Питър Мей
Черната къща (19)

Осемнайсета глава

Инцидентът на Скалата напълно провали остатъка от лятото. Не съм сигурен дали не провали и целия ми живот. Прекарах в болницата близо седмица. Казаха, че съм получил силно мозъчно сътресение и месеци след това страдах от главоболие. Подозираха също, че съм си пукнал черепа, но рентгеновите снимки не показаха нищо такова. Лявата ми ръка бе счупена на две места и остана в гипс повече от месец. Цялото ми тяло бе в натъртвания и синини и когато дойдох в съзнание, едва можех да помръдна.

Маршели ме посещаваше всеки ден, макар че всъщност не исках да я виждам. Не знам защо, но присъствието й ме притесняваше. Вероятно е била наранена от хладината ми в отговор на нейните ласки. Леля ми дойде един-два пъти, но не прояви особена загриженост. Трябва вече да е била наясно, че тя самата умира, докато аз, макар да се бях разминал на косъм със смъртта, според лекарите щях напълно да се възстановя. Защо да хаби съчувствието си за мен?

Гигс също се появи веднъж. Седна край леглото ми и като се взираше тревожно в мен с дълбоките си сини очи, взе да ме разпитва доколко помня случилото се. Но то беше още много мъгляво в паметта ми — само отделни разпокъсани образи. Скалният корниз. Бащата на Артър, кацнал до мен на ръба. Неговият страх. А после тялото му, проснато в подножието, където морето протягаше пенести пръсти, за да го отнесе.

Казваха, че тази замъгленост е заради сътресението. Сякаш гледах всичко през тънък марлен воал. Едва с отминаването на времето този воал постепенно се вдигна и всичко отново дойде на фокус. От престоя си в болницата най-ясно помня едно — че Артър не дойде да ме види нито веднъж. Когато започнах да идвам на себе си и вече предстоеше да ме изписват, попитах Маршели за него и тя каза, че майка му била в ужасно състояние след погребението на господин Макинес. То било без труп — само празен ковчег с негови любими вещи, който бил пренесен през цял Кробост. Казват, че без тяло е трудно да се примириш със смъртта, а тъй като бе сигурно, че в случая морето няма да върне тялото, започвах да си мисля, че Артър никога няма да се примири и ще обвинява мен. Според Маршели обаче не ставало въпрос за това, а просто за болката от загубата на родител. Нещо, което аз познавах твърде добре.

Най-трудният период бе този между изписването ми от болницата и постъпването ми в университета. Мъртъв период, пълен с дълги празни дни. Вече започваше септември, лятото си отиваше. Бях в дълбока депресия от случката на Скалата, от гибелта на бащата на Артър. Ентусиазмът ми към следването бе поизстинал, но все пак се вкопчвах в надеждата, че заминаването за Глазгоу ще промени начина, по който се чувствах. Ще ми позволи да оставя миналото зад гърба си и да започна всичко на чисто.

Открих, че избягвам Маршели и съжалявам, задето изобщо сме се уговаряли да делим стая като студенти. Тя ми се струваше част от всичко онова, което исках да забравя. И се стараех да не мисля за Артър. Щом той не се бе наканил да ме посети в болницата, то и аз нямаше да го търся.

В дните, когато не валеше, ходех на дълги разходки по брега. На юг край скалите, до развалините на древното селище и църквата при Биласклейтър или по дългия сребрист плаж при Толастад, където седях сред дюните и наблюдавах морето с часове. Наоколо почти не се мяркаше жива душа, с изключение на някой случаен турист, и компания ми правеха единствено хилядите птици, които се виеха на ята и се гмуркаха да ловят риба в пролива Минч.

Именно на връщане от една от тези разходки узнах от леля си, че майката на Артър е прекарала инсулт, при това според нея тежък. Нямаше как да продължа да го избягвам. Ръката ми бе още гипсирана и не можех да карам колело, затова тръгнах пеша. Когато в края на пътя те очаква нещо неприятно, той винаги свършва твърде бързо. Стори ми се, че стигнах за броени минути, което ме накара да се почувствам още по-гузен, задето досега не съм го направил.

