Питър Мей
Черната къща (18)

Седемнайсета глава

Над билата на хълмовете се носеха облаци. Силен западен вятър клатеше заплашително висящите кошници с разноцветни цветя, окачени пред фасадата на полицейския участък на Сторноуей, гонеше боклуци по улиците и караше минувачите да се загръщат от необичайния августовски студ.

Фин влачеше уморено нозе нагоре по Чърч Стрийт, облечен с вълнен пуловер под якето вместо с изцапаната с кръв риза, която бе оставил да кисне в мивката в хотелската стая. В ранните часове преди изгрев бе задрямал за кратко, но така и не бе потънал в сън. В истинския сън, който обвива всички мисли в черна пелена и нежно ги спуска на дъното на дълбок тъмен кладенец. На няколко пъти му бе минало през ума да позвъни на Мона. Но какво да й каже? Че вече няма нужда да скърбят за загубата на Роби, защото той е намерил друг син, за когото дори не е подозирал?

Той прекоси паркинга и влезе в участъка през задния вход. Дежурният сержант бе зает да попълва някакви формуляри, а вездесъщият мирис на дезинфектант и ароматизатор за тоалетни, типичен за всички места за задържане, бе смекчен от аромата на препечени филийки и кафе. Фин хвърли поглед към охранителната камера над главата си и показа на сержанта полицейската си карта.

— Преподобният Мъри още ли е тук?

— Да — кимна той към коридора с килиите, повечето от които стояха отворени. — Първата врата вдясно. Не е заключена. — И като видя учудването му, добави: — Той засега само ни помага с разследването, сър. Не е официално задържан. Ще желаете ли кафе?

Фин поклати глава и тръгна по коридора. Всичко беше чисто и прясно боядисано. Кремави стени, бежови врати. Той бутна първата вдясно. Доналд седеше на ниска дървена пейка под високото прозорче в стената. Ядеше препечена филийка, а до него на пейката имаше чаша димящо кафе. Все още носеше бялата си якичка, но сакото му изгледаше цялото сбръчкано и измачкано, донякъде в тон с лицето. Явно той също бе прекарал безсънна нощ. Около очите му имаше тъмни кръгове, косата му бе щръкнала и несресана. Появата на Фин сякаш не му направи особено впечатление.

— Виждаш ли онова там? — кимна към ъгъла на килията. Фин се обърна и видя върху тъмночервения бетонен под бяла стрелка, придружена от буквата „И“. — Сочи на изток, към Мека. За да знаят мюсюлманите в коя посока да се молят. Сержантът ми каза, че не помни някога тук да е имало задържан мюсюлманин, но такива били разпоредбите. Попитах го дали може да ми даде Библия, та да намеря и аз утеха за душата си. Той се извини и каза, че някой е взел Библията, но можел да ми даде копие на Корана и молитвено килимче, ако ми вършат работа. — Лицето му се изкриви в презрителна гримаса. — Някога това беше християнски остров, Фин.

— Да, Доналд. С християнски ценности като честност и почтеност.

Другият го погледна право в очите.

— Аз не съм убил Ейнджъл Макричи.

— Знам това.

— Тогава защо съм тук?

— Не по моя инициатива.

— Казват, че съм бил в Единбург по времето на някакво друго убийство. Същото важи и за още половин милион души.

— Можеш ли докажеш местонахождението си през онази вечер?

— Бяхме цяла група, отседнали в един и същи хотел. Мисля, че вечеряхме заедно. Останалите ще го потвърдят. Разбира се, това не говори нищо за действията ми след вечеря, понеже бях сам в стаята.

— Радвам се да го чуя. Говори се, че броят на проститутките в Единбург се увеличавал при всеки църковен събор. — Доналд го изгледа кисело. — Както и да е, няма значение какво си правил. ДНК тестът ще те изключи като заподозрян. Баркодът на всевишния.

— Защо си толкова сигурен, че не съм го направил?

— Защото размишлявах цяла нощ.

— Радвам се, че не съм бил единственият, който не е спал. И до какво заключение стигна?

Фин се облегна на рамката на вратата. Чувстваше се слаб и отпаднал.

— Винаги съм те имал за един от добрите, Доналд. От онези, които бранят идеите си, не се поддават на натиск. Никога не съм те виждал да вдигнеш ръка срещу някого. Силата ти беше психическа, не физическа. Умееше да се справяш с хората, без да прибягваш до насилие. Не смятам, че си способен да убиеш човек.

