Оливър Боудън
Подземен свят (3)

3.

Итън Фрай се възнагради с кратък миг на задоволство от точността на острието си, после подсече краката на Бут и го просна върху мръсните павета. Клекна, прикова го с колене и притисна ножа в гърлото му.

— Е, приятелю — усмихна се, — като за начало няма да е зле да ми кажеш името си.

— Бут, сър. — Той се сгърчи като червей и ножът се заби болезнено в плътта му.

— Добро момче — похвали го Итън. — Истината винаги е най-добрата стратегия. А сега ще си поговорим, нали?

Бут потрепери под него. Итън го прие за „да“.

— Тръгнал си да вземеш пратка, прав ли съм? Фотографска плака?

Бут потрепери отново. Итън го прие за второ „да“. Засега се движеше по план. Разполагаше със солидна информация — Бут бе брънка от канал за продажба на еротични снимки в лондонските кръчми.

— Джак Симънс ще ти предаде плаката, нали? — продължи асасинът.

Бут кимна.

— И как се казва човекът, с когото трябва да се срещнеш?

— Не… не знам, сър.

Итън се усмихна и се приведе още по-ниско към него.

— Скъпо момче, ти си по-лош лъжец, отколкото куриер. — Понатисна малко повече с острието. — Усещаш ли къде е ножът? — попита.

Бут примигна трескаво с очи — „да“.

— Това е артерия. Сънната ти артерия. Разкъсам ли я, ще нашариш града в червено, приятелю. Е, поне улицата. Но и двамата не искаме премеждия. Защо да пропиляваме такава прекрасна вечер? Хайде, кажи ми с кого ще се срещнеш?

Бут примигна.

— Ще ме убие, ако ти кажа.

— Може би, но аз ще те убия, ако не ми кажеш, а само единият от нас е тук и ножът му притиска гърлото ти. Това не е той, нали? — Итън увеличи натиска. — Избирай, приятелю. Умираш сега или по-късно.

При тези думи Итън чу шум. Идваше отляво. След половин секунда револверът му „Колт“ се озова в свободната му ръка и се насочи към новата мишена, докато другата продължаваше да притиска острието към гърлото на Бут.

Беше момиченце. Връщаше се от кладенеца. Стоеше, ококорило очи, и държеше ведро, пълно догоре с мръсна вода.

— Съжалявам, млада госпожице, не исках да те уплаша — усмихна се Итън. Револверът му се върна под робата и празната му ръка се вдигна, за да окуражи детето. — Опасен съм само за главорези и крадци като този тук. Върви си спокойно вкъщи…

Махна й, но тя не помръдна, вкаменена от страх. Гледаше ги и бялото на очите й се открояваше върху мърлявото й лице.

Итън изруга мислено. Последното, което искаше, бе публика. Особено момиченце, което го зяпа как притиска нож в нечие гърло.

— Добре, господин Бут — рече той по-тихо от преди. — Ситуацията се промени. Настоявам да ми кажеш с кого имаше среща, иначе…

Бут отвори уста. Може би да отговори на въпроса на Итън или да му обясни къде да си завре заплахите. Или най-вероятно да изхленчи, че не знае.

Итън не разбра, защото лицето на Бут се разпадна, преди да отрони и дума.

Случи се миг преди Итън да чуе изстрела. Изтърколи се от тялото му и извади револвера си секунда преди да отекне вторият гърмеж. Спомни си за момиченцето и извърна рязко глава — точно навреме да я види как полита назад, от гърдите й руква кръв и ръката й изпуска ведрото; убита, преди да се строполи върху паважа, от куршум, предназначен за него.

Итън не посмя да отвърне на огъня от страх да не улучи друг невинен в мъглата. Сниши се в очакване на нов изстрел, трета атака в мрака.

Не дочака. Чу някой да се отдалечава на бегом и избърса костиците и парчетата мозък от лицето си, прибра колта в кобура и скритото острие — в канията. Остави Бут да изстива върху влажната земя и с един скок се озова до съседната стена. Улови се за улука и пъргаво се изкатери върху покрива, откъдето в приглушеното сияние на нощта по-лесно щеше да долавя тичащите стъпки на побягналия стрелец. Така бе стигнал дотук и явно така щеше да си тръгне. Подскачайки от покрив на покрив, той следваше неотстъпно и безпощадно плячката си, запечатал в паметта си лицето на момиченцето, а в ноздрите си — металическия мирис на мозъка на Бут.

Сега имаше значение само едно. Убиецът щеше да почувства острието му, преди да се зазори.

Долу ботушите на стрелеца трополяха по паважа и разплискваха локви. Итън го сподиряше като сянка. Не го виждаше, но разбра, че го е изпреварил. Стигна до ръба на покрив и доволен от преднината си, се заспуска бързо по первазите на прозорците. Скочи на улицата и се притисна към стената. Зачака.

След секунди хлопотът наближи. След още миг мъглата се раздвижи на кълбета, сякаш да оповести появата на новодошлия. После завесата се отдръпна и костюмиран мъж с гъст мустак и рошави бакенбарди се втурна на сцената.

