Питър Мей
Черната къща (21)

I

Някой го викаше по име. „Фин! Фин Маклауд!“ Силно и ясно, но отдалеч, някъде отвъд мъглата. Той се надигна от дълбините на съзнанието си като от мрака на морското дъно, проби повърхността и примигна болезнено от заслепилата го светлина. Наоколо се движеха сенки и силуети. Някой бе дръпнал платнището от входа и първите жълтеникави лъчи на изгряващото слънце проникваха в помещението. Заедно с вятъра, който завихряше последните струи дим от догарящия огън.

Когато Гигс бе казал, че трябва да опитат да подремнат до сутринта, това му се бе сторило абсурдно. И все пак сега дори не можеше да си спомни как се е свил върху каменната скамейка в ъгъла. Някакъв защитен механизъм просто бе спрял да работи. Вероятно същият, заключил болезнените преживявания от младостта му в продължение на цели осемнайсет години.

— Фин Маклауд! — извика отново гласът, но този път слухът му долови астматично хриптене в него.

Артър. Страхът го прониза като ледено острие. Скочи и се втурна към вратата, разбутвайки телата пред себе си. Гигс и още неколцина други вече бяха навън. Той заслони очите си с длан и забеляза в далечния край на носа, отвъд фара, две човешки фигури, очертани на фона на утринното небе. То бе почти ясно, само с няколко перести розови облака и изпълнено с хиляди рибояди, които пляскаха с огромни криле и с писъци изразяваха презрението си към пъплещите по земята хора.

До Артър и Фионлах имаше поне двеста метра, но Фин можеше да види въжето, омотано около врата на младежа. Ръцете му бяха вързани зад гърба и той се поклащаше в опасна близост до ръба на скалата, удържан да не падне в пропастта само от опънатото въже, което Артър държеше.

Фин се завтече към двете самотни фигури през хаоса от мокри и хлъзгави камъни. Артър го наблюдаваше със странна скована усмивка на лице.

— Знаех си, че си ти — извика, щом разстоянието помежду им намаля. — Видяхме траулера да пристига през нощта, а после и теб как се опитваш да стигнеш брега с шибаната надуваема лодка. Беше истинска лудост. Но ти стискахме палци, нали така, момче? — Той дръпна края на въжето. — Получи се дори по-добре, отколкото се надявах. Така ще можеш лично да наблюдаваш представлението. Как синчето ти полита от ръба на скалата. Хайде, Маклауд. Ела по-близо! Предполагам, че ДНК тестовете вече са излезли?

Фин вече се намираше на петнайсетина метра от тях и почти можеше да подуши във вятъра страха на младежа. Полицаят спря запъхтяно и се вторачи в някогашния си съученик със смесица от потрес и омраза.

— За тестовете не знам, Артър, но си повърнал едно от хапчетата си. Преднизон. Предписва се на астматици. Няма кой друг да е бил.

— Боже, как не се сетих за това — изсмя се другият. — Щях да го направя нарочно.

Фин приближаваше все повече, като се стараеше да не прекъсва разговора.

— Ти си убил Ейнджъл Макричи само за да ме докараш тук.

— Браво на теб, отличник! Винаги си бил твърде умен и цял живот си патиш от това.

— Но защо точно Макричи?

— А защо не? Той беше едно обикновено говно. Кой щеше да заплаче за него?

Фин си помисли за сълзите в очите на Калъм, някогашното момче, осакатено от Ейнджъл.

— А и във всички случаи той си го просеше. — Усмивката на Артър изчезна от устните му. — Нали беше тук преди осемнайсет години и чу всичко за историята с баща ми. Не минаваше и ден, без да ми я напомни, да ме заплаши с публично унижение. — Лицето му се сгърчи от ярост и омраза. — А ти спомни ли си вече? Гигс опресни ли ти паметта?

Фин кимна.

