Оливър Боудън
Подземен свят (58)

58.

Зъзнещ, мокър и посърнал, асасинът Джордж Уестхаус се помайваше край страничните коловози на Кройдънската гара. Над цяла Англия ли бе надвиснал морен облак? Или само над него? Назрява буря, помисли си той. И в буквален, и в преносен смисъл.

Беше февруари 1868 — пет години след злокобните събития в тунела на подземната железница. След онзи ден Итън Фрай и Призрака се оттеглиха безславно — Призрака в убежището си в прохода под Темза — доброволно изгнание, изпълнено с разкаяние и самообвинения; Итън — да отглежда следващото поколение асасини — необременени от разочарованието и провалите на предшествениците си. Ново поколение с непомръкнала амбиция и въодушевление. Нов път.

Колко жалко, помисли си Джордж, че Итън няма да ги види в действие.

Преди няколко седмици Итън бе починал едва на четиридесет и три. Плевритът го отнесе в гроба. През дългите часове, прекарани до леглото му, Джордж виждаше как старият му приятел вехне като плод, попарен от слана.

— Намери артефакта, Джордж — настоя веднъж той. — Изпрати Иви и Джейкъб да го търсят. Бъдещето на Лондон е в техните ръце. Близнаците, ти и Хенри — няма други.

— Мълчи, Итън — скастри го Джордж и се облегна назад в стола, за да скрие сълзите, парещи в очите му. — Ти ще ни поведеш. Непобедим си, Итън. Неуморим като влаковете, които пуфтят през Кройдън денем и нощем.

— Надявам се, Джордж, надявам се…

— А и засега Съветът отказва да одобри операция в града. Смятат ни за твърде слаби.

— Знаем кога сме готови по-добре от Съвета. И сме готови! Хенри ще помага с информация. Иви и Джейкъб ще действат.

— Е, тогава побързай да оздравееш, за да придумаш Съвета.

— Опитвам се, Джордж, опитвам се…

Разкашля се обаче толкова силно, че ленената кърпа, която притискаше в устата си, се оцвети в яркочервена кръв.

— Бяхме толкова близо, Джордж — каза му след време, когато вече слабееше от ден на ден. — Бях на няколко крачки от артефакта. На колкото съм от теб сега. Без малко да го стигна…

— Направи всичко по силите си.

— Значи силите ми не са били достатъчно, защото операцията не успя, Джордж. Провалих се.

— Попречиха ти неподвластни на волята ти обстоятелства.

— Предадох Призрака.

— Той самият допусна грешки. Не знам дали го съзнава. Не знам и дали грешките му са били сред причините за неуспеха на мисията. Факт е обаче, че не ни провървя. Сега трябва да се съсредоточим върху бъдещето и да се прегрупираме.

Итън обърна глава към него и сърцето на Джордж се сви. Вярно беше, че постиженията на Итън като асасин не можеха да съперничат на подвизите на Алтаир, Ецио или Едуард Кенуей, но той също бе неоценим за Братството. Дори обезсърчен, приятелят му излъчваше жажда за живот. У него се долавяше неспирна вътрешна борба, случваше се да се залута без посока, но винаги намираше воля да продължи напред.

Сега обаче сияйната му някога кожа бе пожълтяла и отпусната; очите, пламтели с жар — помътнели и обрамчени с тъмни кръгове. Итън вече нямаше сили да търси пътя си в живота — бе поел по дългия път към смъртта.

Първо го повали треска. После, когато треската сякаш отмина, го налегнаха болки в гърдите. Започна да кашля кръв, извикаха лекаря и той постави диагноза плеврит. Бенджамин Франклин починал от плеврит, отбеляза флегматично докторът. И Уилям Уърдсуърт.

Увери обаче семейството, че плевритът е белодробна инфекция, и ако пациентът си почива, съществува вероятност да се излекува. Много пациенти оздравявали.

Но не и Бенджамин Франклин и Уилям Уърдсуърт.

