Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (54)

Петдесет и трета глава

Слязоха заедно в дневната. В камината имаше подпалки и навити на рула вестници, Шарлот драсна клечка кибрит и огънят се разгоря. След като запали две от настолните лампи, седна на дивана пред камината. Чарлс дойде при нея с две чаши скоч и вода.

Подаде й едната и седна на фотьойл срещу нея. Когато Шарлот го погледна изненадано, обясни:

— Искам да те гледам и да ти се любувам. Нима нямам право да ти се възхищавам?

Чукнаха се и двамата едновременно си казаха „наздраве“.

Чарлс се облегна и се замисли. Най-накрая наруши мълчанието:

— Бих искал да ти кажа нещо, но е свързано с Фелисити. Нали нямаш нищо против, ако говоря за нея?

— Нямам абсолютно нищо против.

— Първо искам да бъдеш съвсем наясно. Знам, че в Кавендън се шушука за отсъствието на Фелисити; в случай че не си се досетила, тя ме напусна.

— Така си и мислех. Е, в края на краищата. Когато не се върна, а само идваше на случайни кратки визити, осъзнах, че сигурно сте разделени. Но защо те напусна? Ще ми кажеш ли?

— Разбира се. Фелисити заяви, че е загубила интерес към мен, и най-вече в интимно отношение. Не можела повече да споделя леглото си с мен и бракът ни бил приключил.

— Точно тези думи ли използва?

— Дословно. Освен това беше изключително безцеремонна и много, много студена. Разбрах, че няма никакви чувства към мен, освен може би презрение. Бях абсолютно зашеметен. Изпаднах в шок и само се взирах в нея поразен.

Шарлот го загледа и ужасена поклати глава.

— Не разбирам. Как изобщо е възможно жена да те напусне?

Той се разсмя.

— Предубедена си, скъпа моя. Мисля, че особено много ме заболя, понеже най-безчувствено ми го съобщи точно в деня, когато едва не отвлякоха Дулси. Исках само да спя при нея, да поговорим за тежкия инцидент, да споделим какво си мислим. Щом започна кратката си реч, останах изненадан, след което разбрах, че е стигнала до момент в живота си, когато не може повече да ме понася. Замина на сутринта и почти не идва, както знаеш.

— Боже мой, за мен е мъчително да слушам — отговори възбудено Шарлот. Колко ли е страдал, колко ли унизен се е чувствал. Самочувствието му като мъж е било смазано. Все повече се ядосваше на Фелисити, но се сдържаше. Никога не би казала лоша дума за неговата съпруга. Независимо от обстоятелствата беше опасно да се намесва.

— Когато й напомних, че съм още млад мъж, само на четирийсет и пет, и я попитах какво се очаква от мен, в смисъл как да живея, тя ми отвърна, че съм свободен като птичка.

Чарлс се подсмихна и погледна многозначително Шарлот.

Тя каза през смях:

— Много съм щастлива, че долетя в моето гнездо, Чарлс Ингам. Много, много съм щастлива.

— Нали в Кавендън всички знаят, че именно моята съпруга ме е напуснала? Прав ли съм? — попита той, вдигайки вежда.

— Естествено. Тя отлетя на лунна светлина, т.е. тихомълком, както се изразяват в Йоркшир. Както и да е, ти си шестият граф на Мобри, не го забравяй.

— Не го забравям, но какво всъщност имаш предвид? — озадачи се той.

— Че наистина те обичат тук, в това имение, възхищават ти се, и гледат на теб с голямо уважение. Ти си техният морален компас. С други думи, селяните и прислугата винаги ще те поддържат, Чарлс.

— Исках да знаеш, че не съм изневерявал на жена си, че тя ме напусна.

Прозрачните очи на Шарлот просветнаха насмешливо и тя отбеляза:

— Не беше длъжен да ми го казваш, Чарли. Особено след като преди малко подхвърли, че съм интелигентна жена.

— Знам, но имам свои морални принципи, не ги нарушавам и никога не съм имал любовница. Но ти го знаеш, след като Суонови всичко знаят.

Шарлот изпи голяма глътка скоч, съзнавайки ясно, че гордостта на Чарлс Ингам е била жестоко потъпкана от съпругата му, от която имаше шест деца. И макар и да беше убедена, че това не е истина, каза:

— Може би прекомерната й умора е изиграла роля.

— Но това няма нищо общо. Позамислих се върху това предположение. Дафни също. Фелисити стана изключително странна след раждането на Дулси.

Навън светлината се промени. Започна да се здрачава. Шарлот стана, отиде до френската врата и спусна пердетата, после закри и останалите прозорци. През цялото време трескаво размишляваше и се питаше дали да му каже. Седеше в своята дневна с мъж, когото познаваше от дете и който всъщност й беше скъп приятел. Цял живот беше живяла редом с него. И днес следобед станаха любовници. Беше ли длъжна пред него? Беше ли длъжна да му каже истината? Единствената причина да не му каже досега, беше, понеже се страхуваше, че ще го наскърби. Напоследък достатъчно преживя.

Когато се върна до камината, той подметна:

— Какво става?

— Не разбирам защо питаш.