— Е, благодаря за вота на доверие.

Фин игнорира иронията.

— Но затова пък си способен на огромна, упорита, самонадеяна гордост.

— Знаех си, че ще има някаква уловка.

— Да се опълчваш на побойниците, да се излагаш на риск за другите, да предизвикваш баща си, да се правиш на бунтовник. Всичко беше част от това. От една и съща причина, която накрая те накара да се обърнеш и към Бог.

— Нима? И каква е тя?

— Ненаситното ти желание да бъдеш център на вниманието. Всичко опираше до твоя образ. Образът, който имаше сам за себе си. Образът, който искаше другите да имат за теб. Червеният кабриолет, върволицата от красиви момичета, пиенето, наркотиците, въртенето около поп звездите. А после и свещеническият ти сан. Няма как да заемеш по-централно място — не и на остров Луис. В края на краищата всичко се свежда до едно. И знаеш ли какво е то?

— Защо не ме просветлиш, Фин? — въпреки предизвикателния тон личеше си, че думите оказват своя ефект върху Доналд. Бузите му ставаха все по-зачервени.

— Гордостта. Ти си горд човек, Доналд, и гордостта ти измества всичко останало. Което е забавно, защото сам проповядваш, че гордостта е грях.

— Не ми дръж лекции върху Библията.

— И то грях — продължи невъзмутимо Фин, — който предшества падението. — Той се отблъсна от рамката на вратата и застана насред килията, пъхнал ръце в джобовете си. — Знаел си много добре, че Макричи никога не е изнасилвал Дона. А също според мен и причината тя да твърди, че е така.

За пръв път Доналд сведе очи към пода, сякаш взирайки се в нещо, което само той можеше да види. Пръстите му се стегнаха около чашата с кафе.

— Бил си наясно, че е бременна, нали? Но си предпочел да се направиш на сляп за истината, да допуснеш света да повярва, че Макричи е виновен. Какво щеше да стане иначе с твоя безценен образ, ако се разбереше, че дъщерята на свещеника е надула корема не заради изнасилване, а защото по своя воля е легнала с приятеля си? Какво петно върху твоята репутация! Какъв удар за гордостта ти!

Доналд все още стоеше вторачен в пода, а мускулите на челюстите му играеха непрестанно.

— Стигнал си дотам, че жена ти и дъщеря ти вече ги е страх от теб. Страх ги е! И ще ти кажа още нещо, Доналд. Ейнджъл Макричи може да е бил всякакъв, но не е бил изнасилвач. Дори да не е имал много положителни черти, не е заслужавал подобно петно върху паметта си.

 

 

Фин бързаше по стълбите на участъка, потънал в същите мисли, които го бяха държали буден през по-голямата част от нощта. Нито една от тях не включваше старши инспектор Том Смит, затова и отначало изобщо не регистрира гласа му — рязък и с типичния акцент на жител на Глазгоу.

— Маклауд! — И след като реакция не последва, още веднъж, по-силно: — Маклауд! — Фин се обърна и го видя да стои на прага на стаята за разпити. — Ела при мен.

От загладения самодоволен вид на водещия разследването не бе останала и следа. Сега той бе небръснат, с измачкана риза, чиито ръкави бяха небрежно навити до лактите. Намазаната му с гел коса висеше на мазни кичури от двете страни на широкото плоско чело, а ароматът на одеколон „Брут“ бе заменен от лек и само малко по-лош дъх на немито тяло. Очевидно поредният човек, прекарал безсънна нощ.

След като Фин влезе, той затвори вратата и му предложи стол, но без сам да седне зад бюрото, върху чийто плот стояха разхвърляни книжа и претъпкан с фасове пепелник.

— Ходил си да говориш с Мъри. — Това не беше въпрос.

— Да. Прибрали сте погрешния заподозрян.

— Той е бил в Единбург в нощта на убийството от Лийт Уок.

— Както и всеки друг свещеник от Свободната църква на острова.

— Но те не са имали мотив да убиват Макричи.

— Мъри също не е имал. Той е наясно, че Макричи не е изнасилвал дъщеря му. Тя си е измислила цялата история, защото е забременяла от своя приятел.

Смит сякаш си глътна езика, което не бе характерно за него. Но това трая само секунда.