— Чудесно. Радвам се, че е така. Цялата тая идиотщина с амнезията. Дълго време си мислех, че се преструваш, докато накрая не ми просветна, че е истина. Че си успял да избягаш от острова, от миналото, от всичко. А аз оставах тук, с болна майка на ръце, която да храня през тръбичка. Женен за единствената жена, която някога съм обичал, но захвърлена от Фин Маклауд и с неговото копеле в корема. Със спомена за всичко, което баща ми ни причини. И с позора от това, че един куп хора също го знаят. Заради теб. Докато ти си развяваше байрака, където ти скимне. Господи! — Той отметна глава назад и устреми гневен взор към небето. — Но вече край, Фин. Ще видиш сина си да умира на същите тези скали, където някога по твоя вина загина баща ми.

— Предполагам, знаеш, че детето ми бе блъснато от кола?

— Прочетох го във вестника, мой човек. И направо си умрях от кеф. Най-сетне малко гадост да полепне и по твоята тефлонова кожа. Всъщност точно тогава цялата идея се избистри в главата ми. Че имам шанс да проваля и твоя живот, както ти провали моя.

Вече ги деляха не повече от три метра и Фин ясно виждаше лудостта в очите му, както и ужаса в очите на Фионлах.

— Спри там, където си — рече рязко Артър.

— Ако искаше да си доставиш удоволствие да ме гледаш как страдам за сина си — каза Фин, — трябваше да дойдеш миналия месец в спешното отделение на Единбургската кралска болница. Момченцето ми беше само на осем, а аз бях до него, когато почина. — В изражението на Артър трепна мимолетна искрица съчувствие. — Тогава щеше да останеш спокоен, че животът ми е съсипан завинаги от загубата на детето ми. Но не и днес.

— Как така? — смръщи вежди Артър.

— Ще ми е много жал да видя младия Фионлах да си отива, но това няма да е смърт на мое дете.

Недоумението на Артър прерастваше в гняв.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш, Маклауд?

— Просто изтъквам факта, че Фионлах не е мой син. Маршели го е казала само за да те подразни. Един вид глупаво отмъщение, задето е трябвало да се задоволи с теб вместо с мен. За да не си мислиш, че си я спечелил твърде лесно. — Той направи няколко предпазливи крачки напред. — Фионлах е твое дете, Артър. Винаги е бил и винаги ще бъде. — Той видя шокираното изражение върху лицето на младежа, но неумолимо продължи: — Толкова години да го пребиваш от бой, да си изкарваш на него яда към мен. И през цялото време си малтретирал собствената си плът и кръв. Точно както правеше приживе баща ти.

И последните следи на увереност и самообладание се изпариха от лицето на Артър. Личеше си, че е изправен пред истина, която не може да понесе.

— Това са глупости! Лъжеш!

— Нима? Помисли си добре. Помниш ли колко пъти Маршели се е опитвала да си върне думите обратно? Да те увери, че го е казала само за да те нарани? — Фин направи още две крачки.

— Не! — Артър извърна бавно глава и погледна момчето, което бе удрял и ритал в продължение на седемнайсет пъклени години. Чертите му се сгърчиха в болезнена гримаса. — Не, тя ми е казала истината, а после е разбрала, че е сгрешила. Но истината не може да се върне обратно, ти поне го знаеш, Фин.

— Излъгала е, за да те нарани, Артър. Ти си този, който е искал да е истина. Да имаш някой, на когото да си отмъщаваш за моето отсъствие. Жертвено агне. Боксова круша за цялата омраза, която си таял към мен.

— Нее! — нададе зверски вой Артър, карайки всяко косъмче по гърба и ръцете на Фин да настръхне.

После пусна въжето и полицаят бързо пристъпи напред, за да дръпне момчето от ръба на скалата. Усети как цялото му мършаво тяло се тресе, но не знаеше дали от студ, или от страх. После Фин протегна ръка към някогашния си приятел.

— Хайде, Артър. Не е нужно всичко да свършва по този начин.

Но другият го гледаше с насълзени невиждащи очи.

