Оливър Боудън
Подземен свят (21)

21.

Хвърляйки поглед назад, Кавана стигнал до заключението, че са се сблъскали с откъснат отряд на някой от командирите на Акбар. От подобни бази афганците вероятно изпращали стрелци да заемат позиция по хребетите пред колоната, откъдето джезайлите им да сеят смърт сред злочестите бегълци; изпращали вероятно и ездачи по тайни пътеки до дъното на прохода, където да нанасят ужасяващи поражения на по-слабо охранявания ариергард, да посичат безмилостно слуги, жени и деца и да плячкосват бездруго оскъдните припаси.

В този случай Кавана се възползвал от познанията си по пущу. Всъщност те спасили живота им. Прехвърлили поредното било и конете им се заспускали, хлъзгайки се, по вледенения склон, когато им извикал постови.

Слава богу. Мъжът видял облеклото им и ги помислил за афганци. Поздравил ги, вместо да вдигне тревога. Находчивостта на Кавана отново ги спасила, защото без да показва изненада и да се впуска в бягство, той запазил спокойствие и отвърнал подобаващо на поздрава.

Дал знак на другарите си да спрат. На двестатина метра пред тях постовият пристъпил пред купчина камъни, препасал джезайла си през рамо. Не различавали чертите му. Видели само как свива длани около устата си и отново им извиква на пущу.

Умът на Кавана работел трескаво. Не бивало да приближават — щели да ги разпознаят. Побегнели ли обаче, афганците — отлични ездачи — щели вероятно да ги настигнат за нула време.

— Какво ще правиш, човече? — попитал го Лавел, облещил нервно очи.

— Шшт! — просъскал му Кавана. — Мисля. Каквото и да се случи, не продумвай и следвай напътствията ми.

Междувременно постовият, отново свил длани на фуния пред устата си, извикал невидимите си другари и зад него започнали да се подават лица. Шест или седем. Без малко да се врежат в лагера им! Афганците се взирали в тях, заслонили длани срещу гаснещото слънце, и несъмнено се чудели защо тримата им посетители не помръдват от местата си.

Кавана трескаво търсел изход. Не можели да избягат. Не можели да продължат напред. И всякакъв опит да отговарят на нови въпроси несъмнено щял да разкрие колко слабо владее пущу.

Един афганец свалил пушката си от рамото, но Кавана предотвратил логичното следствие, като му извикал, преди да ги вземе на прицел с оръжието:

— Приятелю, връщаме се от набег срещу британските страхливци! Водим пленен сикх! Предрешил се като нас и се опитал да дезертира!

Афганците отвърнали с гръмък смях. Сепоят, който не разбирал пущу, не подозирал какво го очаква. Стоял до Кавана — предан, непоколебим.

— Какви ги говориш, човече? — не се стърпял Лавел.

— Тихо! — изшъткал му отново Кавана и надигнал глас: — Ето. Оставяме ви трофея си като дар за жените ви. Позволете ни да си отидем в мир.

Извадил ножа, откраднат от планинците, и с бързо движение се престорил, че прерязва въжета, стегнали китките на сепоя. Объркан, индийският войник се обърнал в седлото към Кавана.

— Сър?

Кавана обаче се пресегнал, уловил крака му, дръпнал го рязко нагоре и го съборил от коня, като същевременно с един решителен и безпощаден замах на ножа прерязал ахилесовото му сухожилие.

Докато афганците надавали възторжени възгласи и се смеели, Кавана им махнал за сбогом и двамата с Лавел дръпнали юздите на конете си, готови да препуснат назад. Сепоят се помъчил да се изправи, но раненото му стъпало се сгънало под него, бълвайки кръв.

— Сър? Сър? — стенел умолително войникът, проснат на земята.

Но те го оставили там — на участта му в ръцете на афганските жени. Да го одерат жив или да го убият с хилядократно посичане. Обрекли безименния сепой на невъобразима смърт, за да се спасят.

— Жестоко хладнокръвие, човече! — възкликнал Лавел по-късно, когато спрели да нощуват над прохода.

— Или той, или ние. Нямаше друг изход — казал Кавана.

Същата нощ чули изстрели и им се сторило, че долавят виковете на сепоя, попаднал в ръцете на афганките.