Оливър Боудън
Подземен свят (45)

45.

Абърлайн беше в „Зеленият мъж“. Но днес не пиеше. Не тънеше в мрачни размисли и не давеше мъката си. По-неотложна задача го бе довела тук.

— Хей, Сам, да си виждал Обри днес?

— Не съм го виждал от известно време, Фреди — отговори барманът. — Но май намина по-рано на път за колежанския мач на „Лордс“.

Полицаят повдигна объркано вежди, а барманът на свой ред му хвърли презрителен поглед.

— Какво правиш тук, по дяволите, ако не си чувал дори за мача между „Итън“ и „Хароу“?

— Добре де, добре… не се накокошинвай, ако изобщо имаш с какво. Обри намина оттук, така ли?

Сам внезапно сбърчи чело, сякаш е казал прекалено много.

— Ммм… Всъщност не. Днес е на работа, нали?

Сега беше ред на Абърлайн да се раздразни.

— Виж какво, не можеш да ми кажеш за Обри нещо, което вече не знам. Пак е кръшкал, а?

Сам плесна кърпата за бърсане върху рамото си и кимна неохотно — жест, който не би влязъл в употреба в съдебната зала.

— Добре. Това е друго нещо — одобри Абърлайн. — Идвал е тук… о, да, разбрах! Да се преоблече, нали?

Още едно полукимване.

— Добре. — Абърлайн се плъзна от високия стол пред шублера и тръгна към вратата. — Когато се върне за униформата си, кажи му, че съм го търсил.

— Да му се не види, днес всички издирват Обри.

Абърлайн спря и се обърна.

— Моля?

— Казах, че днес май на всички им е притрябвал Обри.

По лицето на Сам пак се изписа колебание, сякаш е изпуснал твърде много.

— Развържи си езика, друже. Кой е идвал да търси Обри освен мен?

— Трима здравеняци. Дойдоха малко след като тръгна за мача.

— И как изглеждаха по-точно? — попита Абърлайн и сърцето му се сви, когато чу описанието на Сам.

Не му оставаше друго, освен да се запъти към „Лордс“. Почти веднага обаче съжали, осъзнал, че плува срещу море от хора, напускащи стадиона. Спираха карети и завиваха в обратната посока. До него изпръхтя кон и зари с копито. Човешкият напор дойде в повече на собственик на сергия.

— По-внимателно, мътните го взели! — подвикна той и перна малките ръчички, протегнали се грабливо към стоката му.

Друг тикаше количка надалеч от множеството — през река от бонета, кепета и деца, яхнали раменете на бащите си. Абърлайн усети как нещо се отрива в панталоните му, сведе поглед и видя куче да се провира между гората от крака.

Въпреки стълпотворението атмосферата бе приповдигната. Всички изглеждаха развеселени. Масите явно обичат да аплодират синовете на аристократите, помисли си Абърлайн. Не след дълго наследниците със синя кръв щяха да поемат по пътя на бащите си — да си пълнят джобовете и да се забавляват за сметка на простосмъртните и на кого му пука, ако случайно съсипят някой и друг живот.

Абърлайн, разбира се, не успя да открие Обри. Видя много пияници по улицата. Видя много жени, опитващи се да му продадат кибрит и цветя. Видя много сноби и дами в елегантни рокли да гледат отвисоко пияниците и кибритопродавачките. Но не и Обри.

Върна се в „Зеленият мъж“.

Сам поклати глава — Обри не се е мяркал; нито пък тримата здравеняци.

Главорезите, преведе си мислено Абърлайн. Ако Обри не се появеше в най-скоро време, пак щеше да посети строежа. Преди това обаче му оставаше да го потърси на още едно място. Тръгна към квартирата на Обри в Степни, където живееше със съпругата и децата си.

Оказа се, че жилището не се различава кой знае колко от неговото. И той обитаваше първия етаж на къща с еркери, заобиколена от други къщи с еркери, подобни на дома на семейство Уо, но разделени на апартаменти за наематели. Повече не можеше да си позволи с полицейската заплата. Полицейската работа не бе доходоносна като порнографията.

Госпожа Шоу отвори вратата и лицето й се разведри, когато видя униформата му.

— Не ми казвай! Ти си Фреди Абърлайн, нали? — Той кимна и тя възкликна: — Е! Чували сме много за теб! Деца, елате да се запознаете с прочутия Сърцат Фреди!

Тя имаше румени бузи, но иначе във всяко отношение беше пълна противоположност на Обри. Той бе закръглен, съпругата му — крехка; той изглеждаше вечно угрижен и трескав, тя бе замесена от съвсем друго тесто — приветлива и лъчезарна. Приглади косата си и го покани гостоприемно да влезе.

Две деца — момче и момиче на пет-шест години — се втурнаха към тях, но спряха като заковани, вкопчиха се в полата й и се втренчиха в него с неприкритото любопитство, позволено само на малките.