— Твърде късно е. Няма връщане назад. — В помътнения му взор се четеше цялата трагедия на неговия живот, всеки нюанс на болка, всяко завъртане на ножа, който в крайна сметка бе забил в самия себе си. — Съжалявам. — Гласът му бе едва доловим шепот, отнесен от вятъра, далечно ехо от извинението на собствения му баща към Фин осемнайсет години по-рано. — Толкова съжалявам.

За един кратък миг погледите им се срещнаха, после той се обърна и без да продума повече, полетя в бездната, а рибоядите се вдигнаха наоколо като огнени ангели, готови да отнесат душата му в ада.

 

 

Фин освободи Фионлах от въжето и го поведе назад през скалите към черната къща. Няколко мъже дойдоха да ги пресрещнат и наметнаха младежа с одеяла. Той още не бе проговорил, но състоянието му ясно си личеше по изпитото пепеляво лице. На сто метра под тях, в тесния проток, екипажът на „Пърпъл Айл“ наблюдаваше ставащото от палубата, а някъде от югозапад вятърът носеше шум от вертолетни перки.

Хеликоптерът се спусна към площадката за кацане до фара, разгонвайки безбройни ята морски птици — и той самият като голяма червено-бяла птица, изпълваща с рев небесата. На борда отстрани ясно личеше надписът „Брегова охрана“, изписан с черни букви. Вратата се плъзна назад и от търбуха му се изсипаха униформени и цивилни полицаи. Ловците на гуга ги наблюдаваха как с препъване си проправят път през мокрите, осеяни с гнезда скали. Старши инспектор Смит водеше групата с развят зад гърба шлифер и разчорлен перчем въпреки обилното количество гел. Най-сетне успя да се добере до Фин и застана нестабилно пред него.

— Къде е Макинес?

— Закъсняхте, сър. Вече е мъртъв.

Смит наклони глава встрани и му хвърли изпълнен с подозрение поглед.

— И как точно умря?

— Скочи от скалата — отвърна Фин и като видя недоверчиво присвитите му устни, добави: — Всички присъстващи го видяха.

Застаналият встрани Гигс кимна мълчаливо. Каквото и да се напишеше в полицейския доклад, то винаги щеше да бъде само половината от истината. Цялата истина никога нямаше да напусне Скалата. Щеше да остане завинаги тук, нашепвана от вятъра сред птиците и суровите назъбени скали. Съхранена в умовете и сърцата на мъжете, присъствали на събитията в този ден. А когато и те си отидеха от този свят, щеше да я знае само Бог.

II

Роторите на вертолета пръснаха концентрични кръгове над студените стоманеносиви води на Лох Туат. После той се наклони рязко и изви на изток, за да се приземи върху бетонната площадка зад сградата на летищния терминал. Там вече се бяха събрали няколко полицейски автомобила и една линейка, а сините им проблясващи светлини се смесваха с оскъдното сияние на утрото, процеждащо се през пролуките в облаците.

Фин за сетен път погледна младежа, седнал увит в одеяла до вратата. Изражението му бе останало безстрастно през целия полет. Каквито и чувства да се вихреха в душата му, той не им даваше външен израз. Самият Фин се чувстваше изпразнен. Куха обвивка, лишена от всичко, изпълвало я някога със съдържание. През илюминатора видя Маршели, чакаща ги край линейката. До нея неловко стоеше Джордж Гън. Тя бе облечена в дълго черно палто, дънки и ботуши. Изглеждаше съвсем крехка до масивната фигура на Гън, а косите й се ветрееха във въздушната струя от хеликоптера. Приличаше на онова малко момиченце, седнало до Фин в първия учебен ден, с тази разлика, че не излъчваше неговата упорита решимост. Лицето й бе бледо и сковано от вестта за смъртта на Артър, вече предадена по радиото на сушата.

В дъното на кабината в мрачно мълчание седяха Гигс и Плуто. Те бяха дошли по настояване на Смит, който искаше да вземе от тях официални показания в участъка на Сторноуей. Останалите стягаха багажа на острова, готвейки се за обратното пътуване с „Пърпъл Айл“. Без плячка в трюма. За първи път от векове насам тази година на остров Луис нямаше да бъде изядена нито една гуга.

