Оливър Боудън
Подземен свят (35)

35.

— Ще ми кажеш ли сега защо ме следиш от няколко дни?

Крайно ядосан, Абърлайн беше вкарал сянката си в уличка край новото шосе, за да я приклещи натясно. Ядът му произтичаше от факта, че тази сутрин го бяха извикали в кабинета на сержанта да му натрият носа. Меко казано. И защо? Защото, видите ли, господин Кавана от градската подземна железница — кучият син с рибешките очи — се оплакал от него. Набедил го, че се явява прекалено често на строежа. Вече им додявал, а и сам ставал смешен с намеците си, че Кавана и петима от служителите му са замесени в убийство.

Трябвало да престане веднага.

И така, почерпил сила от яда, Абърлайн наблюдаваше как лицето на мъжа поморавява над синия шевиот на ръкава му. Преследвачът му носеше тъмен костюм и бомбе — малко поизносени, но като цяло достатъчно прилични. Всъщност, помисли си Абърлайн, бе облечен кажи-речи като детективите от полицейски участък.

Само че Абърлайн познаваше всички детективи не само от своето управление, но и на мили околовръст, и този дръвник не беше от тях. Което го накара да се запита дали не е детектив от друг сорт. Със свободната си ръка претърси мъжа, откри малка кожена бухалка и я пъхна под куртката си.

— Частен детектив, а? — попита той.

В отговор мъжът закима енергично.

— Хрр… хрр… — опита се да каже.

Абърлайн поохлаби хватката.

— Да, полицай Абърлайн, частен детектив съм и току-виж съм ви помогнал, ако ми позволите да говоря — избърбори задъхан мъжът, притиснат до стената.

Предпазлив, но заинтригуван, Абърлайн го пусна.

— Как се казваш?

— Ленърд. Ленърд Хейзълуд.

— Добре, господин Хейзълуд, говори, но гледай да е убедително.

Хейзълуд поизпъна сакото си и намести шапката и яката си, преди да подхване:

— Работя за аристократ, виконт всъщност, който ми плаща добре и е готов да плати и на други, ако ме разбираш.

— Разбирам те отлично. Как ти се струва да те арестувам за опит да подкупиш служител на реда?

— Не се опитвам да те подкупя. Знам си работата и съм наясно, че колегите ти те наричат Сърцатия Фреди, защото спазваш стриктно правилата и дори не пиеш по време на дежурство…

Абърлайн прочисти гузно гърло. Де да знаеше, друже…

— И?

— Предполагам, че да разкриеш престъпление, би те въодушевило повече, отколкото да си понапълниш джобовете. И ако ти помогна и в двете отношения, тогава може би няма да е подкуп, а възнаграждение от дарител за блестящата ти полицейска работа.

— Престани да увърташ и казвай каквото имаш да казваш!

— Недалеч оттук нападнали виконта и негов приятел. В гробището на църквата Мерилбоун. Приятелят му пострадал тежко и починал.

— Не се е наложило да пътува дълго до гроба.

— Безвкусна шега, полицай.

— Безвкусна шега, защото надушвам отдалеч небивалиците. Ако някой е нападнал двама богаташи в гробище и е убил единия толкова близо до участъка, щях да разбера, нали?

— Виконтът и семейството на убития са предпочели да не докладват случая, за да не привличат обществено внимание.

Абърлайн сви устни.

— Нима? Значи не им е чиста работата.

— Не съм питал. Наеха ме просто да открия и да заловя нападателя.

— Да го заловиш, а? И после какво? Ще го предадеш на полицията? Не ме разсмивай. Ще го пребиеш или направо ще го пратиш в гроба. Познах ли?

Хейзълуд разкриви лице.

— Има ли значение? Важното е, че справедливостта ще възтържествува.

— За справедливостта отговарят съдилищата — отбеляза Абърлайн, макар напоследък да се съмняваше дали все още го вярва.

— Не винаги.

— Имаш право. Не винаги. Не и когато пияни млади аристократи се въргалят с повлекани из гробищата и се счепкват със сводниците им. На прав път ли съм? Искам да кажа, ако не смяташ да ме залъгваш, че са поднасяли макове на нечий гроб. От опит знам, че паралиите обичат да се забавляват за сметка на простолюдието. Може би поне веднъж са си разменили ролите.

Детективът сви рамене.

— Не е бил сводник. Човекът е нападнал работодателя ми, убил е приятеля му и е осакатил двама от телохранителите му… Едва ли е обикновен събирач на банкноти.

Веждите на Абърлайн отскочиха нагоре.

— Имали са телохранители? Е, бива си те да предизвикваш съчувствие, спор няма.

Хейзълуд се намръщи и пак задърпа яката си. Вратът му почервеня. Разговорът не вървеше добре.

— Мъжът е опасен. Дори не бил мъж всъщност. В наш интерес е да не броди по улиците.

Абърлайн се замисли за сивите отсенки на Обри. Замисли се за справедливостта и как се вмества тя в картината, когато двама аристократи се разхождат с телохранители, търсейки забавления в съмнителните градски квартали. Дали не трябва да му е все едно, ако самотен скитник е дал урок на кучите синове? И по-точно ги е ступал хубавичко. Абърлайн знаеше какво би казал Обри. Желая му късмет! И сили на окървавените му юмруци.

За пръв път Абърлайн почувства не че му е все едно, а че му е приятно да му е все едно. Разкикоти се.

— И как изглеждал този мъж, който дори не бил мъж? Ще се оглеждам за… какво? Звяр вероятно? Великан с остри зъби, хищнически нокти и гръмовен рев?

Частният детектив подбели очи.

— Ако не знаех истината, щях да си помисля, че си подпийнал. Не, нямах предвид повече от мъж, а младо момче.

— Младеж?

— Да. Индиец с боси крака. Биел се като дявол. Като акробат.

Усмивката на Абърлайн се стопи. Погледна го сериозно, забравил всички други съображения.

— Акробат, казваш?