Не и асасинът Итън Фрай, оказа се. Защото с всеки изминал ден болестта оставяше все по-дълбок отпечатък върху лицето му, а кашлицата раздираше дълбините на гърдите му с ужасяващо гъргорене. Ехото й отекваше из цялата къща. Итън бе пожелал да го преместят в стая на тавана — за да не тормози близнаците с болестта си — но кашлицата му слизаше надолу по стълбите, където Иви и Джейкъб споделяха тревогата си с прехапани устни, сведени очи и погледи, черпещи сила един от друг. В много отношения реакциите на децата бяха мерило за страшното упорство на болестта на бащата — подбелени очи отначало, сякаш преувеличава болежките си, за да го поглезят; все по-тревожно мълчаливо споглеждане, щом стана отчайващо ясно, че няма да оздравее за дни или дори за седмици; после настъпи период, когато кашлицата му ги караше да потръпват и очите им се напълваха със сълзи; напоследък, изглежда, им се приискваше всичко да приключи, та баща им да не страда повече.

Итън ограничи посещенията им в стаята му. Иначе биха стояли до леглото му денонощно, както навремето той не се отделяше от обичната си съпруга Сесили. Навярно преживяното тогава го бе убедило, че леглото на любим болник не е подходящо място да се застояваш дълго.

Понякога обаче, ако се чувстваше достатъчно добре, ги извикваше, казваше им да изтрият безпокойството от лицата си (защото още не е умрял, за бога) и ги напътстваше как да организират наново съпротивата срещу тамплиерите. Информира ги, че в писмо до Съвета е изискал одобрение близнаците да се включат в борбата.

Итън разбираше, че не му остава много. Знаеше, че напуска този свят. Като шахматист разполагаше фигурите си върху дъската за последна атака, в която няма да вземе участие. Но искаше да подготви фронта.

Навярно това беше неговият начин да изкупи грешките си.

Ядосваше се, че Съветът отказва да му даде благословията си; всъщност членовете му отлагаха решението за каквито и да било действия в Лондон, докато не ги информират за ситуация, заслужаваща да се предприемат действия. Патово положение.

Една вечер Джордж го посети отново. Както винаги, поговориха и после, както винаги, Джордж задряма в уютната, топла стая под покрива. Отвори рязко очи, сякаш разбуден от шесто чувство. Погледна към Итън и видя, че лежи на една страна, скръстил ръце пред гърдите си, със затворени очи и отворена уста, от която към подгизналите от пот чаршафи се стичаше тънка нишка кръв.

С натежало сърце Джордж пристъпи към него, обърна го по гръб, дръпна завивката до брадичката му и избърса кръвта.

— Съжалявам, Итън — повтаряше на приятеля си. — Съжалявам, че заспах, когато трябваше да ти помогна да тръгнеш към другия свят.

Слезе тихо долу и свари близнаците в кухнята. Напоследък Иви и Джейкъб не се разделяха с асасинското си облекло, сякаш да демонстрират, че отсега нататък те ще носят факлата. През онази нощ и двамата седяха един срещу друг, вдигнали качулките на робите си. Втренчени в свещта върху голата маса, водеха същия безмълвен разговор на скръбта, продължаващ вече седмици наред.

Забеляза, че се държат за ръка, навярно разбрали и почувствали същата сила, разбудила Джордж. Защото когато се обърнаха към него и го погледнаха, в очите им прочете ужасното прозрение, че баща им е мъртъв.

Не продумаха. Джордж просто седна до тях и после, когато се зазори, тръгна към дома си, за да изпрати вест на Съвета, че един от братята ги е напуснал.

В къщата на покойника пристигнаха съболезнователни писма, но в съответствие с асасинската традиция погребението бе съкровена, тиха церемония, на която присъстваха само Джордж, Иви и Джейкъб — трима опечалени и свещеник за прощалната молитва. Прах при праха, пепел при пепелта.

После ги обгърна тежко безвремие. Докато Джордж разбра, че артефактът от подземната железница е близо. Нямаше време да иска одобрение от Съвета. Щяха да настояват за по-подробна информация, а операцията не търпеше отлагане. Джордж знаеше точно какво иска Итън. Иви и Джейкъб бяха готови. Трябваше да действат.