Оливър Боудън
Подземен свят (43)

43.

Обри нямаше представа къде се намира, но разбираше, че това е най-малката му грижа.

Главната беше, че е завързан за стол в сумрачна стая, осветена единствено от мъждукащи лампи, занитени за стените, а пред него стояха тримата главорези и се усмихваха равнодушно, готови да изпълнят задачата си.

Харди пристъпи напред. Сложи черни кожени ръкавици, извади от джоба си два месингови бокса и ги наниза на пръстите си. Другите двама мъже се спогледаха и се оттеглиха в сенките. Харди приближи до Обри и опипа лицето му с ръкавицата като скулптор, пробващ твърдостта на неизваяна глина.

После се отдръпна и присви колене като опитен боксьор. Обри си помисли, че е най-добре да си затвори очите. Така и стори и последва нещо странно, защото колкото и да му се искаше, винаги се затрудняваше да си представи съпругата и децата си, когато не бяха с него. Сега обаче ги видя като на живо. Съвършена картина, за която се улови с нокти и зъби, щом ударите заваляха. Е, разбра поне какво се случва, когато те пребиват.

Дребна утеха, но по-добре от никаква.

 

 

Кулприйт се събуди с натежала глава и присви очи сред сивотата на склад — празна глъб, чиито единствени обитатели бяха птиците, гнездящи по гредите, а единственият звук — дъждът, барабанящ по покрива. Ръждиви стълби водеха към порутени платформи под тавана.

Бе завързана по необичаен начин. Седеше в единия край на дълга дъсчена маса, все едно е почетен гост на вечеря — като изключим факта, че не връзват почетните гости. Столът й беше спретнато избутан под плота. Не виждаше стъпалата си, но те бяха пристегнати към краката му. Дланите й бяха прострени пред нея, завързани за дъските с кожена връв. Бяха поставени така, сякаш ще й правят маникюр.

И в известен смисъл беше точно така. На няколко сантиметра от пръстите й — неслучайно на видно място — лежаха клещи. Ръждясали клещи, с каквито се изтръгват нокти.

Знаеше какво представлява мъчението, разбира се. Как се натрупва болката. Разказваха за асасин, издържал до пет, преди да проговори.

Виждаше трима мъже в кафяви костюми. Стиснала зъби, проследи с очи как единият оглежда скритото й острие и това я разяри до краен предел — без да броим, разбира се, че я бяха заловили, разоръжили и със самодоволни усмивки я уведомиха, че са съсекли Аджай на улицата като куче. Бяха взели и неговото острие. Друг тамплиерски главорез стоеше в отсрещния край на масата и го въртеше в ръка.

— Заяжда — каза на приятелите си и те се засмяха дружно.

Но не затова не можеш да го извадиш от ножницата, глупако, помисли си Кулприйт. Първо трябва да го закопчаеш на китката си, да настроиш мускулите и сухожилията си според телосложението на Аджай и да задействаш предпазния механизъм. Честно казано, дори да го търсиш до края на дните си, пак няма да го намериш.

Тарторът на кафявите костюми се обърна към Кулприйт.

— Пригоден е специално за асасина, който го използва — подвикна през рамо на лакеите си, пристъпвайки към нея.

Двамата му подчинени се отегчиха да бърникат остриетата и ги оставиха върху масата. Прииска й се да погледне към тях, да види къде са, но не дръзна.

Мислеше за предпазния механизъм.

— Е, гостенката ни се събуди — отбеляза ухиленият инквизитор. — Време е да започваме.

Взе клещите, но се престори, че размисля, и ги пусна с хлопот върху плота.

— Едва ли ще ми потрябват — промърмори сякаш на себе си. — Няма да ти задавам трудни въпроси. Уби ли преди три години Джаядип Мир, или го заточиха в Лондон? Лесно ще ми отговориш, нали?

Погледна я, но ако очакваше да продума, не остана доволен. Продължи:

— Виж, красавице, имаме колега в Лондон — бивш британски офицер. Служил известно време в Индия и знаел за необикновения Джаядип Мир. Срещнал изключителен индийски младеж в Лондон, събрал две и две и се почудил дали е съвпадение, или не. Какво ще кажеш?

Тя отново не продума. Видя обаче къде са остриетата, когато кафявият костюм пристъпи настрани да вземе клещите. Сега оставаше да провери колко е стабилна масата. Изигра безпомощна ярост. Замята се, уж в опит да се освободи. Мъжете се спогледаха с присмехулни усмивки, но тя разбра необходимото — масата не бе занитена към пода, но беше тежка, твърде тежка да я наклони сама. Нуждаеше се от помощ.

