Оливър Боудън
Подземен свят (73)

73.

— Е? Дотук ли водят ориентирите, които си открила в къщата на Кенуей?

Джейкъб махна някак обезсърчено с ръка към високата колона, възправила се пред тях. Намираха се на възвишение с изглед към нея и въпреки това изглеждаха нищожни в подножието й. Монументът в памет на Големия пожар, построен близо до мястото на Падинг Лейн, където на втори септември 1666 година започнал опустошителният пожар в Лондон — епохално събитие, увековечено с величествен паметник.

Няколко секунди близнаците просто се взираха в него. Очите им се плъзнаха по постамента в основата и обходиха колоната чак до върха, където беше монтирана клетка, за да попречи на самоубийците да скачат. Сградите около най-високата кула в света изглеждаха като джуджета, а в ясен ден тя се виждаше от другия край на града. Отблизо гледката спираше дъха.

На Иви й се прииска Хенри да е тук. Упрекна се за предателската мисъл. Все пак Джейкъб й беше брат близнак, с когото споделяха почти свръхестествена връзка. Какво би спасила от лумнал пожар? Първо, острието си; второ, брат си. А в добър ден, ако Джейкъб се е държал особено мило, е… би могла да го постави на първо място.

Днес обаче не беше такъв ден. Джейкъб не се държеше мило. Използваше всяка възможност да й се подиграва — особено за привързаността й към Хенри.

Него, разбира се, го нямаше да се защити. Преглеждаше документите в магазина и Джейкъб се възползваше от отсъствието му.

— О, да, господин Грийн — подхвана той, имитирайки сестра си. — Каква прекрасна идея! Ела да видиш тази книга, Хенри, и застани близо до мен, моля те…

Тя се разгневи.

— Не говоря така. И престани да… — После се овладя. — Е, вероятно нямаш по-интересно занимание. Аз обаче защитавам асасините.

— Нима? Какво казваше татко?

— Не позволявай на личните чувства да провалят мисията? — подбели очи Иви.

— Именно — кимна назидателно брат й. — Но мен ме отпиши. Ще те информирам, ако открия нови ветрове, които да гониш.

За да покаже презрението си, той смъкна качулката, извади цилиндъра изпод дрехите си, разтегна го и го нахлупи на главата си.

И си тръгна.

Тя го изпрати с поглед, доволна да му види гърба почти толкова, колкото я натъжаваше разривът помежду им. После се запъти към монумента. В основата му забеляза малка вдлъбнатина с позната форма. Дискът от имението на Кенуей пасна идеално в отвора, разбира се. В отговор камъкът се разпука, колкото да я пропусне. Тя се шмугна през пролуката и се заизкачва по спирално стълбище в колоната. Не бяха обичайните стълби за туристите, самоубийците и Джеймс Босуел, който получил панически пристъп по средата на пътя, но се съвзел, стигнал до върха и заявил, че гледката е отвратителна. Не, тези стълби бяха специално за притежателя на диска.

Щом стигна горе — на двеста стъпки над земята — я посрещнаха две неща. Първо, гледката. Залитайки под напора на силния вятър, тя ахна, очарована от панорамата, изпъстрена с комини и кули — пейзаж, побрал ведно индустрията и богопочитанието. Второ, откри втори диск — по-голям и с отверстие. Сравни двата диска и реши да вмести първия в кухината на втория. Прилегна. Съвършено. Брулена от вятъра, тя се втренчи удивена в картината, която се очерта пред очите й. В момента се намираше на върха на най-известната лондонска забележителност, а дискът й сочеше втората, също изградена от сър Кристофър Рен — катедралата „Свети Павел“.

Не след дълго стигна там. Помисли си колко добре би било да я придружава Джейкъб или Хенри — за предпочитане. Знаеше обаче, че те може да са къде ли не, а нямаше време да ги търси. Изкачи се на покрива на внушителната катедрала. Никакъв проблем за жена с нейните умения.

Там, до статуята на свети Павел, пъхна двата диска във вдлъбнатина в камъка. После — интуитивно ли го почувства, или наистина го усети? — дълбоко под нея се отвори врата. Слезе бързо долу и влезе в тайник в параклиса — просторно помещение с маса по средата. Върху едната стена бе изобразен асасински символ. Значи скривалището наистина беше асасинско. В дъното на залата имаше прозорец с цветно стъкло, а в ниша бе окачено нещо, което на пръв поглед й заприлича на скъпоценен накит. Пристъпи по-близо и огледа верижката, украсена с брънки и дребни сфери с размера на перли, но гравирани с ъгловати йероглифи. Имаше и медальон — ювелирно изработен, сякаш от неземен бижутер от друга ера. Иви го обгърна с длан и потрепери, развълнувана, че вероятно държи предмет от Първата цивилизация. Някакъв ключ несъмнено. Латински надпис върху него гласеше: „Лекът е по-лош от болестта“. Не си спомняше да го е срещала в книгите, които бе прочела. Не разбираше смисъла му. По-късно, когато книгите са пред очите й, навярно щеше да го проумее.