Колата на баща му още стоеше паркирана на мястото, където я бе оставил, преди да отпътува за Скер. Като постоянно напомняне, че не се е завърнал оттам. Почуках на кухненската врата и зачаках със свито сърце. Мина цяла вечност, преди тя да се отвори и на стъпалото да се появи Артър. Изглеждаше отслабнал и ужасно блед, с тъмни сенки под очите.

— Чух за майка ти — казах.

— По-добре влез — рече безстрастно той и се дръпна встрани, за да мина.

Къщата все още бе пропита от мириса на тютюн за лула. Поредното напомняне за отсъствието на нейния стопанин. Долавяше се и неприятен дъх на застояла храна. В мивката бяха струпани немити съдове.

— Как е тя?

— Може би щеше да е по-добре, ако беше умряла. Едната й страна е парализирана, изгубила е голяма част от двигателните си функции. Говорът й също е засегнат, но лекарите смятат, че може да се възвърне. Ако изобщо оцелее, ще трябва да я храня с лъжичка, щом се прибере от болницата. И почти със сигурност няма да може да ходи.

— Господи, Артър. Толкова съжалявам.

— Смятат, че се дължало на шока от смъртта на баща ми. — Това ме накара да се почувствам още по-зле, но той просто сви рамене. — А ти как си?

— Още имам главоболие. Другата седмица ще ми махат гипса.

— Тъкмо навреме за заминаването за Глазгоу, а? — В гласа му имаше кисела нотка.

— Не дойде да ме посетиш в болницата.

Не го изрекох като въпрос, но и двамата знаехме, че питам „защо“.

— Бях зает — махна с ръка той. — Трябваше да уреждам погребението. Знаеш ли колко формалности има покрай една смърт? Не, разбира се, че не знаеш. Нали беше още малък, когато вашите умряха. Други са се разправяли с цялата тая гадост.

— Обвиняваш мен за смъртта на баща си, нали? — откъсна се от езика ми, преди да се усетя. Бях подразнен от неговата заядливост.

Той ми хвърли толкова странен поглед, че за миг се обърках.

— Гигс казва, че не помниш много ясно случката от Скалата.

— Какво има да помня? Просто паднах. Не знам точно как, сигурно е било нещо глупаво. А баща ти се изкатери до онзи корниз и ме спаси. Ако това ме прави виновен за смъртта му — добре, съжалявам. Никога не съм съжалявал толкова за нещо през живота си. Той беше страхотен човек. Седеше до мен на ръба и ме успокояваше, казваше ми, че всичко ще е наред. И наистина стана така, но не и за него. Винаги ще му бъда благодарен, Артър. Винаги. Не само за това, но и защото ми даде шанс да се развивам. За всички онези часове, отделени за обучението ми. Никога нямаше да взема изпитите без него. — Думите просто се изливаха от мен, отприщвайки цялата ми мъка и вина.

Той продължи да ме гледа по същия странен начин, сякаш претегляше доколко следва да ми вярва. Накрая като че ли стигна до решение и цялото напрежение и гняв отведнъж се изцедиха от него като гной от пробит цирей.

— Не те обвинявам, Фин. Наистина. Просто… — Очите му се наляха със сълзи. — Просто е трудно да се справиш със смъртта на баща си. А ето, сега и това. — Той си пое дъх на пресекулки и разпери ръце, преди да ги пусне отново да паднат край бедрата му.

Изпитах такава жал към него, че направих нещо, което не бях правил преди. Нещо немислимо за големите корави мъжаги от остров Луис. Пристъпих напред и го прегърнах. Долових първоначалната изненада и краткото вцепенение, преди той също да отвърне на прегръдката ми. Усетих четината на небръснатото му лице върху врата си и риданията, разтърсващи тялото му.

 

 

В края на септември Маршели и аз заминахме за Глазгоу поотделно и се срещнахме в бар „Кърлърс“ на Байърс Роуд. Всеки от нас вече се бе отбил до апартамента на Хайбъро Роуд, за да си остави багажа, но още имаше проблеми за разрешаване. Аз трябваше да се изправя пред чувствата си към нея — или по-скоро пред тяхната липса. Не можех да си го обясня тогава, не мога да си го обясня и сега. Бях отървал кожата след премеждието на Скер, но както тя самата отбеляза толкова години по-късно, част от мен бе умряла. И Маршели някак бе свързана с тази част. Трябваше да се възстановя, да се изградя наново и не бях сигурен доколко тя се вписва в този процес. За нея, от друга страна, нещата бяха прости — искам ли аз да бъдем заедно, или не? Тук трябва да призная малодушието си. Не ме бива особено в прекъсването на връзки. Когато има възможност разривът да бъде бърз и чист, аз започвам да се колебая, боя се да не причиня болка. В крайна сметка, разбира се, всичко се обърква и хората се нараняват още повече. С една дума, тогава не намерих куража да й кажа, че между нас всичко е приключено.

