Оливър Боудън
Подземен свят (55)

55.

Кавана отвори вратата на вагона, за да извика машиниста. Поздрави го за майсторското управление на локомотива и му съобщи, че след малко ще слязат.

Затвори вратата и се обърна към Пиърсън, който лежеше и подритваше немощно с крака в предсмъртна агония. Камата се бе забила право в сърцето му и той не бе издал нито звук. В съседния вагон съпругата му седеше в пълно неведение какво го е сполетяло.

Двамата главорези бяха сграбчили Призрака и го бяха приковали към седалката. Кавана се усмихна.

— Божичко, индийският злодей уби Чарлс Пиърсън! — Избърса острието в тялото на Пиърсън, прибра го в ножницата и погледна към Призрака. — Нямаше да го направиш, нали?

Призрака не продума. Стараеше се лицето му да не издава нищо, но съзнаваше, че вече е твърде късно.

— Тръба с отровни стрели. Хареса ми — сви присмехулно устни Кавана. — Планът ти ми каза всичко необходимо. Както и на господин Харди, който отиде с подкрепление да залови или да убие — честно казано, няма значение — твоя приятел и мой враг Итън Фрай.

Локомотивът издиша пара и влакът сякаш отпусна морно тяло. Призрака се замисли за Итън. Роден за воин, овладял до съвършенство изкуството да се сражава при всякакви условия. Но и нехаен, склонен да допуска грешки.

— Мъртъв е, Джаядип. И двамата сте мъртви. О, изненада ли се? Че знам името ти. Знам името ти, знам слабостта ти, знам, че закрилникът ти се е нагърбил със задачата, за която не ти стига смелост. Играта приключи, опасявам се. Изигра я добре, но изгуби. Господин Пиърсън е мъртъв, с асасините е свършено, а аз имам своя артефакт.

Призрака отново не успя да прикрие смайването си.

— О, да — усмихна се Кавана, наслаждавайки се на кулминационния момент. — Ето го. — Вдигна бастуна на Пиърсън.

Показа на Призрака дръжката с месингова сфера с диаметър около седем сантиметра.

— Това е артефактът — очите на Кавана искряха, устните му бяха оголили зъбите — странна и грозна картина на любов от пръв поглед. — Изкопан от работниците преди няколко седмици и подарен на господин Пиърсън в знак на уважение. Господин Пиърсън хареса толкова много подаръка, че реши да украси бастуна си с него. Е, вече не му е необходим…

От навеса за карети Итън Фрай проследи с поглед как важните особи слизат по стълбите и се учуди защо Призрака тръгва с тях. Опита се да прогони неприятното усещане, че може би нещо се е объркало.

После видя как сред облаци пушек влакът потегля от Кингс Крос и зачака, докато се върне от Фарингдън Стрийт. Чакаше търпеливо господин и госпожа Пиърсън да се появят, позволявайки си да вярва, че все пак мисията ще се развие по план. Съжалявам, господин Пиърсън, помисли си и бръкна под робата да извади тръбата.

Снишен сред каретите обаче, някой наблюдаваше Итън. Мъжът се усмихна и в устата му блесна златен зъб. Извади нож, който просветна, озарен от лунната светлина.

Придвижвайки се покрай оградата, Абърлайн забеляза, че не е единственият, насочил се към навеса за карети. Сред тълпата се бяха появили група работници и бяха поели натам. Той спря, вдигна далекогледа и го насочи към мъжа в робата. Беше на същото място и не долавяше наближаващата опасност — крещящо видим, ала същевременно някак си невидим. Абърлайн зърна нещо в ръката му. Приличаше на… Мили боже, тръба за изстрелване на стрели?

Младият полицай обходи каретите с поглед. Работниците вървяха към навеса, но там беше и…

Абърлайн затаи дъх. Старият му приятел Харди, разбира се. Стоеше гърбом към него, но го позна веднага. В същия момент главорезът се обърна и намигна на един от работниците.

Капанът скоро щеше да се затвори.

Абърлайн тръгна по-бързо към навеса. Вече не мислеше за мъжа в робата и дали се бори на страната на доброто или на злото. Мислеше, че трябва да предаде на Харди поздрав от Обри, и с палка в ръка си проправяше път през множеството. Прескочи оградата и се шмугна между спрелите карета. Още веднъж благодари наум на полицейската си униформа, когато един от наближаващите работници го видя и се завъртя кръгом, преструвайки се, че нещо зад него е привлякло неудържимо интереса му. Абърлайн се намираше на няколко крачки от Харди, който все още стоеше с лице към мъжа в робата. Двамата си приличаха по едно — въобразяваха си, че са ловци, а не плячка, и това улесни Абърлайн да издебне Харди.

— Извинете, сър, ще ме осведомите ли какво ви води тук?

— Не е твоя работа какво ме… — просъска Харди, обръщайки се рязко към него.

Така и не успя да довърши, защото младият полицай замахна с всички сили с палката и ударът беше свиреп, не какъвто подобава на служител на закона, но Абърлайн вече не мислеше като служител на закона. Мислеше за седмиците болка. За белезите, оставени от месинговия бокс. За приятеля си, когото бяха пребили безмилостно. Ето защо замахна с всички сили с палката и устата на Харди се напълни с кръв и счупени зъби и той се строполи в пръстта.

Абърлайн видя как отдясно му налита широкоплещест работник, стиснал бухалка. Прииждаха и други, но през каретите полицаят зърна как мъжът в робата се напряга, чул суматохата. Обърна се и в същия момент бухалката халоса Абърлайн по слепоочието. Той падна в полусвяст с насълзени очи и глава, виеща от болка. На няколко крачки от него Харди вече се изправяше на колене с брадичка, увиснала под странен ъгъл, и очи, пламнали от ярост — и с нож, който се стрелна през мрака към Абърлайн.

