Питър Мей
Черната къща (12)

Единайсета глава

Новината, че двамата с Артър ще трябва да се присъединим към лова на гуга, провали последното ми лято на острова. Тя дойде напълно неочаквано и ме хвърли в тежка мрачна депресия.

До отпътуването ми за Глазгоу оставаха само шест седмици и аз се надявах да ги прекарам по същия начин, както и предишните две. След случката на Елън Бег Маршели и аз бяхме заедно почти ежедневно и вече дори не броях колко пъти сме правили любов. Понякога с необузданата страст на хора, боящи се, че може да им е за последно — така се любихме например в плевнята, където преди толкова години тя бе откраднала от мен първата целувка. Друг път се отдавахме на морно сладострастие, сякаш вярвахме, че тези идилични дни на лято, слънце и секс няма да свършат никога.

В един момент изглеждаше, че така и ще бъде. Маршели също бе приета в университета в Глазгоу и пред нас се простираха още цели четири години. Дори прескочихме дотам, за да си търсим квартира. Аз казах на леля ми, че отивам с Доналд — не че я беше особено грижа с кого ще ходя, докато родителите на Маршели знаеха, че тя пътува с група съученички. Отседнахме в евтин пансион за две нощи и по цяла сутрин лежахме впити един в друг, докато не ни изхвърлеха, за да чистят стаята. Представяхме си, че щом започне семестърът, ще бъде все така — ще делим едно легло и всяка вечер ще правим любов. Такова щастие ми се струваше почти невъзможно — и вече знам, че съм бил прав.

Обикаляхме с часове Уест Енд и проверявахме по обяви от вестници, по списъка, даден ни от университета, по препоръки на други студенти, срещнати из баровете на Байърс Роуд. Накрая извадихме късмет — самостоятелна стая в огромен апартамент в едуардиански стил, споделян с още шест други наематели. Беше на първия етаж, в сграда от червен пясъчник, с витражи на прозорците и дървени ламперии. Никога не бях виждал нещо подобно. Екзотиката наоколо също бе възхитителна. Работещи до късно барове, китайски, италиански и индийски заведения, денонощни магазини, ресторанти, отворени до полунощ, че дори и в неделя. Това бе направо невероятно и аз възбудено предвкусвах изтънченото удоволствие да си купиш неделен вестник и да го прочетеш на халба бира още същия ден. На острова никога не можеше да се докопаш до него преди понеделник.

Когато се върнахме у дома, идилията продължи въпреки нотката на нетърпение. Макар и двамата да нямахме нищо против лятото да продължи вечно, искахме моментът на отпътуването ни за Глазгоу да настъпи час по-скоро. Великото приключение на живота ни очакваше и ни се струваше, че времето се точи твърде бавно.

Вечерта, преди да получа вестта за Скер, Маршели и аз отидохме на плажа край Порт ъв Нес. Проправихме си път в тъмното през каменистия му южен край до една гладка плоча от гнайс, излъскана от хилядолетията и скрита сред отвесни скали, изправени като стражи наоколо. Те се издигаха над главите ни към черното небе, предлагащо безкрайни възможности. Беше време на отлив и до нас се носеше нежното дихание на морето, а топлият бриз шумолеше в изсъхналите треви, растящи на туфи по скалните корнизи. Разпростряхме спалния чувал, който носехме със себе си, легнахме голи под звездите и се любихме на дълги бавни тласъци, в такт с пулса на океана, в хармония с нощта. Това бе последният път, когато помежду ни имаше истинска любов и нейната сладка сила бе такава, че ни остави почти без дъх. След това прекосихме твърдия гладък пясък, оставен от отлива, затичахме се по дължината на лунната пътека и уловени за ръце, скачахме сред пенещите се вълни на прибоя, пищейки, когато студената вода обливаше телата ни.

Върнахме се при спалния чувал, изтрихме се един друг с хавлия и се облякохме, а зъбите ни все още тракаха. Улових в длани лицето на Маршели, отметнах назад мокрите кичури златиста коса и залепих върху устните й дълга бавна целувка. Щом се отдръпнах назад и я погледнах, за първи път забелязах, че нещо липсва.

— Къде са ти очилата?

— Вече съм с контактни лещи — усмихна се тя.

 

 

Сега ми е трудно да си спомня защо толкова много се противях на ходенето до Скер за лов на гуга, макар да ми идва наум не една възможна причина.

Първо, аз не си падах особено по физическите изпитания, а знаех, че животът на Скалата ще е изключително труден, суров и пълен с опасности и неудобства.

Не ме влечеше и перспективата да участвам в избиването на две хиляди птици. Както и повечето ми връстници, обичах вкуса на гуга, но нямах желание да гледам как точно стига до чинията ми.

Освен това щях да съм разделен от Маршели цели две седмици, ако не и повече. Случваше се лошото време да забави ловците няколко дни по-дълго от планираното.

Но имаше и друго. Експедицията по някакъв начин означаваше за мен връщане в същата онази черна дупка, от която току-що бях излязъл. Сложно е да го обясня, но беше така.

Отбих се до къщата на Артър, да видя как е майка му. Напоследък с него се срещахме рядко и сега го открих да седи върху една стара гума от трактор на двора край купчината торф и да зяпа унило през пролива Минч към хълмовете на Съдърланд. Едва сега забелязах колко ясно се очертават те на фона на пастелно синьото небе — сигурен признак, че времето ще се разваля. Изражението на лицето му бе такова, че се уплаших да не се е случило най-лошото. Седнах до него върху гумата.

— Как е майка ти?

Той се обърна и ми отправи невиждащ поглед.

— Артър…?

— Какво? — примигна, сякаш се отърсваше от сън.

— Как е майка ти?

— А, добре — сви рамене той. — По-добре отпреди.

— Чудесно. — Изчаках, но той не добави нищо повече, затова попитах: — Случило ли се е нещо?

Той извади инхалатора и го поднесе към устата си по своя характерен начин, закривайки половината си лице с длан. Натисна сребристото патронче и вдиша дълбоко през мундщука. Преди да успее да ми отговори, зад гърба ни се чуха стъпки и от стъпалата пред къщата се разнесе гласът на баща му.

— А, Фин! Артър каза ли ти вече добрата новина?

— Каква добра новина?

— Има две свободни места за пътуването до Скер. Успях да убедя Гигс Маколи вие двамата да дойдете с нас.

Ако ме беше зашлевил с всичка сила, надали щях да остана по-потресен. Вторачих се в него, без да знам какво да отговоря, и усмивката му постепенно изчезна.

— Не изглеждаш особено зарадван. Също като моя хубостник. — Той въздъхна и тръсна раздразнено глава. — Направо не ви разбирам. Давате ли си изобщо сметка каква чест е да бъдете допуснати в групата? Тук става въпрос за другарство, за сплотеност. Ще тръгнете момчета, а ще се върнете мъже.

— Аз няма да ходя — казах.

— Не ставай смешен, Фин — отвърна пренебрежително господин Макинес. — Старейшините на селото се съгласиха, екипажът ви прие. Разбира се, че ще дойдеш. Що за глупак бих изглеждал иначе? Почти лазих на колене, докато ги убедя. Тръгвате и двамата и точка по въпроса. — Той влезе и затръшна вратата след себе си.

Артър само ме изгледа и не бяха нужни думи, за да разбера, че споделяме едни и същи чувства. Никой от нас не искаше да бъде наоколо, в случай че господин Макинес излезе отново, затова станахме и се упътихме извън селото, по пътя към къщата на леля ми и малкото пристанище под нея. Това ни беше любимо място, уединено и спокойно, с няколко лодки, вързани на кея в подножието на стръмния бряг, а отвъд тях — прозрачните зелени води на закътания сред скалите залив. Седнахме на ръба на пристана, загледани в раците, шаващи в своите кошове под повърхността. Рибарите ги държаха там, докато се вдигне цената им. Не знам колко време останахме в мълчание, точно както преди, във вечерите след моите уроци при баща му. Слушахме засмукващия звук на водата около почернелите дървени подпори и скръбните писъци на чайките, летящи над главите ни.

— И все пак няма да отида — казах аз накрая.

Той ме изгледа с наранен вид.

— Не можеш да ме оставиш сам, Фин.

— Съжалявам, Артър — поклатих глава. — Ти прави каквото щеш, но мен никой не може да ме накара насила.

 

 

Ако бях очаквал съюзник в лицето на Маршели, то останах горчиво излъган.

— Защо не искаш да ходиш?

— Просто не искам.

— Все трябва да има някаква причина, нали?

Мразех начина, по който тя винаги прилагаше логика към ситуации, почиващи изцяло върху емоции. Самият факт, че не исках нещо, трябваше да бъде достатъчен.

— Не ми трябва причина.

