Оливър Боудън
Подземен свят (9)

9.

В нощта, когато срещна Маги, Призрака се прибираше в подземния си дом. Както винаги мина край църквата Мерилбоун и погледна към надгробния камък, но вниманието му привлече шумотевица в двора.

Беше тъмно, разбира се — оттогава бе изтекла почти цяла година и дните бяха къси както сега — и студено. Нощ, неподходяща да се помайваш в тъмни църковни дворове без сериозно основание.

А в подобна нощ никой няма работа в тъмни църковни дворове. Поне никой с добри намерения.

И разбира се, долитащите звуци подсказваха злонамереност.

Призрака спря на алеята до ниската църковна ограда. Ослуша се. И реши, че по скалата на прегрешенията със сравнително безобидните простъпки в единия край (тайна оргия например — доброволна сделка между уличница и клиент) чува нещо от другия край. Долови мъжки гласове и веднага разбра, че злосторниците са петима — смееха се и се поощряваха взаимно. Ботуши думкаха глухо и причиняваха болка — предназначение, каквото майсторът им не си беше представял. Но най-силно отекваха женските стенания. Измъчваха жена.

Имаше и други минувачи, разбира се, които сигурно също чуваха кънтящите удари, женските писъци и молбите за милост, но само Призрака спря. Не биваше. Задачата му бе да се слива с обстановката на всяка цена. Той спря обаче, защото бе асасин — все още асасин — обучен от Арбаз Мир и Итън Фрай да отстоява ценностите на Братството.

И нямаше как да остане безучастен при вида на петима мъже, биещи жена. Прескочи ниската каменна ограда и навлезе в мрака. Шумотевицата не стихваше. Разюздано бръщолевене на пияни мъже. Съдейки по произношението, двамина бяха джентълмени, другите трима — от неопределима социална прослойка.

Зърна сияние на фенери и в сянката на внушителната църковна стена различи двама добре облечени мъже и тяло на земята.

— Какво ще кажете за това? — единият я прекрачи и я зашлеви по лицето; вторият се засмя и отпи от плоско шише.

С гръб към джентълмените и жената стояха трима по-едри мъже с бомбета. Телохранители. Изопнаха рамене, забелязали Призрака да приближава към тях, заобикаляйки гробовете. Арбаз и Итън биха препоръчали да се прокрадне безшумно — така би убил двама, преди да успеят да реагират. Видяното обаче събуди у него първичен гняв и желание да въздаде справедливост и той предпочете открития сблъсък. Искаше да отмъсти и отмъщението да е показно.

— Върви си по пътя, момче — каза единият телохранител, скръстил ръце. — Тук няма нищо за гледане.

Другарите му се размърдаха. Дланите на първия потънаха дълбоко в джобовете на палтото му, а на другия изчезнаха зад гърба.

— Пуснете жената — каза Призрака.

Джентълмените прекратиха играта и се изправиха над безпомощното, разранено тяло на жената. Тя простена и от болка, и от облекчение и се претърколи настрани. Полите й бяха усукани около краката, кръв покриваше лицето й под сплъстената коса. Нещастно, окаяно създание на около шейсет.

— Махнете се от нея — заповяда Призрака.

Единият франт се изкикоти и подаде шишето на другия, който засмука гърлото и загълта с разискрени от удоволствие очи. И двамата изглеждаха така, сякаш очакват началото на забавен спектакъл. Сам срещу петима, Призрака се надяваше да не ги разочарова.

Надяваше се, че благородният му стремеж да въдвори справедливост не го е подвел да отхапе по-голям залък, отколкото може да сдъвче.

Първият телохранител вирна брадичка и заговори отново. Думите му падаха като камъни в притихналия двор:

— Върви си, момче, преди ние да те подкараме!

Призрака го погледна изпитателно. Обходи с поглед и другарите му.

— Ще си тръгна, когато оставите жената на мира.

— Е, това…

— И след като накажа двамата побойници.

Телохранителите му избухнаха в смях, но водачът им вдигна ръка и ги смълча.

— Няма начин, момче, защото виждаш ли тези джентълмени? Те ни плащат щедро, за да не падне и косъм от главата им, когато се разхождат из по-съмнителните места във великата ни столица, ако ме разбираш. За да ги пипнеш, трябва да се разправиш с нас. Как ти се струва? Не става, нали?

