Питър Мей
Черната къща (14)

Тринайсета глава

По онова време училището „Люс Касъл“, както личи и от името, действително се намираше в замъка Люс и подслоняваше мнозина от студентите и преподавателите в подобния си на заешка дупка лабиринт от стаи и коридори. Споменавам го единствено защото годината, в която Калъм и аз се качихме на покрива, бе последната, преди то да се изнесе в друга сграда. Замъкът беше в занемарено състояние, рушеше се бързо и властите не можеха да си позволят разходите по поддръжката му.

По някакво съвпадение новото му място беше на Рипли Плейс, където и аз самият живеех на пансион през първата си година в гимназията „Никълсън“.

Заради ниските си оценки в началния курс Артър бе изпратен на професионално обучение в „Люс Касъл“ и там се озова в почетната компания на стари познайници като Мърдо Руад и по-големия му брат, Ейнджъл. Калъм от своя страна извади късмет да постъпи в „Никълсън“. Той никога не коментираше темата, но трябва да е изпитал огромно облекчение да се избави от безкрайния тормоз и побоища, които бе принуден да търпи през годините в Кробост.

В гимназията аз рядко му обръщах внимание. Той все се влачеше подир нас, вероятно с надеждата да забърше някое от отхвърлените ни гаджета. Калъм нямаше особен успех с момичетата. Беше безумно срамежлив и бе достатъчно някое от тях да го заговори, за да се изчерви до корените на рижавите си къдрици. Единственият начин да се сближи с нежния пол бе в компания — така поне нямаше опасност да се изложи в процеса на запознаването. Момичетата дори не осъзнават трудностите, на които са подложени младежите през пубертета. Мъките, които изживяват, изправени пред перспективата да бъдат отхвърлени, ако поканят някое девойче на танц или предложат да го почерпят риба с картофки. Хормоните в кръвта им ги тласкат към риска на отхвърлянето, а сетне ги оставят сломени и унизени, когато то настъпи. Мога само да се радвам, че вече не съм на петнайсет.

Онази година всички бяхме на танцова забава в градската палата на Сторноуей по случай Свети Валентин. Обикновено се прибирахме в Нес за уикенда, но сега заради партито останахме по общежитията. Имаше оркестър, който свиреше последните нашумели хитове. Странно как на тази възраст музиката оставя отпечатъци в паметта ти. Обикновено обонянието е онова, което има свойството да те връща назад през времето и пространството — случайно доловена миризма събужда с изненадваща яснота отдавна забравени спомени. Но когато става дума за младежките години, същата роля играе музиката. Аз винаги съм свързвал определени песни с конкретни момичета. Момичето, което заведох на танци онзи февруари, се казваше Шийна и до днес всеки път, щом чуя дори фрагмент от парчето на „Форинър“ „Waiting for a Girl Like You“ било то по радиото в колата, или в някоя ретро класация по телевизията, се сещам за нея. Тя бе мило нежно момиче, но леко ми досаждаше и онази вечер реших да й се измъкна. Тръгнах си с Калъм под предлог, че трябва да се прибираме, преди да затворят общежитието.

Тогава Артър все още ходеше с Маршели и двамата бяха дошли на забавата заедно. Докато се натискаха разнежени на дансинга, аз се въртях с Шийна и постоянно ги поглеждах ревниво през нейното рамо, представяйки си, че танцувам с Маршели. Разбира се, и това премина. Всичко идваше от хормоните. Те буквално ме побъркваха в онези дни.

Калъм от своя страна имаше тежка вечер. Беше си избрал едно дребно тъмнокосо момиче на име Ана и я канеше за всеки танц. Тя понякога се съгласяваше, а друг път с престорена свенливост му отказваше. Знаеше, че е хлътнал до уши, и нарочно си играеше с него.

В късната влажна февруарска вечер група момчета се озовахме отвън на улицата, пушехме цигари и пиехме бира от кутийки, които някой бе изнесъл. От залата смътно долитаха ритъм на музика и гълчава. Мърдо Руад и Ейнджъл също бяха сред нас и решиха да се позабавляват за сметка на Калъм.