— Откъде знаеш?

— Просто познавам местните, сър. Аз съм един от тях, както благоволихте да отбележите в деня на пристигането ми, наричайки ги още простовати.

Смит се наежи.

— Няма да търпя наглост от твоя страна, Маклауд.

— Така ли? Значи, само трябва да обръщам другата буза, ако случайно решите да обиждате?

Водещият разследването сви устни.

— Добре, щом си толкова умен, би трябвало да знаеш и кой е убил Макричи. — Той направи пауза. — Знаеш ли?

— Не, сър. Но мисля, че в едно бяхте прав от самото начало. Няма единбургска връзка. Някой просто е решил да ни пусне прах в очите.

— Поласкан съм от похвалата. Мога ли да попитам кое те наведе на този извод?

— Аутопсията.

— По-точно?

Фин въздъхна.

— Твърде много неща не съвпадаха. Дребни неща, но достатъчни, за да ме накарат да реша, че имаме работа с двама различни убийци.

Смит отиде до прозореца и скръсти късите си ръце върху гърдите.

— И кога смяташе да го споделиш с мен?

— Заключението не бе категорично, сър. По-скоро догадка. Ако го бях споделил, вие щяхте да ме качите на първия самолет за Единбург. А аз смятах, че мога да допринеса с нещо за разследването заради факта, че познавам обстановката тук.

— Значи си решил, че имаш правомощията да вземаш подобни решения? — Смит поклати невярващо глава. Сетне опря свити юмруци върху бюрото, наведе се напред и подуши въздуха. — Интересно, не помирисвам никакъв алкохол. Да не си си плакнал устата, преди да дойдеш на работа тази сутрин?

— Не разбирам за какво говорите — смръщи вежди Фин.

— Говоря за това, че служител под мое ръководство се е забъркал в пиянски побой снощи на крайбрежната улица. Служител, който ще остане под мое ръководство само дотогава, докато хване първия полет за дома. Искам те вън от острова, Маклауд. Ако не можеш да хванеш самолет, качи се на параход. — Смит се изправи в целия си ръст, който не бе твърде внушителен. — Вече говорих с началниците ти в Единбург, тъй че можеш да очакваш топло посрещане, щом се прибереш.

 

 

Краткият му и безплоден престой на острова отиваше към своя край. След всички болезнени сблъсъци с призраците от миналото това бе почти облекчение. Фионлах бе прав. След като осемнайсет години се бяха справяли без него, нямаше никакво право да идва и да се бърка в живота им. Един човек бе убит, а убиецът му още се намираше на свобода. Но това вече не беше негова отговорност. Той се прибираше у дома, ако все още имаше дом. Ако Мона го очакваше там. Можеше просто да спусне отново завесата и да забрави. Да гледа напред вместо назад. Тогава защо тази перспектива го изпълваше с ужас?

Фин мина покрай релефната карта на островите Луис и Харис на стената и бутна двойните врати към преддверието. Дежурният го погледна иззад стъклото. Пред него върху редица монитори потрепваха изображенията от камерите за наблюдение. На пластмасовите столове до стената седяха търпеливо две фигури, но той дори не ги забеляза. Вече почти бе излязъл навън, когато една от тях се изправи и произнесе името му.

Катриона Макфарлън, или Мъри, както навярно сега беше фамилията й, стоеше пред него с разтревожен и съсипан вид. А зад гърба й подобно на захвърлена парцалена кукла бе останало да седи момиче — почти дете, с коса, прибрана назад от безкръвното, без следа от грим лице. Фин потресено осъзна, че това трябва да е Дона. Стори му се толкова млада, че бе невъзможно да повярва, че е бременна в третия месец. Може би с козметика щеше да изглежда иначе. Чертите й бяха обикновени, но приятни. Имаше светлата кожа и пясъчнорусата коса на баща си. Носеше дънки и розова блуза, а върху тях — дебело пухено яке, в което почти се губеше.

— Копеле! — процеди майка й.

— Аз нямам нищо общо със случилото се, Катриона.

— Кога ще го пуснете да се прибере?

— Доколкото знам, може да си тръгне, когато пожелае. Мен самият ме връщат обратно в Единбург, тъй че желанието ти ще се изпълни. Повече няма да ви притеснявам.

