Оливър Боудън
Подземен свят (23)

23.

През нощта след като откриха тялото, Призрака погледна към църковния двор както винаги на път за вкъщи от изкопа, както обикновено очите му потърсиха надгробната плоча, с която Итън му предаваше съобщения, и както винаги тя беше…

О, не. Не и тази вечер. Днес беше наклонена надясно. Опасност. Което за Призрака значеше нещо важно. Не че го следят хората на Кавана. Това вече го знаеше. А че Итън е наоколо и го наглежда.

Имаше обаче по-належащ проблем — наистина го следяха. Първата хрътка беше напуснала изкопа няколко минути преди него. Когато заби камбаната за смяна на работниците, Призрака забеляза Марчънт да кимва дискретно на един от тримата наемници, които постоянно се навъртаха край директорския кабинет или на изкопа. Казваха се Харди, Смит и Харди Две — склонността на Кавана да използва презимето си явно бе заразила хората му или им я бяха натрапили — и минаваха за охрана. Работниците ги наричаха „наказателния отряд“ — мъже от специална порода, готови да поступат някого, ако получат достатъчно в замяна. Призрака не се съмняваше, че са биячи, но се досещаше също и за истинското им поприще — тамплиерски главорези. Бяха професионалисти. Едри, бдителни здравеняци; не си запълваха времето с плоски шегички и не подсвиркваха на уличниците, навъртащи се край оградата с надеждата да намерят клиентела. Не отклоняваха вниманието си от работата.

Но не бяха чак толкова добри — доказаха го още в началото на преследването. Не бяха достатъчно добри да се скрият от Призрака. Харди Две, задействал се по знак на Марчънт, се облегна на ръчна количка с пресилено разсеяно изражение, все едно не обхожда с очи тълпите от разотиващи се работници, търсейки плячката си. Когато зърна Призрака, Харди Две се отдръпна от ръчната количка и закрачи твърде лежерно, все едно не се старае да върви на точно определено разстояние пред него.

След него вероятно вървеше още един. Вероятно и двама — Смит и Харди. Чудесно, каза си Призрака, защото точно там искаше да бъдат.

Надявам се, че обичате дългите разходки, приятели, помисли си той и продължи напред, ту по-бързо, ту по-бавно, за да затрудни възможно повече живота на преследвачите, без да издава, че е наясно с присъствието им.

Накрая стигна до тунела. Гъмжилото по улиците отдавна бе оредяло, разбира се. Пред него Харди Две беше почти самотна фигура. На няколко крачки от входа на тунела той спря, преструвайки се, че си завързва обувката. Призрака заслиза по стъпалата към ротондата. Цял ден бе прекарал под земята, сега щеше да прекара и нощта в недрата й.

Стигна дъното и застана сред занемарените изваяния и барелефи — някога изящни и бляскави, сега изронени и нащърбени — и впери поглед нагоре, уж да се наслади на гледката. Чу, разбира се, как опашките му се притаяват в сенките на стълбището. Усмихна се. Добре. Много добре. Искаше да видят къде живее.

— Чакай посетители през следващите дни — каза той на Маги по-късно.

Вече бе нагледал Чарли и му беше дал хляб. Навести и Джейк и със задоволство установи, че кракът му се възстановява. После продължи напред, все по-навътре в гробовния мрак на тунела, подминавайки ниши, претъпкани с увити в дрипи тела.

Някои спяха, други го наблюдаваха с ококорени очи; трети го поздравяваха; „Здрасти, Бхарат“, „Привет, момче“, или просто му махваха с ръка.

Някои познаваше по име, други — по занятието им. Оли например беше „търсач на тор“, което значеше, че събира кучешки изпражнения и ги продава на Бърмондси Маркет; имаше навик обаче да носи находките си и вкъщи. Призрака затаи дъх, когато минаваше край него, но все пак вдигна длан за поздрав. Мнозина имаха свещи и той беше благодарен за светлината; други нямаха и лежаха, зъзнейки в мрака, сами с болката си в очакване на хладното утро и началото на новия ден на сломяващо духа оцеляване в Лондон — най-напредничавия град на света. Бляскавото бижу на великата империя на Нейно Величество.

