Оливър Боудън
Подземен свят (53)

53.

Абърлайн знаеше за показното пътуване, но първо се отби вкъщи да нагледа Обри.

— Мислиш ли, че си в състояние да дойдеш? — попита го той.

— Не, Фреди, но ти отиди, ако искаш. Поздрави от мен старата банда. С униформата ще ходиш, нали?

Абърлайн сведе очи да се погледне.

— Приятелите ни, предполагам, ще са доста заети. Едва ли ще се занимават с мен. А и така по-лесно ще си проправям път сред тълпата. Някои все още уважават закона. О, и още нещо.

От чекмеджето на писалището си с повдигащ се плот Абърлайн извади морски далекоглед и го разтегна и сви с доволно изщракване.

— Може да ми потрябва — каза той и излезе в топлата септемврийска вечер.

Честно казано, изпитваше известно чувство за вина, че оставя Обри. Неотдавна той самият беше провесил нос, а Обри се стараеше да го изтръгва от унинието. Как му връщаше услугата? Именно. Никак. Отиваше да зяпа как важни клечки се возят на влак, вместо да разследва машинациите на Кавана, който в най-добрия случай кроеше измама, някакъв сценарий да се облагодетелства. Именно неизвестността бе проблемът — незнанието как да помогне на Обри да се върне безопасно при семейството си.

Потънал в мисли, той прекоси оживената улица, където въздухът сякаш бе нажежен от постоянното трополене на коне и карети. Мина омнибус, пълен с хора, и цилиндрите им му заприличаха на комини. В далечината истински комини тровеха Ийст Енд със спирали плътен черен дим.

Както очакваше, на Кингс Крос гъмжеше от народ. Доволен, че е в униформа, той си запроправя път с лакти към оградата край станцията. Лицемер, упрекна се мислено. Не се свениш да използваш служебното си положение, когато ти отърва. Около него се тълпеше обичайното множество — семейства с деца върху раменете на бащите си; екскурзианти; мъже в костюми и жени с бонета, всички тръпнещи в очакване. Абърлайн ги загърби и се подпря с ръце върху коловете на оградата. С чувството, че е затворник, се взря към тунела. Промяната беше забележителна. На мястото на изкопа имаше дървена платформа със стъпала надолу. Цялото пространство бе приведено в изряден вид. Файтони и кабриолети бяха подредени в далечния край на ограждението; никъде не се виждаха купища пръст, чакащи да ги натоварят в каруци и да ги откарат. Само гола заравнена поляна, запалени мангали и самият тунел, накичен с лампи, които му придаваха едва ли не приказен вид.

Колкото до тунела, той бе покрит почти изцяло. Пъртината в земята вече изглеждаше като образцова железопътна линия. Като изключим, разбира се, един малък отсек близо до новите стълби, останал без козирка. Иначе Абърлайн гледаше към истинска подземна железница.

Край нея се бяха събрали хората, допринесли за осъществяването на проекта — неколцина незнайни важни клечки от „Метрополитън Рейлуей“ и още толкова познати лица: Кавана, Марчънт, двама от главорезите, Харди Две и Смит (къде ли се е дянал третият, очарователният Харди, почуди се Абърлайн). Не можеше да им се отрече на проклетниците. Какъвто и заговор, какъвто и тъмен план, каквото и престъпление да бяха извършили под претекст, че работят за доброто на железницата, в крайна сметка бяха успели. Бяха я построили.

С тях беше и младият индиец Бхарат Сингх. Абърлайн насочи далекогледа към изваяното му, неразгадаемо лице. Днес обаче то изглеждаше различно. Очите му излъчваха нервност. Ръкостискането приключи и групата тръгна към новите стълби, аплодирана учтиво от присъстващите работници. Преди да слязат обаче, трябваше да поздравят бригадирите. Побутнаха напред госпожа и господин Пиърсън. Бхарат Сингх ги запозна с бригадирите и пак започна здрависване.

После Кавана благодари на бригадирите и те си тръгнаха, стиснали кепетата си в ръце. Бхарат понечи да ги последва, но Абърлайн видя как Кавана го хваща за лакътя и го повежда към стълбите.

И групата изчезна. Бригадирите с шапките в ръце се отдалечиха, важните клечки от железопътната компания си запоглеждаха часовниците в очакване да им дойде редът, а редицата работници останаха по местата си — като почетна стража или просто като стража. Възцари се напрегната тишина. Най-сетне откъм тунела се чу свистене на парен локомотив и плътни облаци пушек се издигнаха между гредите на недовършения свод. Влакът щеше да потегли всеки момент.

В дъното на ограждението бяха издигнали навес за каретите на височайшите особи. Кочияшите бърбореха, пушеха лули или се въртяха край конете.

Нямаше нищо необичайно в сцената, но Абърлайн я обходи с очи през далекогледа. Необяснимо защо, беше сигурен, че е зърнал нещо странно, сякаш е влязъл в позната стая, в която са разместили част от мебелировката.

После разбра. Как, по дяволите, го беше пропуснал? До оградата, невъзмутим и дързък, стоеше мъж в бяла роба и не откъсваше очи от тунела.