Вместо това пийнахме, а после отидохме да вечеряме китайско на Аштън Лейн. С храната си поръчахме вино и завършихме с по няколко брендита. Докато стигнем апартамента, се бяхме наквасили порядъчно. Стаята ни беше голяма, навремето вероятно служила за гостна. Имаше високи тавани, гипсови корнизи и елегантна газова камина. Еркерните прозорци с витражи гледаха към опасаната с дървета улица отвън. По коридора се стигаше до обща баня и просторна обща кухня с голяма маса за хранене и телевизор. Когато влязохме, оттам се носеше музика, съпроводена от гласовете на съквартирантите ни, но в момента не ни беше до общуване с тях. Отидохме право в спалнята си и заключихме вратата. Светлината от уличните лампи се процеждаше през листата на дърветата и образуваше петнисти сенки на пода. Дори не си направихме труда да спуснем завесите, преди да разтворим сгъваемия диван и да свалим трескаво дрехите си. Пет пари не давахме, че някой може да ни види от жилищата на отсрещната страна на улицата. Коктейлът от хормони и алкохол ни тласна директно към кратък бурен секс.

Сякаш бе изминала цяла вечност от последния път, когато се бяхме любили на плажа в Порт ъв Нес. Тази първа нощ в Глазгоу удовлетвори физическата ни нужда, но след като всичко приключи, аз просто легнах по гръб и забих поглед в тавана, наблюдавайки как се местят сенките на разклащаните от вятъра клони. Усещането не беше като преди — беше ме оставило празен, със съзнанието, че всичко е свършило и че е само въпрос на време да се изправим пред този факт.

 

 

Понякога, когато не искаш да поемеш отговорността, започваш да нагласяш нещата така, че обстоятелствата или пък другата страна да излязат виновни за прекъсването на връзката. Същото се получи и при мен през първия семестър в университета в Глазгоу. Гледайки сега назад, сам не знам кой е бил човекът, населявал моето тяло през седмиците, докато есента бавно преминаваше в зима. Той бе опърничаво копеле, мрачно и заядливо. Пиеше прекалено и пушеше твърде много трева. Правеше любов с Маршели, когато му скимне, а през останалото време се държеше с нея като с парцал. Срамувам се да кажа, че съм го познавал или че по някакъв начин съм бил свързан с него.

Открих много неща за себе си. Открих, че не се интересувам от изкуства, нито от това да взема диплома. Всъщност изобщо не се интересувах от следването. Като си помисля само за всички часове, пропилени за мен от бедния господин Макинес! Толкова време и усилия на вятъра! Открих, че със своя акцент звуча като провинциалист за жителите от вътрешността на Шотландия, и направих всичко възможно да го изгладя. Спрях да говоря келтски дори с Маршели, дори и когато бяхме сами. Открих, че съм привлекателен за нежния пол и че никога няма недостиг на момичета, желаещи да спят с мен. В онези дни СПИН още не се беше развихрил и на неангажиращия секс се гледаше леко. Случваше се да отида на парти с Маршели, а да си тръгна с някоя друга. Щом се приберях в апартамента, я заварвах сама в тъмното. Тя не признаваше, че плаче заради мен, но аз откривах петна от размазан грим върху възглавницата й.

Развръзката настъпи в края на първия семестър. В стаята срещу нас живееха две момичета, едното от които ме харесваше. Показваше го открито, дори когато Маршели беше наоколо, и тя я мразеше заради това. Казваше се Анита. Хубаво момиче, но твърде настъпателно. Подобно на Шийна. А аз никога не съм харесвал това, затова въпреки всичките й аванси се дърпах.

