Оливър Боудън
Подземен свят (20)

20.

На връщане след срещата с Итън Призрака си спомни как за пръв път разбра за съществуването на мъжа, когото сега виждаше всеки ден на изкопа — мъжа, когото наричаха Кавана. На кораба, отвеждащ го от Амритсар към Лондон, той изпълни инструкциите на Итън и отвори папката, връчена му на пристанището.

Вътре откри бележка от Итън с обяснение, че документите са препис на дешифрирана тамплиерска кореспонденция. Върнали оригиналите непокътнати и доколкото знаели, тамплиерите не подозирали, че асасините притежават подобна информация.

Докладните представляваха архивни сведения от първа ръка, събрани от тамплиерски хроникьори, и започваха съвсем безобидно с разказ за оттеглянето на англичаните от Кабул през 1842 година.

Призрака знаеше, разбира се, какво се беше случило. Всички знаеха. Това бе едно от най-катастрофалните събития в английската военна история и повратен момент в обречената война в Афганистан. През януари 1842 година шестнайсет хиляди войници и семейства се бяха отправили по пътя, дълъг деветдесет мили, от Кабул до Джалалабад.

Имали храна само за пет дни, а водачът им — генерал-майор Уилям Елфинстоун — познат като Елфи Бей — се отличавал с ум, по-размекнат и от излинялото му тяло. Бил лековерен глупак и вярвал на лъжите на афганския командир Акбар Хан.

А Акбар Хан го лъжел безогледно. Обещал на британците безопасно придвижване, ако му предадат повечето си мускети. Предложил им дори ескорт през проходите. Уверил ги, че болните и ранените, оставени в Кабул, няма да пострадат.

В рамките на не повече от час Хан нарушил дадената дума. Щом керванът напуснал военната база, хората му нахлули вътре, плячкосали палатките и избили ранените. Атакували и ариергарда. Изклали носачи, цивилни и индийски войници и започнали да организират набези срещу обоза, които не срещали почти никаква съпротива. Още в самото начало на пътя от Кабул зад колоната се простряла диря от отломки и трупове.

Британците носели малко палатки — за жените, децата и офицерите. През първата нощ легнали да спят в снега и на другата сутрин земята била осеяна с вкочанените тела на измръзналите. Зъзнещи и гладни, оцелелите продължили напред с надеждата да изпреварят най-мразовитото време и да издържат на постоянните афгански атаки.

По причини, известни само на него, в два часа следобед Елфи Бей заповядал да спрат за почивка, вместо да се вслуша в съвета на офицерите си да прекосят възможно най-бързо опасния проход Кхорд-Кабул. Навярно старото момче било полудяло напълно, защото решението му улеснило афганските стрелци да заемат позиция по високите хребети, а кавалерията им да се подготви за нови подвизи.

Когато на другата сутрин колоната навлязла в прохода, куршумите, разбира се, засвистели. Спрели да преговарят с нападателите. Акбар Хан се съгласил да пусне британците напред, ако му оставят заложници. Коварството му обаче нямало граници, защото след като предали заложниците, стрелбата започнала отново, а ездачите се вклинили в колоната. Посичали цивилни и войници и дори похищавали деца.

Три хиляди изгубили живота си в прохода. Останали без провизии. Същата нощ оредялата колона лагерувала само с четири малки палатки, без дърва за огрев и без храна. Стотици загинали от измръзване.

Убийствата продължили и през следващите дни. За да избегнат клането, някои се самоубивали, а други дезертирали. Афганците обаче не им позволили да избягат. Пощадили единствено онези, за които по-късно щели да поискат откуп — офицерите, съпругите и децата им. Избивали безмилостно войниците и прислугата.

На петия ден колоната наброявала едва три хиляди — петстотин от тях били войници. Елфи Бей се предал и по-късно загинал в пленничество. Жените и семействата също се предали. Дръзналите да продължат били нападнати на Джугдюлюкското било и редиците им оредели значително. Набезите се провеждали нощем, в дълбокия сняг, и до Гандамак се добрали по-малко от четиристотин бегълци.

Заели позиция на възвишение, но се оказали обкръжени от афганци. Наредили им да се предадат.

— Иска ви се, пущини! — възкликнал презрително сержант и отговорът му останал като крилата фраза в английската история.

Той удържал на думата си и на афганските стрелци им се наложило да се потрудят доста. Сражението на Джугдюлюкското било не било битка, а касапница. Само един — Уилям Брайдън — останал жив. Афганска сабя отнесла част от черепа му, но от смърт го спасило списанието „Блекудс“, натъпкано под шапката му.

— Не съм подозирал каква полза може да има от клюките — отбелязал Брайдън.