Зад него изтупаните гуляйджии се разкикотиха пак, подавайки си шишето. Наслаждаваха се на аперитива преди основното ястие. Бяха слаби и пияни и Призрака знаеше, че ще ги надвие с ръка, завързана зад гърба, но…

Първо телохранителите. Палтото на номер три бе разкопчано, дланите му продължаваха да се крият зад гърба. Носеше или револвер, или къса сабя, препасана над хълбока му. Изглеждаше опасен, но и прекалено спокоен и самоуверен.

Същото важеше за номер две. Палтото му до глезените бе закопчано и макар лявата му ръка да помръдваше в джоба, дясната стоеше неподвижна, стиснала вероятно палка или нож.

Добре. Палтото щеше да му пречи при близък бой и несъзнателно издаваше откъде ще се появи оръжието му. По тези две причини Призрака реши да нападне първо него — най-лесната плячка, а и му трябваше оръжие. Надяваше се да е нож.

Номер едно беше по-умен. Не мислеше, че самотен боец би се изправил срещу петима без сериозно основание. Ръцете му останаха скръстени пред гърдите — носеше кобур през рамото вероятно? — ала очите му обходиха далечината зад Призрака, търсейки невидими подкрепления.

Не видя нищо и погледна към Призрака още по-заинтригувано и подозрително. За разлика от нехайните си другари явно се досети, че индийското момче разчита на някакво предимство и видът му несъмнено подвежда. Номер едно имаше остър ум. С него щеше да се затрудни.

Призрака приключи с огледа. Прииска му се да държи кукри в едната си ръка, а на китката на другата да е закопчано скритото му острие. Тогава изходът от битката щеше да е ясен. Нещо повече — тя вече щеше да е приключила. Все пак той беше сигурен, че и така ще излезе победител. Няколко фактора бяха на негова страна — враговете му го подценяваха; погнусата и гневът го мотивираха; бе добре обучен, пъргав и бърз и бе преценил отлично разстоянието, обстановката и противниците си.

Накрая дойде моментът за последното предимство. Номер едно подхвана:

— Давам ти последен шанс, момко…

В същия миг Призрака се възнагради с предимството на изненадата.

И нападна.

Номер две още бърникаше из джобовете си, когато челото на Призрака го халоса по носа. Ударът — „мръсен номер“, неодобряван от Арбаз, но любим на Итън — причиняваше силна болка, незабавна и значителна загуба на кръв, плюс временна слепота и дезориентация. Номер две нямаше да вземе участие в първите критични моменти от схватката. Бе извън строя и не реагира, когато Призрака се завъртя, заби лакът в корема му и бръкна в джоба му, където напипа… проклятие… палка.

Поне тежеше достатъчно. Измъкна черната кожена палка изпод палтото на обезвредения телохранител, замахна в другата посока и я стовари с всички сили — тоест адски силно — върху слепоочието на номер две, като едва не му отнесе темето.

Преди да излезе от играта, номер две бе пъхнал длан под палтото си, но така и не смогна да я извади оттам и да покаже на Призрака какво крие вътре. Залитна настрани със зейнала уста като риба на сухо. Металните топчета в палката бяха отворили процеп над ухото му и от него вече течеше кръв. Вероятно щеше да оцелее, но с увреден мозък, и да прекара остатъка от живота си в инвалиден стол, хранейки се с каши и лишен от способността да размишлява как нищо и никакво момче го е надвило толкова лесно. Призрака пристъпи напред, нанесе два удара по гърлото му и докато номер две се сгъваше одве и падаше, се завъртя рязко към номер едно.

Целият епизод приключи за време, необходимо да се извади сабя — точно каквото бе направил номер едно. Между тях се клатушкаше номер две, зашеметен, но на крака. За да не прахосва набраната инерция, Призрака замахна отново с палката и го перна по челюстта — не с всичка сила, но достатъчно да я натроши. Без да губи нито миг, кракът му се стрелна напред, прекърши коленете на замаяния телохранител и го просна на земята. Този едва ли щеше да проходи и малцина щяха да разбират какво говори, след като счупената му челюст зарасне.

Със същото движение Призрака вдигна другия си крак и ритна фенер в лицето на номер едно, който се надяваше да използва паузата в своя полза. Телохранителят отблъсна фенера с вик на изненада и яд, че ходът му е провален, и даде на Призрака ценна възможност да се съвземе.

