Питър Мей
Черната къща (10)

Девета глава

Училището бе приключило. В началото на юли бях държал изпитите за университета в Глазгоу и сега чаках резултатите. Това щеше да е последното ми лято, прекарано на острова.

Не мога дори да опиша как се чувствах. Възторжен, сякаш последните няколко години бях живял в тъмница, притиснат от тежко бреме, а сега това бреме бе вдигнато и аз излизах навън, примигващ на светлината. Времето също бе невероятно, в тон с моето настроение. Казват, че летата на 75-а и 76-а били чудесни. Но за мен най-хубаво бе лятото преди влизането ми в университета.

Вече от години бях скъсал с Маршели. Гледайки назад, сам се дивя на жестокостта си и мога да се утешавам единствено с мисълта, че тогава съм бил много млад. Но от друга страна, младостта винаги е била удобно оправдание за дебелокожото поведение.

Още в края на основното ни образование тя стана странно незабележима за мен, макар пътищата ни постоянно да се пресичаха. След като постъпихме в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей, вече се виждахме по-рядко — случайна среща в коридора или на улицата в събота вечер, всеки със своята компания. Знаех, че ходи с Артър, макар той да посещаваше различно училище. Засичах ги заедно по партита и танцови забави. Знам, че през последната година се разделиха — той трябваше да се явява на поправителни, а тя за кратко тръгна с Доналд Мъри.

Аз самият смених доста момичета, но никоя не се задържаше задълго. Обикновено повечето изчезваха след запознанството с леля ми. Сигурно наистина им се е виждала странна птица. Бях свикнал с нея като със стара вещ, която се търкаля из стаята ти, докато накрая спреш да я забелязваш. Но ето че училището свърши, аз бях свободен и нямах никакво намерение да се обвързвам. Глазгоу ме зовеше с безгранични нови възможности и ми се виждаше глупаво да се обременявам с товар от острова.

Помня как през първата седмица на юли двамата с Артър се разхождахме по плажа край Порт ъв Нес. Настроенията ни бяха диаметрално противоположни. По време на подготовката за университета бях прекарал безкрайни часове заключен в кабинета на баща му. Господин Макинес бе взел задачата присърце и не ми даваше дори миг почивка. Сякаш бе решил да инвестира в мен всички амбиции и стремежи, пазени за собствения му син, след като последният се провали на матурата и трябваше да се явява на поправителни. Това породи напрежение между нас, което според мен се дължеше на ревност. Често се срещахме и разхождахме заедно из селото в неловко мълчание. Помня как веднъж стояхме на пристанището в Кробост и хвърляхме камъни във водата в продължение на цял час, без да разменим нито дума. Никога не обсъждахме моите занимания с баща му — те лежаха като тъмна сянка помежду ни.

Но всичко това вече бе минало и денят сякаш отразяваше душевното ми състояние. Спокойните води на залива искряха под яркото слънце, а във въздуха едва полъхваше топъл бриз. Бяхме свалили обувките и чорапите си, навили нагоре крачолите на панталоните и шляпахме боси сред малките вълнички, плискащи се по брега, оставяйки девствени следи върху гладкия пясък. Носехме найлонов чувал от онези, в които продават торфени брикети, и възнамерявахме да наловим раци от езерцата, останали след отлива сред скалите в далечния край на плажа. За мен предстоящото лято се очертаваше като блажена поредица от подобни дни, лишени от всякакво напрежение и изпълнени с простите радости на живота.

Артър обаче бе мрачен и потиснат. През септември му предстоеше да започне стаж като заварчик и за него времето изтичаше като пясък между пръстите. Това бе последното лято на момчешките му години. След него го чакаше единствено перспективата на тежкия еднообразен труд и отговорностите на зрелостта.