— Яко парче си забил тая вечер, синко — подхвърли му ухилено Мърдо.

— И още как — додаде Ейнджъл. — Тая е същинска мъжемелачка.

— Ти пък откъде знаеш? — измърмори мрачно Калъм.

— Откъде знам ли? — изкиска се Ейнджъл. — Оправял съм я, ето откъде. Малко остана да ми строши оная работа.

— Лъжец! — извика Калъм.

При други обстоятелства Ейнджъл навярно щеше да се засегне и да го напердаши, но сега по някаква причина се намираше във великодушно настроение и изглеждаше по-склонен да го вземе под крилото си, отколкото да му причини вреда. Сега, естествено, знам, че в главата му вече е зреел план.

— Ана работи в замъка Люс — каза той. — Камериерка е в училището.

— Така е, малкият — потупа го по рамото и Мърдо. — Всички сме й се изредили, ако не броим теб. Тя опъва леглата, а ние опъваме нея. — И той се засмя от сърце на остроумието си.

И тогава Калъм му се нахвърли. Като подивяла котка, съскаща и драскаща. Мърдо бе толкова изненадан, че изпусна бирата си и тя се разля, пенейки се, по тротоара. Артър и аз дръпнахме Калъм назад и за миг действително си помислих, че Мърдо ще го убие. Но Ейнджъл пристъпи напред и постави едра длан върху гърдите на брат си.

— Остави го на мира, Руад. Не виждаш ли, че момчето е влюбено?

— Ще го смажа като червей — фучеше Мърдо.

Това бе сериозно уронване на престижа му.

— Не, няма. Той просто не е на себе си. Не помниш ли първия път, когато ти самият се заплесна по някаква фуста? Така точеше лиги, че беше направо жалък. — Унижението на Мърдо растеше с всяка дума, изречена от брат му. — Трябва да проявиш малко… как беше думата… съпричастност. Защо пък да не му направим малка услуга?

— Какви ги плещиш? — изгледа го недоумяващо Мърдо.

— Не се ли сещаш? Днес е вечер за баня.

— За бога, Ейнджъл, да не искаш да пуснем там това малко лайно?

Калъм се освободи от мен и Артър и оправи реверите на сакото си.

— За какво става дума?

В залива прозвуча корабна сирена и всички се обърнахме да видим светлините на ферибота, който тъкмо излизаше от пролива Минч за траещото три и половина часа пътуване до Улапул.

— Стаите на персонала са на най-горния етаж на замъка. Там имат обща баня и понеже прозорецът й гледа към покрива, никога не затварят кепенците. Малката Ана обича да се къпе всяка неделя вечер, точно в десет. Не мисля, че има момче в училището, което да не е ходило да я гледа. Телцето й си го бива, нали Мърдо? — Последният само изгледа кръвнишки брат си. — Можем да ти уредим частно пийпшоу, ако искаш.

— Това е отвратително! — рече Калъм.

— Е, твоя воля — сви рамене Ейнджъл. — Ние ти предложихме. Щом не приемаш, никой не те кара насила.

Виждах, че Калъм е раздвоен, но изпитах облекчение, когато накрая изсумтя „Няма начин“ и наперено влезе обратно в залата.

— Доста гаден номер — казах. — Да го навивате така.

— Никой не го навива, сираче — разпери невинно ръце Ейнджъл. — Просто гледката наистина си я бива. Защо не се отбиеш сам да провериш?

— Ходи се шибай — отвърнах мъжкарски аз, след което се отправих към танцуващите да търся своята партньорка Шийна.

Забелязах, че Калъм вече е на дансинга с Ана, но през следващия час тя му отказа поне седем или осем пъти и той седеше в един ъгъл, наблюдавайки я със злощастен израз как се върти в прегръдките на други момчета. Ейнджъл Макричи също беше сред тях. Двамата се смееха и бъбреха нещо оживено, а той демонстративно притискаше тялото й към своето и крадешком проверяваше дали Калъм го гледа.