Един ден се върнах по-рано от университета. Вместо да ходя на лекции, бях отскочил до един бар. По-голямата част от стипендията ми за годината вече бе изхарчена, но мен не ме беше грижа. Бях поел твърдо по пътя на самоунищожението. Студът хапеше бузите, а побелялото небе над града вещаеше сняг. Улиците пъстрееха с коледна украса. Родителите ми бяха умрели две седмици преди Коледа и оттогава винаги се потисках на този празник. Леля ми също никога не се опитваше да го направи специален, затова, докато другите деца го предвкусваха с вълнение и нетърпение, аз го очаквах с тих ужас. Сега престорената печалбарска веселост на големия град, лампичките по дърветата и ярко осветените витрини, непрестанно повтарящите се коледни песнички по магазини и заведения само усилваха чувството ми за изолация.

Когато влязох в апартамента, бях леко пийнал и погълнат от самосъжаление. Заварих Анита сама в кухнята. Тъкмо си свиваше джойнт и вдигна поглед към мен, зарадвана да ме види.

— Здрасти, Фин. Тъкмо ми попадна малко страхотна трева. Искаш ли да си дръпнеш?

— Разбира се.

Включих телевизора и не щеш ли, от следобедната програма на Би Би Си 2 прозвуча келтска реч. Беше просто някакво дублирано анимационно филмче, но въпреки това усетих бодване на носталгия.

— Божичко — рече Анита. — Нямам понятие как го разбираш. На мен ми звучи като норвежки, пуснат на бързи обороти.

— Защо не вървиш да си го начукаш? — измърморих на келтски.

— Я, какво беше това? — усмихна се тя.

— Казах, че искам да те чукам.

Анита повдигна игриво вежда.

— Ами Маршели?

— Маршели не е тук.

Тя запали цигарата, всмукна продължително и ми я подаде. Докато изпълвах дробовете си, наблюдавах как пушекът бавно излиза измежду нейните полуотворени устни.

— Правила ли си някога любов по келтски? — подхвърлих.

— По келтски? — засмя се тя. — Какво ще рече?

— Ако беше правила, нямаше да питаш.

Анита стана, взе джойнта от ръката ми и като дръпна от него, долепи уста до моята, за да споделим дима. Гърдите й се притиснаха в мен, а свободната й ръка се плъзна към чатала ми.

— Защо не ми покажеш?

Ако бяхме отишли в нейната стая вместо в моята, нещата можеше и да се развият различно. Но когато човек е пийнал, надрусан и с момичешка ръка между краката, не мисли особено. Леглото не беше оправено още от сутринта. Аз включих газовата камина, после двамата се съблякохме и се мушнахме под същите чаршафи, които Маршели и аз бяхме споделяли предишната нощ. Беше студено, затова се притиснахме един в друг, за да се сгреем, а аз й говорех тихо на келтски.

— Сякаш ми правиш заклинание — промълви Анита.

И в известен смисъл наистина бе така. Аз я омагьосвах с езика на моя баща. И на неговия баща. Убеждавах, омайвах, обещавах неща, които никога нямаше да изпълня. Плъзвах се вътре в нея, за да й дам от семето си. Естествено, тя вземаше хапчета, тъй че то щеше да попадне на ялова земя. Но за момента носеше облекчение. Не на нея, на мен. Отново имах шанса да се превърна за кратко в някогашния Фин Маклауд. Да бъда момчето, говорещо келтски. Да се пресегна към предците си, да бъда с тях. Всъщност предполагам, че просто бях напушен.

Не знам колко време Маршели ни е наблюдавала от прага, но щом усетих присъствието й, вирнах рязко глава. Лицето й бе бяло като тебешир.

— Какво има? — попита Анита. После също я видя.

— Най-добре просто си вземи дрехите и излез — произнесе много тихо Маршели.

Анита ме погледна и аз кимнах. Тогава тя стана от леглото, събра си демонстративно нещата от пода и с вирната брадичка прекоси коридора към своята стая. Маршели затвори вратата след нея и ме погледна с вида на куче, получило ритник от господаря си. Предателство, обида, измамено доверие. Нямаше смисъл да се оправдавам, затова мълчах.

— Никога не съм ти казвала — започна тя, — но единствената причина да кандидатствам за университета бе, защото знаех, че ти ще учиш тук.

