Матю Кърби
Потомци (25)

Епилог

Монро бе изминал няколкостотин мили, откакто избяга от тамплиерите, но ръцете му още трепереха. Стискаше трескаво волана, за да го контролира, и кокалчетата му бяха побелели. Очите му се замъгляваха. Будуваше от трийсет и шест часа и не бе ял почти нищо, а шосето се стелеше до безкрайност сред бледата равнина на пустинята, над която изгряваше слънцето.

Не искаше да се случи това. Поне не по този начин. Но не можеше да каже и какво точно очакваше да се случи. Мисията му започна толкова отдавна и премина през толкова повратни моменти, че понякога изгубваше целта от поглед. В такива моменти се връщаше в началото, откъдето бе тръгнал, и си спомняше защо прави всичко това.

И за кого.

Райската находка бе отклонение от първоначалната му цел, но нямаше как да го пропусне. Не би позволил асасините или тамплиерите да се докопат до още една реликва на Предците. Залогът беше твърде голям. Потомственото събитие вече бе започнало, а той нямаше представа къде са децата сега. Тамплиерите несъмнено бяха заловили някои от тях, ако не всички. Ала бе възможно неколцина да са успели да избягат. Оуен и Хавиер имаха най-добър шанс; Грейс също притежаваше необичайни умения, пренесени чрез „Анимус“.

Монро погледна към седалката отпред, където лежеше ядрото на „Анимус“. Поне не беше изгубил него и тяхното ДНК, а само той бе декодирал напълно значението му.

Ръцете му се разтрепериха още по-неудържимо и той осъзна, че трябва да даде на тялото си храна и почивка. Надяваше се да се е отдалечил достатъчно, за да рискува да спре.

Паркира в следващия град — оазис сред пустинята с една бензиностанция и население от триста двайсет и шест души. Зареди автобуса с гориво, купи си телефон с предплатена карта, изяде сандвич с пуешко месо и спа три часа.

Когато се събуди, мислите му бяха малко по-ясни.

Макар да разполагаше с необходимата генетична информация, не искаше да остави децата в ръцете на тамплиерите. Бяха в опасност заради него. Безразсъдното му нехайство бе довело тамплиерите до тях и негов дълг беше да ги освободи. Сам обаче нямаше да успее. Трябваше му помощ.

Монро извади телефона, който току-що бе купил, и след дълго взиране в светещия екран набра номер. Бяха му го дали много, много отдавна; беше го научил наизуст, макар да не знаеше дали някога ще се наложи да се обади на него. Сега имаше причина да го използва, въпреки че нямаше представа дали все още е в употреба.

Чу обаче сигнала за набиране. Телефонът звънеше.

И някой отговори.

— Монро е — прошепна той. — Трябва да поговорим.