Разбира се, той гледаше, горкият. Искрено му съчувствах, но после забравих за него, защото имах по-належащи проблеми, като например как да се измъкна от Шийна. Всеки път, щом седнех, тя се лепваше за мен и почваше да се лигави. Веднъж дори, за мой ужас, пъхна език в ухото ми. По някаква ирония Калъм бе онзи, който ме спаси. Помня, че бандата свиреше „Golden Brown“ на Стренглърс, когато приближи, пъхнал дълбоко ръце в джобовете си, и каза:

— Аз вече ще вървя.

Погледнах театрално часовника си и възкликнах:

— О, боже, колко късно е станало! Със сигурност ще заключат общежитието, докато се приберем. — Калъм понечи да отвори уста, но аз го прекъснах, преди да е оплел конците, скочих и се обърнах към Шийна. — Съжалявам, но трябва да бягаме. Ще се видим другата седмица. — След което сграбчих Калъм под ръка и го повлякох към изхода.

— Какво става? — попита той.

— Нищо, просто се измъквам от неловка ситуация.

— Късметлия. Аз не мога дори да се вкарам в такава ситуация.

Навън се носеше силен мирис на море, а февруарският вятър бе леден и бръснещ. Дъждът бе спрял, но паважът още бе мокър и лъщеше под лампите като прясно боядисан. По крайбрежната улица имаше доста навалица и ние си запроправяхме път покрай вътрешното пристанище, по Кромуел Стрийт и Чърч Стрийт, преди да свърнем нагоре по хълма, по Матисън Роуд. Вече бяхме на Робъртсън Роуд, когато Калъм се обърна към мен и каза, че щял да го направи.

— Да направиш кое?

— Ще се кача до замъка утре вечер.

— Моля? — не повярвах на ушите си. — Сигурно се шегуваш.

— Напротив. Говорих с Ейнджъл, преди да тръгнем. Той ще уреди всичко.

— И защо?

— Защото е вярно, че тя е просто една малка мръсница. Ако я видя гола в банята, поне донякъде ще й го върна.

— Не, имам предвид защо Ейнджъл ще ти прави услуга? Откакто се помниш, те смила от бой, а сега изведнъж ти стана най-добрият приятел?

Калъм сви рамене.

— Всъщност, като се замислиш, не е чак толкова лош.

— Да, бе — измърморих скептично аз.

— Както и да е, чудя се… — Той се поколеба.

От билото, над покривите на къщите можехме да видим зъбчатите кули на камъка, облени в светлина от другата страна на залива.

— Какво се чудиш, Калъм?

— Дали не би искал да дойдеш с мен.

— Сигурно се шегуваш! — изгледах го.

Не само че щяхме сериозно да загазим, ако ни спипаха да се промъкваме в чуждо училище в неделя вечер, но и силно подозирах, че цялата история е някакъв номер. Не ми се вярваше Ейнджъл да се е превърнал в чак такъв човеколюбец.

— Хайде, Фин, моля те. Не мога да го направя сам. Няма нужда да се качваш с мен на покрива или нещо подобно. Просто ела до замъка.

— Не!

Но вече знаех, че ще го направя. Макар и неохотно. Бях сигурен, че братята готвят клопка на клетия наивник. Все някой трябваше да се грижи за него. Ако отидех, имаше шанс да го предпазя да не си навлече прекомерни неприятности. Сега ми се ще да не го бях правил. Тогава може би нещата щяха да се развият по друг начин.

 

 

Беше мразовита нощ и вятър на пориви носеше сняг откъм пролива Минч. Никак не ми се щеше да напускам топлата сигурност на общежитието и да се впускам в някаква безумна авантюра с несигурен изход. Но вече бях дал обещание на Калъм, затова малко преди девет и половина ние се измъкнахме навън с вдигнати яки на дъждобраните и нахлупени над челата бейзболни шапки, скриващи лицата ни. Бяхме оставили един от прозорците на първия етаж отворен, за да се приберем. До него се стигаше по водосточна тръба, макар идеята да се катеря в подобно време никак да не ми се нравеше.

