Оливър Боудън
Подземен свят (8)

8.

През нощта, когато срещна Маги, Призрака се прибираше вкъщи — ако нишата в тунела може да се нарече „дом“ — по обичайния маршрут. Понякога, докато вървеше, си позволяваше мислено да се върне в истинския си дом — Амритсар в Индия, където бе отраснал.

Помнеше как като дете и юноша се разхождаше в двора на родната си къща, а после из кварталите на родния си град. Паметта често се заиграва с нас, като представя преживяното в по-добра или по-лоша светлина, и Призрака съзнаваше отлично коварството й. Разбираше колко е опасно да идеализира детството си. Все пак лесно би могъл да забрави, че Амритсар, за разлика от Лондон, още няма канализация и всъщност рядко ухае на жасмин и билки както в ярките му спомени. Лесно би забравил, че улиците, обрамчени от високи огради, приютяваха съмнителни персони, както навсякъде в Индия. Вероятно слънцето не къпеше града в златна светлина денем и нощем, стопляйки камъните, озарявайки фонтаните и рисувайки усмивки по лицата на хората.

Вероятно не. Но това помнеше и честно казано, такава картина предпочиташе да си представя. Спомените го сгряваха нощем в тунела.

Рожденото му име бе Джаядип Мир. Както всички момчета издигаше в култ баща си Арбаз Мир. Майка му казваше, че баща му ухае като пустинята и Призрака си го спомняше точно така. От най-крехка възраст Арбаз повтаряше на Джаядип, че го очаква бляскаво бъдеще и някой ден ще стане прославен асасин. Описваше му идни дни, които звучаха и вълнуващи, и неизбежни. В уютния дом на любящите си родители Джаядип отрасна, изпълнен с увереност.

Арбаз обичаше да разказва истории толкова, колкото Джаядип обичаше да ги слуша, а най-любима му бе историята как се срещнали майка му и баща му. Арбаз и немият му прислужник Раза Сура търсели диаманта Кохинор, Сияйната планина. Докато се опитвали да го изнесат от двореца на раджата, Арбаз се запознал с Пяра Каур, внучка на Ранджит Сингх — основателя на сикхското царство.

Кохинор бил сред артефактите, наречени „райски късчета“ — останки от предходна цивилизация, разпръснати из цялото земно кълбо.

Джаядип знаеше каква сила притежават, защото родителите му я бяха видели със собствените си очи. Арбаз, Пяра и Раза наблюдавали как диамантът оживял и станали свидетели на небесния му светлинен спектакъл. Когато му разказваха за чудото, случило се през онази нощ, родителите му признаваха откровено и какво дълбоко въздействие им е оказало. Видяното затвърдило убеждението им, че подобна могъща сила никога не бива да попада в ръцете на враговете им — тамплиерите. И двамата внушаваха ревностната си вяра на момчето.

По онова време, докато растеше в позлатения от слънцето Амритсар под напътствията на баща, когото боготвореше, Джаядип не би могъл да си представи, че ще настъпи ден, когато ще го наричат Призрака и ще зъзне в тъмен тунел, сам на света и отритнат от всички.

Обучението му започна, когато навърши четири или пет години. Макар и физически изтощителни, за него уроците не бяха непосилна тегоба. Никога не се оплакваше, никога не търсеше поводи да се измъкне и за това имаше една-единствена причина — справяше се отлично с всяка задача.

Не. Нещо повече. Справяше се блестящо. Природната му дарба пролича от първия ден, когато му дадоха дървената сабя, издялана във формата на кукри. Джаядип притежаваше талант на боец, рядко срещан в индийското Братство. Бе изключително, почти свръхестествено бърз при нападение и с необичайни рефлекси при защита; отличаваше се със забележителна наблюдателност и способност да предвижда ходовете на противника. Беше всъщност толкова добър, че баща му се почувства длъжен да го повери на друг учител.

В живота на момчето се появи Итън Фрай.

Срещата с Итън Фрай — меланхоличен мъж с изморено лице, чиято западняшка роба сякаш го притискаше под тежестта си — се нареждаше сред най-ранните спомени на Призрака.

Съвсем малък, той не поиска, а и не би дръзнал да поиска обяснение откъде се е появил асасинът. Възрастният мъж сякаш падна от небето като посърнал ангел, решен да помрачи иначе идиличното му съществуване.