Най-сетне стигна до Маги, която стъкваше малък огън. Сигурно цяла вечер беше пълнила с чорба купите на обитателите на тунела, помолили я за вечеря. Всички получаваха храната си — „кльопачка“, както я наричаха — със смесица от признателност и благоговение и обсипваха Маги с благословии; често обаче поглеждаха уплашено към непрогледното дъно на тунела, където светлината губеше битката със сенките и в буквален и преносен смисъл царуваше тъмнина, и благодаряха Богу за индийското момче — Бхарат за едни, „момчето на Маги“ за други — което бе въдворило ред в дома им, за да спят по-спокойно в нишите си нощем.

Маги и Призрака седяха рамо до рамо, облегнали гръб на влажната стена на тунела. Гаснещият огън мъждукаше пред тях. Маги сви колене и ги обгърна, за да се стопли. Дългата й посребряла коса — наричаше я „вещерската ми коса“ — се стелеше върху мръсната й сива пола и обувките й нямаха връзки, но тя твърдеше, че така й е по-добре. Винаги повтаряше колко мрази да се чувства „овързана“. Някога, много отдавна — „преди да си бил дори искрица в утробата на майка си“ — бе видяла картини, изобразяващи жени от Ориента с пристегнати стъпала. Оттогава винаги ходела с обувки без връзки. Маги никога не оставаше безразлична към участта на сродните си души.

Сега по лицето й се изписа тревога.

— Защо ще ме посещават? — попита тя.

— Ще разпитват за мен — обясни й Призрака. — И вероятно ще ги упътят към теб.

Тя изсумтя презрително.

— Надявам се! Така е редно!

Освен да помага на хората, Маги обичаше да получава признание за усилията си.

— Сигурен съм, че ще ги изпратят при теб — усмихна се Призрака. — И искам да те помоля да внимаваш какво им казваш.

Тя го погледна остро.

— Какво имаш предвид?

— Другите в тунела ще им кажат, че те защитавам от крадците и вагабонтите, които живеят в дъното, и това е приемливо. Ще ме опишат като противник на насилието и това също не е проблем. Не искам обаче мъжете да чуват преувеличения за способностите ми да се бия.

Тя сниши глас.

— Виждала съм те как се биеш, не забравяй. Не бих могла да преувелича уменията ти.

— Точно това имам предвид, Маги. Точно това не искам да казваш. Противник на насилието, но не особено ловък в схватките. Разбираш ли?

— Предполагам.

— Ще те питат как точно сме се запознали, но… Кажи им каквото искаш. Кажи им, че си ме намерила пиян в канавка. Само не им казвай какво се случи на гробището.

Тя го улови за ръката. На цвят старческата й длан наподобяваше неговата.

— Не си в беда, нали, Бхарат?

— Трогнат съм, че се безпокоиш за мен.

Тя се изкикоти.

— О, както казах, виждала съм те в действие. Другите трябва да се тревожат, но…

Той сведе глава.

— Но…?

— Но видях и как се поколеба, когато бе приклещил онзи лъскав негодник. Видях как борбеността те напуска, все едно се оттича от теб. Видях мъж, който умее да сее смърт, но няма сърце за това. Е, срещала съм доста злодеи, готови да ти избият зъбите от устата само защото са гаврътнали повечко халби бира и са ги засърбели ръцете. Злодеи, които обичат да причиняват болка, но на по-слабите и по-уязвимите от тях. Бог знае, че бях омъжена за такъв подлец. Нещо повече — виждала съм и мъже, които умеят да се бият и са готови да действат според обстоятелствата. Някои изпитват мрачно задоволство от свършеното, други — не. Но никога не съм виждала някой да се бие майсторски като теб с толкова нежелание.

Тя поклати объркано глава и сивата й коса се лашна върху полите й.

— Мислих доста, млади момко, повярвай ми. Питах се дали не си дезертирал от армия, но не от страх — о, не, не съм виждала по-смел мъж — а защото си един от тях, как се наричаха? Поборници на хуманността? Честно казано, нямам представа, а с оглед на това, което току-що ми каза, вероятно е по-добре да не знам. Знам обаче, че имаш голямо сърце, а на този свят няма място за хора със сърце като твоето. Този свят изяжда хората с такива сърца. Изяжда ги и ги изплюва. Питаш ме дали се боя? Да, момчето ми. Боя се. Питаш ме защо. Обясних ти защо.