Оливър Боудън
Подземен свят (83)

83.

Хенри взе решение. Реши да напусне този живот. Да напусне асасините и Иви, за които беше бреме. Цял живот се опитваше да избяга от истината, че е негоден за асасин. Като затворник в църквата „Свети Павел“ Хенри бе разбрал от ясно по-ясно, че бере горчивите плодове на заблудата.

Отнесен в спомени, той затвори магазина и изключи лампите, оттегляйки се в работния си кабинет отзад. Заслуша се в тиктакането на часовниците и се замисли какво ли прави сега Иви. С Джейкъб сигурно бяха пристигнали в двореца на кралицата. Когато се върнеха, мисията щеше да е приключила. Независимо от резултата — победа или загуба — битката щеше да е свършила. Щеше да започне възходът на асасините и залезът на тамплиерите в Лондон или асасините щяха пак да се оттеглят, да се прегрупират, да тънат в размишления.

А Хенри? Седна зад писалището, отрупано с документите, ръкописите, картите и чертежите, които с Иви бяха разглеждали отново и отново. Скри лице в длани и си спомни детството и годините, когато се наричаше Призрака. Живот, пълен със заблуди, рухнали мечти и неуспехи.

И преди беше обмислял да напусне Братството. Не може да загърбиш вярата си — така си каза тогава.

Да, реши сега. Може.

Придърпа празен лист към себе си и взе перото и мастилницата.

„Скъпа Иви“, написа.

В същия момент чу звук откъм външната врата. Звукът се повтори. Някой чукаше.

Хенри се изправи, пресегна се към острието си и го закопча върху китката си, вървейки към завесата. Босите му крака прекосиха безшумно магазина. Тръсна ръкав да скрие оръжието и надникна през стъклото. Видя фигура и веднага я позна.

Отвори вратата, подаде глава, огледа оживената уайтчапълска улица и се отдръпна, подканвайки госта си да влезе.

— Въоръжен си — отбеляза вместо поздрав Джордж Уестхаус. Опитни очи.

— Притиснали сме тамплиерите в ъгъла. Нали знаеш какво правят плъховете, когато ги притиснеш в ъгъла?

— Нападат магазинери? — предположи Джордж.

Хенри се опита да се усмихне, но усмивките не му бяха стихията и разбира се, мускулите на лицето му отказаха да се подчинят. Той пусна резетата, обърна се и поведе Джордж между отрупаните с вещи етажерки. Щом влязоха в кабинета, отмести писмото настрани и посочи на Джордж стола, където неотдавна бе седяла Иви Фрай.

Джордж остави върху писалището кожената торбичка, която носеше.

— Ще ме информираш ли как вървят нещата в града? — попита.

Хенри му разказа как с помощта на шпионската му мрежа Джейкъб е организирал бандите в Ийст Енд и после е осъществил серия от операции срещу тамплиерите, отслабвайки значително позициите им; как двамата с Иви са открили вероятното скривалище на Плаща; как Иви и Джейкъб в момента са на дворцовия бал и търсят тайника, където е артефактът.

При споменаването на артефакта Джордж повдигна вежди.

Да, помисли си Хенри, още проклети дрънкулки. Още смърт в името на джунджурии.

— Открил си ентусиазиран сътрудник в лицето на Иви Фрай, нали?

— Търсехме райската частица по различни причини — уточни Хенри. — Тя искаше да види силата й. Да стане свидетел на могъществото на Първата цивилизация. Аз вече го бях виждал. Исках да се уверя, че тази сила никога няма да попадне в ръцете на тамплиерите.

— Търсехме… — повтори Джордж.

— Моля?

— Използваш минало време. Защо?

— Защото вярвам на близнаците. Дори Иви да не успее да открие Плаща, Джейкъб със сигурност ще обезвреди Крофърд Старик. И в двата случая райската частица ще остане в безопасност.

— И това е всичко, така ли? — Джордж посочи писмото до Иви. — Няма друго?

Хенри го погледна.

— Да. Друго няма.

Джордж кимна мъдро.

— Добре тогава. Много добре. Защото както ти казваше Итън и както казваше майка ти, асасините се нуждаят от аналитични умове не по-малко, отколкото от воини.

Хенри сведе глава.

— Истинският асасин трябва да притежава и находчив ум, и воинска смелост.

— Не, не — поклати глава Джордж. — Не описваш човек, а машина. Нашата организация — всяка организация — се нуждае от съвест, Хенри. Понякога не го осъзнаваме навреме, но тя е жизненоважна. Каквото и да правиш, Хенри, искам да не го забравяш.

Хенри кимна.

— Е, след като разяснихме този въпрос, да преминем на следващия…

Джордж отвори кесията, извади книга с кожена подвързия и я плъзна към Хенри.

— Иви ми писа за нея. Смътно си спомняла, че я е виждала в библиотеката на баща си. Възможно е да съдържа информация за артефакта, който търсите.

Хенри смръщи вежди и Джордж сви рамене.

— Да, знаех за Плаща. Исках просто да чуя всичко от първоизточника. Така де… от още един първоизточник.

Заинтригуван, Хенри придърпа книгата, отвори я и веднага усети как го обзема познато въодушевление. Книгата съдържаше разкази на очевидци — подробности за битки и убийства, за съкровища, изгубвани и намирани през ранните години на английското Братство.

Дали Иви бе попаднала на сведения за Плаща? Нещо, което навремето не й е проговорило, но сега е добило смисъл?

Джордж наблюдаваше Хенри с усмивка.

— Доста порових, докато намеря книгата — каза той. — Надявам се да е полезна. — Изправи се да си върви. — Оставям те да я прочетеш на спокойствие. Справи се чудесно, Хенри. Майка ти и баща ти ще се гордеят с теб. Итън би се гордял.

Хенри заключи след Джордж и се върна при книгата. Знаеха, че Плащът може би обещава вечен живот, а Иви предполагаше, че притежава целебна сила.

Тя обаче бе убедена, че артефактът има и по-могъща, вероятно по-тъмна сила. Любопитството й бе пробудило спомен; споменът я беше довел до тази книга.

Хенри я прелисти бързо, предчувствайки какво ще открие. Най-сетне стигна до разказ за плащ — мъгляво написан, но все пак потвърждаващ факта, че той наистина дарява вечен живот на онзи, който го носи.

Споменаваше се обаче и друго. Обратната страна на монетата — недостатък или може би предимство за някои. Плащът черпеше енергия от всеки, който го докосне.

В заключение пишеше, че за Плаща не се знае нищо друго, а информацията, описана в книгата, може би е слух или измислица. Въпреки това Хенри се замисли за Иви — как влиза в тайника, без да знае каква е истинската сила на Плаща.