Оливър Боудън
Подземен свят (16)

16.

Две години по-късно Джаядип, понастоящем Призрака по име и дела, възседна аристократа, отдал се на мерзки забавления в двора на църквата Мерилбуон, и вдигна късата сабя, готов да нанесе смъртоносен удар.

И застина точно както в нощта на бойното си кръщене.

Спомни си Дани и мътния проблясък на окървавеното скрито острие на Арбаз в устата на умиращия. Видя отново как светлината в очите на обречения помръква и разбра, че е зърнал смъртта — бърза, жестока и безмилостно причинена. И не събра сили да го направи.

Гуляйджията забеляза своя шанс. Той никога не бе участвал в честна схватка. Военните си назначения бе прекарал, вдигайки наздравици за добрия си късмет в офицерската столова, докато по-нискостоящите войници бяха умирали в името на неговата кралица. Като всяко живо същество обаче притежаваше инстинкт за оцеляване и той му подшушна, че моментното колебание на нападателя му е неговата възможност да остане жив.

Той изпружи хълбоци с внезапна, неочаквана сила, която за миг върна Призрака у дома, където обяздваше понита. После младежът отлетя настрани, объркан от поредната загуба на самообладание. Късата сабя се изплъзна от пръстите му и богаташът се спусна към нея с триумфален възглас.

— Аха!

Изправи се тутакси, готов да прониже Призрака и удивен от споходилия го ненадеен късмет, който не смяташе да изпуска.

— Кучи син — процеди през зъби той и се спусна напред, насочил върха на острието към гърлото на Призрака.

То не стигна дотам. Отляво долетя вик и нощта се отдръпна, разкривайки жена с дълга посребрена коса. Изскочила от мрака, тя връхлетя върху богаташа с всичката си сила.

Нападението, както често се случва, не изглеждаше елегантно. Не беше дори съвсем сполучливо. Но се оказа достатъчно ефикасно и с вик на изненада, болка и гняв аристократът се строполи върху надгробните плочи. Понечи да вдигне отново сабята, но жената го изпревари, скочи върху ръката, с която държеше оръжието, и я счупи с отчетливо изхрущяване. После с другия си крак стъпка лицето му и за секунда изглеждаше, сякаш танцува върху жив килим.

Озъбен, с окървавено лице, мъжът се отскубна, посегна към острието със здравата си ръка и същевременно се надигна. Жената изгуби равновесие и падна. Везните внезапно се разместиха отново и сабята аха да каже тежката си дума, ала Призрака вече се бе опомнил. Със саблен удар по рамото на мъжа — по ранената му ръка — го накара да се превие и да изпищи от болка.

Писъкът секна веднага, защото Призрака нанесе втория си удар — гибелния — още по-силно и по мястото точно под носа. Раздроби го и изпрати костици в мозъка, причинявайки мигновена смърт.

Главата на злополучния аристократ тупна глухо върху надгробния камък и после се отпусна безжизнено върху треволяка. Тъмни потоци кръв и слуз рукнаха от ноздрите му. Клепките му изпърхаха и той умря.

Запъхтян, Призрака стоеше над него. Просната до съседната надгробна плоча, старицата наблюдаваше младежа. Двамата се измерваха с погледи дълго и предпазливо — странната сивокоса старица с обветрено, дребно лице, окървавено от побоя, и странният млад индиец, покрит с кал от работата в изкопа. И двамата носеха прокъсани, мръсни дрехи. И двамата бяха изтощени и изранени от битката.

— Спаси ми живота — рече той най-сетне.

Тихите му думи се разнесоха като пара в смълчаното мрачно гробище и жената, успокоена, че пред нея не стои мъж, завладян от желание да убива, и тя няма да стане поредната жертва на среднощната му оргия, се надигна с мъка и се подпря на лакът.

— Успях да ти спася живота, защото ти спаси моя — проломоти тя през счупените си зъби и подутите окървавени устни.

Личеше си, че е лошо наранена. Държеше се с длан за ребрата — явно няколко бяха счупени и при всяко погрешно движение заплашваха да пробият белите й дробове.

— Можеш ли да дишаш нормално? — Той прескочи тялото на убития насилник и приближи до надгробната плоча, където лежеше старицата.

Протегна ръка да опипа ребрата й.

— Ей! — възнегодува тя, решила, че прибързано се е успокоила. — Какво си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да ти помогна — обясни разсеяно той, търсейки счупена кост, после добави: — Трябва да дойдеш с мен.

— Виж какво, не ми пробутвай идеите си…

— Какво предлагаш? Тук има мъртвец, а там — трима тежко ранени мъже. Някъде има още един мъж, който ще доведе полицаи, подкрепления или и двете. И ти си ранена. Остани, ако желаеш, но бих предпочел да размислиш.

Тя го погледна предпазливо.

— Къде ще ме заведеш? Стая ли имаш някъде? Не изглеждаш особено преуспял.

— Не съм — съгласи се той. — И не е точно стая.

Усмихна се сухо и жената, която се казваше Маги, се възхити на тази усмивка — все едно слънце надникна през облаците в мрачен ден. Беше на шейсет, ала навярно защото той бе спасил живота й или заради сияйната му усмивка, тя се поддаде на очарованието му и му позволи да я заведе в тунела. Разбра, че името му е Бхарат и работи в изкопа за подземната железница край Риджънт Парк.

Животът в тунела й хареса. Нощем с Призрака спяха в нишата, опрели гърбове, за да се топлят, и тя не помисляше за мъжете, с които се бяха сблъскали през онази нощ. Двамина бяха в болница, където ги хранеха небрежни санитари, разбира се. Другите двама обаче все още бяха някъде, незнайно къде. Последният телохранител. И оцелелият богаташ. Те също бяха видели Призрака в действие. Те също знаеха, че той е крайно необикновен младеж.