Намирахме се в плевнята, високо върху балите сено. Бяхме се запасили с одеяла и бира и възнамерявахме отново да правим любов напук на кърлежите.

— В Нес е пълно с момчета на твоята възраст, които биха дали мило и драго, за да отидат на Скалата — каза тя. — А после всички ги уважават за това.

— Чуден начин да спечелиш уважение, няма що. Да избиеш стотици беззащитни пилета.

— Да не би да те е страх?

— Разбира се, че не! — заявих разгорещено, макар вероятно да не бях напълно искрен.

— Защото така ще си помислят хората.

— Не ме е грижа какво ще си помислят. Няма да ходя и толкова.

В очите й се появи странна смесица от съчувствие и яд. Съчувствие към силата на чувствата ми и яд, задето отказвам да ги обясня.

— Бащата на Артър… — започна тя.

— Не е мой баща — прекъснах я аз. — Не съм длъжен да му се подчинявам. Ще намеря Гигс и сам ще му кажа, ако трябва.

Изправих се, но тя бързо ме улови за ръка.

— Фин, недей. Моля те, седни. Нека го обсъдим.

— Няма какво да обсъждаме.

Пътуването предстоеше само след няколко дни и аз бях разчитал на нейната подкрепа за решение, което неминуемо щеше да има своите последици. Знаех, че ще тръгнат приказки, че всички ще шушукат зад гърба ми, ще ме наричат страхливец, предал гордата традиция. Но това не ме засягаше. Аз напусках острова, оставях завинаги зад гърба си клаустрофобията на селския живот с неговата дребнава злоба и интриги. Не ми бяха нужни оправдания, но Маршели очевидно не смяташе така. Упътих се към пролуката между балите сено, но после спрях, поразен от внезапна мисъл.

— Наистина ли смяташ, че ме е страх?

Тя се колеба твърде дълго, преди да отговори.

— Не знам. Знам само, че се държиш много странно.

Това преля чашата.

— Ами, майната ти тогава. — И излязох гневно от плевнята в сгъстяващия се сумрак.

 

 

Парцелът на Гигс бе един от няколкото, разположени върху склона под Кробост — тясна ивица земя, спускаща се към скалите. Там той гледаше овце, кокошки и две крави, а също сееше картофи и ечемик. Занимаваше се и с риболов, но по-скоро за лични нужди, отколкото за търговия. Семейството свързваше двата края благодарение на жена му, която работеше като сервитьорка в един хотел в Сторноуей.

Мракът вече се бе спуснал, докато стигна дотам от фермата Милънейс. Застанах край оградата, загледан в правоъгълника жълтеникава светлина пред прозореца на кухнята. През него крадешком премина котка, дебнеща плячката си. Чувствах се зле — в гърдите ми сякаш бе затворен някой, който се мъчи с тежък чук да си пробие път навън.

На запад, сред скупчените сиви облаци, все още се забелязваха дълги бледи ивици. Нито следа от червено, което не бе добър знак. После и те помръкнаха и аз за пръв път от седмици насам усетих студ. Топлият, почти ласкав югозападен вятър се бе сменил с леден полъх откъм Арктика, който постепенно се усилваше. Времето определено щеше да се промени. Когато погледнах отново кухненския прозорец, видях в него силует. Беше Гигс, който миеше съдове на мивката. Колата не беше отпред, което означаваше, че съпругата му още не се е върнала от града. Затворих очи и стиснах юмруци, събирайки цялата си решимост, но точно в този момент иззад завоя насреща ми се появиха фарове. Приклекнах в буренака край оградата и изчаках, докато автомобилът паркира и жената на Гигс слезе от него. Беше млада, може би към двайсет и пет годишна, все още с униформената си бяла блузка и черна пола. В походката й, докато вървеше към къщата, личеше умора. Тя влезе в кухнята и аз видях Гигс да я прегръща и да я целува. Обзе ме остро чувство на досада. Това не бе нещо, което можех да обсъждам с него в присъствието на жена му. Изправих се от скривалището си и с ръце, пъхнати в джобовете, се упътих към ботана на Хабост Роуд.

Ботаните бяха нещо като нелегални кръчми, които се брояха на пръсти вследствие на енергичните полицейски мерки напоследък. Аз лично не виждах в тях никакъв проблем. Вярно, че бяха нелицензирани, но от друга страна, никога не работеха за печалба. Бяха просто места, където мъжете се събираха, за да пийнат. Друг бе въпросът, че така или иначе нямаше да ме пуснат вътре, защото бях непълнолетен. Моралните правила на острова си оставаха строги. Но и за такива като мен имаше начин да се почерпят — в замяна на пари и цигари по-големите момчета изнасяха пиене под каменния навес отвън и така го превръщаха в алтернативна кръчма. И сега заварих там група свои връстници, насядали върху ръждивите шасита на стари селскостопански машини с кутийки бира в ръце. Въздухът тегнеше от мириса на марихуана и на тор от близкия краварник. От гредите на тавана висеше лампа — толкова ниско, че можеше неволно да я закачиш с глава.

Шоуни беше там, заедно с Иън и още няколко момчета, които познавах от училище. Присъединих се към тях в отвратително настроение, твърдо решен да се напия. Започнах да се наливам така, сякаш никога нямаше да има утре. Те, разбира се, бяха чули, че двамата с Артър ще ходим на Скалата. Новините в Нес се разпространяваха като горски пожар, подхранвани от ветровете на слухове и предположения.

— Голям късмет си извадил — рече Шоуни. — Баща ми също се опита да ме вкара тази година, но не успя.

— Хайде да се разменим, ако искаш.

— Да, бе, ей сега — направи физиономия той.

Естествено, смяташе, че се шегувам. Всеки от присъстващите би дал мило и драго, за да грабне моето място. Иронията бе, че можеха да го вземат безплатно, но аз нямаше как да им го предложа. Щяха да ме помислят за побъркан. Дори и сега липсата ми на ентусиазъм се възприемаше като обикновено позьорство. Трудно ми бе да понеса завистливите погледи, затова просто продължавах да пия.

Дори не чух кога се е появил Ейнджъл. Той бе по-голям от нас и прекарваше вечерта в ботана заедно с мъжете. Сега бе донесъл няколко бири в замяна на един джойнт.

— Виж ти, и това ако не е нашето сираче — рече, щом ме зърна. — В бледото сияние на лампата лицето му бе кръгло и жълтеникаво, плуващо в мрака на навеса като светещ балон. — Черпи се колкото можеш сега, синко, защото стъпиш ли веднъж на Скер, ще останеш на сухо. Старият Гигс не си поплюва. Хване ли те дори с капка алкохол, ще те хвърли от шибаната скала. — Някой му подаде свития джойнт и той го запали, всмукна дълбоко и задържа дима в гърдите си. Когато най-сетне издиша, добави: — Знаеш ли, че аз ще бъда готвач на експедицията? — Не знаех това, но знаех, че вече веднъж е ходил на Скалата, както и че баща му, Мърдо Дуув, е изпълнявал тази роля с години. Бащата бе загинал при злополука в морето същия февруари, затова бе напълно естествено синът да я наследи. Така вървяха нещата в Нес от поколения насам. — Не се притеснявай — завърши Ейнджъл, — ако има някакви развалени продукти, ще се погрижа да се озоват в твоята чиния.

След като той си тръгна, бе запален нов джойнт, който се завъртя от ръка на ръка. Аз вече се бях наквасил порядъчно и след едно-две дръпвания изпитах задушаваща клаустрофобия, а вътрешността на навеса взе да се размазва пред очите ми.

— Трябва да вървя — казах, бутнах вратата и излязох на студения нощен въздух.

Още на прага повърнах и се облегнах на стената, притискайки чело в коравия камък. Виеше ми се свят и нямах никаква представа как ще се добера до дома. Не знам дори как съм стигнал до пътя за Кробост. Докато вървях по банкета, фаровете на някаква кола ме заслепиха и аз замръзнах като заек. Тя профуча покрай мен и въздушната струя ме събори право в канавката. Вярно, че не бе валяло от седмици, но пропилата в торфа вода все още се отцеждаше, образувайки гъста кафеникава тиня на дъното й. Тя ме покри като лепкава панировка, омазвайки лицето и дрехите ми. С пъшкане и ругатни успях да се изтъркалям навън и останах да лежа, както ми се стори, с часове, макар че навярно бяха минали само минути. Най-сетне се изправих на ръце и колене, зъзнейки от пронизващия северен вятър. По шосето се зададе друг автомобил и освети окаяната ми фигура. Аз извърнах лице настрани и затворих очи. Колата спря, чу се захлопване на врата, а сетне глас:

— Какво правиш тук, момче? — Две едри ръце ме вдигнаха от земята и аз видях пред себе си смръщените черти на Гигс Маколи. Той избърса с ръкав калта от лицето ми и едва тогава ме позна. — Фин Маклауд — рече строго, подушвайки алкохола в дъха ми. — За бога, синко, не можеш да се прибереш вкъщи в този вид!

