Оливър Боудън
Подземен свят (22)

22.

Призрака кипна от гняв към Кавана. Месец по-късно, когато се сблъска с мъжете в гробището, разбра колко е силен инстинктът за оцеляване. Чувството за самосъхранение бе обяснимо. Не проумяваше обаче (и навярно затова не бе създаден да пролива кръв) как е възможно да жертваш живота на другиго, за да запазиш своя. И не просто нечий живот, а на човек, показал ти единствено преданост.

Питаше се дали лицето на сепоя преследва Кавана в сънищата му. Способен ли бе изобщо да изпитва чувства?

Досието продължаваше. Кавана и Лавел пристигнали в Джалалабад ден след историческата поява на Уилям Брайдън. Не приветствали с тромпети оцеляването им, забулено в мълви и подозрения.

Макар упорито да се придържали към предварително подготвената и подробна история как са се откъснали от кавалерийски отряд и са се изгубили, в джалалабадския гарнизон се понесли слухове, че са дезертирали. Нищо у Лавел не ги опровергавало, но когато на седми април 1842 година гарнизонът нападнал войската на Акбар Хан, Кавана се отличил в битката и си спечелил слава на несломим боец.

Няколко години по-късно се върнал в Англия, вече като член на Тамплиерския орден. Не след дълго полковник Уолтър Лавел станал жертва на фатален инцидент. Асасините смятаха, че Кавана не само е препоръчал, но и е изпълнил екзекуцията му.

До този момент Призрака се питаше къде е неговото място? Защо му бяха дали да прочете досието на Кавана?

После му стана ясно. Следващият ход на Кавана, привлякъл интереса на асасините, бе назначаването му — изневиделица — в компанията, строяща първата подземна железница на света. Кавана си бе издействал поста на изпълнителен директор, пряко наблюдаващ изкопната работа. „Човекът на предна линия“, така да се каже.

Сега Призрака започна да разбира.

Когато пристигна в Англия, изпълни заръката на Итън. Настани се в тунела и си намери работа на изкопа, макар и на далеч по-скромен пост от този на мишената си. И видя с очите си как земята потъва, как се появяват дървени постройки на колела, как пристигат каруци, натоварени с купища дъски и греди, как мъже, въоръжени с кирки и лопати, маршируват до тях като нашественическа армия.

Купи си лопата от пияница в долнопробна кръчма, издълба името „Бхарат Сингх“ на дръжката и се присъедини към тях. Помогна да преградят стотици метри път, когато от част от лондонската история Ню Роуд се превърна в значима част от неговото бъдеще. Коне, дърводелци и земекопачи запретнаха ръкави, затропаха лопати, кирки и чукове, закипя трескава работа и се вдигна шум до бога, който рядко стихваше денем и нощем.

Огромни дървени конструкции изникнаха на интервали по средата на шосето, маркираха местата за прокопаване на тунели. Донесоха железни кофи, които с неохотно дрънчене се спускаха от повърхността на земята към зейналата пропаст — още един шум, добавен към тътнежа, който отсега нататък щеше да властва над града.

Призрака стана свидетел на всички проблеми, възникнали по време на строежа. На хартия изглеждаше лесна — е, сравнително лесна — операция: от Падингтън до Юстън Роуд и от Флийт Вели до центъра на града. Но газови тръби, водопроводи и клоаки препречваха пътя. Край Юстън Роуд се оказа, че земята е пясък и чакъл и трябва да я отводняват; на Маунт Плезънт смениха обичайния метод „прокопаване и покриване“ с прокарване на тунел.

През цялото време светът се променяше пред очите на Призрака. Сринаха съборетините във Флийт Вели и дванайсетте им хиляди обитатели (унищожителна статистика сама по себе си) се преселиха в други гета.

Някои дойдоха в тунела под Темза и сега навярно се радваха на закрилата, осигурена от Призрака. Той оценяваше кръговрата на събитията.

На изкопа босите му крака често привличаха вниманието на колегите му и разбира се, цветът на кожата му го открояваше, но иначе той не изпъкваше по никакъв начин. Не показа какъв майстор е на дългия скок. Нито веднъж не вдигна тежест, каквато би могъл да помести с лекота. Пошегуваше ли се някой, той се засмиваше. Не твърде гръмко, нито твърде сдържано. Не издаваше прикритието си, та по-късно, когато му възложат да проникне по-дълбоко в организацията, дори най-грижливото проучване да не разкрие истинското му „аз“. Трябваше да остане Бхарат, беден, но съвестен индийски работник, незаслужаващ презрение, а следователно и подозрение. В никакъв случай не биваше да компрометира прикритието си.

