Оливър Боудън
Подземен свят (14)

14.

Вратата се затвори зад тях. Факли, забити в стените, осветяваха каменните стъпала към долния етаж.

Пред Итън вървеше пазачът на съвещателната зала Аджай. Главите и на двамата бяха покрити с качулки, сякаш в чест на мрачното занятие, довело ги на това тъмно, студено и безмилостно място. Аджай носеше закривена сабя, препасана на колана, и Итън зърна скритото му острие, когато отваряше вратата. Да, Аджай щеше да изпълни дълга си, ако се наложи. Със съжаление, разбира се, но нямаше да се поколебае.

Наричаха мястото Мрака — редица тесни стаички под главната съвещателна зала на амритсарското Братство. На думи стаите се водеха хранилища за документи или оръжейници, но злачното им излъчване на затворнически килии подхранваше упорити слухове за някогашното им предназначение: укрития за тъмни кроежи и за разпити на врагове. Говореше се дори, че в Мрака се е родило бебе, ала мнозина смятаха историята за неправдоподобна.

Днес обаче Мрака щеше да оправдае зловещата си слава. Днес Мрака имаше гост.

Аджай преведе Итън през втори укрепен портал в сумрачен каменен коридор, по чиито стени се редяха врати. Отключи вратата в дъното, чиято единствена декорация бе миниатюрна шпионка, отстъпи встрани и се поклони леко да подкани посетителя да влезе. Итън прекрачи прага на стаичката, която понастоящем — каквото и да е било предишното й предназначение — наистина служеше за килия, оборудвана с дървен нар.

От уважение към Итън Аджай остави фенера си до краката му, преди да се оттегли и да затвори вратата зад себе си. Сиянието на пламъка заигра по безжалостните каменни стени на килията и освети обитателя й. За пръв път от шест години Итън видя бившия си ученик и сърцето му се сви.

Джаядип бе печална гледка — седеше със скръстени крака в ъгъла сред мръсната слама, покриваща пода на килията. Беше тук от седмици, докато Итън прекосяваше безбродните морета от Англия до Индия. В резултат новото му жилище не изглеждаше особено спретнато, а и той самият явно не бе в добро здраве. Въпреки това обаче красотата на момчето смая Итън. През изминалите години то се бе превърнало в привлекателен млад мъж с дълбоки, проницателни очи, тъмна коса, която отмяташе над челото си, и безупречна кожа с цвят на кестен. Ще разбива женските сърца, помисли си Итън, обхождайки го с поглед от прага.

Но всичко по реда си.

Асасинът вдигна юмрук пред носа и устата си, както да замени миризмата на спарения въздух с познатия лъх на кожата си, така и да покаже покрусата си от злочестината на Джаядип. Угризенията, че би могъл да направи повече, за да предотврати случилото се, засилваха съжалението му, а очите на затворника, които се отлепиха бавно от пода и се взряха в него — трогателен поглед, изпълнен с благодарност, облекчение, скръб и срам — го засилиха още повече.

— Здравей, учителю — поздрави простичко Джаядип.

Итън седна до него. Двамата отново бяха заедно, този път при съвсем различни обстоятелства — тук уханието на жасмин беше спомен от отдавна изтляло и невъзвратимо минало.

Итън протегна ръка и подръпна дрипите, в които Джаядип бе облечен.

— Взели са ти робата?

Джаядип го погледна тъжно.

— Не е само това.

— В такъв случай защо първо не ми разкажеш какво се случи?

Момчето въздъхна кратко, примирено.

— Нима не знаеш вече?

В Амритсар Итън бе заварил Братството в известен безпорядък. Присъствието на асасините се набиваше в очи повече от обикновено, защото всички работеха дейно да неутрализират последствията от произшествието. И да, бяха му разказали какво се е случило, но все пак…

— Бих искал да чуя историята от първоизточника.

— Трудно ми е да говоря за това.

— Опитай, моля те.

Джаядип въздъхна.