Сред тези скални езерца сякаш цареше друг свят, скрит от реалността. Единствените звуци бяха крясъците на чайките и шумът на морето, надигащо се нежно, за да срещне брега. Водата бе кристално бистра, загрята от слънцето, а в нея пъстрееха плавно поклащащи се водорасли и черупките на раци, вкопчени упорито в черните камъни. Наловихме близо две дузини, преди да спрем за по цигара. Аз бях наследил кожата на баща си и макар да бях рус, хващах силен тен. Подложих свитата си на топка тениска вместо възглавница, легнах по гръб и затворих очи, унесен от звуците на чайките и вълните. Артър седеше до мен, свил колене под брадичката си, и мрачно дърпаше от цигарата. Странно, но пушенето сякаш не се отразяваше на астмата му.

— Всеки път, щом си погледна часовника — заговори след малко, — още една минута е отлетяла. После един час, един ден. Скоро ще стане седмица, а подир нея и месец. Като мине още един месец, ще дойде първият ми работен ден. — Той поклати глава. — А сетне, докато се обърнеш, ще дойде и последният. И тогава ще ме заровят в кробосткото гробище. И за какво е всичко това?

— За бога, човече. Това са поне шейсет или седемдесет години, а ти ги описа като някакъв миг. Целият живот е още пред теб.

— Лесно ти е да го кажеш, нали се махаш оттук. Планът ти за бягство е вече начертан. Глазгоу. Университетът. Светът. Всичко, но не и тази дупка.

— Ей, огледай се наоколо — повдигнах се на лакът аз. — Кое може да бъде по-хубаво от това?

— Да, бе. — Гласът на Артър тегнеше от сарказъм. — Затова нямаш търпение да си обереш крушите оттук, нали? — Не можах да намеря отговор. Той метна фаса си във водата и ме погледна. — Какво стана, езика ли си глътна? Кажи ми, на какво да се радвам. На това, че година след година ще се потя зад някаква маска, заварявайки късчета метал? Още отсега мога да подуша миризмата. И всеки ден ще пътувам по едно и също шосе от Нес до Сторноуей, докато за награда не получа една дупка в земята.

— Баща ми правеше същото — отвърнах. — Може и да не е било точно мечтата му, но никога не съм го чул да се оплаква. Напротив, казваше, че е живял добър живот. И се стараеше да извлече максималното от часовете, през които не беше на работа.

— Затова толкова прокопса накрая. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да се усети, и той бързо ме погледна със съжаление в очите. — Извинявай, Фин, не исках да прозвучи така.

— Знам — кимнах с чувството, че единственият облак в небето току-що е хвърлил сянката си върху мен. Собствената ми горчилка за миг надигна глава. — Но предполагам, че си прав. Може би, ако не беше отделял толкова време за своя Господ, щеше да му остане повече за живеене. — После поех дълбоко дъх и направих целенасочено усилие да се отърся от мрачните мисли. — Както и да е, за университета още нищо не е решено. Всичко зависи от резултатите на изпитите.

— Хайде стига, зубър такъв — махна с ръка Артър. — Баща ми ще остане разочарован, ако не си изкарал само шестици.

Тогава чухме гласовете на момичетата. Отначало само откъслечни разговори и смях, които постепенно се усилваха с приближаването си. Още не ги виждахме, а и те, естествено, не виждаха нас. Артър долепи пръст до устните си и ми даде знак да го последвам. Изкатерихме се боси по скалите и ги зърнахме на не повече от трийсет метра от нас. Веднага снишихме глави, за да не ни забележат. Бяха три или четири, всичките местни, на наша възраст. Докато надничахме предпазливо, те извадиха от кошниците си хавлии и ги проснаха на пясъка. Една от тях разстла тръстикова рогозка и нареди върху нея чипс и бутилки джинджифилова бира. После всички започнаха да събличат дънките и тениските си, разкривайки бански костюми и снежнобяла плът.

