Оливър Боудън
Подземен свят (25)

25.

— Е, кого виждат очите ми? Полицай Обри Шоу от Шести ковънтгардънски отдел! — каза Абърлайн. — Чак тук на Риджънт Стрийт!

Червенолик, закръглен и доста унил мъж вдигна поглед от халбата си и се втренчи унищожително в него с мустак от бирена пяна над горната устна.

— Е, кого виждат очите ми? — процеди през зъби той. — Полицай Фредерик Абърлайн от Четвърти мерилбоунски отдел! Също доста далеч от района си, който може да си вземе намеците и да ги навре там, където не огрява слънце!

— Какви намеци? — учуди се Абърлайн. — Казвам ти направо, друже, че те спипах да кръшкаш.

Вярно беше. И двамата полицаи бяха далеч от районите си, защото се намираха в кръчмата „Зеленият мъж“ на Риджънт Стрийт. Абърлайн предвиди, че вероятно ще открие Обри тук, след като го нямаше на поста му, а се водеше редовен клиент на пивницата. Обри бе запален по крикета, а „Зеленият мъж“ бе свърталище на играчи и любители. На витрината бяха подредени бухалки, топки, пилони за вратички и прочее принадлежности, което несъмнено устройваше Обри, защото можеше да се наслади на бирата, без през стъклото да наднича гражданството и да сочи с пръст фантето, отдъхващо си с напитка от служебния дълг.

— Не кръшкам — възрази той.

— Как го наричаш тогава? Клинчене? Или свърна от пътя и краката сами те доведоха в кръчмата да изгълташ халба бира? Пак си е кръшкане, нали?

Обри оброни глава.

— Не е кръшкане. По-скоро е усамотяване. Не, чакай, усамотяване е. Това е точната дума.

— И защо ти е да се усамотяваш, Обс?

Абърлайн седна на бара до него. Барманът в чиста бяла престилка приближи, но той го отпрати с ръка, защото Сърцатия Фреди не пиеше по време на работа.

До него Обри разкопча горния джоб на куртката си, извади сгънат лист и му го подаде. Груба имитация на крещящо вестникарско заглавие бе надраскана с ръкописни букви в горния му край. „Виждали ли сте този човек?“ Отдолу имаше рисунка с въглен на мъж в роба, който държеше невъзможно дълъг нож.

— Момчетата в управлението се забавляват доста за моя сметка — осведоми го тъжно Обри.

— Защо?

— Двойно убийство в Стария Никъл. Сигурно си чул. Имам свидетел, който е видял…

— Мъж в роба. Да, чух.

Обри разпери сърдито ръце.

— Виждаш ли? Точно това имам предвид. Цял Лондон знае за странния ми мъж в роба с много дълъг нож. Целият проклет Лондон знае, че търся мъж, дегизиран в роба и с дълъг нож, но го е видяла само някаква си дрипла от гетото. От друга страна… — погледна изкосо Абърлайн — знаят и за твоя изчезнал труп, Фреди. Ще ме извиниш, друже, но когато чух невероятната история за липсващото тяло, се обнадеждих, че ще отвлече вниманието от мен.

Абърлайн се засмя сухо.

— Голям късмет, а?

— Да. Затова си тук, нали? И на теб са ти потънали гемиите?

— Не. Всъщност твоят мъж в роба изникна в моя случай с изчезналото тяло. Представяш ли си?

Смаяното изражение на Обри тутакси се смени с отвращение.

— О, да, разбирам играта ти. — Погледна над рамото на Абърлайн, сякаш очаква да види подигравчии, скрити в сенките на кръчмата, и да чуе присмехулен кикот. — Кой те подучи?

— По-кротко, Обри. Наистина вярвам, че мъжът в роба съществува.

— Е, значи си първият. И единственият. Както казах, освен дриплата никой друг не го е видял. Разпитах всички търговци на пазара в Ковънт Гардън. Разпитах и половината местни в Стария Никъл. Мъж в роба и с дълъг нож би трябвало да се набива в очи, нали? Но не. Никой не го е видял. С изключение на въпросната свидетелка. Все едно се е появил и… е потънал вдън земя.

Абърлайн се замисли. Незнайно защо това съвпадаше с впечатлението му за странника от Бел Айл — загадъчна фигура сред мъглата от загадъчни подбуди.

— Кои са жертвите ти? — попита той.

— Единият е отрепка на име Бут. Дребен крадец. Куриер на бандите в Ист Енд.

— Има опит в схватките с ножове значи.

— Да, но… Всъщност е застрелян.

— Застрелян ли? А другият?

— Тъжна работа, Фреди. Малко момиченце. Явно се е изпречило на пътя.

— И също са го убили?

Обри го погледна остро.

— Мнозина биха се позамислили каква трагедия е да застрелят малко момиченце, Фреди.

— Е, значи наистина са я простреляли.

— Да.

— Да обобщим. Свидетел е видял мъж с роба да носи необичайно дълъг нож.

— И тънък. Подобно на оръжие за фехтовка. Като рапира.

— Не за рязане, а за бой. За намушкване. Но Бут и момиченцето са били простреляни?

— Да.

— И търсиш мистериозен мъж в роба, застрелял двамина с нож?

— О, стига! Не ми е до шегички.

Абърлайн въздъхна.