— Уроците ти моделираха ума и тялото ми. Създадоха у мен рефлекси за атака и самозащита, научиха ме да преценявам обстоятелствата, да планирам и да предвиждам резултата. Бях готов за действие във всяко отношение с изключение на едно. Беше прав, учителю, липсва ми хладнокръвие. Кажи ми как разбра?

— Ще ми повярваш ли, че всичко се свежда до разликата между тренировъчното дървено кукри и истинското оръжие?

— Донякъде. Но това е само част от истината.

— Така е, Джаядип. Истината е, че зърнах в очите ти нещо, което бях виждал в очите на сразените си противници. Разпознах колебанието, което използвам, за да ги пронижа с острието си.

— И го откри у мен?

— Да. И бях прав, нали?

— Мислехме, че грешиш. Татко вярваше, че може да ме кали, за да убивам хладнокръвно. Обучаваше ме. Упражнявахме се с живи същества.

— Да убиеш животно е различно от…

— Вече го знам. — Думите прозвучаха остро и Джаядип сведе извинително очи, върнал се към някогашната връзка учител — ученик. — Разбрах, учителю, и наистина съжалявам.

— Но с Арбаз повярвахте, че си готов да отнемеш живота на човек, да му отнемеш всичко, което е и което ще бъде, да потопиш в скръб семейството му, да вдигнеш вълна от печал и желание за мъст, което може да не стихне десетилетия? С баща ти решихте, че си готов за това?

— Моля те, учителю, не ми причинявай повече страдания. Да, имаш право, думите ти изтъкват колко недостатъчна е била подготовката ни, но пък кой асасин получава по-добра закалка? Всичко е на теория, докато не го приложиш на практика. Дойде моят ред да приложа теорията на практика. Трябваше да убия индийски тамплиер на име Джиндер Дани. Смятахме, че възнамерява да създаде тамплиерски аванпост в града.

— И как щеше да го екзекутираш?

— С гарота.

Итън изруга мислено. Гарота. Защо? Гаротата не изисква специални умения, но изисква решимост, а Джаядип притежаваше много умения и по-малко решимост. Какво изобщо си бе въобразявал Арбаз?

Джаядип продължи:

— Под прикритието на мрака с татко препуснахме към улицата, където живееше Дани. Наш агент бе подкупил нощен стражар да му даде ключ. Взехме ключа, платихме и благодарихме на мъжа.

Свидетел, помисли си Итън. Става все по-добре.

— Знам какво си мислиш. Бих могъл да разбия ключалката.

— Не би те затруднило.

— Агентът ни докладва, че тамплиерът Дани очаква нападение и през деня винаги го придружават телохранители. Враговете ни разчитаха, че опит да го убием денем би предизвикал твърде шумен сблъсък. На всяка цена трябваше да избегнем публична улична схватка между асасини и тамплиери. Затова избрахме да ударим по тъмно и събрахме възможно повече информация за нощните навици на жертвата.

— Ти я събра, нали?

— Да. Научих, че Дани залоства вратата и поставя капани. Нахлуване през главния вход или през прозореца щеше да вдигне тревога. Ключът, който ни дадоха, не беше за вратата на Дани, нито за сградата, където живееше. С него се отключваше съседният склад, където успях да се вмъкна незабелязано. На улицата имаше трима постови, които уж пазеха склада, но знаех, че са тамплиерски телохранители и следят да не би асасин да се изкатери по стените на двете постройки. Умно. Бяха подсигурили подстъпите отвън, а вътре Дани бе барикадиран в стаята си. Само изключително хитър и ловък противник би се добрал до него. Аз притежавам и двете. Притаих се в сенките, черпейки кураж от факта, че недалеч татко чака с конете, готов за бързо бягство. Проследих движението на пазачите, които кръстосваха улицата. Бях идвал тук и преди, разбира се. Знаех, че обхождат сградите непрекъснато, за да предотвратят взлом през стените. Под палтата си носеха арбалети и ножове и вървяха на безопасно разстояние един от друг, за да не предоставят възможност за бързо двойно убийство. Паднеше ли един, другите щяха да разберат. Нямах причини да подозирам, че са неспособни бойци. Затова взех ключа, Итън.