Дадох си сметка, че това ще да е било още преди първата ни среща на остров Елън Бег. Спомних си и писмото, в което ме умоляваше да взема нея вместо Айрийн Дейвис на танците за завършване на началното училище, подписано „Момичето от фермата“. И разбрах, че през всички тези години никога не е преставала да ме обича. Нямах повече сили да я гледам в лицето и трябваше да сведа очи. Цялата жестокост и егоизъм на стореното от мен най-сетне ми станаха ясни. Аз бях ограбил надеждата й. Надеждата, че един ден ще ме върне, че ще намери пак стария Фин. Онзи, когото аз също бях изгубил и не разчитах особено да открия.

Исках да й кажа, че съжалявам, че всичко ще бъде наред. Да си послужа с думите, изречени от господин Макинес на онзи скален корниз. Но знаех, че ще излъжа.

Маршели, без да проговори повече, започна да стяга куфара си.

— Къде отиваш?

— У дома. Утре ще хвана влака за Инвърнес, а после автобуса до Улапул.

— А къде ще спиш довечера?

— Не знам. Със сигурност не и в тази къща.

— Маршели…

— Недей, Фин! — прекъсна ме остро тя. После по-меко, с пресипнал глас добави: — Просто недей.

Седях на ръба на леглото, все още гол и потреперващ от студ, и я гледах как си събира багажа. Щом приключи, нахлузи палтото си и извлече куфара в коридора. След секунда чух външната врата да се захлопва подире й.

Отидох до прозореца и я гледах как върви с мъка към ъгъла с Байърс Роуд. Малкото момиче, което в първия учебен ден бе седнало до мен и бе предложило да ми превежда. Същото момиче, които бе откраднало от мен целувка високо сред балите сено в плевнята на фермата Милънейс и бе поело вината за изтърваните в църквата бонбони. След всички тези години най-сетне бях успял да я нараня непоправимо и да я прогоня от живота си. В този момент започнаха да падат едри гъсти снежинки, които я скриха от погледа ми още преди да стигне до светофара на ъгъла.

 

 

След този случай се върнах на острова само веднъж, когато леля ми внезапно почина следващия април. Казвам внезапно само защото смъртта й дойде като гръм от ясно небе за мен, но всъщност тя е гаснела бавно и продължително. Ракът в напреднал стадий бил открит още предишното лято, но тя отказала химиотерапията, заявявайки на лекарите, че е живяла дълъг и щастлив живот. Пила най-добрите вина, пушила най-хубавите цигари, спала с най-търсените мъже (както и с няколко жени) и харчила парите им с широки пръсти. Защо да си разваля последните шест месеца? Както се оказало, месеците били по-скоро девет, прекарани в болка и самота, в смразяващия студ на последната й зима.

Взех автобуса до Нес и оттам поех пеша през хълма до Кробост и старата бяла къща край пристанището. Беше ветровит пролетен ден, но в полъха, свистящ през мъртвите треви, имаше мекота, а воднистата слънчева светлина, проникваща на моменти измежду препускащите облаци, сгряваше въздуха.

В къщата още витаеше мразът на зимата, пропит от влага и мирис на дезинфектанти. Пъстрите вази с изсушени цветя, пурпурно боядисаните стени, розовите и оранжевите драперии, всичко това сега бе тъжно и посърнало. Тя им бе вдъхвала живот, а без нея те изглеждаха евтини и безвкусни. Тя бе давала целия облик на този дом и сега в него цареше само огромна пустота.

В камината, където бе запалила последния си огън, още стоеше пепелта — сива и студена. Дълго седях в нейното кресло, вторачен в изстиналото огнище и размишляващ за годините, през които бяхме живели заедно. Удивително колко малко спомени от нея бях съхранил. Какво странно, безрадостно детство бях прекарал.