Предполагам, подсъзнателно съм регистрирал присъствието на Маршели сред тях, но едва когато я видях да вдига ръце и да завързва косата си на тила, си дадох сметка, че вече не е малкото момиченце, по което залитах в началното училище. Беше се превърнала в много привлекателна млада жена и при вида на дългите й, огрени от слънцето бедра и налетите гърди, едва удържани от оскъдното горнище на банския, усетих как слабините ми се напрягат.

— Майчице — прошепнах едва.

Артър сияеше. Потиснатото му настроение се бе изпарило, заменено от блясък в очите и дяволита усмивка.

— Хрумна ми страхотна идея — дръпна ме за ръката. — Ела с мен!

Грабнахме тениските и торбата с раците и се заизкачвахме по една пряка пътека, която понякога ползвахме, за да стигаме до скалите, без да се налага да минаваме през пристанището и залива. Тя бе стръмна и хлъзгава, останала от свличането на някой глетчер през далечната ледена епоха. Минаваше диагонално по лицето на отвесната урва, после се обръщаше на сто и осемдесет градуса и след серия от естествени стъпала стигаше до върха. Вече се намирахме на десетина метра над плажа, а тънката торфена покривка под краката ни бе мека и коварно пружинираща, готова всеки момент да се свлече, ако стъпехме твърде близо до ръба. В крайна сметка успяхме да се промъкнем, без момичетата да ни усетят, точно над мястото, където според нас се намираха те. Тук скалите се спускаха вертикално надолу, обрасли с редки туфи изсъхнала трева. Не можехме да ги видим, но чувахме ясно гласовете им, докато разговаряха, проснати редом върху хавлиите си. Идеята беше да изпразним съдържанието на чувала върху тях, но за целта един от нас трябваше да се надвеси над ръба на скалата. Аз започнах внимателно да се приплъзвам напред, докато Артър, уловил здраво лявата ми ръка, ми служеше за опора. Вече почти ми се струваше, че ще падна, когато най-сетне зърнах четирите чифта боси крака. Бяха леко встрани и аз направих на Артър знак накъде трябва да се поместим. При маневрата неволно съборихме няколко камъчета и те изтрополиха надолу. Бърборенето секна.

— Какво беше това? — обади се една от девойките.

— Стотина милиона години ерозия — отвърна Маршели. — Нали не смяташ, че ще престане само защото ние се печем отдолу?

Краката вече се виждаха непосредствено под мен, като отсечени крайници, наредени на маса в моргата. Наведох се колкото можах и видях, че всички са легнали по корем и са разкопчали горнищата си, за да избегнат издайническите бели ивици на гърба. Идеално. Разстоянието бе не повече от четири-пет метра. Обърнах се и кимнах ухилено на Артър. Улових торбата със свободната си ръка и разхлабих горния край, след което я изтръсках през ръба. Две дузини едри раци полетяха в пространството и се изгубиха от погледа ни. Но ефектът беше незабавен. Ужасени писъци разцепиха въздуха, издигайки се долу подобно на овации за успеха на дръзкото ни начинание. Едва сдържайки смеха си, ние се приведохме още малко и аз изпънах шия, за да видя по-добре хаоса на плажа. Тъкмо в този момент една едра буца засъхнала пръст се отдели от корниза, аз се плъзнах напред и въпреки отчаяните усилия на Артър да ме удържи, се прекатурих и полетях точно както раците преди малко. Падането беше към три метра и за щастие, се приземих на крака, но гравитацията все пак ме събори и аз се пльоснах тежко по задник.

Озовах се сред уплашени раци, пъплещи във всички посоки, и четири стреснати девойки, вперили очи в мен. Четири чифта голи гърди, поклащащи се под лъчите на слънцето. Няколко секунди останахме така, гледайки се едни други с взаимен потрес. После едно от момичетата се сети да изпищи и три от тях скриха голотата си с ръце, кикотейки се с престорена свенливост. Мисля, че всъщност не бяха чак толкова шокирани от внезапната ми и драматична поява.