Държеше пистолет. Цевта не пушеше. Но вероятно беше топла.

И макар по-късно Итън да обясни на Джордж Уестхаус, че е нападнал при самозащита, това не беше съвсем вярно. Разполагаше с предимството на изненадата. Можеше и трябваше да разоръжи мъжа и да го разпита, преди да го убие. Той обаче освободи острието, заби го с отмъстително просъскване в сърцето на убиеца и не без задоволство видя как животът угасва в очите му.

И така асасинът Итън Фрай допусна грешка. Прояви нехайство.

* * *

— Исках да изтръгна необходимата информация от Бут, преди да заема мястото му — обясни Итън на асасина Джордж Уестхаус на другия ден, след като му разказа цялата история. — Не предполагах обаче, че е закъснял за уречената среща, защото откраднатият джобен часовник изостава.

Седяха в дневната в дома на Джордж в Кройдън.

— Ясно — кимна Джордж. — Кога разбра?

— Ммм… Твърде късно, да речем.

Джордж кимна отново.

— Какво беше оръжието?

— Колт „Пал Мал“. Подобен на моя.

— И ти уби мъжа?

Огънят пропука и вдигна фонтан от искри в последвалата тишина. Откакто се върна при децата си Джейкъб и Иви, Итън изглеждаше по-сдържан и умислен.

— Да, Джордж, и той го заслужаваше.

Джордж се намръщи.

— Заслугите нямат нищо общо. Знаеш го.

— А момиченцето, Джордж? Да го беше видял! Дребничко като вейка. Два пъти по-малко от Иви.

— Въпреки това…

— Нямах избор. Беше с изваден пистолет.

Джордж погледна стария си приятел със загриженост и привързаност.

— Кое от двете, Итън? Уби го, защото заслужава, или защото си нямал избор?

Поне десет пъти Итън си беше мил лицето и си духал носа, но имаше чувството, че миризмата на мозъка на Бут е попила в него.

— Едното изключва ли другото? На трийсет и седем съм и съм виждал достатъчно убийства. Знам, че справедливата кауза и възмездието са далеч по-маловажни от уменията, а уменията зависят от късмета. Когато Фортуна те погледне благосклонно… Когато куршумът на убиеца се отклони… Когато свали гарда, трябва да се възползваш от случая, преди щастливата съдбата да отклони очи от теб.

Уестхаус се почуди кого се опитва да заблуди приятелят му, но реши да продължи без уточнения.

— Жалко тогава, че се е наложило да проливаш кръв. Не беше ли редно да научиш повече за него?

Итън се усмихна и се престори, че избърсва несъществуваща пот от челото си.

— Провървя ми. Върху фотографската плака, която носеше, бе написано името на фотографа. Уверих се, че мъртвецът и фотографът са един и същи човек — Робърт Уо, тамплиерски лакей. Еротичните му снимки са поемали в две посоки — към тамплиерите, но и към гетата и кръчмите с посредничеството на Бут.

Джордж подсвирна тихо.

— Опасна игра е играел господин Уо…

— И да, и не…

— Е, рано или късно го е чакал злощастен край.

— Несъмнено.

— И ти успя да разбереш всичко след смъртта му?

— Не ме гледай така, Джордж. Наясно съм, че извадих късмет, и всеки друг ден прибързаното убийство на Уо можеше да навлече неприятни последствия. Слава богу, не и през този ден.

Джордж се приведе да стъкне огъня.

— Каза „и да, и не“, когато отбелязах, че Уо е играел опасна игра. Какво имаше предвид?

— Имах предвид, че в много отношения рискът да лавира между двата свята и да се надява, че няма да се срещнат, не е бил голям. Днес пак видях с очите си гетата, Джордж. Спомних си как живеят бедните. Този свят е съвсем различен от тамплиерския. Не е за вярване, че делят една страна, камо ли един и същи град. Мен ако питаш, господин Уо е имал основания да смята, че пътеките на двете му делови начинания никога няма да се пресекат. Двата свята, в които е действал, са полюсни противоположности. Тамплиерите не познават бедняшките квартали. Живеят нагоре по реката, далеч от фабричната мръсотия, която замърсява водата на бедните, и от зловонните изпарения, тровещи въздуха им.

— Като нас, Итън — въздъхна тъжно Джордж. — Независимо дали ни харесва, или не, живеем в свят на изискани клубове и гостни, на катедрали и съвещателни зали.

Итън се втренчи в огъня.

— Не всички.

Уестхаус се усмихна и кимна.

— Мислиш за твоя човек, Призрака? Няма да ми кажеш, предполагам, кой е и какво прави?

— Това трябва да остане моя тайна.

— И все пак се замисли за него?

— Да, скроих план, включващ покойния господин Уо и Призрака. Ако всичко се развие добре и Призрака свърши работата си, нищо чудно да сложим ръка върху артефакта, който тамплиерите търсят.