Сърцето на Абърлайн, вече натежало от тревога за Обри, се сви още повече при вида на децата. По-лесно щеше да е, ако бе останал на безопасно разстояние от хората, които Обри обича. Сега всичко щеше да е по-трудно, ако опасенията му се сбъднеха. Често завиждаше на хора като Обри, които се прибират вкъщи при съпругите и децата си. Не и в такива моменти обаче. Не и когато виждаше какво загърбват.

— Не мога да остана, госпожо Шоу — заекна той, попарвайки неохотно топлото чувство, с което го бяха посрещнали. — Исках само да ви попитам дали знаете къде е Обри?

Усмивката й се стопи, заменена веднага от безпокойство. Децата, доловили неочакваната тревога на майка си, се вкопчиха още по-крепко в полите й и ококориха очи като уплашени чинийки.

— Не съм го виждала, откакто излезе тази сутрин — каза тя.

— Към „Лордс“ ли тръгна?

Тя задъвка устна.

— Не съм сигурна…

— Знам, че е отивал там, госпожо Шоу, но мачът е свършил, та се питах дали не се е прибрал.

— Може би е отишъл да пийне бира в „Зеленият мъж“?

— Разбира се — кимна Абърлайн. — Разбира се! Тръгвам натам! Желая ви всичко най-добро и ще ви бъда много задължен, ако предадете на Обри, че съм го търсил.

И Абърлайн направи точно това. Върна се в „Зеленият мъж“ — за всеки случай. Сам поклати глава и той се отби в участъка — за всеки случай. Дежурният сержант поклати глава с подозрително изражение, сякаш знае, че Обри е кръшкал. Най-накрая Абърлайн отиде на строежа, застана до оградата и огледа мястото. Работата продължаваше; както всяка нощ бяха запалили огньове, а по разкаляните поляни край изкопа горяха мангали. Пристигна парен влак и работниците се засуетиха още по-трескаво да разтоварят пръстта.

Абърлайн обаче не наблюдаваше тях. Държеше под око директорския кабинет. Вратата се отвори. Излезе индийският младеж, стиснал документите си.

Добре, помисли си Абърлайн. Незнайно защо реши, че появата на индиеца е окуражителен знак.

Той наистина е на страната на ангелите. Добър човек е. По-добър, отколкото ти и аз някога ще бъдем.

После видя още по-обнадеждаваща гледка. От кабинета излязоха главорезите — тримата и с по-нехаен вид от всякога. А щом те бяха тук, е, значи не бяха някъде другаде, където да причиняват зло на Обри. Абърлайн се запита дали и те не са минали по неговия път. Вероятно бяха посетили „Зеленият мъж“ и ги бяха изпратили на „Лордс“, където тълпата ги беше спряла.

Да, реши младият полицай, отдръпна се от оградата и загърби строежа. Така е станало. Обри сигурно вече е в обятията на усмихнатата си съпруга…

Хазяйката му живееше на приземния етаж. Пресрещна го на прага.

— Усилен ден, а, полицай?

— Може да се каже, мадам — кимна Абърлайн и свали фуражката си.

— И не ти остана време дори да ме предупредиш, че чакаш доставка?

Той я погледна остро.

— Доставка ли?

— Трима джентълмени донесоха голям килим. Така поне казаха. Явно е бил адски тежък, защото трябваше и тримата да го мъкнат догоре…

Абърлайн вече изкачваше стълбите.

 

 

Кучите синове бяха оставили тялото седнало на един от столовете му, сякаш го чака да се върне. Бяха го оставили там като предупреждение.

Бяха го пребили до смърт. Едва позна чертите му под подутата лъщяща плът, синините и кръвта, стичаща се през прорезите, разпорени от месинговите боксове.

— О, Обри — отрони задавено Абърлайн.

Не че бяха приятели, но… Чакай! Бяха приятели, защото приятелите се подкрепят. Можеш да се обърнеш към тях за съвет. Помагат ти да мислиш за нещата по различен начин. А Обри правеше това и много повече за него.

Някак неочаквано раменете му се разтърсиха и сълзите му закапаха по дъсчения под.

— О, Обри — повтори той с мокри устни.

Прииска му се да протегне ръце и да прегърне приятеля си, но същевременно се гнусеше от това, което му бяха направили, от лицето, превърнато в накълцано месо.

Опита се да си спомни Обри такъв, какъвто беше — как му разказва вицове в „Зеленият мъж“; как скърби за убитото момиченце от гетото. Беше твърде състрадателен, това му беше проблемът. Сърцето му бе твърде голямо за този свят.

Абърлайн се запита какво ли е изпитвал пред прага на смъртта. Целта им е била да изтръгнат информация, разбира се. Телохранителят вече им беше казал за индиеца. Какво тогава са искали да им каже Обри? За мъжа в робата? Сякаш имаше значение. Онзи ден Абърлайн си бе помислил, че убийствата трябва да спрат, но още един живот си бе отишъл — безценен живот.

Може би Обри имаше право. Може би нямаше отговори. Може би понякога трябва да приемеш това.

Сега той просто стоеше с приятеля си, раменете му се тресяха, сълзите течаха по-свободно.

— Съжалявам, друже — повтаряше отново и отново. — Съжалявам…

И изведнъж Обри отвори очи.