Маршели обаче не направи опит да се прикрие. Остана така, с ръце върху бедрата и предизвикателно изпъчени напред гърди. Нямаше как да не забележа, че са твърди и налети, с едри, щръкнали и много розови зърна. Тя направи две крачки напред и така ме зашлеви по бузата, че от очите ми изскочиха искри.

— Извратеняк! — процеди презрително.

После се наведе, взе горнището на банския си и се отдалечи с едри крачки по плажа.

 

 

След тази случка не видях Маршели близо месец. Настъпи август и резултатите от изпитите ми излязоха. Точно както очакваше господин Макинес, получих отлични оценки по английски, изкуства, история, френски и испански. След матурата в общи линии бях зарязал математиката. Странно, но въпреки че лесно учех езици, никога не бях имал склонността да ги използвам. Приемането ми в университета в Глазгоу вече бе факт. Щях да следвам магистратура по хуманитарни науки. Не бях сигурен какво означава това, но ми звучеше добре и във всички случаи по-лесно, отколкото точните науки.

Отдавна се бях възстановил от шамара на Маршели, но той остави върху лицето ми червени следи подобно на почетен знак, който гордо носих няколко дни. Артър ме накара да му опиша в най-големи подробности какво съм видял след приземяването си на плажа. Той самият бе паднал назад и не бе успял да оплакне окото дори с една цица. Историята се разпространи като пожар из съседните села и аз за кратко се ползвах със статуса на култов герой сред пубертетите в Нес. Но лятото отминаваше и славата ми постепенно отшумя. От друга страна, денят, в който Артър трябваше да постъпи във фабриката, наближаваше със застрашителна скорост и той ходеше навъсен като буреносен облак.

Един ден се отбих до тях да му кажа за партито, което щеше да се състои на остров Елън Бег — малко късче земя, разположено там, където морето бе издълбало бреговата линия на остров Луис подобно на отворена паст на дракон. Не знаех кой го организира, но някакъв приятел на Доналд Мъри го бе поканил, а той на свой ред канеше нас. Щеше да има барбекю на открито и ако времето позволеше, щяхме да спим на плажа под звездите. Ако пък валеше, щяхме да се подслоним в една стара постройка. Единственото, което се искаше от нас, бе да си носим пиенето.

Артър поклати унило глава и заяви, че няма да дойде. Баща му бил заминал за няколко дни по работа, а майка му не се чувствала добре и той трябвало да я гледа. Имала болки в гърдите, а кръвното й било адски високо. Докторът предполагал, че може би страда от гръдна жаба. Аз не знаех какво е гръдна жаба, но във всички случаи не звучеше приятно. Бях разочарован, че ще пропусне забавата, най-вече заради самия него. Той определено се нуждаеше от малко ободряване.

Но разочарованието ми не трая дълго, а в петък вечер, когато Доналд Мъри дойде да ме вземе от къщата на леля ми, се изпари окончателно. И имаше защо. Доналд се появи буквално с гръм и трясък с червено пежо кабриолет, с което се бе сдобил незнайно откъде. То бе старо и очукано, но цветът му бе възхитително ярък, гюрукът бе свален, а Доналд седеше зад волана като филмова звезда с русата си коса, тъмни очила и загоряло от слънцето лице.

— Кво става, братле — провлече небрежно. — Искаш ли едно кръгче?

Исках и още как. Пет пари не давах как и откъде е взел возилото, просто изгарях от нетърпение да седна до него и да обиколя острова, събирайки завистливите погледи на зяпачите. По тези места откритата кола беше нещо почти нечувано. В крайна сметка кога ще я караш със свален покрив, след като тихите и слънчеви дни се брояха на пръсти? Но тази година бяхме ударили джакпота. Топлото време се бе задържало през целия юли и още продължаваше, изгаряйки тревата до кафяво.