Да играе ролята си, значеше да оцелява.

Когато видя Кавана за пръв път, влачеше метална кофа през отвора на изкопа, за да я изпразни в каруца. По пътя забеляза вратата на подвижния кабинет на колела да се открехва и да се подава познато лице. Не Кавана, а Марчънт, който отговаряше за документацията, отмяташе имена и раздаваше работни листове на чиновниците, които плащаха надниците всеки петък — разпъваха сгъваема маса и подаваха монети със страдалчески изражения, сякаш ги вадят от собствения си джоб. О, да, Призрака познаваше Марчънт. Невестулка с хриплив носов глас.

После се появи Кавана.

Точно както го описваха, имаше хоризонтален белег под дясното око, дълъг почти пет сантиметра. Очите бяха сурови. Брадичката — волева. Лицето — каменно. Никой не би успял да прочете мислите му.

 

 

— Искам да разбера какво кроят — каза му Итън.

Срещнаха се в двора на сиропиталището, както се бяха уговорили на вълнолома в Индия. Итън отведе Призрака в най-затънтения му край, където растителността ги скриваше от чужди погледи. Там го огледа грижливо от главата до петите.

— Добре — кимна доволен. — Много добре. Играеш си ролята отлично.

— Работя на изкопа, както ми заръча — каза Призрака.

Итън се усмихна.

— Знам. Наглеждах те.

— Разумно ли е?

— Защо не?

В отговор Призрака сви рамене и разпери ръце.

— Всичко, увеличаващо вероятността да разкрият измамата, е рисковано.

— Е, виждам, че съм те обучил добре — усмихна се отново Итън.

— Редно е да прилагаш на практика уроците си.

— Ще ме извиниш, но не приемам съвети от кутрета като твоя милост — изви приветливо устни Итън, но очите му останаха безизразни.

— Знаеш, че не бива да си подпираш брадичката с длан — продължи Призрака.

— О? — Итън повдигна изненадано вежди. — Ученикът се е превърнал в учител, а? Подготвил ли си ми други уроци по асасинско майсторство?

— Рискуваш да се прободеш с острието.

— Заблуждавам евентуалните врагове.

— Тук няма такива.

— Кой сега е небрежен?

— Не казах, че си небрежен. Но на всекиго се случва да сгреши. Инцидентите не подминават дори най-добрите.

Не предвиждаше думите му да прозвучат многозначително, както се получи, и се помоли мислено Итън да не долови скрития им смисъл, но разбира се, асасинът компенсираше разсеяността си с интуиция и възприемчивост.

— Смяташ ме за небрежен?

— Не казах това.

— Не е необходимо.

Призрака отвърна очи. Беше очаквал е нетърпение тази среща. Дълбоко в себе си се надяваше учителят да го похвали. В някой момент обаче — не беше сигурен дори как — разговорът бе поел в погрешна посока.

Когато се обърна отново към своя приятел и наставник, забеляза, че той го наблюдава със суров, строг поглед. Все пак реши да поиска услуга.

— Може ли да пробвам скритото ти острие, учителю? — попита.

Изражението на Итън поомекна.

— И защо? Да провериш, вероятно, дали го поддържам добре?

— Бих искал да си припомня усещането, да си спомня какъв съм.

— Да си спомниш, че си асасин? Или да си спомниш дома?

Призрака се усмихна, несигурен как да отговори.

— Може би и двете.

Итън сбърчи чело.

— Е, предпочитам да не го пробваш. Пригодил съм го за своята ръка.

Момчето кимна одобрително, но тъжно.

— О, стига си се въсил! — избухна Итън. — Ще ти дам да го пробваш, разбира се.

Вдигна ръкава на робата си и откопча катарамите.

 

 

По-късно двамата мъже, разрешили неизразимите си различия, потънаха в мълчание. Призрака виждаше сиянието на лампите в сиропиталището и мислеше какъв покой цари тук и колко трудно е да си представи, че на неколкостотин метра се вихри безпорядъкът на изкопа. Новият подземен път бе като извита ръка и в момента се намираха близо до лакътя: Грейс Ин Роуд, Новото шосе — селение на хаоса.