Сторноуей приличаше на призрачен град. Уличните лампи хвърляха бледни кръгове светлина върху празните тъмни улици. Богобоязливите му жители отдавна се бяха заключили в топлите си домове, за да гледат телевизия и да сърбат горещо какао, преди да се мушнат в леглата. От пристанището, през воя на вятъра, долиташе дрънченето и поскърцването на траулерите, вързани край кея. Ледените черни води се плискаха в бетонните подпори и обливаха в бяла пяна плитчините на залива. Прекосихме бързешком пустата Бейхед Стрийт и поехме по моста към дърветата на отсрещния бряг. Изкачихме хълма, шибани безмилостно от суграшицата, и се озовахме на пътя над голф клуба. Тогава изведнъж небето сякаш се разтвори и невероятна сребриста лунна светлина се разля над идеално окосената трева — толкова ярка, че човек почти очакваше да види играчите, замахващи със своите стикове из игрището.

Замъкът Люс бил построен през седемдесетте години на XIX век от сър Джеймс Матисън, който купил остров Луис през 1844-а с пари, придобити от търговията с опиум. Той и съдружникът му Уилям Джардин го внасяли в Китай, превръщайки шест милиона китайци в безнадеждни наркомани. Странно е, като си помислиш, че нещастието на тези милиони хора е довело до преобразяването на това късче земя на Хебридите, намиращо се на хиляди километри, в противоположния край на света. Както и че обитателите на земята заедно с нея самата са могли просто да бъдат купувани и продавани. Та въпросният Матисън изградил ново пристанище и прокарал газ и водопровод в Сторноуей. Построил тухларна в Гарабост, а също корабостроителница и химичен завод за извличане на катран от торф. Преобразил шейсетината километра кални коловози из острова в триста километра прилични пътища. И разбира се, съборил стария хотел „Сийфорт Лодж“ на хълма, гледащ към града, за да построи своя замък в псевдотюдорски стил — удивителна сграда от розов гранит, увенчана с кули и назъбени бойници. Днес тя доминира над цялото пристанище и е може би най-необичайното нещо, което ще видите на Хебридския архипелаг. Разбира се, в онези дни аз още не знаех цялата история. Замъкът просто си стоеше там, както бе стоял открай време, и аз го приемах подобно на стръмните скали, опасали Бът, или на великолепните плажове край Скараста и Лъскънтър.

Докато стигнем, само няколко прозореца все още светеха и сградата се издигаше като тъмна грамада над върховете на дърветата. Калъм и аз подминахме главния вход — огромна сводеста арка, водеща до тежки двойни врати — и заобиколихме отзад, до едноетажната пристройка на котелното помещение, където Ейнджъл бе казал, че ще чака Калъм. И наистина, щом влязохме в дългото тясно пространство между котелното и пералнята, от сенките край стената се отлепи фигура и ни махна с ръка.

— Хайде, по-бързо!

С удивление видях, че това е Артър. И той явно остана не по-малко учуден, че ме вижда.

— Ти пък какво правиш тук? — прошепна в ухото ми.

— Грижа се за Калъм — опитах да се пошегувам.

Но той само поклати глава, което още повече усили мрачните ми предчувствия. През боядисана в червено врата влязохме в тъмно преддверие, вмирисано на кисело зеле. Скоро разбрах защо — Артър ни преведе през кухните, от които излязохме в дълъг коридор, обхващащ цялата фасада на замъка, смътно озарен от синкавото дежурно осветление. Докато подминавахме някогашната библиотека и балната зала, ми мина през ум, че ако ни хванат, то най-вероятно ще бъде тук. Всяка от вратите по близо шейсетметровото разстояние можеше всеки миг да се отвори и ние нямаше къде да се скрием. Най-сетне се добрахме до парадното стълбище в края и прескачайки по две стъпала наведнъж, се качихме на първия етаж, а оттам по-тясно вито стълбище — и до втория. След още поредица от врати и сумрачни коридори стигнахме висок прозорец в северното крило на замъка. Пред него в нетърпеливо очакване стояха повече от половин дузина момчета. Светнаха фенерчета и аз бегло мярнах лицата им. Някои ми бяха познати, други — не. Мърдо Руад и Ейнджъл също бяха сред тях.