Сложи огърлицата на врата си. В същия момент вратата се отвори и влезе Люси Торн.

— Добър ден, госпожице Фрай — поздрави иронично тя — отново в черно, оголила хищнически зъби. Прекоси помещението и протегна ръка. — Дай ми го! — нареди властно.

Идваше сама, по-уверена от всякога в могъществото си.

Иви пусна медальона и той се плъзна в пазвата й. Тя си вдигна качулката и отпусна ръце — спокойна, но нащрек.

— Искаш Плащът да циментира властта ти, но ако не можеш да я контролираш? — попита.

Люси сви устни.

— А ти защо я искаш? За да не попадне в ръцете на тамплиерите? Колко типично за асасин — да притежава силата на вечния живот, но да се страхува да я използва.

Люси спря на няколко крачки от Иви — точно колкото острието й да не я достигне. Двете жени се измериха с поглед. Иви не видя оръжие, но кой знае какво се криеше под пищните дипли на траурното облекло на съперницата й.

— Вечен живот — повтори тя, напрегнала всеки мускул на тялото си. — Това ли мислиш, че предлага Плащът?

— Не е твоя грижа какво мисля — отсече Люси и очите й издадоха намеренията й секунда преди действието.

Със светкавично движение се наведе, измъкна кама от ботуша си и скочи напред, вдигнала острието. Без малко да изненада Иви.

„Без малко“ бе съществената дума. Иви се отдръпна назад, скритото й острие изскочи от ножницата и изражението на Люси Торн тутакси се промени. Ако се бе подготвила за лесна плячка, беше допуснала сериозна грешка, защото тамплиер и кама не можеха да надвият Иви Фрай. Нападението бе сърцато, но залагаше на изненадата, а без нея Люси Торн не разполагаше с нищо освен с желание за победа и инстинкт за оцеляване. И двете не бяха достатъчни да срази Иви.

Остриетата им се сблъскаха. Звънтенето отекна в каменните стени. Разкривила яростно лице, Люси Торн пробва нова атака, но Иви я парира с лекота, подготвяйки се хладнокръвно за смъртоносния удар.

Люси Торн обаче не възнамеряваше да се предава. Когато Иви пристъпи към нея, в юмрука й проблесна нещо кръгло и за момент — абсурден и безумен — Иви си помисли, че я напада с райска частица. После обаче разбра какво е — пушечна бомба.

Заслепена и временно дезориентирана, Иви залитна назад и вдигна острието си в отбранителна позиция. Атаката, разбира се, не закъсня. Люси Торн беше по-неумел боец от нея, но не й липсваха целеустременост и смелост. Божичко, помисли си Иви, наистина е дръзка! През дима от бомбата Люси Торн се хвърли напред, размахвайки камата по-скоро с надежда, отколкото с точност и увереност. Благодарение на мъглата и свирепата си бързина обаче без малко да успее.

„Без малко“ бе съществената дума.

Иви отскочи ловко настрани, острието й се стрелна надолу и изби камата от ръката на Люси Торн. После дясното рамо на Иви нанесе върху челюстта на Люси силен и съвсем не женствен, ала много ивифрайски удар. Зъбите на обезоръжената тамплиерка изтракаха и очите й се завъртяха в орбитите. Иви прибра острието си в ножницата, решила че е спечелила битката. Но навярно у нея имаше малко в повече от баща й и брат й. Вероятно беше твърде самоуверена. Защото крошето се оказа прекалено силно и вместо да събори Люси Торн, я запрати назад към прозореца с цветно стъкло.

Иви разбра какво ще последва и осъзна грешката си. Твърде късно. Скочи напред и в бързината се препъна. Протегнатите й пръсти не успяха да се вкопчат в Люси Торн и за частица от секундата двете жени простряха ръце една към друг, опитвайки се да предотвратят неизбежното.

Невъзможно. Стъклото се счупи с трясък и Люси Торн се устреми към сигурната смърт. В последния момент обаче отчаяната й длан докопа ключа около врата на Иви. Медальонът й послужи като спасително въже, а Иви внезапно се озова в клопка. Верижката се заби в плътта й и тя изкрещя от болка.

— С мен ли идваш? — просъска Люси Торн и Иви отново се възхити по принуда от нея. Не й липсваше кураж.

Но…

— Имам други планове — каза Иви, извади острието и сряза верижката.

С писък тамплиерката падна, стиснала ключа, а Иви се строполи назад в стаята. Изправи се, кашляйки, и се заклатушка към прозореца. Надвеси се и погледна към каменния двор долу.

Люси Торн я нямаше.

— Проклятие — изруга Иви.