От шестнайсетте хиляди, поели от Кабул преди шест дни, единствен той стигнал крайната цел.

Е… не съвсем. Историята за добрия стар Уилям Брайдън, добрал се сам до Джалалабад, звучала похвално — толкова похвално всъщност, че дълго се задържала в общественото съзнание. За жалост тя не отговаряла на истината, защото имало и други оцелели. Просто начините и средствата им за оцеляване не били толкова благородни и стоически като на доктор Уилям Брайдън. Човекът е готов на всичко, за да оцелее, да дочака още един изгрев, да усети милувката на съпругата и децата си, да се посмее с питие в ръка. И да, имало и други оцелели, но никой не аплодирал, не възславял и не обезсмъртил подвизите им. Те дори не били „подвизи“ в смисъла на думата, подсказващ приключенски дух и храброст. Били чисто и просто инстинкт за самосъхранение. Подли и безмилостни деяния, осъществени за сметка на другите и с ужасяващи последствия за мнозина.

В похода участвал командир на име Уолтър Лавел. Полковникът принадлежал към Ордена на рицарите тамплиери. Не бил особено високопоставен в организацията и не представлявал интерес за Братството, но все пак бил известен на асасините.

Малко преди колоната да напусне Кабул, някой си ефрейтор Кавана заговорил полковника.

— Ще ми отделите ли минута, сър — настоял Кавана на сутринта, когато се подготвяли да поемат към Джалалабад.

Забелязал известна сериозност, а и честно казано, опасни искри в очите му, Лавел кимнал, макар мъжът да бил само ефрейтор. Двамата се усамотили под кипарисово дърво, далеч от прислужниците и носачите, които товарели каруците, и от конете, чиито гърбове се огъвали под тежестта на кошовете и кожените торби, овързани за седлата. Край тях наистина се вихрела трескава деятелност. Над ругатните, заповедите и хлипането и вайкането на жените се издигал властният глас на лейди Флоренша Сейл, съпругата на генерал-майор Робърт Хенри Сейл — дама, в чиято чест вероятно е изкован изразът „вдъхващ страхопочитание“. Лейди Сейл не оставяла у никого съмнение, че смята похода за следобедна екскурзия — дреболия, която не засяга могъществото на английската армия, и да се мисли другояче е равносилно на предателство и крайно неанглийско.

— О, престани да хленчиш, Емили, и свърши нещо полезно! — командвала тя. — Ей, ти, внимавай! Това е най-доброто ми вино от Мадейра. А ти пази порцелана, защото разчитам на него да придаде изтънченост на джалалабадските ми соарета. Планирам първото след два дни. Какво удоволствие ще бъде да се запозная с изисканите джалалабадски дами!

Под кипариса ефрейтор Кавана се обърнал към Лавел и отбелязал, без да му мигне окото:

— Глупачка!

Били далеч и генералшата нямало как да ги чуе, но полковникът все пак просъскал гневно:

— Полудя ли, човече? Знаеш ли с кого говориш? Знаеш ли за кого говориш? Това е…

— Знам отлично с кого и за кого говоря, сър — отвърнал невъзмутимо Кавана (ефрейторът определено не си поплювал) — и съм откровен точно защото знам с кого говоря. Простете ми, ако съм преценил погрешно. В такъв случай ще се оттегля при отряда си.

Понечил да си тръгне, но Лавел го спрял, любопитен да чуе какво е замислил безочливият ефрейтор.

— Ще те изслушам, човече, но си мери приказките.

Кавана обаче не направил нищо подобно. Възнамерявал да си каже тежката дума и точка.

— Знаете ли колко е пътят до Джалалабад? Деветдесет мили. Четиринайсет хиляди сме, но по-малко от четвърт са войници. Останалите са баластра — носачи, слуги, жени и деца. Безполезни при битка. Знаете ли какви са условията, сър? Ще вървим в студ и мраз през две педи сняг из най-тежкия терен на земята. А Акбар Хан? Обикаля из планините от главатар на главатар и събира подкрепления за набезите си. Няма да спази обещанието си. Излезем ли през тези порти, ще ни нападне. Лейди Сейл си мисли, че след два дни ще организира първото си соаре в Джалалабад. Според мен ще извадим късмет, ако стигнем за две седмици. Нямаме снаряжение, муниции, достатъчно храна и провизии. Обречени сме, сър, ако не се обединим и не предприемем нещо.

Обяснил на полковника, че има доверен отряд от пущуни, и предложил да му стане ординарец. Лавел обаче се разпенил и отпратил Кавана с предупреждение да не бъде толкова нагъл и да запази за себе си предателските кроежи за дезертьорство.