Той приклекна леко да възстанови равновесието си, отдръпна се от близката надгробна плоча, за да не му препречва пътя, и премести палката от едната си ръка в другата. Докато я прехвърли обратно, телохранителят се опомни, вдигна сабя и застана между Призрака и богаташите, които му плащаха да ги защитава.

— Бягайте, господа — подвикна им през рамо.

Без да чакат втора подкана, гуляйджиите си плюха на петите и се запрепъваха през гробището. Блъскайки се в надгробните плочи, изчезнаха шумно в мрака. На плочника зад тях остана да лежи шишето с пиячка.

Призрака сви устни. Не биваше да ги оставя да се измъкнат.

— Не е нужно да умираш за такива като тях — каза на телохранителя, който се изкикоти тихо.

— Грешиш, приятелю — отвърна той. — По целия свят такива като мен правят точно това — умират за такива като тях.

Макар и млад, Призрака знаеше как работи системата. Богатите си купуваха чинове, за да се издигат бързо в редиците на британската армия и съответно да не участват в най-кървавите сражения и да се радват на възможно повече удобства.

— Не е необходимо да е така — каза той.

— Напротив, момче. Ще разбереш, когато помъдрееш и натрупаш опит в светските дела, а не само в боя… където, бога ми, наистина те бива…

Призрака поклати глава. Губеха време.

— Както и да е, сър. Така или иначе нямам зъб на теб, а на онези, на които служиш.

— Не мога, момче — отвърна тъжно телохранителят. — Не мога да те пусна.

Вдигнал сабята, той бе насочил върха й право към противника. Изглеждаше непоклатим, но Призрака съзря позната искрица в очите му. Изражение на мъж, разбрал, че е победен, и от надвисналата гибел го дели „кога“, а не „дали“.

— Нямаш избор — каза Призрака, вече хвърлил се в атака.

Телохранителят видя единствено мъгляв трептеж, сякаш нощта се раздвижва, за да вмести светкавичната бързина на асасина.

Призрака не бе допуснал, разбира се, грешката да подцени врага. Предвиди какъв ще е ответният удар, а също и какво нападение очаква телохранителят. Заблуди го с лъжлив скок на една страна, после мигом смени посоката, усещайки как тялото му се подчинява, податливо като вода. Оттласквайки се от надгробен камък, налетя срещу противника от ненадейна височина и ъгъл.

Твърде ловко, твърде бързо и твърде изкусно за телохранителя. Обучен несъмнено в английската армия, по природа жилав като стар ботуш и доукрепнал в десетки битки отвъд океана, той все пак не можеше да се равнява с Призрака. Никак. Палката, лепкава от кръвта на последната жертва на асасина, се стовари върху темето му. С увиснала челюст и подбелени очи той се строполи в несвяст на земята.

След близо час щеше да се събуди с набъбнала глава, но иначе невредим, за да може да отговори на въпросите как той и тримата му обветрени в битки другари са се оставили да ги победи едно нищо и никакво момче.

Сега обаче бе извън играта, в блажено безсъзнание.

Междувременно Призрака прескочи надгробен камък и приближи до жената, която се повдигна на лакти и се взря в него със смесица от страх, благоговение и признателност.

— Мътните го взели, синко, демон ли си, що ли?

— Върви — каза й той. — Махай се оттук, преди приятелят ни да се свести.

Обърна се, взе сабята на телохранителя и хукна след двамата търсачи на удоволствия. Насиненото, окървавено и подуто лице на жената се мержелееше пред очите му и го тласкаше напред, разпалвайки гнева му.

Лесно ги настигна. Те бяха пияни, шумни и бавни. След мимолетния уплах навярно си вдъхваха увереност, че телохранителите им ще се разправят с младия натрапник. Бяха самонадеяни, защото на хора като тях тревогите са им чужди. Наемат други да вършат мръсната им работа; имат слуги и лакеи да се тревожат вместо тях.

И да, Призрака ги настигна бързо и налетя върху онзи, който се влачеше по-назад. Събори го, обърна го по гръб и го възседна. Вдигна сабята да нанесе смъртоносния удар и впрегна целия си гняв, за да си спомни, че този мъж — същият този мъж — неотдавна се смееше, ритайки беззащитна жена.