В моята стая открих старите си играчки, натъпкани в кашони и прибрани в гардероба — тъжно напомняне за едно минало, което копнеех да оставя зад гърба си. Спомних си писмото на Павел до коринтяните: „Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското“. Всички тези неделни часове, прекарани в Свободната църква на Кробост, бяха оставили своите следи. Отнесох играчките долу и ги струпах край контейнера за смет. Нямах представа какво да правя с нещата на леля ми. Отидох в спалнята й и отворих гардероба. Дрехите й висяха в мълчаливи редици, с цветове, приглушени от сянката на нейната смърт. Тя бе запазила отдавна отеснели и излезли от мода поли, блузи и панталони, сякаш се бе надявала, че един ден отново ще стане момичето, което е била през шейсетте — младо, стройно и привлекателно, тепърва започващо своя живот.

Не исках да оставам и една нощ в тази къща, но нямаше къде другаде да отида, затова запалих огъня, увих се в едно дебело одеяло и прекарах вечерта на дивана. На моменти се унасях в странни сънища, в които леля ми и господин Макинес танцуваха прегърнати на празен дансинг.

Събудих се от чукане на вратата. Беше се разсъмнало и когато погледнах часовника си, установих, че съм спал близо десет часа. Все още с одеялото на раменете отидох да отворя, примижавайки срещу ярката слънчева светлина. Пред мен стоеше жена на име Мораг — моя втора братовчедка, много по-възрастна от мен. Мисля, че не я бях виждал от погребението на родителите ми.

— Фин, предположих, че трябва да си ти. Видях дима от комина и разбрах, че някой е дошъл. Иначе имам ключ, но ми беше неудобно да вляза. Нали знаеш, че погребението е днес?

Кимнах замаяно и си спомних, че леля ми никога не бе казвала добра дума за нея. Но както се оказа, именно Мораг поради липсата на други близки бе организирала всички подробности около погребението. Поканих я вътре и тя начаса реши и проблема с вещите на починалата. Някои от тях можели да влязат в употреба на семейството й, а други щяла да отнесе в благотворителния магазин в Сторноуей.

— Представяш ли си — рече негодуващо, — някой да вземе и да изхвърли всичките ти играчки. Намерих ги край кофата за боклук и ги сложих в багажника, да не стават зян.

Мина ми през ум, че сега някое друго дете ще може да изгради свои спомени около тях. Надявах се само да бъдат по-щастливи от моите.

 

 

В църквата нямаше много хора. Неколцина далечни роднини, две-три бабички, ходещи на всяко погребение, и шепа любопитни съседи, разчитащи навярно да узнаят нещо повече за странната жена, живяла в ексцентрично уединение в бялата къща над пристанището. Едва в края на службата, когато станах и се запътих към изхода с все още звънящи от келтските псалми уши, видях Артър и Маршели да се измъкват от една от най-задните скамейки. Трябва да ме бяха забелязали отпред, но сякаш нарочно не ми се обадиха.

И все пак четвърт час по-късно, когато около дузина души се събрахме пред къщата, за да изпроводим тленните останки на леля ми в последния им път, те отново бяха там. Артър ме поздрави с кимване и ръкостискане, а после двамата се оказахме рамо до рамо при носенето на ковчега. Сигурен съм, че той тежеше повече от положеното в него тяло. Маршели остана сред групата жени, наблюдаващи как мъжете се отдалечават към гробището. Улових погледа й, но само за кратко. Тя побърза да сведе очи, сякаш от скръб. Но като се има предвид, че почти не познаваше покойницата, а още по-малко я харесваше, скръбта надали ще е била заради нея.

Вече крачехме обратно между брулените от атлантическия вятър паметници, оставили гробарите да довършат своето дело, когато Артър ми заговори за първи път.

— Как е в университета? — попита.

— Не чак толкова хубаво, колкото го изкарват.

Той кимна, сякаш разбираше.

— А харесва ли ти Глазгоу?

— Все е по-добре от тук.

Стигнахме портата на гробището и пропуснахме останалите пред себе си. Артър остана да я затвори и аз изчаках заедно с него. Тогава той се обърна и ме изгледа продължително, преди да отвори уста.

— Има нещо, което трябва да знаеш, Фин. — Последва дълбока хърхореща въздишка. — Маршели и аз се оженихме.

Знаех, че нямам право да го съдя, но въпреки това ме обля гореща вълна на ревност и гняв.

— Нима? Поздравления.

Разбира се, той бе наясно, че не го мисля наистина, но какво друго можех да кажа?

— Благодаря — кимна в отговор и двамата тръгнахме през полето да настигнем останалите.