 

 

Отне ми известно време, докато се стопля, загърнат в одеяло на един стол пред огъня, с чаша горещ чай в ръце. Всеки път, щом отпиех от него, по тялото ми преминаваха тръпки. Тинята вече бе засъхнала и се ронеше на люспи от кожата и дрехите ми. Мога само да предполагам колко ужасно съм изглеждал. Гигс ме накара да оставя маратонките си пред вратата, но все пак оттам до огнището се бяха проточили кални следи. Той самият седеше от другата му страна и ме наблюдаваше внимателно. Пушеше стара почерняла лула, от която в светлината на поставената на масата газена лампа се виеше синкав дим. Сладкият му аромат се смесваше с мириса на горящия торф. Жена му, след като избърса лицето и ръцете ми с влажна хавлия и свари чая, се оттегли в спалнята като по невидим сигнал.

— Е, Фин — заговори най-сетне Гигс, — предполагам, че просто изпускаш парата преди отплаването за Скалата.

— Аз няма да дойда — отвърнах почти шепнешком.

Предполагам, че все още бях пиян, но банята в канавката ме бе поотрезвила, а и чаят също помагаше.

Гигс не реагира. Продължи леко да пуфка с лулата си, взирайки се преценяващо в мен.

— Защо не?

Нямам ясен спомен какво съм му казал онази вечер, как съм изразил онези чувства на мрачно, тъмно безпокойство, което самата мисъл за експедицията пробуждаше в мен. Навярно и той, както всички останали, е решил, че просто ме е страх. Но докато другите биха показали презрение към малодушието ми, Гигс прояви разбиране, което сякаш сне бремето, тегнещо върху плещите ми още от мига, в който бащата на Артър ми бе съобщил новината. Той се приведе към мен над огнището с димящата лула в ръка и ме фиксира със сините си келтски очи с думите:

— Там няма да сме просто дванайсет души, Фин. Ще бъдем дванайсет души заедно. В един екип. Всеки ще подкрепя другия и ще разчита на него. Няма да те лъжа, че ще е лесно. Ще бъде адски трудно, момче. А също и опасно. Но ще те обогати, ще те направи верен на себе си. Защото ще имаш шанс да се опознаеш, какъвто не си имал никога преди и може би никога повече няма да имаш. Ще усетиш връзката с всеки от онези мъже, които са ходили там преди нас, ще се пресегнеш през вековете и ще влезеш в досег с предците ни. Ще спиш там, където те са спали, ще кладеш огньове до техните огнища. — Той направи дълга пауза, смучейки лулата. Димът се събираше на кълбета край ноздрите и устата му, образуваше синкав ореол около главата му. — Каквито и да са най-черните ти страхове, Фин, каквито и да са най-големите ти слабости, трябва да се изправиш срещу тях. Инак цял живот ще се окайваш.

И така, с натежало от ужас сърце, аз потеглих към Скер онова лято, макар днес с всяка фибра на тялото си да съжалявам, задето го сторих.

През оставащото време до заминаването не общувах почти с никого. Вятърът се усили още и стана североизточен, а краят на лятото бе ознаменуван с буря, която вилня над острова цели два дни. Дъждът шибаше безжалостно откъм пролива Минч, а земята жадно го попиваше. Не отидох повече до Милънейс и двамата с Маршели така и не се сдобрихме след случката в плевнята. Стоях у дома в стаята си, четях и слушах как дъждът чука по стъклата, а вятърът повдига керемидите на покрива. В четвъртък вечер Артър се отби да ми каже, че на другия ден отплаваме. Не можах да повярвам на ушите си.

— Но вятърът още духа от североизток. Всички казват, че при такова време не можеш да доближиш Скалата.

— Прогнозата е за промяна на атмосферния фронт. Гигс смята, че разполагаме с двайсет и четири часов прозорец, за да стигнем дотам. Така че утре вечер тръгваме. Още следобед трябва да сме в Порт ъв Нес, за да качим запасите на борда. — Артър не изглеждаше по-доволен от мен. Двамата седяхме дълго време в мълчание, преди да ме попита: — Е, в крайна сметка ще дойдеш ли?

Нямах сили да го произнеса, затова само леко кимнах с глава.

— Благодаря — каза той. Сякаш го правех заради него.

На другия ден ни бяха нужни няколко часа, докато натоварим траулера „Пърпъл Айл“, пуснал котва на кея в Порт ъв Нес. Всичко, необходимо на дванайсет души, за да преживеят две седмици върху гола скала насред океана. На Скер нямаше естествени извори, затова цялата питейна вода се носеше в стари бурета от бира. А също безброй кашони с храна, два тона едра сол, инструменти, непромокаеми дрехи, радиостанция и разбира се, чували с торф за огньовете, които щяха да ни топлят и хранят. Тежката работа по пренасянето на всичко това от кея до палубата, а после складирането му в трюма отвлякоха вниманието ми от неизбежността на предстоящото отплаване. Вятърът бе поутихнал, но все още имаше силно вълнение и траулерът се клатеше под краката ни, като правеше задачата трудна, а на моменти и опасна. Освен това се измокрихме до кости от прибоя, който блъскаше в стената и ни засипваше с порой от солени пръски. До предишния ден той бе толкова силен, че експлозиите бяла пяна се издигаха на пет метра във въздуха, скривайки напълно кея от погледа.

Отплавахме с отлива в полунощ. Съпроводени от равномерното боботене на дизеловия двигател, напуснахме относително тихия заслон на залива и излязохме в открито море, напряко на високите като хълмове вълни, които се разбиваха в носа и обливаха палубата като разпенени реки. Скоро подминахме Бът ъв Луис и светлините на Нес потънаха безвъзвратно в нощта. За кратко продължихме да виждаме утешителния проблясък от фара на носа. После изчезна и той и остана единствено океанът. Безбрежни простори развълнуван океан. Ако пропуснехме Скер, следващата спирка бе Арктика. Взирах се в чернотата и единственото чувство, което изпитвах, бе на окаян ужас. Каквито и да бяха най-големите ми страхове, в този момент се носех право насреща им. Гигс доближи, дръпна ме за ръкава на мушамата и ми заръча да слизам долу. Там имало койки, запазени за Артър и мен. Първият и последният ден от пътуването били най-тежки, затова трябвало да поспим.

Не знам как съм заспал, сврян в тясното пространство под самия нос на траулера, жалък, мокър и треперещ. Но заспах. В продължение на осем часа сме плавали през бушуващите вълни, преодолявайки деветдесет километра от най-опасните води в света, а аз през цялото време съм тънел в непробуден сън. Мисля, че промяната в ритъма на мотора ме накара да отворя очи. Артър вече се катереше по стълбата към палубата. Потърках клепачи, навлякох мушамата и ботушите и го последвах навън. Вече се беше съмнало, небето бе забулено от парцаливи, раздирани от вятъра облаци, а в лицата ни шибаше ситен дъжд.

— Божичко — казах, — каква е тази воня?

Въздухът бе изпълнен с остър кисел мирис, нещо като смес между изпражнения и амоняк.

— Това е гуано, сираче — ухили се насреща ми Ейнджъл, който сякаш му се наслаждаваше. — Птичи курешки, събирани от сто века насам. Свиквай, следващите две седмици ти предстои да живееш сред тях.

Така познахме, че наближаваме Скер. По миризмата. Още не виждахме острова, но знаехме, че е там. „Пърпъл Айл“ намали скоростта до няколко възела. Вълнението спадна значително и вече по-скоро се носехме по талазите, отколкото да се борим с тях.

— Ето го! — извика някой и аз напрегнах очи да зърна легендарното място през мъглата и дъжда. Високата сто метра отвесна скала се очертаваше право пред нас, гола и черна, нашарена с бели ивици. Почти в същия момент мъглата се разнесе и слънчевите лъчи пронизаха облаците, потапяйки гледката в ярка контрастираща светлина и сянка. От върха се носеше нещо, подобно на безкраен снежен поток. Вгледах се по-внимателно и осъзнах, че снежинките са всъщност птици — великолепни бели птици, с жълти глави и размах от близо два метра между черните връхчета на крилете. Хиляди рибояди, изпълващи небето, преобръщащи се в светлината, яздещи вихрените въздушни потоци. Враждебното късче земя насред океана бе една от най-важните колонии в света и тези изключителни същества се връщаха тук всяко лято, за да снасят яйца и да отглеждат малките си. И бройката им нарастваше въпреки ежегодната дан от две хиляди екземпляра, събирана от мъжете на Кробост.