— Ключът за склада?

— Да. Лично бях смазал ключалката същата сутрин и сега броях, отмервах и предприех хода си в точния момент. Прокраднах се към задната врата и пъхнах ключа в ключалката. Тя изщрака приглушено. Звукът ми прозвуча като изстрел, но всъщност бе почти недоловим. След миг влязох вътре. Заключих вратата, но взех ключа. От същото място щях да избягам. Или поне така си мислех тогава. Грешах, разбира се.

Момчето оброни глава и закърши ръце, измъчено от болезнения спомен.

— Складът беше празен. Имаше само дълга каменна маса и столове. Тамплиерите вероятно смятаха да ги използват за нещо. Във всеки случай да сложат постови бе смеховита идея. Не бяха си направили труда, разбира се, да пазят отвътре, но въпреки това изкачих съвсем безшумно стълбите към покрива на сградата. Щом излязох, се сниших в сенките и си свалих кърпата от врата. Попита ме за асасинската мантия, но всъщност не я носех. Ако стражите ме откриеха, трябваше да ме помислят за безобидно улично хлапе и да ме отпратят с един-два плесника. Претърсеха ли ме по-грижливо, щяха да разберат, че се отличавам от бездомните деца само в едно отношение — в джоба ми имаше монета.

Итън кимна. Знаеше какво оръжие е смятал да използва Джаядип. Монетата се увива в кърпата и тя се използва като лумал — вид гарота. Монетата притиска трахеята на жертвата и смазва ларинкса, като ускорява смъртта и предотвратява виковете — семпло, но ефективно асасинско оръжие. Итън най-сетне разбра защо Арбаз го е избрал. Дори започна да разбира защо е възложил задачата именно на Джаядип.

— Продължавай — каза той.

— Прескочих лесно на съседния покрив. После, следейки зорко стражите на улицата, пропълзях като сянка към капандурата в тавана на стаята на Дани. Зад ухото си бях мацнал мас и я използвах за пантата. Отворих я предпазливо и се спуснах в тъмнината под мен, затаил дъх и с разтуптяно сърце. Но както винаги си ме поучавал, малко страх е полезен. Страхът заостря вниманието ни. Помага ни да оцелеем. Досега мисията ми вървеше гладко и нямах основания за тревога. Всичко се развиваше по план. Бях проникнал в стаята на Дани. Виждах капаните, поставени до вратата и прозореца. Система с макари и въжета, вързани за камбана, увиснала от капандурата, през която току-що бях минал. В леглото бе жертвата ми — мъж, за когото бях научил много през предишните седмици. Запъхтях се. Слепоочията ми затуптяха, сякаш вените пулсират в ритъм с бумтящото ми сърце. Нервите ми се изопнаха…

— Докато си разузнавал Дани, си започнал да го виждаш като човешко същество, нали? — прекъсна го Итън. — Започнал си да мислиш за него като за личност, а не за мишена?

— Имаш право. Хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че се е случило точно това.

— Кой би могъл да се досети? — повдигна вежди Итън и веднага съжали за неуместния сарказъм.

— Може би щеше да е твърде късно, дори да го бях предвидил. Твърде късно за двоумене, имам предвид. Нямаше връщане назад. Бях асасин в стаята на спящ мъж. Моята жертва. Длъжен бях да изпълня мисията. Нямах избор. Въпросът дали съм готов или не, вече не значеше нищо. Не ставаше дума за готовност, а за действеност. Да убия или да се проваля.

— И оглеждайки се наоколо, всички разбираме какво всъщност се е случило. — Итън отново се разкая за лекомислената забележка, спомнил си, че след като разговорът им приключи, той ще стане, ще изтупа сламата от седалището си, ще извика надзорника и ще остави момчето само на това тъмно и влажно място.