— Това ли е момчето? — поинтересува се Итън Фрай.

Седяха в сенчестия двор. Високата стена не успяваше да заглуши напълно уличната гълчава и тя се смесваше с птичите песни и тихото ромолене на фонтана.

— Да — кимна гордо Арбаз. — Това е Джаядип.

— Велик воин, казваш.

— Бъдещ велик воин. Поне аз мисля така. Обучавам го лично и съм удивен, Итън, наистина удивен от заложбите му.

Арбаз се изправи и в къщата зад него Джаядип зърна Пяра. За пръв път, навярно заради присъствието на неприветливия непознат, осъзна красотата и благородството на майка си и баща си. Видя ги двамата заедно — като личности, а не само като свои родители.

Без да откъсва очи от момчето, Итън Фрай сплете пръсти върху корема си и заговори през рамо на Арбаз:

— Свръхестествени способности, казваш…

— Така изглежда, Итън, да.

— Свръхестествени, а? — повтори гостенинът, впил поглед в Джаядип.

— Винаги предвижда два-три хода — отвърна Арбаз.

— Както се полага.

— На шест години?

Итън пак обърна глава към Джаядип.

— Да, изпреварва може би връстниците си, но…

— Знам какво ще кажеш — че досега е тренирал само с мен, а като баща и син двамата имаме естествена връзка. Вероятно несъзнателно издавам намеренията си и му предоставям предимство. Нали?

— Мина ми през ума.

— Е, затова си тук. Бих искал ти да обучаваш Джаядип.

Заинтригуван от момчето, Итън Фрай прие предложението на Арбаз. Настани се в дома му и започна да обучава Джаядип как да се сражава със сабя.

Отначало грубите обноски и троснатият тон на новия учител объркваха момчето, което нямаше представа какви са подбудите на възрастния асасин. Джаядип не бе свикнал да му налагат сурова дисциплина и едва след няколко месеца отношенията между ментора и ученика се поразведриха — тоест значително намаляха хапливите забележки (Итън), строгите упреци (Итън) и сълзите (Джаядип).

Известно време всъщност Джаядип вярваше, че Итън Фрай просто не го харесва. И преживяваше неодобрението му като истински шок. Красиво и очарователно дете, той не знаеше почти нищо за света на възрастните и макар абстрактните понятия „обаяние“ и „умение да предразполагаш“ да не му говореха нищо, инстинктивно ги използваше и с лекота въртеше цялото домакинство около малкото си пръстче. Беше от момченцата, които големите обичат да докосват. Умилени, мъжете току разрошваха косата му, а мине се не мине половин час, жените в къщата се размекваха при вида на усмивката му и го целуваха по бузата, за да вдишат чистото му детско ухание и да се насладят на меката му кожа.

Джаядип сякаш бе опиум, към който всеки срещнат се пристрастява.

Всеки с изключение на Итън, чието лице постоянно изглеждаше умислено и отнесено. Е, в редки случаи го озаряваше светлина и тогава Джаядип решаваше, че „някогашният“ или „истинският“ Итън наднича иззад пелената на унинието. Най-често обаче способността на Джаядип да омайва другите възрастни не въздействаше на учителя му.

Такива бяха нестабилните основи, върху които се крепяха уроците им — сивият кабинет, мрачният Итън и Джаядип, объркан от пришълеца, който не го отрупва с ласки и хвалебствия. Строгият учител, разбира се, промърморваше неохотно по някоя одобрителна дума. Кой не би поощрил подобно воинско дарование? Джаядип се справяше бляскаво с всеки аспект от асасинското изкуство и в крайна сметка тъкмо това разведри отношенията им. Защото няма как шлифован асасин да не се възхити и да не оцени — и дори да не започне да харесва — многообещаващ новопосветен. А Джаядип бе точно такъв.

И така, година след година, учител и ученик кръстосваха саби под сянката на дърветата в двора, обсъждаха идеи край фонтана и прилагаха теорията на практика по градските улици. Постепенно сърцето на Итън сякаш се стопли и когато обяви, че момчето е готово да получи истинска сабя, в гласа му прозвуча нескрита гордост.