— Какво правиш тук, сираче? — изръмжа тихо Ейнджъл също както Артър по-рано.

— Просто се грижа на Калъм. Да не му се случи нещо.

— И защо трябва да му се случва?

— Ти ми кажи.

— Слушай, умнико — сграбчи ме Ейнджъл за реверите. — След пет минути оная кучка ще влезе да се къпе, така че не разполагаме с никакво време.

— Аз и без това няма да се качвам на покрива — освободих се от хватката му.

— Ще се качиш и още как — намеси се Мърдо. — Иначе нощният пазач ще те спипа тук и нали се сещаш какво те чака.

— Не ми пука от нощния пазач. Ако искаш, викни го сам, тогава цялата ви игричка ще отиде по дяволите.

Той стисна зъби, но не намери какво да отговори и бе принуден да отстъпи.

Ейнджъл отвори прозореца и излезе на пожарната стълба.

— Хайде, Калъм. Идвай тук.

— Недей, Калъм — намесих се. — Гласят ти клопка.

— Ти да мълчиш! — просъска ми свирепо Ейнджъл.

После обаче гримасата му премина в усмивка и той се обърна към колебаещия се Калъм. — Хайде, синко. Не ти гласим нищо освен едно хубаво плакнене на очите. Ако не побързаш, ще го изпуснеш.

Калъм пренебрегна моя съвет, обърна се и прекрачи през перваза. Аз шумно го последвах. Все още се надявах да го разубедя.

Металната стълба слизаше до междинна площадка и после се обръщаше под ъгъл до нивото на първия етаж. Други стъпала водеха нагоре до покрива над главния портал, а сетне опасваха стената до фасадата на замъка. Оттук по сгъваема стълба се стигаше до корниз под самите бойници. Ейнджъл я разгъна и я облегна под удобен за качване наклон.

— Ето, готово.

Калъм погледна нагоре и в очите му се появи паника. От най-горното стъпало до корниза имаше близо метър.

— Няма да успея — промълви.

— Разбира се, че ще успееш. — Гласът на Ейнджъл звучеше успокоително.

Калъм се извърна към мен с уплашено заешко изражение.

— Ела с мен, Фин. Не ме бива много с височините.

— Да беше мислил за това, преди да дойдеш — подвикна му приглушено Мърдо през прозореца.

— Няма нужда да го правиш, Калъм — казах аз. — Хайде просто да си вървим вкъщи.

Не бях подготвен за яростта, с която Ейнджъл ме блъсна в стената.

— Ти отиваш с него, сираче. — Усетих пръски от слюнката му върху лицето си. — Да се грижиш да не му се случи нещо. Нали затова дойде?

— Никъде няма да вървя!

Ейнджъл се наведе и прошепна почти нежно в ухото ми:

— Или се качваш нагоре, или слизаш надолу. По бързия начин. Сам избирай.

— Хайде, Фин — примоли се Калъм. — Страх ме е да отида сам.

— Добре тогава — рекох троснато, понеже видях, че няма какво друго да сторя.

Погледнах към бойниците и за сетен съжалих, че изобщо съм се забъркал в това. Всъщност не изглеждаше чак толкова трудно да се придърпаш и да минеш през една от пролуките между тях. Покривът отвъд вероятно бе плосък, а те образуваха естествен предпазен парапет.

— Времето ни изтича — каза Ейнджъл. — А колкото по-дълго стоим тук, толкова по-вероятно е да ни хванат.

— Хайде, тръгвай и да приключваме — обърнах се към Калъм.

— Значи и ти идваш?