Не, моментът не бе подходящ за хитроумни констатации. Опита се да си представи тъмната стая и спящия мъж — има ли по-невинно изражение от лицето на заспал човек? — и Джаядип, който усуква монетата в кърпата и затаил дъх, се опитва да събере кураж, за да нанесе удара. И… монетата се изплъзва и иззвънтява върху дъсчения под.

— Гаротата ти… — каза Итън на Джаядип. — Монетата ли падна?

— Как разбра? Не съм го казвал на никого.

— Визуализация, момчето ми. Не съм ли те учил на това?

По лицето на Джаядип премина първата отсянка от усмивка, откакто Итън бе влязъл в стаята.

— Учил си ме, разбира се. Постоянно използвам техниката.

— Но не и в този случай?

Тъжен облак затъмни плахото начало на усмивка.

— Не и в този случай. Тогава чух само как кръвта нахлува в главата ми. Чух гласа на татко да ме подтиква да изпълня задачата си. Монетата изтрополи върху пода и ме стресна. Събуди Дани и той реагира по-бързо от мен.

— Трябваше да нанесеш удара още с влизането в стаята — упрекна го Итън и момчето пое гнева му, който всъщност не бе насочен към него. — Трябваше да удариш в първата секунда, когато ти се е открила възможност. Колебанието те е провалило. Какво ти повтарях непрекъснато? Какво те съветваше винаги баща ти? Да не се колебаеш, защото ще умреш — просто е. Убийството не е мисловен акт. Изисква мислене, но при планирането, подготовката и предварителната визуализация. Това е моментът за грижливо премисляне — веднъж, два, три пъти — преди действието. Защото застанеш ли пред мишената, няма време за колебание и двоумене.

С просълзени очи Джаядип погледна стария си приятел.

— Вече го разбрах.

Итън сложи утешително длан върху ръката му.

— Знам. Съжалявам. Кажи ми какво стана после.

— Беше бърз, признавам. И не само. Беше и силен и скочи от леглото с изненадваща пъргавина за мъж на неговата възраст и с неговите размери. Хвана ме, вече разоръжен, и ме тласна към прозореца. И двамата полетяхме през кепенците. Строполихме се на плочника долу. За щастие навесът под прозореца омекоти падането. Хвърляйки поглед назад, вероятно съм се надявал наученото да се върне при мен, нещо като инстинкт, да речем. Уви. Претърколих се настрани, натъртен и зашеметен. Докато отчаяно се опитвах да се опомня, видях лица да надничат през прозорците на къщите от другата страна на улицата. Чух тропот на ботуши — стражите тичаха към нас. Усещах заслепяваща болка в главата и в хълбока. Преди да се съвзема, Дани се нахвърли върху мен с оголени зъби, с облещени от омраза очи. Пръстите му се сключиха около врата ми. Не чу коня. И аз не го чух. Бяхме увили копитата с парчета от чаршаф и татко долетя при нас, тих като привидение. Зърнах силует в роба, възседнал жребец, да връхлита над Дани — с едната си ръка стискаше поводите, другата се сви в лакътя и скритото острие изскочи и улови лунното сияние. Татко дръпна юздата и вдигна коня на два крака. В миг го видях като страховития воин асасин от легендата. Видях гибелния пламък в очите му, силен и истински като оръжието, с което замахваше. Видях мъж, какъвто не можех да се надявам да бъда. Може би тогава разбрах, че съм изгубен. А Дани, моята жертва, навярно разбра, че смъртта го е издебнала гърбом. Беше твърде късно обаче и острието на татко се заби в главата му и прониза мозъка. Уби го мигновено — миг, през който очите му се ококориха и се подбелиха, а устата му зяпна от изненада и още половин секунда жестока болка, преди животът му да угасне. През тази секунда зърнах окървавеното острие в устата му. Татко изтегли острието и капки кръв плиснаха от него, когато замахна отново, този път да пререже гърлото на налитащия страж, който се строполи мъртъв, преди да успее да извади сабята си. Ръката на татко описа дъга в другата посока. Чу се звън на стомана, остър и пронизителен като сигналната камбана на Дани. Скритото острие отблъсна сабята на втория страж и той залитна назад. Татко скочи светкавично от коня да се възползва от предимството, измъкна сабята си от ножницата и веднага нападна врага. Всичко приключи в миг. Робата и сабята му се завъртяха вихрено и той налетя срещу стража с двете оръжия едновременно. Противникът му инстинктивно вдигна лакът да парира сабята, но се оголи за удар от другата страна и татко заби скритото острие под мишницата му. Мъжът падна с почервеняла туника и оплиска с кръв плочника. Щеше да умре за секунди или от кръвоизлива, или задушен от собствената си кръв, ако…

