да се обръща, попита:

— Имаш ли идея защо някой ще желае смъртта му?

— О, на него не му липсваха врагове. Вероятно сам знаеш, че има цяло поколение мъже от Кробост, които в един или друг момент са сърбали попарата на Ейнджъл Макричи или на неговия брат.

— Да, знам. — Фин се изплю на пода, сякаш дори споменът предизвикваше горчив вкус в устата му. — Аз самият съм един от тях. — Той се усмихна накриво. — Може би трябва да питаш и мен къде съм бил в събота вечер.

— Може би наистина трябва — повдигна вежда Гън.

— Имаш ли нещо против да се разходим из плажа, Джордж? Искам да си припомня старото време.

Откъм сушата ивицата граничеше с ниска ронеща се урва, не повече от десетина метра на височина. В далечния край пясъкът отстъпваше място на скали, врязали се в морето като пръсти, опитващи предпазливо температурата на водата. В самия залив на места също се подаваха островчета, едва видими над вълните. Като момче Фин бе прекарвал тук дълги часове в катерене по скалите и ловене на раци в езерцата, образувани при отлив. Сега двамата с Гън оставяха девствени следи върху гладкия пясък.

— Работата е там — започна Фин, — че да си тормозен в училище преди двайсет и пет години, надали е достатъчен мотив за убийство.

— Вярно, но изглежда, не само тормозените са му имали зъб.

— А кой друг?

— Ами като за начало срещу него има две висящи дела в Сторноуей. Едното за побой, другото за сексуално насилие. И двете все още са били на етап разследване, разбира се.

Фин остана учуден единствено от делото за побой.

— Освен ако не се е променил, откакто го познавах, Ейнджъл Макричи постоянно се биеше. Но нещата все някак се уреждаха — било с юмруци на паркинга, било с по халба бира в кръчмата. Никой не е ходил в полицията.

— О, този не беше местен. Дори не беше от островите. И нямаше съмнение, че Ейнджъл го е пребил. Просто никой от свидетелите не искаше да признае, че е видял.

— Какъв по-точно е бил?

— Някакъв природозащитник от Единбург, на име Крис Адамс. Директор по кампаниите на група, наречена „Заедно за животните“.

— Че какво е търсил тук? — изсумтя Фин. — Пазил е овцете от задевки в петък вечер?

Гън се изсмя.

— За това ще е нужно малко повече от един шибан природозащитник — После усмивката му изчезна. — Не, той беше тук — и все още е, — за да сложи край на ежегодния поход за гуга.

Фин чак подсвирна от удивление.

— О, боже.

Той не се бе сещал за тази традиция от години. „Гуга“ бе келтската дума за млад бял рибояд — птица, която мъжете от Кробост ловяха всеки август по време на двуседмично пътешествие до островче, разположено на деветдесет километра североизточно от Луис. Наричаха го Скер, което ще рече просто „Скалата“. Стотина метра назъбени, брулени от бурите камънаци, подаващи се над северния океан. Гъсто покривани всяка година от гнездящи рибояди и техните малки. Това бе една от най-значимите колонии в света, а жителите на Нес я посещаваха вече четиристотин години като на поклонение, пресичаха страховитото море в открити лодки, за да се върнат с ценната плячка. От известно време ходеха с траулер — дузина мъже от Кробост, последното село, останало в Нес, за да поддържа традицията. Две седмици живееха там, катереха се по скалите във всякакво време, рискуваха да си счупят вратовете, само и само да се докопат до младите птици в гнездата. В началото пътешествието се извършвало по необходимост, за да се изхранят гладните гърла. Сега гугата бе деликатес, ползващ се с огромно търсене из целия остров. Но уловът бе ограничен до две хиляди бройки с акт на парламента — специално изключение, вписано в Закона за защита на птиците и прието от Камарата на общините през 1954 година. Така че понастоящем се искаше доста добър късмет или добри връзки, за да може едно семейство да вкуси от рядкото лакомство.

Устата на Фин още се наливаше със слюнка при спомена за мазния аромат на месото върху езика. Първо мариновано, а сетне задушено, то приличаше на патешко, но с дъх на риба. Някои твърдяха, че не било за всеки вкус, но той бе отрасъл с него като сезонно угощение. Два месеца преди мъжете да потеглят за Скер, вече започваше да се облизва при мисълта, точно както предвкусваше и нежната розова плът на дивата сьомга с настъпването на бракониерския сезон. Баща му винаги успяваше да се сдобие с една-две птици, които изяждаха още през първата седмица. Някои хора ги съхраняваха в бъчонки с осолена вода. Така можеха да изтраят чак до следващата година, но вкусът им се променяше, а и солта дразнеше езика на Фин. Той ги предпочиташе пресни от скалата, поднесени с картофи и чаша студено мляко.