Извадихме четирите кашончета бира от пристройката, където ги бяхме скрили, и ги натоварихме в багажника. Бащата на Доналд никога нямаше да му разреши да държи у тях подобна нечестива стока. Леля ми излезе да ни изпрати. Като се замисля сега, навярно вече не е била добре, макар че никога не се оплакваше. Къносаната й коса бе разчорлена и оредяла, с един пръст бяло в корените. Твърде дебелият пласт руж се ронеше от бръчките на хлътналите й бузи, гримът слепваше миглите й, а устата й представляваше тънка линия от бледорозово. Бе облечена в едно от собствените си прозирни творения — пластове пъстроцветен шифон, съшити в нещо като пелерина, а отдолу — отрязани дънки и розови отворени сандали. Ноктите на краката й също бяха лакирани в розово — дебели и твърди нокти върху разкривени от артрит крака.

Тя бе голямата сестра на майка ми, с десет години по-възрастна от нея. Трудно можех да си представя две по-различни жени. През шейсетте, по времето на хипитата, вече е била прехвърлила трийсетте, но съзнанието й сякаш бе заседнало завинаги в онази епоха. Беше живяла известно време в Лондон, Сан Франциско и Ню Йорк — единственият човек, когото познавах, действително присъствал на Удсток. Странно, колко малко всъщност знаех за нея. Младите не са любопитни относно възрастните, просто ги приемат такива, каквито са. Сега ми се ще да се върна назад и да я разпитам за живота й, да запълня всички празнини. Но това, естествено, е невъзможно. Беше останала стара мома, но навремето имала бурна връзка с някакъв мъж. Богат и известен. А също и женен. Когато се върнала на острова, купила старата бяла къща с изглед към пристанището на Кробост и заживяла в нея сама. Не знаех да е споделяла на някого какво точно се е случило. Освен вероятно на майка ми, но аз съм бил твърде малък, за да разбера. Мисля, че в живота й е имало само една голяма любов и след нейния край тя просто е захлопнала вратата към всичко останало. Нямам идея как се издържаше, откъде идваха парите й. Никога не сме си позволявали разкош, но и не съм страдал от недостиг на храна, дрехи или неща, които наистина съм искал. Когато почина, в банковата й сметка имаше десет паунда.

Леля ми бе загадка, една от великите неразгадани мистерии в моя живот. Прекарах при нея девет години, без да станем особено близки. Почти съм сигурен, че не ме обичаше, нито пък аз нея. По-скоро ме търпеше. Но никога не ми каза лоша дума и винаги заставаше на моя страна, когато светът се обърнеше срещу мен. Помежду ни съществуваше един вид неизказана, почти неохотна привързаност. Не си спомням нито веднъж да съм я целувал, а единствената прегръдка от нея получих в нощта, когато умряха родителите ми.

Колата на Доналд й допадна — може би защото докосна задрямалата свободолюбива струна у нея — и тя го попита дали може също да се повози. Той й каза да скача при нас и подкара с пълна газ по крайбрежния път към Скигерста. Леля ми се бе настанила на задната седалка и от вятъра цигарата, която упорито продължаваше да пуши, пръскаше искри. Косата й, отметната назад от лицето, разкриваше крехката му костелива структура, восъчната кожа, опъната над челото и скулите като посмъртна маска. И все пак никога не я бях виждал толкова щастлива. Щом я оставихме пред къщата, цялата сияеше и почти ми се стори, че иска да дойде с нас на купона. Докато преваляхме хълма към Кробост, се обърнах назад и я видях все още да стои отвън и да гледа след нас.

Минахме да вземем Иън и Шоуни, натоварихме още бира и продължихме нататък покрай брега. Беше възхитително пътуване, с топъл вятър в косите и слънце, галещо лицата. Океанът бе спокоен като огледало, проблясващо чак до скрития в тънка мъгла хоризонт. Отминавахме село подир село — Сиадар, Барвас, Шоубост, Карлоуей. Хлапетата махаха с ръце при появата ни и дори някои от възрастните се изправяха и гледаха удивено, като по всяка вероятност ни смятаха за щурави туристи от континента, донесени насам в търбуха на ферибота. Скоро в далечината се очертаха побитите камъни на Каланиш — още една от мистериите на живота, която надали някога щяхме да разгадаем.