Докато воят от перките стихваше, Маршели се взираше трескаво в лицата на слизащите по стълбичката мъже. Щом зърна Фионлах, се затича и го стисна в прегръдките си така, сякаш нямаше намерение никога да го пуска. Фин застана край тях, наблюдавайки ги в безпомощна неувереност. Гън приближи, пъхна в ръката му откъснат от бележник лист и внимателно постави ръка върху рамото на Маршели.

— Трябва да отведем момчето в болницата за преглед, госпожо Макинес.

Тя неохотно пусна сина си, улови лицето му в длани и се взря в очите му, търсейки в тях може би знак, че не я мрази чак толкова много.

— Как си, Фионлах? Кажи нещо, моля те.

Но вместо към нея, той се обърна към Фин.

— Вярно ли е? Онова, което каза на баща ми на скалата?

Маршели изгледа сепнато Фин.

— Какво? Какво си му казал?

Той стискаше парчето хартия, дадено му от Гън, боейки се да надзърне какво пише в него.

— Че Фионлах е негов син.

— А така ли е?

Гърдите на младежа се повдигаха учестено от напиращия в тях гняв, сякаш смяташе, че двамата споделят някаква тайна, която не желаят да му разкрият.

— Ти беше само на няколко седмици, Фионлах — заговори първа Маршели. — Плачеше по цяла нощ. А аз имах следродилна депресия и всякаква друга депресия, за която можеш да се сетиш. — Сините й очи стрелнаха за кратко Фин, сетне се зареяха встрани, връщайки се към далечното минало. — Веднъж с Артър се скарахме много лошо. Вече не помня за какво, но аз исках да го нараня. — Тя погледна отново към сина си и челото й се проряза от бръчка на горчива вина. — И използвах теб. Казах му, че съм забременяла от Фин, а не от него. Думите просто сами изскочиха от устата ми. Как можех да си представя докъде ще доведат? Че един ден всичко ще свърши така? После, естествено, ми идеше да си отхапя езика. Хиляди пъти го уверявах, че съм го казала само колкото да го ядосам, но той така и не ми повярва. — Пръстите й нежно погладиха бузата на младежа. — И ето че ти бе принуден да живееш с последствията.

— Значи, това е истината. Той е баща ми. — Очите на младежа се наляха с горчиви сълзи на разочарование.

Маршели се поколеба.

— Истината ли, Фионлах? Истината е, че не знам. Просто не знам. След като Фин и аз се разделихме в Глазгоу, се прибрах на острова съсипана и нещастна. И паднах право в обятията на Артър. Който само чакаше да ми даде утехата, от която се нуждаех. — Тя въздъхна и поклати глава. — Никога не съм била сигурна от кого от двамата съм забременяла.

Фионлах примигна по посока на проблясващите сини светлини и стисна челюсти, събирайки решимост да бъде твърд в този несигурен свят.

— Е, значи, никога няма да сме сигурни.

— Можем да разберем — рече плахо Маршели.

— Не! — почти извика момчето. — Не искам да разбирам! Така поне никога няма да е нужно да мисля за него като за баща.

Фин разгъна листчето хартия в ръката си и със свито гърло сведе поглед към него.

— Вече е твърде късно, Фионлах.

— Какво искаш да кажеш? — промълви ужасено момчето.

Последва кратка тишина, нарушена единствено от пропукващите звуци на радиостанциите в полицейските коли.

— Снощи помолих сержант Гън да се обади в лабораторията, където обработват резултатите от ДНК пробите и да сравнят твоята с тази на Артър. — Фионлах и Маршели застинаха в очакване, изпълнено с всички страхове и надежди на два човешки живота. Фин сгъна листчето и го прибра в джоба си. — Обичаш ли да гледаш футбол, Фионлах? — Младежът смръщи неразбиращо вежди. — Защото, ако обичаш, мога да взема билети за следващия мач на националния отбор в Глазгоу. Нали това правят бащите и синовете? Ходят заедно на мач.