— Надявал си се да спечелиш благоволението ми, проклет блюдолизец! — изревал той. — Нямам представа защо, но ти заявявам, че ще остана верен на генерал Елфинстоун до последната си капка кръв.

Още през първата нощ станало ясно, че Акбар Хан наистина няма да спази дадената дума. Лъснала и глупостта на Елфи Бей. Писъците на ранените огласяли колоната, афганските набези не спирали, а злочестите побратими на полковника гинели замръзнали върху снега. Ужасен, Лавел пропълзял в палатката на Кавана да го моли да му стане ординарец.

— Аз, блюдолизецът? — подсмихнал се Кавана с мрачно задоволство при вида на страха, изписан по лицето на полковника.

Отказвал и се преструвал на обиден, докато не изтръгнал извинение от разтреперания мъж.

На другата сутрин британските копиеносци препуснали с конете си срещу афганците в безуспешен опит да предотвратят бъдещи атаки. Възползвайки се от суматохата, Кавана, Лавел и предан сепой, чието име не бе документирано, напуснали завинаги съратниците си.

Пътят им през планината и проходите бил опасен. Не смеели да доближат колоната от страх да не ги забележат — и британските войници, и афганските им врагове. Не искали обаче и да се отдалечават много от познатия маршрут. Афганската земя се славела като една от най-враждебните на света, още повече през безмилостния мразовит януари. Страхували се също и да не попаднат в ръцете на варварски племена.

Имали зоб за конете, но не след дълго им станало ясно, че не са преценили правилно колко храна ще им е необходима на тях самите, за да си проправят път през падините и върховете на прохода. И така, в късния следобед на третия ден, когато студеният вятър довял миризма на печено месо, стомасите им закъркорили и всичките им сетива застанали нащрек.

Скоро, разбира се, се натъкнали на петима афгански планинци. Над огъня им се печела коза. От едната им страна се издигала гола скала, от другата зеела дълбока пропаст.

Тримата дезертьори веднага се скрили. Както всички английски войници, те също изпитвали благоразумно уважение към афганските бойци. Противниците им били способни и страховити потомци на войнствен народ, а жените им се славели с ужасяващи методи на екзекуция — одирането и убиването с „хилядократно посичане“ били сред най-милостивите.

Ето защо триото се снишило зад голяма скала — хладнокръвният сепой, олицетворение на желязна решимост, макар да знаел как афганците наказват сикхските си пленници; Лавел, безмълвно излъчващ авторитет към Кавана, който благодарил Богу, че планинците не са сложили постови, и с няколко бързи погледа преценил ситуацията.

Нямало как да заобиколят просеката. За да продължат напред, трябвало да влязат в бой — или да се върнат в колоната, да обяснят отсъствието си и най-вероятно да ги застрелят за дезертьорство.

Тоест битката била неизбежна.

Петимата планинци носели кепета или тюрбани и дълги палта. Наблизо били завързани конете им, натоварени с провизии, включително втора одрана коза. Афганските им пушки — джезайли — били облегнати връх о връх недалеч от лагерния огън.

Кавана познавал добре оръжието. Ръчно изработено, с дълга, далекобойна цев, която им предоставяла предимство пред британските мускети „Браун Бес“ на хората на Елфинстоун. Афганските бойци нанасяли с джезайлите си сериозни поражения на злощастните бегълци от Кабул; кацнали на осемстотин стъпки над тях, отличните им стрелци ги обсипвали със смъртоносни порои от куршуми, гвоздеи и дори камъни.

Планинците, препречили пътя на тримата дезертьори, носели пищна украса съобразно местните обичаи — от врата на единия дори висяла огърлица от човешки зъби.

Кавана обаче отбелязал с облекчение, че джезайлът се зарежда през цевта, а по всичко личало, че пушките, натрупани на камара до огъня, не са заредени. Афганците обаче несъмнено щели да извадят ножовете, препасани на кръстовете им. Отлични оръжия за близък бой.

Кавана погледнал към двамата си другари. Сепоят бил приличен стрелец. Не бил сигурен за Лавел, но той самият бил учил в академията на майстора по фехтовка Доменико Анджело Тремамондо и умеел да се сражава отлично със сабя.

(Тук Призрака откри бележка, написана вероятно от асасинския архивар, подготвил досието. Авторът се питаше как прост ефрейтор е попаднал в академията за бойни изкуства на великия Анджело в Сохо, Лондон, където обучаваха аристократите да се бият с хладно оръжие. Или навярно въпросът би следвало да се зададе наопаки: как възпитаник на въпросната школа се е оказал прост ефрейтор. Към бележката бе прикрепена нота от Итън — една-единствена дума. Призрака знаеше какво значи благодарение на омразните уроци по латински, които му преподаваше асасинът. „Cave“ — „Внимавай!“.)