Скер имаше продълговата форма, ориентирана приблизително от югоизток на северозапад. Централният скалист хребет се спускаше от най-високата си точка на юг до около шейсетметрова височина в северния край подобно на рамо от упорит гнайс, опълчило се срещу бурните ветрове и чудовищните вълни. От западната страна три полуострова се вдаваха в океана и морето се пенеше бясно в подводните клисури помежду им.

Най-близкият, който в момента се извисяваше пред нас, се наричаше Полуостровът на фара заради автоматичния маяк, построен там. Между него и втория, най-дълъг полуостров, имаше тесен пролив, отворен на изток, но предоставящ заслон от запад и от север. Това бе единственото място на Скер, където можехме да акостираме и да разтоварим запасите си. Времето и безмилостният напор на стихиите бяха издълбали в скалата пещери, толкова дълбоки, че на места пронизваха целия остров и излизаха от другата му страна. Според Гигс, през тях можело да се гребе с малка лодка и да се видят величествените естествени катедрали, издигащи са на по двайсет-трийсет метра в мрака, но само когато морето е спокойно, тоест почти никога.

Цялата дължина на Скер бе седемстотин-осемстотин метра, а ширината му едва надхвърляше сто. Нямаше почва, нито трева, нямаше равно място или пясъчни заливи. Само оцвъкани в бяло скали, издигащи се право нагоре от водата. Трудно можех да си представя по-негостоприемно място под слънцето.

Шкиперът внимателно насочи „Пърпъл Айл“ през пролива и ние пуснахме котва в края му. След като оглушителният грохот на ръждясалата й верига и боботенето на двигателя заглъхнаха, за пръв път си дадох сметка за шума, който вдигаха птиците. Това бе оглушителна какофония от писъци, крясъци и каканижене, също толкова всепроникваща, колкото и вонята на гуано. Накъдето и погледнеше човек, във всеки корниз, издатина или пукнатина в скалите се виждаха скупчени или лежащи в гнездата си птици. Рибояди, кайри, гмурци, буревестници. Заливът около нас гъмжеше от млади корморани, чиито дълги змиевидни шии постоянно се стрелкаха във водата в търсене на риба. Бе просто невероятно, че такъв гол и враждебен къс земя приютяваше толкова много живот.

— Хайде, синко — потупа ме Гигс по гърба. — Имаме работа за вършене.

Върху леките вълни бе спусната лодка и ние се заловихме с превозването на запасите до брега. Аз се качих с първата група. Гигс запали извънбордовия мотор и подкара към скалите, като в последния момент намали скоростта и завъртя лодката успоредно на брега. Моята задача бе да скоча с въже в ръка върху една издатина, широка не повече от половин метър, и да го прикрепя за метална халка, забита в скалите. Справих се, макар че в първия момент се подхлъзнах върху покритата с лишеи повърхност и едва не се проснах по задник. След като лодката бе здраво завързана, започнахме разтоварването. Нареждахме буретата, сандъците и чувалите върху всяка възможна повърхност, докато не заприличаха на безразборна купчина, изсипана някъде от върха. С всеки курс нови мъже пристигаха и скачаха на брега. Недалеч от импровизирания пристан започваше устието на една от скалните пещери. То бе тъмно и зловещо и от него постоянно се носеше отекващият звук на водата, засмуквана от невидимите кухини, като стържещо дихание на живо същество. Лесно бе да си представиш как от подобни места са тръгнали легендите за дракони и морски чудовища.

След четири часа всички припаси бяха разтоварени, а дъждът започна отново — като мъглява пелена, която просмукваше всичко и правеше покритите с водорасли камъни хлъзгави и коварни. Последното, което свалихме на брега, бе малка гумена лодка. Четирима от екипажа я извлякоха и завързаха на двайсетина метра над залива. Тя бе предназначена за извънредни случаи, макар лично аз да не можех да си представя случай, който да ме накара да изляза с нея в морето. С изумление забелязах, че Ейнджъл е приклекнал над една цепнатина в скалите и използвайки тялото си като заслон, разпалва малък огън от торфени чимове. Върху него вече дори бе поставен чайник. „Пърпъл Айл“ изтръби със сирената си за мъгла, изтегли котвата и даде на заден ход. Изпитах отчаяно свиване под лъжичката, докато го гледах как обръща и се насочва към открито море, а помощник-шкиперът ни маха от кърмата. Траулерът бе единствената ни връзка с дома, единственият начин за връщане. Сега, след като той изчезна, останахме сами върху голия, брулен от ветровете камък, на деветдесет километра от най-близката земя. За добро или зло, аз бях тук и не ми оставаше друго, освен да се примиря.

Като по сигнал Ейнджъл започна да раздава канчета горещ чай. Отворихме кутии със сандвичи и всички наклякахме по скалата. Димът от огъня щипеше ноздрите ни, морето се плискаше в краката ни и ние пиехме, за да се сгреем, и ядяхме, за да възстановим силите си. Сега предстоеше всичкият багаж по някакъв начин да бъде изкачен чак до самото билото на острова.

Онова, което не очаквах, бе изобретателността на ловците на гуга. При предходните експедиции те бяха донесли дъски, от които се построяваше рампа, три педи широка и близо шейсет метра дълга. Тя се състоеше от триметрови секции, увити в зебло и скътани сред скалите за употреба при следващото идване. Сега една по една те биваха изваждани и укрепвани към скалата със здрави клинове и подпори. В крайна сметка се получи нещо като онези дървени улеи, които се виждат по черно-белите фотографии от времето на златната треска в Клондайк. Отгоре с трополене се спусна платформена количка, завързана на въже, и започнахме изтеглянето на сандъци, чували и навити на рула матраци. По-дребните предмети биваха подавани по верига, от ръка на ръка. Артър и аз работехме в мълчание, докато господин Макинес, който стоеше до нас, обясняваше как рампата ще стои сглобена през цялото време, докато сме на острова, а накрая ще бъде използвана за спускане на птиците — изкормени, оскубани, опърлени и осолени — надолу до лодката. Всичките две хиляди бройки. Не можех да си представя как само за четиринайсет дни ще убием и обработим толкова пилци.

Към средата на следобеда работата бе приключена и ние с Артър морно се изкачихме до върха, за да се присъединим към останалите. Там за пръв път видяхме останките от старата черна къща, сгушена сред камъните. Тя бе построена преди повече от два века и до днес ежегодно предоставяше подслон на ловците на гуга. Състоеше се само от четири стени и побелелите от слънцето и солта греди на несъществуващия покрив. Зяпнах при мисълта, че тази развалина предстои да бъде нашият дом. Господин Макинес, видял израженията на лицата ни, се ухили:

— Не се тревожете, момчета. Само за час ще я преобразим. Ще стане далеч по-уютна от сега.

Всъщност трансформацията се осъществи дори по-бързо. За да достигнем къщата, трябваше да изминем хаоса от камънаци, покрити с мокри лишеи и гуано. На всяка крачка прескачахме мътещите из пукнатините птици. Билото бе буквално покрито от тях, а гнездата — изработени от избелели останки от рибарски мрежи, измъкнати от морето. Зелени, оранжеви и сини, изглеждащи напълно абсурдно на това първобитно място. Докато се придвижвахме, бе невъзможно да избегнем бълвоча на малките на буревестниците. Те повръщаха като неволна реакция при внезапната ни поява и вонящата зеленикава жлъч пръскаше върху ботушите и мушамите ни.

Между стените на къщата бяха складирани и завити в зебло зелени листове гофрирана ламарина. Извадихме ги и се заловихме да ги ковем върху скатовете на покрива. После разстлахме зеблото върху тях, а най-отгоре метнахме рибарска мрежа, опъната посредством вързани за краищата й камъни. Сега домът ни стана непроницаем за вятъра и дъждовете. Вътрешността бе тъмна и влажна, а мирисът на гуано — почти нетърпим. Подът бе заринат от всякакви боклуци за гнездене и първата ни задача бе да ги разчистим, както и да махнем самите гнезда, разположени във всяко възможно кътче по стените. Изнесохме ги навън и ги поставихме сред скалите, като внимавахме да не ги разрушим. В половин дузина празни варели бяха запалени огньове, за да изсушат прогизналата от влага постройка. Запасите бяха пренесени в задното помещение, което в традиционната черна къща би служило да се помещават животни.

Основната стая бързо се изпълни с гъст задушлив дим, преборващ вонята на гуано и процеждащ се на струйки навън през пукнатините. Очите ни взеха да сълзят, а Артър, чиито астматични дихателни пътища блокираха, изскочи в паника навън. Открих го да смуче отчаяно инхалатора си, докато най-сетне не усети облекчението на нахлулия в дробовете му кислород.

— Идете да поразгледате наоколо, момчета — рече ни Гигс. — Засега няма какво повече да свършите тук. Ще ви повикаме, щом дойде време за вечеря.

