Оливър Боудън
Подземен свят (52)

52.

И ето че денят настъпи. Ден, изпълнен с вълнение. Във вчерашните вечерни вестници от „Метрополитен Рейлуей“ бяха публикували съобщение, че тази нощ е новото начало на подземната железница. Чарлс Пиърсън ще пропътува — при това в закрит вагон — откритата отново линия между Кингс Крос и Фарингдън Стрийт. Гладстон бе пътувал с открит. Говореше се, че новият закрит вагон е последна дума в железопътния лукс. Щяха да присъстват и други видни лица, пишеше в съобщението, и гражданите също бяха поканени да станат свидетели на грандиозното събитие — стига да стоят от външната страна на ограждението.

И гражданството прие поканата. Макар строежът да бе превърнал живота на лондончани в ад от шум, кал и прахоляк, затваряйки шосета, магазини и занаятчийници; макар да бе оставил без домове хиляди бедняци, а досега не бе допринесъл с нищо за благоденствието на града; макар да изоставаше с над година от графика, а цената му възлизаше на 1,3 милиона лири стерлинги.

Въпреки всичко щяха да дойдат.

Група дърводелци бяха наети да сковат стъпала към тунела на Кингс Крос, защото подземната станция още не бе построена. През следващата година щяха да я изградят като пристройка към десетгодишната надземна гара — с фронтони от двете страни, с покриви и парапети. Щяха да заменят импровизираните платформи с истински рампи, стълбища, гишета за продажба на билети и пешеходни проходи в двете посоки.

Сега обаче станцията изглеждаше като грозна дупка в земята и за да улеснят ръководните кадри на компанията и съпругите им, бяха построили стълбища и груби дъсчени платформи, а вместо с факлите, които служеха нощем на работниците, щяха да осветят тунела с лампи, окачени по цялото му протежение.

Цареше празнична атмосфера. По пладне камбаната удари три пъти както обикновено, но не за да застъпи следващата смяна, а за да изпрати в почивка работниците. Можеха да останат да гледат, разбира се, стига да са от външната страна на ограждението, но им бе позволено също да прекарат свободното си време над халба бира в кръчми с имена като „Киселата кокошка“, „Любопитният портокал“, „Изгряващо слънце“ и прочее или със семействата си — тяхна воля. Така или иначе, за пръв път от три години в Северозападен Лондон нямаше да кънтят инструменти, да пъхтят парни машини, да дрънчат кофи, да скрибуцат конвейери.

Не че нямаше да има работници.

— Важните клечки обаче трябва да видят спретнати мъже, а не дрипава сбирщина — бе казал Марчънт и бе привикал отряд от „дубльори“.

На пръв поглед четиредесетината мними работници не се отличаваха особено от истинските, ала отблизо личеше, че са по-жилави и с по-сериозни лица. Нещо повече — докато чакаха да се появят височайшите гости, не се шегуваха и не се смееха гръмко, не се шляеха наоколо, не си крадяха кепетата и не подхващаха импровизирани игри на крикет. Призрака знаеше, че тези мускулести работници не са просто декорация. Те бяха тамплиерски редови бойци.

Докато денят се превръщаше в нощ, той разбра още нещо. Не само че не можеше да отнеме живота на невинен човек; не можеше и да позволи някой друг да го отнеме.