Ала успееше ли да я наклони, може би щеше да се докопа до остриетата.

— Вода — отрони тя.

— Моля? — повдигна вежди инквизиторът; въртеше клещите в ръка и се взираше мечтателно в тях. — Какво каза?

Тя се престори, че устните й са твърде пресъхнали да оформят ясно думите.

— Вода…

Той се приведе към нея.

— Какво?

Достатъчно близо ли бе да го захапе? Имаше две възможности да го направи и тази бе едната. Пропилееше ли я…

Не. Най-добре да изчака. Да му внуши фалшиво усещане за сигурност.

Сякаш прави херкулесовско усилие, тя успя да отрони думата „вода“ така, че инквизиторът да я чуе. Той се отдръпна с доволна усмивка.

— А! Така и предполагах…

Даде знак на един от мъжете, който излезе от помещението и се върна след секунди с глинена чаша. Остави я на масата пред Кулприйт. Тя наведе глава да я стигне с уста, после погледна умолително инквизитора. Ухилен, той вдигна чашата и я поднесе към лицето й, изпълнен със задоволство, че тази красива жена зависи от него дори за да отпие глътка вода. О, каква наслада щеше да му достави това, което я чакаше! Инквизиторът обичаше работата си. Владееше я до съвършенство — умееше майсторски да причинява…

Болка.

Прониза ръката му. Зъбите й се бяха забили в плътта — не просто хапеше, изяждаше я. Божичко, изяждаше го жив.

Той изкрещя от болка. Чашата се катурна, но не се счупи. Кулприйт усещаше вкус на пот и кръв; изви врат, за да му причини още повече болка и да го приближи до себе си. Наклони стола на една страна, поемайки цялата тежест с лакти. Халоса пищялите на инквизитора с краката на стола и в мига, щом той залитна, напрегна всички сили да ускори падането му. Най-сетне мъжът се просна върху масата и лицето му се стовари върху глинената чаша. Чудесно, помисли си Кулприйт, колкото повече болка, толкова по-добре. Това обаче не беше главната й цел, защото сега трябваше…

Използвайки тежестта и на двамата, тя натисна масата, която се наклони и остриетата се плъзнаха към чакащите й пръсти. Инквизиторът й пречеше да ги види, но усети как едното докосва върховете им. В същия момент той успя да изтръгне ръката си от устата й и на свой ред тя изпъшка от болка, защото зъбът й остана забит в нея. Сдъвкана плът и кръв се стичаха по брадичката й, но единствената й грижа сега бе острието — опипваше го с пръсти и трескаво търсеше предпазния бутон. Над тялото на инквизитора зърна как двамата мъже се споглеждат подигравателно и посягат към кукритата си, защото все пак какво би могла да направи? Шансът не беше на нейна страна. Дори въоръжена с острието, беше вързана за стола, а те бяха трима срещу нея зад заключена врата. Колкото и ловък и находчив боец да беше, нямаше достатъчно късмет на света, за да я спаси. И те го знаеха, и тя го знаеше. Всички знаеха какъв ще бъде краят — ще им каже каквото искат да разберат и ще умре.

Кулприйт го съзнаваше, разбира се. Остриетата обаче не й трябваха, за да погуби похитителите си.

Щеше да ги използва за себе си.

Все пак Бог милостиво й предостави възможност да отнесе един със себе си. Палецът й напипа предпазния бутон и тя направи нещо странно — доближи лице до гърлото на инквизитора, който още се опитваше да се отскубне от нея. Доближи лице до гърлото му, сякаш да види нещо там, а ръцете й създаваха впечатление, че го притиска в любовна прегръдка.

Един от кафявите костюми разгада намеренията й, ала беше прекалено късно. Тя насочи ножницата на оръжието към врата на инквизитора и освободи острието, което премина през него и се заби в нея.

В предсмъртните мигове Кулприйт си помисли за съпруга си и за момченцето си у дома, които сигурно се питаха къде е. Помисли си дори за горкия Аджай — е, скоро ще дойда при теб, стари приятелю — и за Братството и с натежало сърце пожела на другарите си да удържат победа в битката за по-добър и справедлив свят, която трябваше да продължи без нея.

Когато върхът на острието прониза врата на инквизитора, заби се в окото и в мозъка й, Кулприйт си каза, че това е по-добра смърт, отколкото й бяха подготвили, но се почуди дали е благородна смърт. Не издаде нищо и се надяваше това да е достатъчно. Надяваше се Съветът да отсъди, че е загинала с чест.