Питър Мей
Черната къща (2)

I

Беше късно и тегнеше задух, какъвто настъпва само по времето на фестивала^[1]. Фин откри, че му е трудно да се съсредоточи. Мракът на малкия му кабинет го притискаше в креслото като две големи черни меки ръце. Кръгът от настолната лампа върху бюрото го привличаше като насекомо, дразнеше очите му почти до заслепяване, пречеше му да държи на фокус текста на записките си. Компютърът жужеше монотонно в тишината, а екранът потрепваше в периферното му зрение. Трябваше да е в леглото вече от часове, но държеше на всяка цена да довърши курсовата си работа. Задочното следване бе единствената му възможност за бягство, а той проявяваше глупава липса на усърдие.

Дочу нечие движение зад себе си и рязко се извърна към вратата в очакване да види Мона, но ядната забележка така и замръзна на устните му, отстъпвайки място на нямо удивление. Пред него стоеше мъж, толкова огромен, че трябваше да държи главата си наведена настрани, за да не закача тавана. Вярно, стаите не бяха високи, но ръстът на непознатия навярно бе поне два метра и половина. Крачолите на тъмния панталон се събираха на гънки в долния край на безконечните му крака над черни лъснати обувки. Носеше запасана в колана карирана памучна риза, а върху нея — спортно яке с разкопчан цип и свалена качулка, но с вдигната яка. От твърде късите ръкави покрай бедрата му висяха едри като лопати длани. Изглеждаше към шейсетгодишен, със скръбно, прорязано от бръчки лице и тъмни безизразни очи. Сребристосивата му коса бе дълга и сплъстена, покриваща ушите. Не казваше нищо, само стоеше и гледаше Фин, а лампата на бюрото изрязваше дълбоки сенки върху каменните му черти. Какво, за бога, правеше тук? Фин усети как космите на тила му настръхват, а ужасът го обгръща като ръкавица, впримчва го здраво в студената си хватка.

И тогава някъде отдалеч чу собствения си глас, хленчещ детински в тъмнината:

— Стра-анен чове-ек… — Мъжът продължаваше да го гледа. — Там има някакъв стра-анен чове-ек…

— Какво ти е, Фин? — Беше Мона, разтърсваща го притеснено за рамото.

Дори след като отвори очи и зърна лицето й, уплашено и подпухнало от съня, пак се чу да провлачва:

— Стра-анен чове-ек…

— За бога, какво ти става?

Той се извърна от нея и легна по гръб, поемайки дълбоко въздух. Сърцето му препускаше бясно.

— Просто сън. Имах лош сън.

Но споменът за мъжа от кабинета беше още жив като кошмар от детството. Електронният часовник върху нощното шкафче показваше четири и седем минути сутринта. Опита да преглътне, но устата му бе пресъхнала и разбра, че тази нощ повече няма да заспи.

— Изкара ми акъла, Фин.

— Съжалявам.

Той отметна завивките и спусна крака на пода. Затвори очи и потърка клепачи, но мъжът продължаваше да бъде там като жигосан в ретините му.

— Къде отиваш?

— До тоалетната.

Стъпвайки меко по килима, той отвори вратата и излезе в антрето. То бе обляно в лунна светлина, разделяна на геометрични фигури от прозорците, имитация на георгиански стил. Щом стигна вратата на кабинета си, натисна дръжката и я отвори. Вътре бе тъмно като в рог и по гърба му отново полазиха тръпки при мисълта за високия мъж, нахлул в съня му. Удивително колко могъщо бе присъствието, колко силно и ясно се бе запечатал образът в съзнанието му. Продължи към тоалетната и спря пред нея, както бе правил всяка нощ през последните четири седмици, с очи, приковани към стаята в дъното на коридора. Тя бе отворена и също осветена от луната. Завесите трябваше да са спуснати, но не бяха. Вътре имаше само ужасяваща празнота. С натежало сърце и избила по челото студена пот влезе в банята.

Плискането на урината в тоалетната изпълни помещението с успокояващо усещане, че всичко е наред. Тишината бе онази, с която винаги идваше депресията. Но тази нощ обичайната празнота бе изпълнена. Образът на посетителя от съня му изместваше всички други мисли, както кукувичето избутва другите яйца от гнездото. Фин се зачуди дали не го познава отнякъде, дали не е виждал и преди издълженото лице и сплъстената коса. И изведнъж си спомни описанието, което Мона бе дала на полицията за мъжа в колата. Според нея той бе към шейсетгодишен, със спортно яке и дълга посивяла мазна коса.