И така, ние бавно и внимателно си запроправяхме път сред скалите на север, към третия полуостров. Той представляваше извита каменна грамада, почти отделена от основната част на острова. Крачолите ни плющяха на вятъра, а дъждът се стичаше по мушамите ни като пелена. Още отдалеч видяхме на фона на сивото небе да се открояват купчини камъни, наредени един върху друг като надгробни могили. Сред тях се натъкнахме на първобитно, подобно на кошер жилище с отдавна пропаднал покрив. Намерихме що-годе равно място, за да седнем, и с доста труд запалихме цигари. Отново нямаше какво да си кажем, затова просто почивахме, отправили погледи нагоре, където в най-високата част се издигаше фарът — четвъртито съоръжение със странен стъклен купол, защитаващ прожектора. Около него кръжаха хиляди птици, а недалеч се намираше единственото равно място на целия остров — бетонна площадка, върху която два пъти в годината кацаше хеликоптерът за поддръжка. Океанът ни обкръжаваше от всички страни — студен и сиво-зелен на цвят. Талазите му се надигаха откъм скрития в дъжда хоризонт и неспирно се разбиваха на бяла пяна в подножието на скалите. Въпреки че на острова имаше още десет души, а най-добрият ми приятел седеше до мен, не помня някога да съм се чувствал по-откъснат и самотен.

След известно време откъм лагера се зададе фигура. Щом приближи, видяхме, че е господин Макинес. Той ни подвикна, махна с ръка и взе да се изкачва към нас.

— Да го вземат мътните — дочух мърморенето на Артър през вятъра и дъжда, трополящ по качулката ми. — Не може ли поне за малко да ни остави на мира?

Извърнах се сепнато. Никога не го бях чувал да говори за баща си с такъв тон. Щом той стигна до нас, първите му думи бяха да отправи забележка към сина си, че не бива да пуши в неговото здравословно състояние. Артър обаче продължи да дърпа от цигарата, без да му обръща никакво внимание.

— Знаете ли каква е историята на тази постройка? — попита господин Макинес, след като се настани до нас. — Това са останки от монашеска килия, обитавана според някои от сестрата на свети Ронан, Брунхилда. Има още една такава, открита на остров Сула, на двайсетина километра западно оттук. Според легендата останките й били намерени в една от тях, но не знам в коя от двете. Както и да е, костите й били избелели от стихиите като тебешир, а в гръдния й кош гнездял корморан. — Той поклати глава. — Трудно е да се повярва, че някой е могъл да живее тук сам.

— А кой е построил каменните могили? — попитах.

От мястото си сега виждах, че те са десетки, осеяли извивката на полуострова подобно на гробище.

— Ловците на гуга. Всеки от нас си има своя и всяка година, щом пристигнем, добавяме по още един камък. Така един ден, когато вече ни няма, нашите наследници ще помнят, че сме били тук.

Вниманието ни бе привлечено от вик, идващ откъм лагера.

— Яденето сигурно вече е готово — каза господин Макинес.

Щом влязохме в къщата, тя се оказа удивително топла и вече не толкова опушена. Ейнджъл готвеше над огън, запален във варел по средата, под отверстието в покрива, служещо за комин. Над огъня висеше окачено на верига котле, а върху скара бе поставен дълбок тиган. Вонята на гуано бе заместена от мириса на херинга, пържеща се в мазнината. В котлето вряха картофи, а отстрани се виждаше цяла купчина препечен хляб. Имаше и два големи димящи чайника.

Широките близо метър каменни первази, опасващи стените, сега бяха застлани с брезенти, а отгоре се виждаха наредени дебелите матраци, които по-рано бяхме мъкнали нагоре по скалите. Нашите легла. В оскъдната светлина на свещите, запалени тук-там из помещението, се виждаха пъплещите по тях буболечки и стоножки. Потръпнах при мисълта да прекарам там дори една нощ, а камо ли четиринайсет. Или повече.

Преди вечеря измихме ръцете си с вода, останала от миналогодишната експедиция — мътна, кафеникава течност, събрана в ръждив варел. После наклякахме на пода около огъня, а Гигс отвори своята Библия и започна да чете от нея на келтски. Едва чувах монотонния му напевен глас. По някаква причина бях обхванат от мрачно ужасяващо предчувствие. Може би по определени знаци, програмирани във времето и пространството, вече съм знаел какво ще се случи. Започна да ме тресе и щом молитвата свърши, изядох рибата си с треперещи ръце.

Не помня много от разговорите около огъня преди лягане. Бяхме сериозна група — отрудени, изтощени от времето мъже, събиращи запасите си от сила и упоритост за предстоящите дни. Вятърът се носеше с вой около древния ни каменен подслон, а дъждът неспирно барабанеше по покрива. Не знам дори кога съм си легнал, затова пък пазя ясен спомен от това как лежа на влажния матрак върху коравия камък, напълно облечен и увит в одеяла, с единственото желание да съм достатъчно малък, за да мога да плача на воля. Но големите момчета не плачат. Затова стиснах зъби и се унесох в неспокойна дрямка.

 

 

На следващия ден се чувствах по-добре. Удивително е как няколко часа сън могат да укрепят сломения дух. Слънчеви лъчи се процеждаха през платнището, опънато пред входа, и осветяваха увисналия в помещението синкав дим. Измъкнах се изпод завивките и се присъединих към мъжете около огъня. Топлината от тлеещия торф бе почти хипнотизираща. Някой ми подаде купа овесена каша и аз започнах да топя в нея едри залъци препечен хляб и да ги тъпча в уста. След като сръбнах и горещ чай от канчето, реших, че никога в живота си не съм ял по-вкусна храна. Явно първата нощ тук винаги е най-тежка, както навярно и първата нощ в затвора. След това вече знаеш, че по-зле не може да бъде, и постепенно привикваш.

Наоколо се възцари тишина. Гигс наново бе отворил келтската Библия — стар том, протрит от постоянна употреба. Гласът му ту се извисяваше, ту спадаше, редейки словата, а ние слушахме тържествено в утринния здрач.

— Е, добре. — Той затвори корицата и това ми прозвуча като сигнал, че касапницата може да започне. — Фин, Дони, Плуто, вие идвате с мен.

Изпитах огромно чувство на облекчение, че през първия ден ще придружавам Гигс. Артър бе разпределен в друга група. Опитах да уловя погледа му над огъня и да му се усмихна насърчително, но той така и не се обърна към мен.

Очаквах, че ще се упътим направо към скалите, за да започнем кървавата жътва, но всъщност по-голямата част от сутринта отиде в конструиране на сложна мрежа от подпори и въжета, точещи се от птичите колонии до местата за обработка край каменните купчини, а сетне оттам до горния край на дъсчения улей. Тези въздушни конвейери, дълги стотици метри, се поддържаха от груби дървени триноги, а правилното обтягане се регулираше със скрипци. Благодарение на макари добре измислената система позволяваше чувалите с мъртви птици да се транспортират с минимално усилие от едно място до друго през целия остров. От правилния наклон и опъна на въжетата зависеше дали гравитация ще върши по-голямата част от работата, така че Гигс следеше стриктно за спазването на тези изисквания. Всяка птица тежеше към пет килограма, а всеки чувал съдържаше десет птици. Да се пренася подобен товар на ръка през неравния и коварен терен, граничеше с лудост. И все пак, преди Гигс да излезе с новаторската си идея, ловците на гуга бяха правили именно това в течение на векове.

Групата ми се намираше на Полуострова на фара, когато видях необичайна гледка. Ейнджъл се придвижваше по скалите подобно на акробат, понесъл в едната си ръка огромен чайник, а в другата — пластмасова кутия със сандвичи и курабии, от която висяха, навързани на връвчици, дванайсет канчета. Оттам нататък всеки ден по обяд, а после и отново в пет часа той изпълняваше същия трик и ние с нетърпение очаквахме появата на неговата олюляваща се фигура. Колкото и да мразех Ейнджъл Макричи, трябва да призная, че нямах оплаквания относно храната му. Всички ветерани казваха, че се справя отлично, точно както баща му преди него. Явно фактът, че има пример за подражание, го стимулираше и благодарение на това, въпреки всеобщата неприязън в крайна сметка успя да си спечели известен респект.

В онзи ден насядахме около фара и се подкрепихме със сандвичи и курабии, поливайки ги обилно с горещ чай. После свихме и запалихме цигари, като се наслаждавахме на минутата покой, докато слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад разпокъсаните облаци, смекчавайки хапещия северозападен вятър. Клането всеки миг щеше да започне и мисля, че предстоящото отнемане на толкова много животи потапяше всички ни в мълчаливо съзерцание. Началото бе трудно, след това убиването се превръщаше в рутина. Два екипа от по четирима ловци тръгнаха да обхождат срещуположните брегове на Полуострова на фара, като пътеките им щяха да се срещнат в края му. Трети екип от трима души си проправяше път по билото. Още щом поехме през скалите, възрастните птици се вдигнаха с хиляди от гнездата и закръжиха с писъци над главите ни, докато на земята вървеше изтреблението на техните малки. Сякаш работехме в снежна буря — ярката белота на оперението им заслепяваше очите, ушите ни се изпълваха от гнева, болката и плясъка на крилете им срещу вятъра. Когато при катеренето се оказвахме на едно ниво с гнездата, трябваше да се пазим и от острите клюнове на малките, които с едно рефлексно движение, породено от уплахата, можеха да извадят нечие око.