— Ще бъда точно зад теб.

Погледнах назад към Артър през отворения прозорец, но той само сви рамене, сякаш в знак, че ако съм решил да придружа Калъм, вината си е моя.

— Щом се качите — упъти ни Ейнджъл, — ще видите насреща си капандурите на мансардата. Като запалят лампата в банята, ще разберете през коя трябва да гледате.

През цялото време се чудех какъв точно е номерът и какво ще открием, щом се озовем на покрива. Така или иначе връщане назад нямаше. Поне дъждът за момента бе спрял, а и луната хвърляше достатъчно светлина.

Калъм започна да се изкачва, но трепереше толкова силно, че цялата стълба под него задрънча.

— По-тихо, за бога — улови я с две ръце Ейнджъл, сетне махна с глава към мен. — Хайде, сираче, твой ред е. — И се ухили широко, което окончателно ме увери, че всичко ще свърши със сълзи.

Както и предположих, преминаването от стълбата на покрива се оказа сравнително лесно. Дори и за Калъм. Присъединих се към него, приклекнал върху плоската, залята с битум повърхност. Оттук се откриваше гледка над цялата околност и пристанището. Траулерите край кея изглеждаха като детски играчки, а отвъд, на хълма, се простираше градът, чиито улици образуваха мрежа от светли нишки между смълчаните домове. Далеч в пролива Минч се забелязваше танкер, пъплещ упорито на север през вятъра и вълните.

Стръмният скат на мансардата се издигаше точно пред нас. На него действително имаше няколко стъклени капандури, но нито една не светеше.

— А сега какво? — прошепна ми Калъм.

— Нищо. Просто ще седим и ще чакаме.

Настанихме се с гърбове, облегнати на бойниците, обгърнали коленете си с ръце, за да се сгреем. Погледнах часовника си. Стрелките показваха почти десет и пет. Някъде под нас долетя дрънчене и сподавен кикот и аз за миг се изкуших да зарежа всичко и да се върна, но мисълта за очакващия ни край пожарната стълба Ейнджъл бе достатъчна, за да ме накара да жертвам още няколко минути.

Изведнъж най-близката от капандурите се озари, хвърляйки върху покрива правоъгълник от жълта светлина. Очите на Калъм заблестяха и той изведнъж живна.

— Това трябва да е тя. Хайде, идвай. — И бързо запълзя нататък.

Реших, че след като и без това съм тук, нищо не пречи да погледна. Последвах го и около минута двамата клечахме под нивото на капандурата, събирайки куража да надзърнем. Чувахме как вътре тече вода, а някой се движи из помещението.

— Ти си първи — рекох. — По-добре побързай, преди прозорецът да се е замъглил от парата, че тогава няма да видим нищо.

— Вярно, не бях се сетил за това — сепна се той и като се повдигна на пръсти, залепи лице за стъклото. Миг по-късно просъска нещо и се смъкна отново до мен, позеленял от ярост.

— Копелета! Шибани копелета!

Никога не го бях чувал да ругае така.

— Какво има?

— Виж сам — рече той, дишайки шумно през носа. — Копелета!

Придърпах се нагоре по покрива на мансардата, докато не стигнах капандурата. В същия момент някой отвътре дръпна райбера и я отвори. И аз се озовах очи в очи с едра дебела белолика жена, поне шейсетгодишна, която носеше розова найлонова шапчица. И нищо друго. Изуменото й изражение трябва да е било огледално копие на моето собствено. Двамата изпищяхме едновременно, после тя залитна назад и се пльосна във ваната, при което потръпващата й бяла плът измести десетки литри гореща вода, заливайки целия под. За кратко останах парализиран, неспособен да откъсна взор от тлъстото създание, борещо се във ваната. Осветеното ми лице трябва да се е виждало ясно като бял ден, защото тя се бе вторачила в него, вирнала бедра високо във въздуха. Нямах никакво желание да гледам какво има между тях, но взорът ми сам се бе приковал там в безмълвен потрес. Жената си пое дъх, дълбоко и пресекливо, при което гърдите й изскочиха като две розови планини над повърхността, и канският й вик едва не ми спука тъпанчетата. Пуснах се и се приземих почти върху главата на Калъм.