— Намери ли пистолета?

— Не.

Сега по-младият полицай се замисли за оръжието, което бе открил в джоба на мъртвеца. И за прободната рана, причинила смъртта му.

— Имаш само един свидетел?

— И друг, който видял само как някакъв мъж бяга.

— В странна роба ли е бил облечен?

— Свидетелят или беглецът?

— Беглецът.

— Не.

— Значи може би е стрелецът?

Обри го погледна сконфузено.

— Възможно е, предполагам. Не се бях замислял. От ума ми не излизаше призрачният мъж с дългия нож.

Абърлайн разпери ръце.

— Да му се не види, Обс. Хайде, размърдай се. Отиваме в Стария Никъл.

След час клетият Обри Шоу изглеждаше още по-отчаян. Първият му свидетел — дриплата, видяла мъжа в роба — я нямаше никаква.

— Изчезнала е като митичния мъж в роба — мърмореше Обри, макар и двамата да знаеха, че скитниците в гетата често си събират багажа и се преместват другаде.

Извадиха истински късмет, че откриха втория свидетел. Слава богу, иначе Обри щеше да се срине съвсем.

— Ето я — процеди той през крайчеца на устата си, когато наближиха номер 32.

На стълбите пред висока опушена сграда седеше окаяна жена. Погледна ги с абсолютно безизразни очи. Притискаше бебе към голата си гърда.

Обри се прокашля и се втренчи в обувките си. Абърлайн направи отчаян опит да си придаде вид на врял и кипял светски мъж, но не успя. С почервеняло лице впери заинтригувано очи в простора над главите им. И двамата свалиха шапки като същински джентълмени.

— Извинете, мадам — подхвана Абърлайн. — Споделили сте с колегата ми, полицай Обри Шоу, че сте видели нещо в нощта на ужасното двойно убийство в Стария Никъл. Така ли е наистина, или се лъжа?

— Божке! — усмихна се тя и разкри зъби като изронени надгробни паметници. — Бива си те в приказките!

Абърлайн не разбра дали му се присмива, или наистина го хвали, но лицето й се поразведри малко и погледът й поомекна, затова реши да използва предимството.

— Мадам, видяхте ли мъж да тича по тази улица в нощта на убийството?

Тя сякаш се замисли, вгледана в главата на бебето. Намести детето на гърдата си и вдигна очи към полицаите до стълбището.

— Да.

— И той просто тичаше?

— Да.

— Как изглеждаше?

Тя изсумтя презрително.

— Вече казах на приятеля ти, че не мога да си спомня, докато не получа няколко пенита.

— Беше ме обсебил мъжът в робата! — Обри вдигна отбранително ръце, почервенял повече от обикновено.

— Или си скръндза? — предположи Абърлайн.

— Откъде да знам, че ненадейно ще се заинтересуваш от някой си, хукнал по улицата? И защо всъщност си толкова любопитен? Вероятно просто е видял кръвта или призрака с дългия нож и е решил да си плюе на петите. Както би направил всеки на негово място.

Абърлайн вече не го слушаше. Качваше се по стълбите да изсипе шепа монети в дланта на жената, галантно извръщайки лице от голата й гръд.

— Е, мадам, ще ми кажете ли сега как изглеждаше мъжът?

Тя се взря в дланта си, сякаш се питаше дали да не продължи да шикалкави, но явно се отказа.

— Носеше костюм и имаше гъсти мустаци като на принц Албърт, преди да се спомине, мир на праха му. И беше с бухнали бакенбарди като твоите.

— А носеше ли нещо?

Тя се поразмърда неспокойно.

Абърлайн се приведе към нея и прошепна:

— Случайно да носеше револвер?

Очите й казаха „да“. Абърлайн й благодари и се отдръпна.

По обратния път през гетото Абърлайн ликуваше.

— Разбираш ли какво значи това, Обс? Значи, че твоят беглец и моят труп са един и същи човек. А твоят мъж в роба е същият, появил се в Бел Айл. Случаят, друже, започва да се разнищва.

— Слава богу — въздъхна Обри. — Дано да си върна доброто име.

Абърлайн също въздъхна.

— Да не забравяме и въпроса за истината и справедливостта все пак. И те са заложени на карта, нали?

В отговор по-възрастният мъж го погледна с красноречиво изражение: „Ентусиаст си, но още много има да учиш“.

— Истината и справедливостта няма да върнат живота на момиченцето, Фреди — отбеляза гласно.

Върнаха се в управлението, където Абърлайн настоя Обри да поиска служебния дневник от дежурния. После Обри отиде за „едно заслужено питие“, както се изрази, а младият полицай изправи обемистия дневник върху поставка за книги, седна на висок стол и запрелиства тежките страници, търсейки съобщения за изчезнали хора през нощта на…

А! Ето. Да му се не види. Само един в този район. Мъж, чиято съпруга бе подала сигнала вечерта след въпросната нощ. Издирваният тръгнал към — чудесно! — Стария Никъл по работа, както й обяснил. Казал, че ще се върне скоро. Но не се върнал.

Името му беше Робърт Уо. Живееше недалеч от участъка.

— Обс! — възкликна Абърлайн, когато колегата му се върна с две чаши чай, над които се виеше пара. — Няма време за това, отиваме на посещение. В дома на Робърт Уо!