От своя страна, Джаядип започна да научава повече за умисления си ментор. Достатъчно всъщност, за да осъзнае, че „мрачен“ е неточно определение, и да го замени с по-уместното „угрижен“. Дори на онази възраст Джаядип се отличаваше със забележителна интуиция.

После настъпи денят, когато подслуша жените да си говорят в кухнята. С Итън упражняваха изкуството да се прокрадва като сянка и учителят му възложи задача да се върне с информация, събрана тихомълком и потайно.

Хвърляйки поглед назад, Призрака размишляваше, че да изпратиш малчуган да събира тайно сведения, крие опасности, включително детето да научи нещо, неподходящо за невръстни уши.

Точно това се случи всъщност.

Едва по-късно разбра, че привидно уравновесеният асасин в действителност е склонен да взема прибързани решения и да замисля лудории. Мисията за събиране на тайна информация навярно за пръв път му бе разкрила тази страна от характера на Итън.

Джаядип изпълни инструкциите му и два часа по-късно се яви на уречената среща край фонтана. Седна на камъните до ментора си, който както винаги изглеждаше унесен в размисли и сякаш не го забеляза. Както с всичко друго, Джаядип не свикна веднага с привидното пренебрежение. След първоначалната обида и последвалото объркване най-сетне прие липсата на топъл поздрав като част от особената близост, която споделяха — двама мъже, разделени от възрастта и културата, единият от които бе опитен боец, а другият вървеше по стъпките му.

— Кажи какво научи, момчето ми? — попита го Итън.

Обръщението „момчето ми“ беше скорошно нововъведение. И то всъщност доставяше задоволство на Джаядип.

— Научих нещо за вас, учителю.

Може би в онзи момент Итън бе съжалил, задето е възложил на повереника си подобна задача. Едва ли бе планирал грижливо резултата, но пък кой би съумял да си представи какво се върти в ума на Итън Фрай? Неспособен да прочете мислите му, ала старателен до дън душа и добре обучен да наблюдава внимателно, Джаядип следеше съсредоточено ментора си за издайнически знаци, че го е оскърбил или е престъпил границата.

— Дочул си някакви брътвежи, нали?

— Брътвежи?

— Клюки — обясни Итън. — И както неведнъж съм ти повтарял, клюките често са могъщо оръжие. Прав си бил да наостриш слух.

— Не сте ми сърдит?

По лицето на Итън се четеше единствено спокойствие, сякаш някаква вътрешна борба най-сетне е стихнала.

— Не, Джаядип, не ти се сърдя. Кажи ми какво чу.

— Може би няма да останете доволен.

— Не се съмнявам. Но ми разкажи.

— Жените говореха, че съпругата ви в Англия починала при раждането на двете ви деца.

В ненадейно притихналия двор момчето зачака отговора на учителя си.

— Вярно е, Джаядип — кимна Итън след малко и въздъхна дълбоко. — И когато се опитах да погледна децата си, Иви и Джейкъб, разбрах, че не мога. Получих покана да се върна в Индия и избягах… Това навярно е най-точната дума, Джаядип. Избягах от дома си в Кроли и от децата си, за да дойда тук и да се припичам на слънцето с теб.

Джаядип се замисли за своите родители, за обичта, с която го обсипваха, и сърцето му се сви от болка за тези две деца. Грижеха се за тях несъмнено, но бащината любов сигурно им липсваше.

— Скоро обаче — продължи Итън, сякаш прочел мислите му — ще се върна в Англия при Джейкъб и Иви. След като се уверя, че си готов за сражение с истинско оръжие, разбира се. Тогава ще се върна у дома, Джаядип, и ще направя това, което трябваше да направя от самото начало — ще бъда баща на децата си.

Думите на Итън бяха натоварени с подтекст, който Джаядип не долови въпреки необикновената си интуиция. По свой начин асасинът признаваше, че приятелството му с него е събудило у него непознат досега родителски инстинкт. По свой начин Итън благодареше на момчето, че е пробудило бащинските му чувства, угаснали след смъртта на съпругата му.

Джаядип обаче чу думата „сражение“.

А не след дълго — всъщност когато му дадоха истинска сабя вместо дървеното кукри — асасинът откри слабостта на момчето. Сериозна слабост.