Гигс ни водеше през скалните корнизи, проломи и издатини, като оглеждаше всяко гнездо. В едната си ръка държеше почти двуметров прът, с челюст на пружина в края. С него се пресягаше, вадеше малките от гнездата и бързо ги предаваше към Дони, втория в групата. Дони бе ветеран с над десетгодишен опит — мълчалив мъж, прехвърлил петдесетте, със сребристи мустаци на обруленото лице и плетена шапка, винаги нахлупена ниско над челото. Той носеше дървена бухалка и всеки път, щом някоя птица биваше подадена към него, я улавяше и убиваше с един-единствен, добре отработен удар. Трети във веригата бях аз. Гигс бе решил да ми даде кърваво кръщене в буквалния смисъл на думата. Ролята ми беше с нож, подобен на мачете, да отсичам главите на птиците и да ги прехвърлям към Плуто, който ги нареждаше на купчини, за да ги съберем на връщане. Отначало, отвратен от задачата, се справях бавно. Кръвта обливаше ръцете и дрехите ми, усещах топлите й пръски дори по лицето си. Но после ритъмът дотолкова се ускори, че трябваше да му се отдам напълно, да се отърся от всякакви задръжки и да заработя механично, без да влагам мисъл. Хиляди рибояди и буревестници кръжаха над главите ни като гигантски водовъртеж, а на петдесет метра под нас морето бушуваше и се разбиваше на бяла пяна в покритите с водорасли скали. Постепенно синият ми работен комбинезон стана черен от кръв.

Мислех, че Гигс лови пилците наслуки, докато Дони не ми обясни, че това не е така. Както се оказа, след излюпването те преминаваха през няколко фази. В първата, все още неотърсени от пуха, те даваха твърде малко месо, затова биваха оставяни в гнездата. В третата, вече стройни млади птици, бяха твърде пъргави и мъчни за хващане. Заветната цел бе междинната им, втора фаза, в която се разпознаваха по последните кичури пух, останали по главата, гърба и краката. Месести, крехки и тромави. Годините практика бяха научили Гигс да ги различава от пръв поглед.

Движехме се през полуострова с поразителна скорост, като убийствена вълна, оставяйки след себе си купчини мъртви гуги. След по-малко от десет минути стигнахме до мястото на срещата с останалите и Гигс даде знак, че клането за деня е приключило. Върнахме се обратно по стъпките си, като събирахме птиците, а сетне образувахме верига и започнахме да ги предаваме от ръка на ръка към върха. Там постепенно се издигна цяла камара, съставляваща плячката на трите групи. Гигс извади молив и тефтер и внимателно записа бройката. Хвърлих поглед назад към маршрута, който бяхме изминали, означен с алени пръски върху черните камъни, и си дадох сметка, че дори не съм имал време да се уплаша. Едва сега виждах как една погрешна стъпка, едно подхлъзване е щяло да доведе до почти неминуема гибел.

— Е, Фин, сега вече знаеш за какво става дума — обърна се към мен Гигс с такъв тон, сякаш споделяше древна тайна, предавана от поколение на поколение.

— И защо? — попитах. — Какъв е смисълът?

— Традиция — намеси се Дони. — Никой от нас не иска да я нарушава.

Но Гигс поклати глава.

— Не, не е просто традиция. Да ти кажа ли защо го правя аз, момче? Защото никой друг не го прави, никъде по света. Само ние.

Което, предполагах, означаваше, че сме специални. Неповторими. Загледан в купчината мъртви птици върху скалата, се зачудих дали не съществува и по-добър начин да бъдем специални. Започнахме да ги тъпчем в чували от зебло, които сетне един по един поемаха по странната система от макари и въжета към каменните пирамиди, където предстоеше да бъдат оскубани. Там се изсипваха върху платнища, за да съхнат на вятъра.

Тази нощ спах дълбок мъртвешки сън, а когато се събудих, времето се бе променило отново. Дъждът шибаше в стените на постройката, гонен от яростния югозападен вятър. Сутринта почти преваляше, когато намусеният Гигс най-сетне реши, че не можем да си позволим повече да седим и да чакаме времето да се проясни. С мълчаливо примирение надянахме мушамите и отново се отправихме навън, въоръжени с прътове, бухалки и мачетета. Размекнатият слой гуано се хлъзгаше под подметките ни, докато си проправяхме път към колониите, скътани в най-ниските подстъпи на Полуострова на фара.

Камарата от птици растеше непрестанно, вече покрита, за да не прогизне. Скубането не можеше да започне, докато дъждът не спре. Това се случи едва в неделя, но тъй като по време на Сабат не биваше да се работи, единственото, което можехме да сторим, бе да махнем брезентите и да оставим слънцето и вятъра да изсушават улова, докато ние си почиваме.

Странно, но през целите две седмици, прекарани на Скер, аз нито веднъж не попаднах в един екип с Артър. Всъщност почти не го виждах, сякаш по някаква причина нарочно ни държаха разделени. Нито пък баща му — когато се връщам назад в спомените си, господин Макинес напълно отсъства от тях. Трудоемките процеси на скубане, кормене, пърлене и осоляване се провеждаха на различни места и по различно време. Единственият момент, когато всички се събирахме заедно, скупчени около тлеещото торфено огнище в черната къща, бе вечерята — но тогава бяхме твърде изморени, за да говорим и дори да се гледаме. Просто лица, белеещи в сумрака. На няколко пъти се случи Гигс да ни изкарва и след вечеря, за да наваксаме със задачите за деня. Тогава работехме край каменните пирамиди до среднощ, на светлината на газени фенери и пак нямаше какво чак толкова да си кажем.

И все пак ме учудва, че с Артър не сме се събрали в първата неделя — ако не за друго, то поне да споделим несгодите в мълчание. Тогава аз отидох до мястото, където първоначално бяхме разтоварили запасите. То бе сравнително закътано от вятъра, а морето образуваше плитки езерца сред скалите, затоплени от августовското слънце. Някои от мъжете седяха наоколо, топнали боси крака в тях, с навити до коленете крачоли, а ботушите и чорапите им бяха наредени да съхнат наоколо. Те пушеха и бъбреха помежду си, но с появата ми разговорът секна, затова не се застоях дълго. Изкачих се до най-високата част на носа, намерих един плосък камък, обърнат на юг, легнах върху него и затворих очи. Припичах се и бягах поне мислено към онази лятна идилия, от която така преждевременно ме бяха изтръгнали.

Беше прекрасно да не правя нищо — просто да лежа, да отпускам уморени мускули и да усещам как слънцето сгрява костите ми. После се върнах в къщата и извлякох матрака си навън, за да изкарам поне част от влагата от него. Но тя го бе пропила така дълбоко, че щяха да са нужни дълги дни непрестанна жега, за да го изсушат.

Докато се обърна, почивният ден свърши и ние отново налягахме по каменните нарове след вечерята от пържени филии и бекон с яйца и задължителния откъс от келтската Библия на Гигс. Улових Артър да ме гледа от другия край на помещението. Усмихнах се и му подвикнах „лека нощ“, но той само обърна лице към стената, без да обели и дума.

Започнахме скубането в понеделник. Уловът бе добре изсъхнал на неделното слънце и ние седяхме сред брулените от вятъра каменни пирамиди, заети с нелеката задача. Гигс ми показа как се прави. Първо улови птицата между коленете си и почисти врата, като остави само тясна яка от перушина. После премина към гърдите, скубейки с пълни шепи, докато не стигна до опашката. Следваха маховите пера и крилете, преди тялото да се обърне и да се пристъпи към гърба и краката. Накрая оставаше само най-финият бял пух. Оскубването на една гуга му отнемаше около три минути. На мен ми бе нужно двойно повече време.

Работехме усилено, като на състезание. На всеки час спирахме, за да преброим кой колко птици е оскубал. Гигс винаги имаше най-високият резултат, а Артър и аз — най-ниският. И всичко започваше отначало.

До края на първата сутрин ръцете ми бяха напълно схванати. Всяко мускулче и става ме боляха така, че едва можех да уловя дори едно перо между палеца и показалеца си. А перата бяха навсякъде. Влизаха в носа, устата и ушите ти. Лепяха се по косите и дрехите. Вятърът ги подемаше и цялата ни група приличаше на обгърната от бяла снежна лапавица. Пухът се отразяваше особено зле на астмата на Артър и някъде след около два часа той почти не можеше да диша, затова Гигс го освободи и го изпрати да приготвя огньовете за пърленето.