— Какво стана? — облещи се насреща ми той.

— Не питай — поклатих глава. — Давай да се омитаме оттук!

Зад гърба ни продължаваха да се носят писъци:

— Помощ! Изнасилване!

Ще ти се, помислих си. Околните прозорци започнаха да светват. Притичах до мястото, откъдето се бяхме качили на покрива, чувайки Калъм да топурка зад мен. Промуших се между бойниците и спуснах крак, за да напипам най-горното стъпало на стълбата. Но там нямаше нищо.

— По дяволите!

— Какво има? — попита разтревожено Калъм.

— Онези гадове са махнали стълбата.

Едва сега осъзнах какъв е бил планът им. Да ни хванат в капан на покрива. Ана навярно изобщо е нямало да се къпе тази вечер, нищо чудно дори да е била в заговор с тях. Но не бяха предвидили, че някой друг ще взема вана — дебелата дама, която ни бе видяла и бе вдигнала на крак целия замък. Само въпрос на време бе да ни открият и тогава цялата история щеше да ни излезе през носа. Върнах се и отпуснах безсилно ръце. Гневът в мен се бореше с предвкусването на предстоящото унижение.

— Не можем просто да стоим тук. — В гласа на Калъм трепна паника. — Ще ни хванат!

— А какъв друг избор имаме? Няма начин да слезем долу, освен ако изведнъж не са ти поникнали криле.

— Не бива да ни хващат! Не бива! — Той изпадаше в истерия. — Какво ще каже майка ми?

— Мисля, че в момента това е най-малката ни грижа, Калъм.

— О, боже, о, боже — повтаряше той отново и отново. — Трябва да направим нещо. — И започна да се провира между бойниците.

— Къде тръгна? — сграбчих го аз.

— Ако стъпим върху корниза, оттам можем да скочим на пожарната стълба. Разстоянието е по-малко от три метра.

И това от устата на човек, който само допреди десет минути изпитваше ужас от височините.

— Ти луд ли си? Прекалено опасно е.

— Не, ще успеем. Ще видиш, че ще успеем.

— Калъм, опомни се! Недей!

Но не беше по силите ми да го спра. Той се залови за два съседни бойника и спусна нозе върху корниза. Вече и в северната кула светваха прозорци. Жената продължаваше да пищи, но гласът й сякаш идваше по-отдалеч. Представих си я как тича гола из коридорите и неволно потръпнах.

Калъм хвърли поглед надолу и когато вдигна отново лице към мен, то бе бледо като на мъртвец под сиянието на луната. В очите му имаше странно изражение, от което стомахът ми се сви. Усещах, че предстои да се случи нещо лошо.

— Фин, май сбърках. Не мога да го направя. — Гласът му бе слаб и треперещ.

— Дай ръка.

— Не мога да помръдна, Фин. Не мога да помръдна.

— Глупости. Само ми подай ръка и ще те издърпам обратно на покрива.

Но той клатеше глава.

— Не мога да го направя. Не мога. Не мога.

И после пред невярващия ми взор просто се пусна и полетя назад в мрака. Останах като вкаменен. Настъпи кратка тишина, прекъсната от металическия трясък на пожарната стълба. Самият Калъм не издаде и звук.

Измина навярно половин минута, преди да събера сили да погледна. Той бе пропуснал междинната площадка и се бе стоварил върху парапета цял един етаж по-надолу. Тялото му лежеше извито под неестествен ъгъл и не помръдваше.

Стори ми се, че изживявам някакъв безумен кошмар. Стиснах клепачи и горещо се замолих да се събудя.

— Маклауд! — долетя името ми отдолу, съпроводено от подрънкване.

Отворих очи и видях на площадката Ейнджъл. Той отново бе разгънал стълбата и се мъчеше да закачи куките й в металните халки под корниза.

