Оливър Боудън
Подземен свят (10)

10.

Денят да напусне Амритсар наближаваше, но нещо тревожеше Итън и той помоли за среща, резултатът от която щеше да разтърси дълбоко семейство Мир.

На тази среща Арбаз очакваше Итън да обяви, че е изпълнил обещанието си, а именно — да развие очевидния талант на сина му и да го извая в асасинска цялост, за да започне следващият етап от обучението му, който нямаше график и предначертан край и щеше да определи какво наследство ще оставят делата му в живия живот.

Но…

— Не мисля, че е готов — заяви безцеремонно и без предупреждение Итън.

Арбаз разчупи хляба и се усмихна.

— Значи не може да си тръгнеш, Итън. Така се споразумяхме.

Двамата бяха участвали заедно в големи приключения. Често говореха за диаманта Кохинор и как Арбаз го е открил. Понякога се включваше и майката на Джаядип и тримата се отдаваха на спомени. Имена като Александър Бърнс и Уилям Слиймън не значеха нищо за Джаядип, но за родителите му те бяха врата към друг свят на вълнуващи преживелици.

— Вече известих семейството си. Очакват ме да се върна у дома и възнамерявам да спазя дадената дума. Ще се върна, Арбаз, бъди сигурен.

— Тогава не разбирам… Споразумяхме се да обучаваш Джаядип, докато е готов за истински дела.

Момчето седеше до майка си с чувството, че е невидимо, докато го обсъждаха, пренебрегвайки присъствието му. Не че не беше свикнало — колкото по-важна бе темата, толкова по-невероятно беше да вземе думата. Никога не се допитваха до него, когато чертаеха бъдещето му, а и той не очакваше да вземат под внимание мнението му. Подразбираше се, че до второ нареждане няма избор по въпроси, засягащи съдбата му.

— Очаквам обяснение, стари приятелю — продължи Арбаз. — През годините ме уверяваше, че Джаядип е един от най-талантливите млади асасини, които си виждал. А това значи, както знаем всички, че не си виждал по-талантлив млад асасин от Джаядип. Аз самият мога да свидетелствам, че не му липсват умения, и ако досега не си ми хвърлял прах в очите, ти споделяш мнението ми. Ненадейно обаче в навечерието на отпътуването си ми съобщаваш новината, че момчето не е готово. Извини недоумението ми, но в какво отношение това отлично обучено и забележително способно момче, чийто ментор се връща у дома, не е готово? И най-вече защо?

В отривистия тон на Арбаз се долавяше нотка на гневно раздразнение. Дори трохата, залепнала упорито върху долната му устна, не смекчаваше страховития му изглед. Джаядип потъна в стола. Дори майка му изглеждаше угрижена.

Само Итън запази хладнокръвие и срещна втренчения поглед на Арбаз с неразгадаемо изражение.

— Вярно е, че момчето притежава удивителна природна дарба. Вярно е, че от нея успях да извая асасинско майсторство от необичайна класа. Аз самият научих много от Джаядип. На него отчасти се дължи решението ми да се върна вкъщи и не смятам да го преразглеждам, колкото и трохи да избълваш срещу мен, стари ми приятелю.

Сконфузен, Арбаз избърса уста и когато се отдръпна, дланта му разкри начало на усмивка.

— Защо тогава? — попита той; не, настоя за обяснение. — Защо ни напускаш в критичен момент, щом има на какво още да научиш момчето?

Усмивката, заиграла по устните и в очите на Итън, изразяваше не толкова радост, колкото добросърдечие и загриженост. Изражение, което той предаде първо на родителите, а после и на момчето.

— Липсва му инстинктът на убиец. Може да убива и несъмнено ще го направи, ако се наложи, но му липсва нещо, което ние с теб имаме. Или има нещо, което ние двамата не притежаваме.

Арбаз вирна брадичка. Лицето му поаленя.

— Казваш, че синът ми е страхливец?

— За бога, Арбаз — изсумтя раздразнено Итън, — не казвам нищо подобно, разбира се! Въпрос на характер е. Ако пуснеш момчето на бойното поле, то или ще се провали, или…

— Няма! — възкликна Джаядип, изненадвайки дори себе си.

Озърна се в очакване на упрек или дори по-болезнено наказание за ненадейното си и неканено избухване.

Баща му обаче го погледна гордо и го потупа по рамото — жест, който изпълни сърцето му с възторг.

Итън сякаш не го чу. Обърна се към Пяра.

— Това не е срамно — увери я и забеляза как в очите й проблясва тайна надежда, че семейството й може би най-сетне, най-после ще се освободи от сянката на кръвопролитието. — Джаядип може да служи на Братството по друг начин. Какъв учител би излязъл от него! Или прозорлив стратег! Дипломат! Велик водач. Някой трябва да се натовари с тези задачи. Джаядип е готов да поеме товара. Просто не е създаден за… воин.

Арбаз изгуби самообладание. Пяра, спокойна и невъзмутима, свикнала да вижда как съпругът й включва на пълна пара, не трепна от гневния му изблик.

— Синът ми Джаядип ще стане велик воин, Фрай! Майстор асасин, начело на индийското Братство!

— Може да…

— Не и преди да се докаже в битка. Като боец. Като асасин.

Итън поклати глава.

— Не е готов, Арбаз. И съжалявам, ако те разочаровам, но според мен никога няма да бъде.

— А! — Арбаз стана и поведе момчето след себе си. Пяра тайно избърса сълза, стекла се от окото й, и също се изправи, предана, макар и разкъсвана от противоречиви чувства. — Именно, Итън! Това е само твоето мнение. Какво ще кажеш, Джай, ще опровергаем ли английския ни приятел?

Джаядип, момчето, което по-късно щеше да стане Призрака, още не бе навършило десет години, ала отчаяно искаше да зарадва баща си, защото той беше неговият крал.

— Да, татко — каза то.