Седнал до него, Итън напасваше острието. Тръсна китка и то изскочи с познатото щракване. Възрастният асасин се оказа прав — усетил оръжието върху ръката си, Призрака закопня за живота си като асасин; закопня и за дома.

Итън сви длан да провери дали острието остава безопасно в канията си. Тупна се с длан по бедрото, доволен от резултата.

— Дали не е време да ми кажеш каква е целта на мисията ми? — предположи Призрака.

— Досетил си се навярно, че е свързана с нашия приятел Кавана?

Призрака кимна.

— Досието му беше любопитно четиво.

— Постът му в подземната железница онагледява могъществото на тамплиерите в Лондон. В момента орденът им е във възход. Улеснява ги фактът, че знаят колко сме слаби, макар да подозирам, че не осъзнават колко слаби сме в действителност. Под „ние“ имам предвид себе си и още един член на Братството, който живее недалеч оттук. А сега и теб.

— Няма ли други?

— Няма, момчето ми. Единствената ни възможност да подкопаем превъзходството им е да стреляме напосоки с надеждата да ограничим поне страничните им начинания. Е, можем и друго. Да се опитаме да разберем каква е играта им.

— И по-точно?

— Мислим, че тамплиерите проявяват особен интерес към северозападния район на Лондон. Копаят за нещо. Вероятно артефакт.

— Артефакт? Като диаманта Кохинор?

— Нещо такова може би. Кой знае? Нещо, свързано с Първата цивилизация, с Онези-преди-нас. Въпросът е, че не сме сигурни и нямаме необходимите ресурси да разнищим загадката на по-високо ниво. Това, разбира се, има предимства. Щом не се замесваме, тамплиерите няма да заподозрат, че дейността им е привлякла вниманието ни. В резултат току-виж проявили непредпазливост. Положението обаче така или иначе не е розово. Нямаме представа колко дълбоко е проникнал Орденът в лондонското общество. Знаем само шепа имена.

Призрака кимна, привидно доволен, но всъщност изпълнен със съмнения. Итън разтвори робата си и под нея се подаде кожена връв на папка с документи. Извади я и подаде на Призрака свитък, подпечатан с асасинския герб както досието на Кавана. После проследи мълчаливо с поглед как младият мъж разлиства страниците с информацията, събрана за тамплиерите в Лондон.

Начело, разбира се, се мъдреше името на Крофърд Старик — Великия майстор, собственик на „Старик Индъстрис“, на телеграфната компания „Старик“ и на „Милнър Къмпани“; навремето не някой друг, а Чарлс Дикенс го нарекъл „железопътния барон“. После идваше ред на Бенджамин Рафълс, дясната ръка и „началник на охраната“ на Старик, както и на още една важна клечка — Хати Кадуолъдър, уредник на Националната галерия, която попълваше богата колекция от произведения на изкуството на Старик.

Нататък следваха: Честър Суинбърн, тамплиерската къртица в полицията; Филип „Плут“ Тюпъни, гуверньор на Английската банка; Франсис Осбърн, управителен директор на същата банка; Люси Торн — втора в йерархията на Ордена и специалист в сферата на окултизма.

Призрака я беше виждал на изкопа. Както и Старик.

След нея бе вписано името на Рупърт Ферис, собственик на „Ферис Айрънуъркс“. И той навестяваше строителната площадка. Както и Максуел Рот, който не членуваше официално в Ордена, но помагаше на тамплиерите да вербуват лондонски банди.

Следваше доктор Джон Елиътсън. Итън го познаваше лично. Той беше изобретателят на панацеята „Успокояващ сироп на Старик“.

Списъкът продължаваше: Пърл Атауей, собственик на „Атауей Транспорт“ и братовчед на Старик; гангстерският бос Рексфорд Кейлък; съмнителният фотограф Робърт Уо (вече познайник на Призрака); сър Дейвид Брустър, Джони Бойлър, Малкълм Милнър. Едуард Ходсън Бейли; Джеймс Томас Браднъл с прозвище Лорд Жилетка; лейтенант Пиърс, Рейнълдс — учен… И така до безкрайност.

— Доста дълго досие — отбеляза най-сетне Призрака.

Итън се усмихна тъжно.

— Наистина! И това са само онези, които сме разкрили. А срещу тях? Ние тримата. Но имаме теб, синко. Някой ден ще наемаш свои шпиони. Дори сред сбирщината, която сме описали тук.