Докато стигнем пристана в най-североизточната точка на Грейт Бернера, слънцето вече се бе спуснало ниско, заливайки океана с ослепително течно злато. Остров Елън Бег лежеше пред нас, само на няколкостотин метра разстояние. Беше дълъг малко повече от половин километър. Можехме да видим постройката на плажа, както и няколкото огъня, вече запалени по брега, димът от които се стелеше в неподвижния въздух. Наоколо се движеха фигури, а музиката ясно долиташе до ушите ни през пролива.

Разтоварихме бирата от багажника и Доналд паркира редом с още пет или шест други коли. Шоуни удари камбанката на пристана и след няколко минути оттам се зададе гребна лодка, която идваше да ни вземе.

Елън Бег бе нисък и равен и не се ползваше за друго освен за паша на овцете през лятото, но откъм южната си страна разполагаше с чудесен пясъчен плаж, както и с още един, чакълест, откъм северната. Онази вечер на него се бяха събрали поне сто души, повечето от които непознати за мен. Бяха се разделили на оживени компании, всяка край свой собствен огън и слушаща собствена музика, която гърмеше от усилените докрай касетофони. Във въздуха се носеше мирис на скара. Момичета завиваха парчета месо и риба в алуминиево фолио и ги заравяха да се пекат в жарта. Нямах представа чие е партито, но изглеждаше доста добре организирано. Още щом стъпихме на брега, Доналд ме тупна по рамото и каза, че ще се видим по-късно. Имаше уговорка с някакви свои приятели да се надрусат заедно. Ние с Иън и Шоуни свалихме пиенето от лодката и отворихме по кутийка бира. Скоро открихме хора от нашето училище и прекарахме следващите няколко часа в пиене, разговори и ядене на прясно изпечено пиле и риба.

Нощта настъпи някак внезапно и мракът ни изненада. Наоколо имаше дърва в изобилие, донесени от морето, и ние стъкнахме огньовете, преди последната пурпурна ивица да се е изгубила на западния хоризонт. Налегна ме необяснима меланхолия — може би съзнавах, че съм твърде щастлив, но това няма да трае вечно. Мислех си, че навярно щеше да е последното ми лято на остров Луис — тогава не подозирах, че предстои да се върна само веднъж, и то за погребение. Взех нова кутийка бира и тръгнах да бродя край брега, като гледах озарените лица, които се смееха се, пиеха и пушеха. Сега към мириса на дим и прегоряла мазнина се бе прибавил и натрапчивият сладникав аромат на марихуана. Тук, далеч от всякакви населени места, звездите се открояваха ясно и аз ги съзерцавах в захлас. Понякога, щом погледнеш небето, ти се струва, че всичко се върти около теб, а в други моменти се чувстваш безкрайно малък. Онази нощ аз се чувствах като най-микроскопичната прашинка в историята на безкрайността.

— Ей, Фин! — чух някой да вика името ми откъм най-близкия огън. Обърнах се и видях Доналд, прегърнал през кръста някакво момиче. Повечето от компанията също се бяха разделили по двойки. — Какво се мотаеш сам в тъмното? Ела, седни при нас.

Ако трябваше да съм честен, предпочитах да не го правя — тъкмо се опивах от меланхолията, наслаждавах се на своята самота. Но не исках да бъда груб, затова пристъпих в кръга от светлина. Доналд спря да се лигави със своето момиче едва когато се озовах пред него, и тогава видях, че това всъщност е Маршели. През тялото ми подобно на електрически ток премина импулс на ревност. Усетих как по лицето ми плъзва червенина, но за щастие, огънят я прикри.