II

Докато пътуваше в автобуса, гледаше как сивите каменни сгради се плъзгат покрай прозореца като потрепващи образи от стар черно-бял филм. Можеше да вземе и колата, но Единбург не бе град, където човек би искал да шофира. Докато стигне Принсес Стрийт, облаците вече се бяха разкъсали и зелените градини, ширнали се в подножието на замъка, грейнаха в слънчева светлина. Тълпа карнавални зяпачи се бе събрала около няколко улични изпълнители, които гълтаха огън и жонглираха с бухалки. На стъпалата на картинната галерия свиреше джазов оркестър. Фин слезе на спирка „Уейвърли“ и прекоси моста към стария град, на юг покрай университета, а после свърна на изток, в сянката на Солсбъри Крагс. Утринните лъчи падаха косо откъм скалите и се плъзгаха по стръмния зелен склон, в подножието на който се намираше сградата на полицейския участък.

В коридора на горния етаж познати лица отправиха към него съчувствени погледи. Някой постави ръка върху рамото му с думите:

— Съжалявам за загубата ти, Фин.

Той само кимна.

Старши инспектор Блак едва вдигна лице от книжата си и му махна с ръка към стола на отсрещната страна на бюрото. Лицето му беше бледо, с изпити черти, а пръстите, ровещи из документите — пожълтели от никотин. Когато най-сетне се обърна към Фин, изражението му напомняше това на хищна птица.

— Е, как върви задочното обучение?

— Добре — сви рамене Фин.

— Така и не съм те питал, но защо напусна университета навремето? Следвал си в Глазгоу, нали?

— Бях млад, сър. И глупав.

— А защо постъпи в полицията?

— Така се правеше тогава, като дойдеш от островите без работа и квалификация.

— Имал си връзки, предполагам?

— Познавах един-двама души.

Блак го изгледа замислено.

— Ти си добро ченге, Фин. Но не това е, което искаш, нали?

— Това е, което съм.

— Не, това е, което беше. Допреди месец. Каквото и да говорим, случилото се е трагедия. Но животът продължава и ние заедно с него. Всички разбираме, че се нуждаеш от време за траур. Бог е свидетел, че виждаме достатъчно смърт, за да сме наясно с това.

Фин смръщи вежди.

— Нямате понятие какво е да изгубиш дете.

— Не, нямам. — В тона на Блак липсваше каквото и да било съчувствие. — Но съм губил близки и знам, че просто трябва да го преодолееш. — Той сключи длани пред себе си като в молитва и наду устни. — Да се оставиш на скръбта, е вредно, Фин. Болезнено. Затова трябва да вземеш решение. Какво ще правиш с остатъка от живота си. А дотогава, освен ако нямаш основателна медицинска причина, те искам обратно на работа.

Натискът върху него да се върне в службата нарастваше не от вчера. Разговори с Мона, обаждания от колегите, съвети от приятели. А той му се противеше, защото не беше в състояние да си представи как ще успее да се върне към живота отпреди инцидента.

— Кога?

— Още сега. Днес.

Фин поклати невярващо глава.

— Трябва ми малко време.

— Имаше достатъчно време. Или се връщай, или напускай. — И без да дочака отговор, Блак се пресегна, взе една кафява папка от купчината върху бюрото си и я плъзна към него. — Не си забравил убийството на Пийт Уок от май, нали?

— Не.

Фин не отвори папката. Нямаше нужда. Твърде добре помнеше голото тяло, увиснало от едно дърво между мократа от дъжда фасада на Петдесятната църква и банката. Един плакат на стената гласеше: „Исус спасява“. Тогава той му се бе сторил като някаква банкова реклама, чийто текст би трябвало да бъде: „Исус спестява при нас“.

— Е, имаме още едно — рече Блак. — Същият почерк.

— Къде?

— Горе, на север. Появи се в компютърната система ХОЛМС. Всъщност именно на нея й дойде блестящата идея да те прикрепи към разследването. — Той примигна с дългите си ресници и фиксира Фин със скептичен взор. — Още говориш езика, нали?

— Келтски? — възкликна удивено Фин. — Не съм го говорил, откакто напуснах остров Луис.

— Тогава най-добре да си го опресниш. Убитият е от родното ти село.

— Кробост? — Фин беше потресен.

— Година-две по-възрастен от теб. Казва се… — Блак погледна листа пред себе си. — Макричи. Ангъс Макричи. Познаваш ли го?

Фин кимна.

III

Слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца на всекидневната, сякаш ги укоряваха за тяхната скръб. В неподвижния въздух плаваха прашинки, уловени от ярката светлина. Отвън се носеше гълчавата на деца, ритащи топка. Допреди няколко кратки седмици Роби също можеше да бъде сред тях. Тиктакането на часовника върху полицата на камината само подчертаваше надвисналата помежду им тишина. Очите на Мона бяха зачервени, но сълзите в тях бяха пресъхнали, заменени от гняв.

— Не искам да заминаваш. — Това се бе превърнало в рефрен на техния спор.

— Нали сама ме убеждаваше да се върна на работа.