Те се палеха в квадратни каменни огнища, около метър широки, построени почти над залива, където бяхме пристигнали първия ден. От десетилетия, а може би и от векове се знаеше, че тук посоката и силата на въздушните течения позволяват на пламъка да се разгори с пълна сила. И ето че чувалите с по десет оскубани птици във всеки се устремиха по почти двестаметровото въже към мястото, наричано от Гигс „фабриката“. Отдалеч видях как Артър мъкне от къщата торф, за да захрани кладите. Докато успеем да прехвърлим целия улов, те вече пламтяха буйно. Пърленето бе поверено на Артър и Плуто, като последният започна с малка демонстрация. Улови една гуга за крилете, така че тя да увисне между двете му ръце, и я спусна над огъня. Оранжевите езици моментално обхванаха останалия по тялото й пух, превръщайки я за един кратък миг в огнен ангел, преди Плуто рязко да я дръпне обратно. Пухът се превърна във фина черна пепел, а ципестите крака се свиха като препечени. Целта бе да се премахнат всякакви пера, но същевременно да не се овъглява кожата, защото това би развалило вкуса. Така Артър и Плуто се заловиха с камарата птици, които бяхме скубали цял ден, като ги превръщаха в огнени ангели в мрачния ветровит следобед.

След тях идваше ред на стария Шорас — слаб като скелет мъж с глава, напомняща череп. Защитните очила допълнително подсилваха илюзията. Той отупваше пепелта от птиците и ги предаваше към Дони и Малкълм, които, въоръжени с бензинови горелки, играеха ролята на качествен контрол, проверявайки за пропуснати от пламъка пера.

Оттам те отиваха при Джон Ангъс, който отсичаше върховете на крилете с брадвичка, а после продължаваха към Гигс и Шеймъс. Двамата седяха един срещу друг, обкрачили дебела дъбова греда, опряна на две ниски каменни пирамиди. Тази греда, обветрена и почерняла от стихиите, бе изпълнявала кървавата си функция десетилетия наред. С остри като бръснач ножове те разрязваха телата, а вътрешностите изкарваха навън с едно-единствено ловко движение на ръката. Моята работа бе да вземам труповете от постоянно растящата купчина и да ги окачвам върху стените на огнищата, където Плуто и Артър сътворяваха своите ангели. Мазнината от тях веднага се стопяваше и се стичаше с пукот и пращене в пламъците, подхранвайки ненаситната им ярост.

Следваше финалната фаза. Гигс и Шеймъс акуратно цепваха телата на четири места и с шепи натриваха в тях едра сол, като така слагаха начало на консервацията. На сравнително равна площадка, недалеч от горния край на дъсчения улей, бяха разстлани платнища и птиците се нареждаха върху тях в голям кръг, с краката навътре, като кожата се загръщаше така, че да не изтекат соковете, отделяни при осоляването. Втори, малко по-тесен кръг застъпваше първия и така нататък към центъра, докато не се образуваше целият първи пласт. Едно огромно колело от мъртви пилци. Върху него започваше следващ пласт и това продължаваше до около метър и половина височина. Към края на втората седмица вече имаше две такива камари, всяка съдържаща по хиляда птици. Навред около тях се въргаляха върховете на техните криле, за да бъдат подети от есенните ветрове в последен полет към свободата.

Така протичаше животът на Скер в продължение на цели две затъпяващи седмици. Лазене през всички колонии и по всички скали, един и същ повтарящ се цикъл на клане, скубане, пърлене, кормене. Докато двете колела не бъдеха завършени. Еднообразен процес, който не след дълго ставаше напълно механичен. Надигаш се сутрин от матрака и блъскаш цял ден, за да се довлечеш вечер капнал от умора обратно. На някои от мъжете, изглежда, им харесваше усещането за мълчаливо другарство, разнообразявано на моменти от рядка шега или изблик на смях. Колкото до мен, аз просто се оттеглих, затворих се в себе си. Не бях част от другарството. Не вярвам да съм се засмял дори веднъж за тези четиринайсет дни. Просто стисках зъби и ги отброявах един след друг.

С настъпването на втората неделя работата бе почти приключена. Времето се задържа сухо, макар и не толкова слънчево, колкото предишната седмица, и ние напредвахме бързо. В свободния ден се изкачих до фара и застанах на бетонната хеликоптерна площадка. Оттук се разкриваше гледка към целия остров — настръхналата извивка на централния хребет, трите носа, подобни на пречупени ребра, всичко, което бе останало след цяла вечност ерозия. В северозападния му край същинска стена от черни скали се издигаше над дълбоките зелени води, пенещи се в безсилна ярост в основата им. Наоколо се виеха цели облаци от птици, яздейки въздушните течения в безкрайни плавни кръгове. Обърнах се и тръгнах натам, стигнах до самия ръб, от който започваше отвесното стометрово спускане. То бе прорязано от безброй цепнатини и корнизи, покрити с дебел пласт гуано, изгладено от ветровете и дъжда. Тук имаше хиляди и хиляди гнезда. Най-богатата плячка на острова. И най-недостъпната. Утре ни предстоеше да се спуснем до корнизите, за да съберем последната жътва за този престой. Усетих свиване под лъжичката от страх и отместих поглед встрани. Трябваше да издържа само още един ден. После, във вторник, щяхме да започнем да събираме лагера, а в сряда, стига времето да позволяваше, „Пърпъл Айл“ щеше да дойде да ни вземе. Нямах търпение това да се случи.

Същата вечер ни очакваше най-богатата вечеря за целия престой — изядохме първите тазгодишни гуги. Донесените от сушата запаси бяха значително намалели. Хлябът бе мухлясал, месото беше свършило и ние преживявахме основно на овесена каша и яйца. Единствената постоянна добавка към диетата бе порцията текстове и псалми от Библията на Гигс. Тъй че гугите действително ни дойдоха като манна небесна, дар за нашия труд и благочестие.

Ейнджъл прекара целия следобед в приготовления. Избра три птици от първото колело, почисти ги добре, разсече всяка на четири и пусна парчетата в големия котел на огнището. Щом се свариха, обели последните ни картофи и ги сложи на отделен огън. Малко преди да кипнат, смени водата, в която бе вряло месото. Внимателно извади парчетата, лисна кафеникавата, помътняла от солта течност върху скалите и я замени с прясна, след което ги остави да къкрят още половин час.

Щом се смрачи, всички насядахме около огнището, стиснали чиниите си. Въздухът бе натежал от очакване. Тенекиената кутия с прибори, която обикновено преминаваше от ръка на ръка, този път стоеше необезпокоявана в ъгъла. Гугата се ядеше само и единствено с ръце. Ейнджъл постави по четвърт птица във всяка от чиниите, а ние сами щедро си добавихме картофи. И пиршеството започна. В задименото помещение, под алените отблясъци на огъня гладните усти се тъпчеха с кожа, месо и картофи и им се наслаждаваха в тишина. Месото бе стегнато, но нежно, с цвят и плътност на патешко, но на вкус нещо средно между пържола и пушена херинга. Количеството храна бе напълно достатъчно, за да ни направи сити и сънливи, слушащи почти в състояние на транс монотонното четене на Гигс. После дойде ред на леглото и благословената забрава на съня. Съмнявам се в черната къща онази нощ да е имало и един човек, който да е мислил за опасностите, очакващи ни на скалите следващия ден. Иначе едва ли е щял да заспи.

 

 

За сетен път вятърът се бе променил. Сега идваше от северозапад и носеше ситни пръски леден дъжд. Горе край фара, където едва вчера можех да се припичам на слънце, сега с труд ми се удаваше да се удържа на крака. Това щеше да направи задачата ни значително по-трудна. Отначало дори не разбирах как ще стигнем до корнизите върху отвесната скала. До най-близкия от тях имаше близо трийсетметрово спускане. Но ето че Гигс ни отведе до скрит пролом, намиращ се наблизо. Той бе подобен на комин, с пукнатини и издатини от едната страна, които можеше да използваш като стъпала, докато опираш гръб в отсрещната. Ширината му бе около метър, а надолу постепенно се стесняваше до отвор, през който човек едва би могъл да премине, за да стигне до първия корниз. Щом го сторихме, във въздуха се вдигнаха безчет рибояди, които надаваха тревожни крясъци и пляскаха с криле край лицата ни. Гнездата бяха гъсто едно до друго, а гуаното запълваше всеки квадратен сантиметър, образувайки върху скалата плътен, подобен на мрамор слой, втвърден и изгладен от вятъра и солта. Това бе коварна хлъзгава повърхност и ние имахме късмет, че се намираме от подветрената страна, така че дъждът прехвърчаше над нас и отстрани. Отдолу, на шейсет метра разстояние, с грохот се разбиваше морето. Гигс даде знак да не губим време и ние започнахме да напредваме по широката към четири стъпки площадка. Убивахме с пълна скорост и птиците се трупаха зад нас, а белият мрамор на гуаното се обагряше в алена кръв. Вдясно втори екип обработваше друг корниз. Нямах представа къде се намира третият.