Полицаят се претърколи, но го спряха стъпалата и краката на работника, надвесен над него с кама в ръка.

— Остави ми го — изфъфли Харди, макар през счупените зъби думите да прозвучаха по-скоро като „охтафимихо“.

Работникът обаче го разбра и отдръпна длан. Харди, разкривил лице като разярена кървава маска, се спусна към Абърлайн и вдигна лакът, готов да забие ножа си в него.

— Спри — заповяда мъжът в робата и Харди го послуша, защото усети механизма на скритото острие да охлажда врата му.

— Отпрати хората си — каза Итън.

Чуваха как към тях тичат подкрепления.

Харди проговори и през счупените зъби думите прозвучаха като „фъуфинамайнафафи“, Итън Фрай го разбра и скритото острие прониза гърлото на главореза, появявайки се кърваво и блестящо под брадичката му. С другата си ръка асасинът измъкна револвера си. Изстрел процепи нощта и работникът, притиснал Абърлайн, залитна назад. Итън се завъртя. Револверът му изгърмя пак и пак и сред каретите се строполиха още тела. При първия изстрел тълпата изпадна в паника и писъците подплашиха конете. Ужасените кочияши залегнаха на земята.

Револверът на Итън се изпразни, но нападателите се бяха разколебали и той се втурна към Абърлайн.

— Аз съм Итън Фрай — каза, протягайки длан да му помогне да се изправи. — Дължа ти услуга. Няма да го забравя, полицай Абърлайн. Братството плаща дълговете си. А сега ме извини, чака ме работа.

При тези думи той прескочи оградата и хукна към тунела. Мъже в костюми се разбягаха при вида на дивата фигура, трополяща по дъските към тях. Шайката мними работници също го забелязаха, но той не се разтревожи особено, защото между него и стълбите имаше само четирима. Измъкна тръбата изпод робата си и тичешком извади две стрели от колана си, стисна ги между зъбите си, зареди първата в тръбата и я изстреля.

Най-близкият мъж падна със забита в гърлото му стрела с отровен връх. От уважение към Пиърсън Итън бе използвал скъпа отрова — безболезнена и с бързо действие. Освен убождане по врата врагът му не бе усетил нищо. Ако знаех, че ще ми послужат срещу тамплиерите, помисли си Итън, щях да използвам по-евтина отрова.

Зареди втората стрела и я изстреля. Падна още един мъж. Трети извади къса закривена сабя изпод куртката си и се спусна с проклятия към Итън. Устата му блестеше от слюнка и беше бавен. Итън не се възгордя, че успя да отблъсне първия му удар — лесно предвидим загребващ замах. После скочи напред и прониза противника си с острието. Завъртя се, за да не го опръскат капките кръв от задавеното му предсмъртно покашляне, и същевременно посрещна атаката на последния мъж. Този беше по-добър, по-бърз, по-сериозен проблем. И той имаше закривена сабя и също започна с режещ удар, който Итън отблъсна. Размениха още два удара, преди острието му да каже решителната си дума.

Другите работници приближаваха, но той стигна пръв до стълбите. Не си направи труда да ги използва обаче — плъзна се по носещите греди, докато обувките му изтрополиха върху дъските на импровизираната платформа. Там чакаше влакът. На пръв поглед не забеляза нищо особено.

После усети как земята се раздвижва. Чу грохот. Земята се люлееше, несъмнено. Достатъчно да го накара да залитне. Гредите от покрива на недовършения свод на тунела започнаха да падат.

Във вагона Призрака видя как Кавана се наведе и блъсна бастуна в пода. Изтръгна сферата от тояжката и я захвърли. Усмихнат победоносно, огледа артефакта. После алчните му очи се насочиха към Призрака, който усети как въздухът затрептява, сякаш идолът е намерил поклонниците си и им показва силата си. И наистина — двамата главорези го наблюдаваха, благоговейно ококорени. Призрака си спомни историите за светлинни спектакли, безгранично познание и прозрение. Сетне видя разруха, унищожение и опожарени бойни полета и се запита каква стихия е помогнал да пуснат на свобода. Задачата му беше да се сдобие с артефакта. В най-лошия случай — да не позволи да попадне в ръцете на врага. Беше се провалил.

— Чувате ли? — гласът на Кавана го изтръгна от мислите.

Сферата просия в дланта му и, да, освен ако не бяха жертва на една и съща халюцинация, всички го чуваха.

Сферата сякаш напяваше странна мелодия.

Внезапно вратата към съседния вагон се отвори рязко и Марчънт се върна, затръшвайки я зад себе си. Госпожа Пиърсън остана сама, питайки се несъмнено кога ще слязат.

— Итън Фрай идва — каза задъхано Марчънт.

Тутакси невидимите пулсиращи вълни, излъчвани от сферата, станаха по-мощни.

— Какво? — не повярва Кавана.

— Госпожа Пиърсън поиска да я пусна. Отворих вратата и забелязах Итън Фрай на площадката над стълбите — обясни Марчънт.

— Видя ли те?

— Беше с гръб към мен. Не…

Вратата на вагона се отвори. Кавана се завъртя светкавично и хвърли камата. Чу се кратък вик.

Итън, помисли си Призрака. Но във вагона падна тялото на машиниста.

Всички го почувстваха. Земята се раздвижи. Чу се грохот и Кавана се втренчи в артефакта с ужасяващо изражение, опиянен от усещането за безгранична власт. И дали въображението го подвеждаше, или бе истина, но на Призрака му се стори, че сферата засиява по-ярко, почти самодоволно. Вижте ме! Вижте докъде се простира могъществото ми.

И после светът рухна.