Техният живот не го засягаше. Той отвори вратата и излезе навън под бръснещия вятър. Вече бе прекосил Кенет Стрийт и тъкмо подминаваше едно рибно ресторантче, когато зад гърба му се разнесоха забързани стъпки. Той се обърна и видя, че Дона тича подир него по Чърч Стрийт. Майка й, застанала на стълбите на участъка, я повика, но тя не се обърна. Накрая го настигна и спря запъхтяна.

— Трябва да говоря с вас, господин Маклауд.

 

 

Дъвчеща дъвка сервитьорка им донесе двете кафета. Масата им се намираше до прозореца и отвън по Кромуел Стрийт бръмчеше неспирен поток автомобили. Времето все още бе мрачно, оловносивото море разбиваше вълните си на бели гребени в кея на пристанището.

— Не знам защо си поръчах кафе. — Момичето въртеше лъжичката между пръстите си. — Аз дори не го обичам.

— Ще ти взема нещо друго. — Той вдигна ръка, за да повика сервитьорката.

— Не, няма нужда.

Дона продължи да си играе с лъжичката и част от кафето й се разплиска в чинийката. Фин сипа захар в своето и започна да го разбърква търпеливо. Ако искаше да научи нещо, беше най-добре да не прибързва.

— Знам, че майка ми ви е казала истината за господин Макричи — заговори най-сетне тя. Изражението й бе удивително невинно за момиче, скалъпило обвинение в изнасилване. — Почти сигурна съм, че и баща ми е разбрал за моята лъжа.

— Така е.

Тя доби изненадан вид.

— Значи, знаете, че той не го е убил.

— Нито за миг не съм смятал, че баща ти е убивал когото и да било, Дона.

— Тогава защо го държите?

— Той не е задържан. Само помага в разследването. Въпрос на процедура.

— Нямах представа, че ще създам толкова неприятности. — Тя прехапа устни в опит да сдържи сълзите си.

— А какво знае Фионлах?

Сълзите внезапно минаха на заден план.

— В смисъл?

— В смисъл знае ли, че си бременна?

Тя сведе очи и наново се залови да играе с лъжичката.

— Още не. Аз… все не намирах начин да му съобщя.

— Тогава няма причина да се съмнява в твоята история за Макричи. Освен ако ти самата не си му казала, че е лъжа. Каза ли му? — Момичето поклати глава. — Значи, все още смята, че си била изнасилена от него.

Взорът й отведнъж се изпълни с негодувание.

— Да не би да смятате, че той го е убил? Та аз в живота си не съм срещала по-мил човек от него.

— Е, трябва да признаеш, че си му предоставила доста силен мотив. Освен това целият е покрит със синини, за които не желае да даде обяснение.

Сега тя изглеждаше по-скоро озадачена, отколкото възмутена.

— Как може изобщо да допуснете нещо подобно за собствения си син?

Цялото самообладание на Фин в миг го напусна. Трябваше да си повтори наум репликата, за да повярва, че действително я е чул.

— Откъде разбра? — попита с дрезгав глас.

— От самия Фионлах — рече с нараснала увереност Дона.

Това просто не беше възможно.

— Фионлах знае?

— Винаги е знаел. Откакто се помни. Господин Макинес му го казал още когато е бил малък. Щом ми го каза, разбрах, че наистина съм специална за него, защото преди мен не го е споделял с никого. — Оживлението, озарило погледа й при спомена, помръкна. — И двамата бяхме сигурни, че това е причината баща му постоянно да го бие.

Фин усети свиване под лъжичката.

— Как така? — попита с пресъхнала уста.

— Баща му е доста як, а Фионлах не е точно Мистър Вселена, нали? Това продължава и до днес.

— Не те разбирам. — Явно бе схванал нещо погрешно.

— Какво не разбирате? Господин Макинес вече от години пребива от бой Фионлах. Винаги внимава някой да не го види, но му е пукал ребра, веднъж дори му счупи ръката. Гърбът му, гърдите, краката вечно са в синини. Сякаш караше него да плаща за бащините му грехове.

Фин затвори очи и пожела да се пробуди от този кошмар. Но той още не беше приключил.

— Фионлах винаги го е пазил в тайна. Не го е споделял с никого. До онази нощ, когато двамата, сещате се… го направихме. Тогава видях с очите си и той ми разказа всичко. Неговият баща — всъщност той не му е никакъв баща, нали? — е чудовище, господин Маклауд. Истинско чудовище.