— Да, но искам вечер да се прибираш вкъщи. А не да ме зарежеш тук сама. — Тя си пое дъх на пресекулки. — Да стоя със своите спомени и със… със…

Може би така и нямаше да намери думи, за да довърши изречението, но Фин го стори вместо нея.

— Със своята вина? — Никога досега не й бе казвал, че я смята аз виновна, но всъщност бе така, макар и да се мъчеше да прогони тази мисъл. Тя му хвърли поглед, изпълнен с такава болка, че незабавно съжали за репликата си. — Както и да е, ще отсъствам само няколко дни. — Той прокара пръсти през гъстите къдри на русата си коса. — Смяташ ли, че изгарям от желание да отида? Вече осемнайсет години минаха, откакто съм скъсал с това място.

— Но ето че сега скачаш при първата възможност. Да се махнеш, да избягаш от мен.

— Стига, не ставай смешна.

Но знаеше, че е права. Знаеше още, че иска да избяга не само от нея, а от всичко. Да се върне там, където навремето животът бе изглеждал прост. Към детството, към утробата. Колко лесно бе да забрави факта, че през по-голямата част от съзнателния си живот се бе стремил тъкмо към обратното. Че като тийнейджър нищо не му се бе струвало по-важно от това да напусне родния си край.

Помнеше колко лесно се бе оженил за Мона, и то по погрешни причини. Заради компанията. Заради оправданието да не се връща. Но за четиринайсет години единственото, което бяха постигнали, бе известно удобство. Място, което всеки от тях обособяваше за другия. Място, което обитаваха заедно, но никога не деляха. Между тях бе имало приятелство, дори искрена топлота. Но се съмняваше някога да е имало любов. Истинска любов. Както мнозина други, те сякаш се бяха примирили, че няма да намерят нищо по-добро. Роби бе мостът помежду им. Но Роби вече го нямаше.

— Имаш ли представа какво съм изживяла пред тези няколко седмици? — попита Мона.

— Мисля, че имам.

— Не — поклати глава тя. — Не ти се е налагало да прекарваш всяка минута с някой, който със самото си мълчание крещи укори насреща ти. Знам, че ме смяташ за виновна.

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Не е и нужно. Впрочем колкото и да ме виниш, аз самата се виня десетократно повече. Загубата е и моя, Фин. Роби беше и мой син. — Сега сълзите избиха наново в очите й, а той не намираше какво да отговори. — Не искам да заминаваш.

Все същият рефрен.

— Нямам друг избор.

— Разбира се, че имаш избор. Винаги има избор. След като толкова време отсъства от работа, нищо няма да се случи, ако просто им кажеш, че не искаш да ходиш на острова.

— Не мога.

— Фин, ако утре се качиш на този самолет…

Той зачака ултиматума, но тя така и не събра смелост да го заяви.

— Какво, Мона? Какво ще стане, ако утре се кача на самолета? — Нарочно я подтикваше да го каже. Тогава вината щеше да бъде нейна, не негова.

Тя отвърна очи и впи зъби в долната си устна, докато не усети вкуса на кръв.

— Просто не очаквай да ме завариш, когато се върнеш, това е всичко.

Той я изгледа продължително, преди да изрече:

— Може би така ще е най-добре.

 

 

Двумоторният трийсет и седем местен самолет потрепери от турбуленцията, докато накланяше крила да заобиколи Лох Туат, като захождаше за приземяване на късата, брулена от ветровете писта на летище Сторноуей. На излизане от гъстите ниски облаци Фин видя оловносивото море, което разбиваше пенливите си вълни в черните скали, издаващи се пред полуостров Ай — това късче земя, наричано от местните Пойнт. Ландшафтът бе нашарен от познатите ровове, подобни на окопите от Втората световна война, макар тези тук да бяха изкопани за защита не от враговете, а от студа. Дългите векове рязане на торф бяха белязали безкрайните декари иначе безлична земя. Водата в залива изглеждаше студена, набраздена от непрестанния вятър. Фин бе забравил за него, за неговата непрестанна атака откъм ширналия се на пет хиляди километра Атлантически океан. Като се изключи сравнително закътания пристан на Сторноуей, на целия остров надали имаше и едно дърво.

По време на полета, продължил около час, се бе старал да не мисли. Нито за завръщането в родното си място, нито за ледената тишина, съпровождала отпътуването му от дома. Мона бе прекарала нощта в стаята на Роби и хлипанията й долитаха до слуха му от другия край на коридора, докато си стягаше багажа. Сутринта потегли, без да се сбогува, и докато затваряше входната врата, знаеше, че оставя зад себе си не само Мона, но и цяла една глава от своя живот, която му се щеше никога да не е била писана. Сега, при вида на познатите хангари на летището и на непознатия фериботен терминал, проблясващ в далечината, Фин изпита внезапен прилив на емоция. Толкова отдавна не бе идвал тук, че се оказа неподготвен за спомените, връхлетели го с неочаквана сила.