Оливър Боудън
Подземен свят (17)

17.

По обратния път към Бел Айл в ушите на Абърлайн продължаваха да отекват присмехулните остроти на колегите му.

До неотдавна го наричаха Сърцатия Фреди заради ентусиазма му и неуморния плам да отстоява справедливостта. И с право — той нямаше съпруга и деца, посвещаваше всичките си усилия на работата и негласно обвиняваше колегите си, че са склонни да избират пътя на най-малкото съпротивление.

Но как го наричаха сега? Безтелесния Фреди или Фантето без труп. Нито остроумно, нито забавно. Но това не му помагаше. Не облекчаваше горчилката от присмеха. А и в крайна сметка колегите му имаха известно право. Той наистина беше изгубил тяло. А без въпросната улика все едно няма убийство. Което значеше…

Че на всяка цена трябва да открие тялото.

Затова се върна в Бел Айл, този път без кон и каруца, но помъдрял, по-предпазлив и подготвен за изненадите, които гетото може да му поднесе. През рамо носеше кожена торба. В нея имаше тайно оръжие.

Навлезе по-навътре в квартала, където вонята от фабриката и касапницата едва се търпеше. Днес гъста мъгла скриваше обитателите на гетото. Бялата пелена се диплеше и кълбеше заплашително, а из нея танцуваха сажди и по-плътни облаци от задушлив пушек. Диханието на Дявола.

От време на време Абърлайн различаваше силуети в мъглата и не след дълго го загложди чувство, че след него се събират хора и го сподирят, докато навлиза в дълбините на тази забравена от бога земя.

Добре. Точно така го беше планирал. За следващия ход му бе необходима публика.

Стигна до мястото, където децата бяха спрели каруцата му и вероятно бяха сменили трупа със също толкова безжизнено пони.

Спря и подвикна:

— Ахой! — сепна се, учуден как му е щукнало да говори като моряк, но продължи: — Помните ме, нали? Аз съм баламата, чийто труп откраднахте.

Вероятно си въобразяваше, но все пак… кикот ли долетя от дебрите на сивотата?

— Искам да говоря с момчето, което галеше коня ми онзи ден. Хрумна ми, че някой те е подучил на тази дяволия и трябва да разбера кой!

Мъглата не продума. Пазеше ревниво тайните си.

— Плати ли ти? — настоя Абърлайн. — Е, аз също ще ти платя…

Разтърси монетите в дланта си и те иззвънтяха мелодично в задушаващата тишина.

Абърлайн понечи да прибегне до тайното си оръжие, но най-сетне млад безплътен глас наруши мълчанието:

— Страхуваме се какво ще ни направи.

— Разбирам — отвърна Абърлайн, присвивайки очи в посоката, която му се струваше правилна. — Заплашил те е, естествено. Но се опасявам, че в момента сте между чука и наковалнята, защото тръгна ли си оттук без необходимата информация, ще се върна скоро, но няма да съм сам. Ще се върна с фургон… сещате се какъв. От онези, които минават през порталите на изправителните домове… — Замълча за драматичен ефект. — От друга страна, ако получа информацията, за която съм дошъл, ще забравя за фургона, ще оставя парите и нещо повече…

Смъкна торбата от рамото си, пусна я на земята и извади бухалка за крикет и топка. Вдигна ги и каза:

— Ето какво ще ви оставя. Няма да играете крикет с котешки глави, а с тези красавици. Солено ми излязоха, да знаете, но си ги бива.

Отговорът не закъсня, принуждавайки Абърлайн да завърти глава наляво и надясно, чувствайки се в неизгодно положение, задето не вижда източника на звука.

— Страхуваме се какво ще ни направи — повтори младият глас. — Той е като демон.

Абърлайн усети как сърцето му затуптява по-бързо. Предположенията му, че в убийството има нещо необичайно, явно се потвърждаваха.

— Чухте предложението ми — извика на невидимия посредник. — От една страна, нося подаръци. От друга, обещавам ви тежки последствия. Не само ще ви отведа в изправителния дом, но и ще се погрижа да получа информацията. И в двата случая рискувате така нареченият демон, който всъщност е мъж като мен, да ви докопа.

Зачака мъглата да вземе решение.

Най-сетне тя се раздвижи, раздели се и от нея излезе същото момче, което онзи ден бе препречило пътя му. Мръсно лице. Дрипи. Изпито лице, гладно изражение. Дете с единия крак в гроба. Сърцето на Абърлайн се сви при мисълта как момчета като него стават жертва на по-силните. Жегна го чувство за вина, че заплашва с изправителен дом деца, които така или иначе не познават друго освен заплахи, студ и глад.

— Няма да ти причиня нищо лошо. Имаш думата ми — каза той.

Остави бухалката и топката на земята между тях.

Момчето ги погледна, после пак вдигна очи към полицая. Абърлайн долови как силуетите, забулени в мъглата, затаяват очаквателно дъх.

— Сигурно си ядосан, задето взехме трупа ти — предположи момчето с въздържанието и предпазливостта на болезнения опит.

— Не съм доволен, че ми взехте трупа, прав си — съгласи се Абърлайн. — Но разбирам защо го направихте. На ваше място и аз щях да го направя. Не съм дошъл да ви съдя. Искам само да разбера истината.

Момчето пристъпи напред, по-скоро да покаже доверие към Абърлайн, отколкото поради друга причина.

— Не знаем кой знае какво, сър. Човекът ни плати да те разсеем и да сменим тялото с пони. Не ни каза защо, а и не попитахме. Даде ни шепа монети, когато занесохме тялото.

— А пистолетът?

— Не видях пистолет, сър.

— Беше в джоба на мъртвеца.

— Значи е останал там, сър.

— И къде занесохте тялото?

Момчето сведе глава. Вместо да отговори, вдигна ръка в посоката, където се намираше касапницата, невидима сега зад гъстата мъгла.

— Видяхме как мъжът влиза там с него и не след дълго излезе без него.

— Как изглеждаше мъжът? — попита Абърлайн, стараейки се безуспешно да прикрие нетърпението в гласа си.

Не след дълго полицаят си пое дълбоко, благодарно дъх. Най-после загърби задушливата мъгла на Бел Айл и пое към по-чистия въздух на своя квартал. Беше олекнал с няколко монети, бухалка и топка за крикет, но съвестта му, слава богу, беше чиста и му бяха описали „демона“, чиито подбуди оставаха загадка. Описанието му се стори познато. Беше чувал да говорят, че мъж, облечен по този начин — особен, ексцентричен начин — преди около седмица е участвал в схватка в Стария Никъл.

Абърлайн неволно ускори ход, спомнил си ясно всичко. В друг район имаше полицай, с когото бе добре да поговори. Той сигурно знаеше нещо за странната, лесно забележима персона — чудата фигура в роба с качулка.