— Суетиш се около тези пердета. Какво криеш от мен, Чарли?

Тя поклати глава, тъй като не можеше да го лъже, и си наля скоч.

— Знам, че има друг мъж. Знам, че Фелисити има друг мъж в живота си, за да съм точен — съобщи той без колебание.

— Как разбра?

— Лавиния ми каза преди около шест месеца. Макар че и аз подозирах. Обикновено има друг мъж, когато една жена напуска съпруга си така както Фелисити, без да помисли за децата си, да не говорим за съпруга й. Сексът сам по себе си е мощен афродизиак, особено когато мъжът е десет години по-млад. Когато напуснал жена си и болницата в Харогейт и отворил частна клиника на Харли Стрийт, тя го последва в Лондон.

— Лавиния как е научила?

— Видяла ги е заедно, пък и в Лондон плъзнали клюки. Както току-що казах, той е десет години по-млад от нея и връзката им продължава от дълго време, всъщност откакто Дулси стана на година. — Наведе се към Шарлот, сложи ръка на коляното й и ясните му сини очи потънаха в нейните. — Но ти знаеш, нали, скъпа?

— Не знаех, че е постъпила така безцеремонно, че е говорила толкова студено, или точно какво е казала. Знам само, че има друг мъж в живота на графинята и че е хирург.

— Кой друг знае?

— Уолтър и Алис, само те. На мен Уолтър ми каза.

— О, боже, моят камериер знае всичко за сексуалния живот на съпругата ми! — възкликна той и поклати глава. — Кой друг?

Чувстваше, че е ядосан, и обясни:

— Олив Уилсън е казала на Уолтър, Чарлс, когато дойде да вземе дрехите на графинята. Преди около шест месеца.

— Да беше ми казал, наистина — промърмори той.

— Има граници, които никога не прекрачваме, и ние Суонови уважаваме това правило.

— Може да се любим, Суон и Ингам, и го правим от поколения, доколкото разбирам. Обаче не можем да споделяме, така ли?

Шарлот кимна.

— Предполагам, но не аз съм измислила правилата.

Стана, отиде до него, коленичи и се загледа в лицето му.

Беше много красив мъж, а за нея направо неотразим. Лицето му издаваше нежност, чертите му бяха изящни и класически. Беше възпитан, мил и внимателен, и тя никога не беше чувала лоша дума за него. Каза му го и добави:

— Уолтър не знаеше как да постъпи, Чарлс. Обясни го на мен. Няколко пъти едва не ти е казал, но загубвал смелост. Никой от нас не иска да те наранява.

Чарлс я целуна леко.

— Не се сърдя на Уолтър. Надявам се, че знаеш. Всъщност не си спомням някой Ингам да се е сърдил на някой Суон. Друго какво е съобщила Уилсън? Ще ми кажеш ли?

— Да, ще ти кажа. Не й харесва и всъщност никак не е доволна, че работи още при Нейно благородие. Но има нужда от доходи, знаеш?

Остави нещата така, понеже не искаше да повтаря неприятните подробности, които Уилсън беше споделила с Уолтър.

Той само кимна и попита:

— Ще ми разрешиш ли да остана за вечеря? Може ли?

— Да, но какво ще си помисли Хенсън, ако не се върнеш вкъщи за вечеря?

— Не зная и не ме интересува. Но ще се обадя по телефона и ще съобщя, че ще вечерям с теб. Само да знае къде съм, ако има нужда от мен.

Шарлот усети, че докато коленичи до него и го гледа влюбено, той едва се сдържа да не избухне в смях, и после изведнъж се запревива, тя също се разсмя, понеже смехът му беше ужасно заразителен.

Когато се успокоиха, тя попита съвсем сериозно:

— Защо се разсмя така неудържимо?

— Защото съм на четирийсет и седем години. Шестият граф на Мобри съм, а ти ме питаш как ще обясня на иконома къде съм. Вече не съм онзи десетгодишен ученик, когото командваше.

— Никога не съм те командвала. Само си помислих, че трябва да бъдем дискретни, иначе ще плъзнат клюки.

— О, по дяволите, клюките! — възкликна, грабна я в прегръдките си и прошепна в разпиляната й коса:

— Извинявай. Знам, че не обичаш да ругая.

— Ругай пред мен, колкото си искаш.

— Ще поръчам на Хенсън, ако ме потърси някой, да казва само, че отсъствам. Няма да споменавам, че съм тук. Той е мой човек и ми е абсолютно предан.

— И Уолтър ти е предан, Чарлс. Не му се сърди.

— Не му се сърдя, не ставай глупава. — Той въздъхна. — Имам някои лоши новини, Чарли. Всички годни за военна служба мъже ще бъдат задължително мобилизирани.

Разказа й в детайли за новия указ на парламента, приет през вчерашния ден.

— Ти не подлежиш на мобилизация, нали? — разтревожи се тя не на шега.

Той я погледна и отговори тихо:

— Твърде стар съм и имам нарушено зрение.

— Според мен не си твърде стар и очите ти са прекрасни. Олекна ми, че няма да заминеш на фронта.

— Много от селяните и работниците в имението ще заминат — отбеляза с мрачен тон.

И те наистина заминаха вкупом на война.