— Острието бе пронизало белите му дробове. Да, аз ти го обяснявах навремето.

— Не знам дали подкрепленията се забавиха, или видели татко в действие, решиха, че дискретността е признак за доблест. Както и да е. Той безмълвно възседна отново коня, подаде ми ръка и ме качи на седлото. Препуснахме, загърбвайки хаоса зад нас.

Настъпи дълго мълчание. Итън не продумваше, усещайки страданието на момчето с всяка фибра на тялото си. Това е, значи, помисли си той. Джаядип бе нарушил правилата на Братството — бяха го принудили да се предаде пред очите на всички и бе опетнил Ордена.

— Знам какво си мислиш — каза Джаядип най-сетне. — Мислиш, че съм страхливец.

— Значи не знаеш какво мисля. Неизброден свят разделя мислите от действията, а в едно съм сигурен, Джаядип — че не си страхливец.

— Защо тогава не успях да нанеса смъртоносния удар?

Итън подбели очи. Никой ли не чуваше какво говори?

— Защото не си убиец.

Отново настъпи тишина. Момчето изглеждаше потънало в непреодолима скръб и Итън си помисли: „В какъв свят живеем! Натъжава ни неспособността да убиваш“.

— Какво ти каза баща ти по пътя към дома?

— Нищо, учителю. Нито дума. Мълчанието му, разбира се, говореше красноречиво. Говори и досега. Не е идвал да ме види. Мама също.

Итън кипна от гняв. Проклетият тиранин бе оставил сина си да гние в тази дупка!

— Асасините сигурно са забранили на майка ти да те посещава.

— Да.

Итън си представяше добре как се е чувствал Арбаз. Представяше си как баща и син пристигат вкъщи, Джаядип се смъква от седлото и се оттегля опозорен в покоите си, а Арбаз препуска да се срещне с ментора Хамид. Момчето допълни картината — разказа му как го събудили, мятайки черна качулка върху главата му. Овързали го и го откарали в Мрака. Итън се почуди дали Арбаз е бил сред мъжете, хвърлили Джаядип в килията. Собственият му баща ли бе предвождал тъмничарите?

Асасинът се изправи.

— Ще се постарая да те измъкна оттук, Джаядип.

Ала докато викаше Аджай — на английски и на хинди — пред очите му се мержелееше израза в очите на момчето, клатещо тъжно и безнадеждно глава.

 

 

Итън и Аджай прекосиха късия проход и изкачиха каменните стъпала до съвещателната зала. Там бдеше втори страж — ослепителна жена, стиснала дръжката на голяма сабя, чийто връх се подпираше върху плочника до стъпалата й. Очите й измериха сурово Итън изпод качулката.

— Това е Кулприйт — представи я Аджай и наклони брадичка към нея. — Най-добрият боец със сабя в Братството ни.

Сабята й обаче изглеждаше въздълга, с твърде плоско острие.

— Кога? — попита я Итън.

— Утре сутринта — отвърна тя.

В очите й Итън прочете, че разговаря с екзекутора на Джаядип.