— Маклауд! Смъквай се веднага оттам!

Аз обаче бях камък. Същият гранит като този на стените, вграден в тях за вечни времена. И не можех да откъсна поглед от сгърченото тяло на бедния Калъм на десет метра под себе си.

— Маклауд! — този път Ейнджъл почти изкрещя.

Кръвта нахлу отново в омръзналите ми вени и аз започнах неконтролируемо да се треса. Но поне можех отново да се движа. Промуших се между бойниците, стъпих върху стълбата и с омекнали като восък нозе заслизах надолу. После Ейнджъл ме сграбчи за яката и ме дръпна към себе си. Лъхна ме застоял мирис на тютюн и за втори път тази вечер усетих плюнките му върху лицето си.

— Никому нито дума. Нито една шибана дума. Изобщо не си бил тук, ясно? — Когато не отвърнах нищо, той ме разтресе и повтори: — Ясно? — Аз кимнах. — Добре, върви. Надолу по пожарната стълба. И дори не поглеждай назад.

После ме пусна и се отправи обратно към прозореца, оставяйки стълбата закачена на мястото й на стената. От мрака на коридора надзъртаха пребледнели физиономии. Аз стоях като истукан и той, след като пропълзя вътре, се обърна и ме изгледа. За първи път, откакто го познавах, видях в чертите му страх. Истински страх.

— Тръгвай! — и затвори прозореца.

Обърнах се и заслизах трескаво по дрънчащите стъпала, докато не се озовах на долната площадка. Тук спрях. За да продължа, трябваше да прекрача тялото на Калъм. Лицето му бе извърнато към мен, спокойно и отпуснато, сякаш заспало. И тогава видях кръвта, процеждаща се бавно върху метала изпод тила му, гъста и тъмна като меласа. Из двора на замъка се носеха гласове, външните лампи край парадния вход светнаха. Коленичих и докоснах бузата му. Тя бе още топла, а гърдите му се издигаха и спускаха. Той дишаше. Но нямаше нищо, което да мога да сторя за него. Само въпрос на минути бе да го открият. И мен също, ако останех. Прекрачих го внимателно и се заспусках бързо надолу, като прескочих последните пет-шест стъпала и се втурнах към укритието на дърветата. Чух подире си вик и тичащи стъпки по чакъла, но не се обърнах. Спрях едва когато стигнах моста. От далечината се носеше вой на сирена и проблясваше синя лампа на линейка. Коленете ми се подгъваха, затова се облакътих на перилата и повърнах във водата под себе си. По бузите ми под ледения февруарски вятър се стичаха сълзи. Накрая се обърнах и поех, подтичвайки, дългия път нагоре по Макензи Стрийт към Матисън Роуд. Прозорците на повечето къщи вече тъмнееха и аз се чувствах като единствения жив човек в цял Сторноуей.

Когато стигнах Рипли Плейс, сирената на линейката се разнесе отново — тя вече пътуваше обратно от замъка към болницата. Ако вярвах в чудеса, тогава щях да помоля Господ да сътвори едно и Калъм да се оправи. Може би сбърках, че не го сторих.

 

 

Това бе последният път, когато го видях, и оттогава живея със спомена за този сетен миг. Пръснатите лунички по тебеширенобялото лице. Гъстите рижави къдрици. Лепкавата кръв върху метала под него. Неестествената извивка на тялото, проснато в лунната светлина.

Откараха го по въздух в специализирана клиника в Глазгоу. От слухове узнахме, че си е счупил гръбнака и вече няма да може да ходи. Той така и не се върна в училище и прекара дълги месеци в интензивно лечение. Удивително е колко бързо времето заличава отворените рани на съзнанието. Щом стана ясно, че истинските обстоятелства около инцидента никога няма да излязат наяве, нови спомени замениха старите подобно на зарастваща кожа и бедният Калъм постепенно мина на заден план в умовете ни. Една стара рана боли само ако мислиш за нея, затова избягваш да го правиш. Стига да можеш.