— Виж ти — усмихна се с израз на хладно превъзходство Маршели. — И това ако не е нашият воайор.

— Воайор? — учуди се Доналд.

Сигурно бе единственият на острова, пропуснал историята. Навярно по онова време бе ходил някъде из континента да купува червеното си пежо. Маршели му я разказа, макар и не точно по начина, по който бих го направил аз, и той се смя толкова много, че се уплаших да не се задави.

— Човече, това е велико — рече, щом успя да си поеме дъх. — Хайде сядай, за бога. Дръпни един джойнт и се отпусни.

Настаних се при тях, но отказах джойнта.

— Благодаря, ще остана само на бира.

— Девственик откъм дрога, а? — наклони закачливо глава Доналд.

— Девственик откъм всичко, мен ако питаш — вметна Маршели.

За сетен път бях благодарен на огъня, замаскирал пламналите ми бузи.

— Нищо подобно — отвърнах.

Но всъщност той бе прав. Както и тя.

— Значи, все пак ще запалиш?

— Защо не — свих рамене.

И продължих да отпивам от бирата, докато го наблюдавах как внимателно свива онова, което в наши дни наричат „петичка“. Той съедини четири цигарени хартийки, поръси по дължината им тютюн, сетне добави трошиците смолист канабис. В единия край постави свито на тръбичка картонче, загърна всичко това на дълга цигара и я наплюнчи с език, за да я залепи. Накрая усука хартията на върха на цигарата и я запали. Всмукна дълбоко и я подаде на Маршели, задържайки дима в дробовете си. Едва след като и тя дръпна, той издиша огромен облак, който бавно се разнесе в нощта. Ефектът се прояви почти незабавно — върху чертите му подобно на саван се спусна безметежен покой. После Маршели подаде джойнта на мен, още мокър от слюнката й. Бях припалвал по някоя и друга цигара, затова се надявах да не се изложа. Но не очаквах, че димът ще е толкова горещ, и избухнах в неконтролируем пристъп на кашлица. Когато се посъвзех, видях, че двамата ме гледат с разбиращи усмивки.

— Нещо се задавих — казах.

— Тогава най-добре дръпни още веднъж — отвърна Доналд и аз нямах друг избор, освен да се подчиня.

Този път успях да задържа пушека десетина секунди и да подам джойнта обратно към приятеля ми, преди бавно да издишам. Нямаше откъде да знам, че кикотенето все пак ще ме издаде като начинаещ. Прекарах следващия четвърт час, кискайки се на всичко и всички. Нещата ми се виждаха неописуемо забавни. Всеки поглед, всяка реплика ме караха да се превивам от смях. Доналд и Маршели ме наблюдаваха с лежерната невъзмутимост на опитни пушачи, докато най-сетне не се укротих. Когато приключихме и с втория джойнт, вече се чувствах извисен и отпуснат, взиращ се в пламъците и откриващ там отговорите на вечните житейски въпроси. Отговори, неуловими като самите пламъци, които никога не са там, щом отвориш очи на другата сутрин.

Смътно долових, че някой вика откъм плажа. Доналд стана и отиде нататък, а когато се огледах, видях, че по-голямата част от компанията също го е последвала. Край огъня бяхме останали само аз и Маршели. Не достатъчно близо, за да се докосваме, но тя ме гледаше с много особено изражение.

— Ела тук — потупа пясъка до себе си. Извъртях се и като послушно кученце запълних със задника си ямката, оставена от дланта й. Сега бедрото ми опираше в нейното и можех да усетя горещината на тялото й. — Ти си абсолютно копеле, знаеш ли? — Но гласът й бе мек и ласкав, а и аз го знаех, разбира се, затова не посмях да й противореча. — Открадна ми сърцето, когато още бях твърде малка и нищо не разбирах, а после ме заряза и унижи. — Опитах да се усмихна, но съм сигурен, че се е получила само някаква ужасна гримаса. Тя ме погледна право в очите и поклати глава. — Направо се чудя защо още имам такива чувства към теб.

