Оливър Боудън
Подземен свят (6)

6.

Принц Албърт се бе споминал преди година и макар увлечението му по растителността, красяща лицето, да го надживя, благоприличието и добрите му обноски очевидно не бяха заразили обществеността. Точно обратното — над Лондон сякаш се бе спуснала тъмна и зловеща сянка. Някои го отдаваха на отсъствието на кралицата, която продължаваше да скърби за Албърт, усамотена в шотландските планини. Други виняха пренаселеността — ужасната миризма, бедността и престъпленията — включително безумците, според които най-доброто решение бе да построят подземна железница. Трети възразяваха, че не пренаселеността, а именно строителството на подземната железница е всяло хаос в града. Последните подчертаваха, че то е задълбочило проблема, прогонвайки хиляди от домовете им във Флийт Вели — най-обширното лондонско гето. И това беше вярно.

Е, поне се отървахме от най-голямото гето, казваха първите.

Не точно, изсумтяваха вторите. Просто го преместихте.

Имайте търпение, умоляваха първите.

Не, нямаме търпение, негодуваха вторите.

Седнал в каруцата, Абърлайн стискаше юздите и размишляваше как в клубове и игрални зали висшестоящите вземат решения, които засягат всички. И с каква цел? В името на общото благо? Или за своя изгода? Стих от лорд Тенисън за атаката на Леката бригада изплува в ума му: „Отредено им е не да мислят, а да действат или да умрат“.

Каруцата изтрополи през релсите към високите сгради със заострени покриви на Бел Айл, издигащи се като мръсно петно над хоризонта. Вече усещаше вонята на конските касапници, на казаните, където варяха кости, претопяваха мас и забъркваха химически препарати; на фабриките за фойерверки и кибритени клечки.

Вляво незнаен идиот се бе опитал да посади градинка под прозореца на кухнята си, но тя бе обрасла в хищни бурени, които пълзяха по железните огради наоколо. Мръсни деца в дрипи тичаха из пущинаците от двете му страни и се замеряха с ръждясали консервени кутии. Във всяка къща имаше стаи и перални помещения и нощем собствениците и квартирантите им се натъпкваха вътре както в Стария Никъл.

Каруцата пое край конските касапници. През портите минаваха живи коне, чието обоняние и инстинкт ги предупреждаваха какво ги очаква — щяха да ги умъртвят и да сварят месото им в медни казани за храна на котките.

В дворовете голи до кръста мъже раздробяваха кости с тежки чукове под погледите на групички парцаливи деца, чиито окаяни дрехи жълтееха от сярата във въздуха.

Абърлайн забеляза неколцина, които явно се бяха отегчили — все пак зрелището не предлагаше кой знае какво разнообразие — и играеха на крикет. Не разполагаха с необходимите приспособления и импровизираха с дъска от старо легло вместо бухалка и топка… Абърлайн потрепери. Божичко. Използваха отрязана котешка глава.

Понечи да им изкрещи, да им каже да намерят нещо друго, но забеляза, че пред каруцата е застанало дете, и дръпна юздите.

— Махай се от пътя ми! — извика раздразнено той. — Имам важна полицейска работа!

Гаврошчето обаче не помръдна.

— Къде отивате, сър? — попита то, обгърна главата на коня с две ръце и го погали.

Сърцето на Абърлайн се поразмекна и той забрави яда, наблюдавайки как детето прокарва пръсти над ушите на животното. Докато се наслаждаваше на трогателната им близост, момчето повтори:

— Къде отивате, сър? Не го водите при касапина, нали? Кажете ми, че няма да го убият.

С периферното си зрение Абърлайн долови движение и се обърна. Още улични хлапета се провряха под оградата и се струпаха на пътя край него. Все едно, помисли си той, не нося нищо ценно. Ако не броим подгизналия труп и брезентовото платнище.

— Не бой се, синко, откарвам мъртвец в моргата.

— Мъртвец ли, сър? — надигна глас един от новодошлите.

Още две деца се присъединиха към зяпачите. Тълпата зад него нарастваше.

— Офейквайте! Тук няма нищо интересно — предупреди ги той.

— Може ли да погледнем, сър?

— Не може, мътните го взели! — извика през рамо Абърлайн. — Махайте се, преди да съм размахал бухалката!

Първото момче продължаваше да гали коня.

— Маслото ли са му светили на онзи отзад? — попита то. — Затова ли полицията се занимава с него?

— Нещо такова — кимна Абърлайн, изгубил търпение. — Освободи ми пътя, момче!

Каруцата подскочи и се килна. Той понечи да се обърне и да нахока дрипавите сополанковци, които явно се опитваха да надникнат под брезента, но дъсчената платформа се лашна отново. Ядосан и обзет от ненадейно желание да се махне по-бързо от Бел Айл, Абърлайн изплющя решително с поводите.

— Дий!

Ако момчето не се отмести, негов проблем.

Конят тръгна напред и принуди детето да отстъпи встрани. Когато се разминаха, Абърлайн го погледна и забеляза как по лицето му се разлива загадъчна усмивка.

— Късмет с мъртвеца, сър — пожела му присмехулно момчето, но в отговор Абърлайн просто изсумтя и раздруса поводите.

Подмина редицата къщи до моргата и там се наложи да се разкашля силно, за да събуди работника, задрямал на дървен стол през портата. Той се сепна, докосна си шапката за поздрав и го пусна в двора.

— Какво ни носиш? — Друг работник се появи от страничен вход.

Абърлайн скочи от каруцата. Сънливецът пред портата я затвори, оставяйки Бел Айл отвън като мръсен отпечатък върху прозорец.

— Мъртвец. Трябва да стои на студено, докато дойде следователят — отговори Абърлайн и задържа юздите, докато мъжът заобиколи каруцата, повдигна брезента, надникна под него и го пусна.

— Върви в касапницата — отсече той.

— Моля? — повдигна вежди Абърлайн.

Работникът въздъхна и избърса длани в престилката си.

— Освен ако това не е проклета шега, трябва да отидеш в касапницата.

Абърлайн пребледня, спомнил си срещата с гаврошчетата от гетото. Потръпна при мисълта колко хитроумно бе отвлякло вниманието му момчето, което галеше коня му.

Заобиколи бързо каруцата и отметна брезента. Тялото от изкопа беше изчезнало, заменено с мъртво пони.