Онова, което се случи, ми дойде напълно неочаквано. Вярно, че в убиването има нещо, притъпяващо емоциите, но дори сега ми е трудно да повярвам, че съм могъл да бъда толкова глупав. Бяхме се върнали при скалния комин и трупахме мъртвите птици в основата му. Връзвахме ги с въже по четири наведнъж и Плуто, който се бе изкатерил на върха, ги изтегляше нагоре. Гигс тъкмо оглеждаше подстъпа до следващия корниз, когато аз се извърнах рязко, подплашвайки едно пиле, гнездящо наблизо. То изпищя и запляска в лицето ми с още пухкавите си криле. Усетих как острата човка се впива в бузата ми. Вдигнах ръце, за да се предпазя и направих една-единствена крачка назад в пространството. Мислил съм безброй пъти за онзи миг и на моменти ми се е струвало, че е можело някак да възвърна равновесието си. Но тогава скалите като че ли просто ме пуснаха, оставяйки ме на волята на съдбата. Под краката ми имаше само въздух, пръстите ми отчаяно търсеха да се заловят за нещо, каквото и да било. През ума ми се стрелнаха думите на Гигс, че на Скер никога, откакто хората се помнят, не е имало нещастен случай, и аз изпитах нелепото чувство, че нарушавам статистиката. Докато падах, чувах как птиците се смеят, радват се на моята беда. За разлика от тях аз не умеех да летя. Щях да си получа заслуженото заради убийството на децата им. Не нададох вик, вероятно твърде изненадан, за да дам израз на страха си. Всичко беше като в сън. Не можеше да се случва наистина. Не и на мен. После дойде първото сътресение, като удар от чук. Някъде в областта на лявото ми рамо. Предполагам именно то е спасило живота ми. Болката бе пронизваща и ме накара да наруша най-сетне мълчанието. Аз изпищях. После дойдоха още удари, не така силни, преди внезапно да спра. Чух как черепът ми изпращява, но съзнанието ми угасна отведнъж като духнат пламък на свещ и повече не почувствах нищо.

 

 

Първото, което помня след това, бяха виковете. Нямах представа защо викат, понеже единственото, което се появи с беглите проблясъци на съзнанието ми, бе болката. Казват, че човек не можел да изпитва болка на две места едновременно. Но аз я изпитвах както в рамото си — пареща, сякаш нещо остро разрязваше плътта, мускулите и сухожилията чак до костта, — така и в главата си, която бе стегната като в стоманено, бавно затварящо се менгеме. Имах и други наранени места, но за тях щях да си дам сметка по-късно. В този момент всичките ми сетива бяха погълнати от тези два центъра на страдание. Опитах да помръдна, но не ми се удаде и се зачудих дали не съм си счупил гръбнака. Отворих с мъка очи и право под мен, на петдесетина метра разстояние, се ширна морето, блъскащо яростно в издадените навътре скали. То ме чакаше, приканваше ме в обятията си, но изпречилата се на пътя ми издатина го беше лишила от възможността да засмуче изпотрошеното ми тяло в своите кипящи дълбини.

С огромно усилие се претърколих по гръб. Прегънах единия си крак в коляното и някъде в мен се надигна мъгляво удовлетворение, че гръбначният ми стълб може би все пак е оцелял. Корнизът, върху който лежах, широк не повече от половин метър, по някакво чудо бе спрял падането ми и ме бе удържал като в люлка върху отвесното лице на скалата. Зърнах кръв по ръцете си и за миг се паникьосах, преди да се досетя, че е от птиците, които бях убивал допреди броени минути. Над мен се полюшваше разнищеният край на зелено найлоново въже, а петнайсетина метра по-нагоре се виждаха лицата и раменете на мъжете, подаващи се над пропастта, доколкото им позволяваше куражът. Дори и в обърканото си, полусъзнателно състояние ясно виждах, че единственият начин да ме достигнат е, като се спуснат по въжето. Урвата бе вертикална, без никакви грапавини по нея, цялата покрита с гуано.

Междувременно гласовете продължаваха да се носят и отначало реших, че викат на мен. Сред лицата различих и това на Артър. Той също викаше, но не можех да различа думите. Тогава над очите ми падна някаква сянка и щом извърнах глава, видях господин Макинес да пропълзява към мен. Изглеждаше ужасно. Небръснат, с прежълтяло лице и дълбоко хлътнали в орбитите очи. Беше потен и целият се тресеше от усилието да намери опора, за да не падне.

— Всичко ще бъде наред, Фин — каза с изтънял пресипнал глас. — Ще се оправиш.

Сетне улови края на въжето, уви го няколко пъти около китката си и като се отблъсна от скалата, се завъртя във въздуха и се озова седнал върху ръба точно до главата ми. После разбрах, че се е изкатерил отдолу, за да стигне до мен. И до ден-днешен нямам идея как е успял, но почти можех да подуша страха му. Странно, ала в онзи момент въпреки цялата ми болка изпитах съжаление към него. Подадох му ръка, а той я сграбчи и я стисна.

— Можеш ли да седнеш?

— Не мисля — отговорих с мъка.

— Трябва да седнеш, за да завържа въжето под мишниците ти. Няма как да те изправя сам, ще трябва да ми помогнеш.

— Ще се опитам — кимнах.

С едната си ръка той продължи да стиска въжето, а с другата ме обгърна около кръста, за да ме придърпа нагоре. Болката, която прониза рамото ми, бе агонизираща и аз изпищях. Около минута се мъчих да си поема дъх, вкопчен в него като удавник. Той мълвеше някакви насърчителни слова — слова, които не чувах, защото вятърът ги отнасяше, но които все пак ми вдъхваха увереност. Събрах всичките си сили и с помощта на крака, който бях съумял да сгъна, някак се изтиках до полуседнало положение, подпирайки се на бащата на Артър. Сега той успя бързо да провре въжето под двете мишници и зад гърба ми и да го завърже на голям, сигурно изглеждащ възел отпред на гърдите.

Щом приключи, двамата дълго останахме да седим запъхтени. Мъчехме се да не поглеждаме надолу, а още повече да не мислим за момента, в който той трябваше да ме освободи от хватката си и да ме отблъсне напред от ръба. Защото тогава щях да увисна в края на това износено найлоново въже и целият ми живот да зависи от здравината на възела и от мишците на онези, които трябваше да ме изтеглят нагоре. Аз от своя страна бях почти готов да предпочета падането — няколкото кратки секунди преди бързата смърт върху скалите, която щеше да сложи край на мъките ми.

— Кървиш — рече господин Макинес и действително усетих как нещо топло се стича по врата ми от рана някъде зад ухото. После извади носна кърпа и избърса лицето ми. — Толкова съжалявам, Фин.

Зачудих се защо ще съжалява. Не беше негова грешка, че съм паднал. Той вдигна глава и извика на останалите, че сме готови, като подръпна три пъти рязко въжето. Те също го дръпнаха в отговор и го изпънаха.

— Е, успех!

Въжето се изопна, аз полетях от ръба и отново нададох болезнен вик. Започнах да се въртя като пумпал на вятъра и да се издигам в поредица от кратки болезнени тласъци. На два пъти се удрях в скалата, а сетне отново увисвах, поклащайки се над пропастта. През цялото време рибоядите кръжаха около главата ми, пищяха яростно, пожелаваха ми да падна. Умри, умри, умри, сякаш нареждаха те.

Почти бях изгубил свяст, докато ме извлекат обратно върху корниза, от който бях паднал. Над мен се скупчиха загрижени лица.

— По дяволите, синко — дочух гласа на Гигс. — Вече те бяхме отписали.

И тогава се разнесе вик — тревожен, смразяващ. Обърнах глава тъкмо навреме, за да видя как господин Макинес се носи във въздуха, разперил ръце, сякаш смяташе, че може да лети. Измина цяла вечност, докато стигне скалите в подножието, където полетът му внезапно приключи. За миг остана да лежи по лице, прострян с подгънат в коляното крак като някаква пародия на разпънатия Христос. После една огромна вълна връхлетя, покри го и го отвлече със себе си. Пяната й се оцвети в розово и той изчезна завинаги в бездънните зелени дълбини.

Настъпи странна тишина, сякаш и птиците се подчиниха на нечий призив за минута мълчание. Само вятърът продължи скръбния си вой, докато дори над него не се извиси изтерзаният вопъл на Артър.