— Какви чувства?

Тя се приведе и със същата ръка, с която преди ме бе зашлевила, обърна лицето ми към своето и ме целуна. Дълга мека целувка с език, от която през тялото ми преминаха тръпки, а кръвта нахлу в слабините ми.

— Ето такива чувства. — После се изправи и добави: — Ела, да вървим.

Тръгнахме ръка за ръка сред огньовете. Покрай нас мъгляво се мяркаха лица, мелодиите на музиката преливаха една в друга, носеха се тихи мърморещи гласове, примесени с откъслечни изблици смях. Сетивата ми бяха с изострена чувствителност към всичко наоколо — шума на морето, кадифената чернота на нощта, близостта на звездите, подобни на нажежени до бяло топлийки, към които можеше да се протегнеш и да убодеш пръста си. Също към топлия допир на дланта на Маршели в моята, мекотата на нейната кожа, когато час по час спирахме, за да се целуваме, пружиниращия допир на гърдите й, напрежението в моя набъбващ пенис, притиснат в корема й. В един момент усетих как се пресяга и го обхваща с ръка през дънките.

Когато влязохме в основното помещение на постройката, то бе празно, а утъпканият пръстен под — осеян с изпити кутийки от бира и струпани торби за смет, пълни с останки от барбекюто. Маршели, която явно знаеше къде отива, ме поведе към някаква врата в дъното. Тъкмо стигнахме пред нея, когато тя се отвори и отвътре излязоха момче и момиче, не много по-големи от нас. Те ни подминаха с кикот, без да ни обърнат никакво внимание. Задната стаичка бе много по-тясна, осветена от наредени покрай стените запалени свещи. Въздухът бе спарен, изпълнен с мирис на марихуана, горящ восък и човешки тела. Подът бе покрит с платнище, а върху него имаше туристически постелки, възглавници и спални чували с разтворени ципове, разстлани като одеяла.

Маршели приклекна върху една от постелките и ме придърпа да седна до нея. Едва бях докоснал пода, когато ме бутна по гръб и се претърколи върху мен, целувайки ме с необузданост, каквато никога не бях изпитвал. После ме възседна, свали блузката през главата си и онези прекрасни гърди с розови муцунки, които бях видял на плажа, се люшнаха на воля. Обхванах с длани нежната им твърдост и усетих как зърната им се втвърдяват. Тя се пресегна и свали ципа на дънките ми, освобождавайки ме от техния плен. В този момент през вцепенението, предизвикано от дрогата, усетих леко бодване на страх.

— Маршели, ти беше права — прошепнах.

— За кое?

— Никога не съм го правил. — Признание, което надали би излязло от мен в хладната светлина на деня.

— Не се тревожи — засмя се тя. — Аз съм го правила.

Изпълнен с внезапно негодувание, се повдигнах на лакът.

— С кого?

— Не е твоя работа.

— С Артър ли?

По някаква причина за мен бе от изключителна важност да не е бил Артър.

Тя въздъхна.

— Не. Ако наистина трябва да знаеш, беше Доналд.

Изпитах едновременно изненада и облекчение. А също объркване. Предполагам, че бирата, дрогата и всичко останало от онази нощ се бе съчетало, за да ме лиши от обичайните емоции. Дори от ревността. И аз се отдадох на по-големия опит на Маршели. Не помня много за онзи първи път, освен че свърши много бързо. Но както се оказа, до края на лятото щяхме да имаме още куп възможности да се усъвършенстваме.

После, докато навличахме неловко дрехите си, вратата внезапно се отвори и на прага се показа ухиленият Доналд, с по едно момиче под всяка мишница.

— Хайде, за бога, докога ще се мотаете вие двамата? Навън чака цяла опашка.