Кавана разбрал каква чудесна възможност му се предоставя да покаже на Лавел, че е повече от обикновен дезертьор. Предишния ден полковникът го попитал защо се домогва до благоволението му, ала не получил отговор. Всъщност Кавана бил наясно какво положение заема Лавел в Ордена на тамплиерите и искал да се възползва от него. И така, ефрейторът извадил безшумно сабята си, връчил пистолета си на сепоя и дал знак на Лавел да подготви своя.

Когато двамата заели позиция, той им посочил да повалят двамата планинци отляво.

После приклекнал и раздвижил прасците си. Не искал краката му да се схванат в момента на нападението.

Точно това направил — изскочил иззад скалата, готов за бой. Приел, че Лавел и сепоят ще стрелят точно, и се доверил на елемента на изненадата и на безспорните си умения да се сражава със сабя.

Афганецът вляво се обърнал и извикал и в същия миг иззад гърба му изгърмял пистолет. Последвал втори изстрел, не толкова точен, но достатъчен да вдигне втория планинец над земята и да го просне ничком, превит одве. Третият планинец уловил дръжката на ножа, затъкнат в колана му, но Кавана го изпреварил. С един замах на сабята прерязал сънната му артерия и отскочил ловко да избегне фонтана от кръв.

Англичанинът избрал преднамерено как да нанесе първия си удар. Афганците били неумолими и храбри, но дори те изтръпнали при вида на ярката червена дъга, плиснала под гаснещите лъчи на следобедното слънце. Двамата оцелели се стъписали. Докато посягал към закривения си нож, единият вдигнал другата си длан да избърше кръвта на другаря си от лицето си.

Ножът изскочил от колана и нищо повече. Сабята на Кавана описала арка във въздуха и с обратен удар прерязала гърлото на обречения му собственик. Кепето на мъжа излетяло от главата му и той се строполил на земята с облени в кръв гърди, поемайки си сетен гъргорещ дъх. Кавана обаче не успял да налети със сабята си срещу последния афганец. Изотзад проехтял изстрел и куршумът процепил въздуха до него, ала не улучил. Твърде късно с крайчеца на окото си зърнал да блясва острие и макар болката да не го прерязала веднага, усетил лицето му да се облива в гореща кръв.

(Бележка от архиваря: „Важно! Кавана има белег и до ден-днешен“.)

Ако планинецът се бил възползвал незабавно от предимството си, вероятно щял да избяга жив и възнаграден за усилията си с кръвта на британски ефрейтор. Той обаче хукнал към конете. Навярно за да предупреди другарите си или защото в някоя от торбите, окачени на седлата, е имало пистолет. За жалост при вида на ужасения мъж, втурнал се към тях, обикновено спокойните афгански жребци се вдигнали на задни крака, скъсали въжетата си и препуснали напосоки.

Проклятие, изругал Кавана, проследявайки с поглед как конете, провизиите и втората коза изчезват по вледенената пътека.

Междувременно афганецът се обърнал — оголил зъби и размахал нож. Кавана обаче заел защитна поза — с вдигната дясна ръка насочил върха на сабята към небето — и със задоволство забелязал как очите на планинеца се стрелват за секунда нагоре и наляво, преди да забие острието си в лицето му.

След битката се възцарила тишина. Простреляният в корема афганец се гърчел и стенел и Кавана го отървал от мъките му с един саблен удар. Избърсал острието в робата му, подгизнала от кръв и следователно безполезна.

— Бързо, вземете дрехите на другите, преди кръвта да ги съсипе! — извикал той на Лавел и на сепоя, подали се иззад скалата.

Сепоят оправдал очакванията му и Кавана го похвалил за точния изстрел. Лавел поздравил Кавана. Никой не похвалил Лавел.

Тримата се нахранили до насита с козата, която била попрегоряла в суматохата, но на изгладнелите британци им било все едно. Яли до пръсване, после се навлекли с робите и тюрбаните на мъртвите, по които не личали петна от кръв. Накрая скрили телата възможно най-добре и продължили по своя път.

Яздили цял ден, изпреварвайки колоната с около миля. Макар и отдалеч, леденият вятър довявал до тях бумтеж на пушки и болезнени писъци. Кавана станал по-уверен. Отклонили се от обичайния маршрут и открили нова пътека по високите плата на прохода. Тогава, след пладне на петия ден, се натъкнали на лагер. И се изправили пред най-трудното си изпитание.