Оливър Боудън
Подземен свят (68)

68.

— Радвам се да те видя, Фреди.

Абърлайн седна в дневната на семейство Обри в Степни и си спомни колко топло го бяха посрещнали госпожа Шоу и двете й деца навремето, когато от сърце му се искаше да носи по-добри новини.

Сега пак беше скъп гост, но този път…

— Искаш ли чаша чай, Фреди?

Без да дочака отговор, госпожа Шоу излезе и остави двамата мъже сами.

— Е, радвам се да те видя, Фреди — повтори Обри. — Сержант Абърлайн, представете си! Сърцатия Фреди най-сетне се издигна. Винаги съм знаел какво блестящо бъдеще те очаква, друже. От всички нас ти беше най-достоен да преуспееш.

Сега Обри беше собственик на месарница на Степни Грийн. Абърлайн бързо откри колко е полезно да имаш приятел месар. Особено при завързването на контакти, защото бе вярно — Абърлайн се беше издигнал в кариерата. Мъж на име Итън Фрай го бе представил на друг мъж — Хенри Грийн, когото Фреди познаваше под името Бхарат Сингх от строежа на метрото. Помолиха го да не разгласява истината за нищо на света и той с радост спазваше дадената дума. Все пак Итън Фрай му беше спасил живота. Двамата с Хенри се бяха изправили срещу Кавана и компания, а това според Абърлайн ги включваше в неговия отбор.

Странно, но Абърлайн така и не стигна до дъното на произшествието в тунела на подземната железница. Итън му спомена уклончиво за някакъв „могъщ предмет“ и полицаят си го представяше като оръжие, предизвикало експлозията. Защо? Нямаше представа. Кавана и тримата му лейтенанти обаче бяха мъртви. Колкото до другия, чиновника… Е, той работел за трето лице и тук положението се усложняваше. Итън го описваше като стара вражда — воюващи лагери, които кроят планове да контролират съдбата на човечеството. На Абърлайн това му стигаше. Убеди го да не задава повече въпроси, защото някак си твърдото му убеждение, че съществуват недостижими задкулисни сили, се бе съчетало с твърдото убеждение на Обри, че понякога няма отговори.

И така, Фредерик Абърлайн се примири, че има неща, които не може да промени, но се зарече да се бори за нещата, които може да промени, и се чувстваше благодарен, задето е способен да различи едното от другото. Междувременно Хенри Грийн бе изградил общност от предани информатори в Уайтчапъл. Абърлайн се присъедини към мрежата му — понякога получаваше, друг път предаваше сведения.

С други думи, ситуацията беше взаимноизгодна. И за пръв път след бъркотията с подземната железница новоизлюпеният сержант Абърлайн смяташе, че отбелязва напредък и прави нещо добро за света.

Дори срещна жена — Марта — влюби се и се ожени. Ала тук, за жалост, добрата сполука му изневери.

— Какво има, Фреди? — попита Обри, чиято усмивка помръкна при вида на покрусеното лице на приятеля му. — Не идваш просто да ни навестиш, нали? Искаш да споделиш нещо? За теб и Марта? Да не би да сте се разделили?

Фреди пъхна длани между коленете си. Беше станал майстор на дегизировката. В Уайтчапъл често се налагаше да се прокрадва по улиците незабележим и неузнаваем. Уменията му се бяха оказали неоценими за мрежата на Хенри. Прииска му се и сега да има маска, та да не се чувства толкова безпомощен.

— Не, Обс, и не мога да ти опиша как мечтая просто да се бяхме разделили, защото обичната ми Марта щеше да е жива…

— О, Фреди… — отрони госпожа Шоу от прага. Влезе бързо, остави подноса с чая върху масата, коленичи до Абърлайн и го улови за ръката. — Толкова съжаляваме…

Обри се изправи със скръбно лице.

— Ужасно е наистина. Оженихте се едва преди няколко месеца…

Абърлайн прочисти гърло.

— Разболя се от туберкулоза.

— Съчувствам ти от цялото си сърце, Фреди. С Обри все си повтаряхме, че сте родени един за друг…

— Да, госпожо Шоу, бяхме родени един за друг.

Поседяха мълчаливо и след малко, чудейки се какво да прави, госпожа Шоу сервира чая. После отново се възцари печално мълчание.

— А сега, Фреди? — попита най-сетне Обри.

Абърлайн остави чашата и чинийката върху масата. Само чаените листенца знаеха какво му е подготвило бъдещето.

— Времето ще покаже, Обри. Времето ще покаже — отговори той.