— Опитвал ли си някога гуга? — обърна се към Гън.

— Аха. Майка ми имаше роднини в Нес, така че обикновено всяка година се сдобивахме с по някоя бройка.

— И онези активисти се опитват да спрат лова?

— Именно.

— Ейнджъл ходеше редовно, нали? — попита Фин. Единственият път, когато и той се бе присъединил към дванайсетимата мъже от Кробост, Ейнджъл вече имаше едно плаване до Скалата зад гърба си. Споменът премина като тъмна сянка през съзнанието му.

— Като по часовник. Той беше готвачът на групата.

— Значи, не се е зарадвал много, че някой се опитва да саботира начинанието?

— Не — поклати глава Гън. — Нито пък който и да било от местните. Затова и не успяхме да намерим свидетели на побоя.

— Зле ли го е подредил?

— Синини по лицето и тялото, едно-две счупени ребра. Нищо прекалено сериозно, но момчето ще го помни задълго.

— Тогава защо е още тук?

— Защото се надява да спре тазгодишната експедиция. Проклет глупак! А утре с ферибота пристигат и още няколко активисти.

— Кога отплава траулерът за Скер?

Дори от самото произнасяне на думата по тялото на Фин премина лека тръпка.

— До няколко дни. Зависи от времето.

Бяха стигнали края на плажа и Фин започна да се изкачва по скалите.

— Май не съм с подходящи обувки за целта — изпъшка Гън, подхлъзвайки се върху мокрия сипей.

— Ела, не бой се. Знам лесен път догоре.

Гън запълзя почти на четири крака след него по пътеката, която скоро ги отведе до серия от естествени, макар и неравни стъпала. Щом стигнаха върха, пред тях се разкри гледка към торфената равнина и къщите на Кробост, скупчени в низината край пътя. Насред тях мрачно се издигаше сградата на Свободната църква, където Фин бе зъзнал на не едно и две скучни неделни училища. Небето зад нея се смрачаваше. Предвещаваше дъжд. Фин можеше да го подуши във въздуха, точно както някога, като дете. Изкачването го бе освежило и разсеяло мрачните спомени за Скер. Гън стоеше запъхтян до него и с тревога оглеждаше ожулените места по лъснатите си черни обувки.

— Скоро не бях правил това — рече Фин.

— Аз пък никога. Честно да си призная, си падам градско момче.

— Ще ти дойде от полза, Джордж. — Фин се усмихна. Отдавна не се бе чувствал толкова добре. — Та да си дойдем на думата. Смяташ ли, че въпросният природозащитник може да е убил Ейнджъл Макричи като отмъщение за побоя?

— По-скоро не. Не е такъв тип. Пада си малко… — Той затърси точната дума. — Мека китка, ако разбираш какво имам предвид. Фин кимна замислено. — Но от друга страна, видял съм достатъчно, за да знам, че понякога най-ужасните престъпление се извършват от хора, които човек никога не би заподозрял.

— При това е от Единбург — додаде Фин. — Някой проверил ли е дали има алиби за убийството от Лийт Уок?

— Не, никой.

— Може би няма да е зле да го направим. ДНК анализът ще ни каже дали има нещо общо с убийството на Макричи, но това ще отнеме ден-два. Във всички случаи си струва да поговоря с него.

— Отседнал е в пансиона „Парк Гест Хаус“ в града. Организацията „Заедно за животните“ явно не разполага с огромен бюджет. Старши инспектор Смит му е наредил да не напуска острова.

Тръгнаха през полето към пътя, разпръсвайки овцете пред себе си.

— А онова сексуално насилие, за което спомена? — повиши глас Фин, за да надвика вятъра. — Какъв е бил случаят?

— Едно шестнайсетгодишно момиче твърди, че е било изнасилено от него.

— И вярно ли е?

Гън сви рамене.

— При този вид обвинения е много трудно да се съберат категорични доказателства.

— Както и да е, вероятно няма връзка с нашия случай. Една тийнейджърка трудно ще причини на Макричи онова, което му е сторил убиецът.

— Тя не, но виж, баща й е напълно способен.

Фин се закова на място.

— Кой е баща й?

— Преподобният Доналд Мъри.