Матю Кърби
Потомци (24)

23.

Оуен знаеше, че Хавиер не одобрява решението му да се довери на Грифин, но знаеше също, че това е единственият начин. И в разрез е предположението на Хавиер, в действителност Оуен осъзнаваше тягата на Вариус в себе си, подтикваща го вероятно да се довери на Грифин по-бързо, отколкото е редно. Това обаче не променяше факта, че Оуен и Хавиер не разполагат с особен избор. Тамплиерите бяха заловили другите четирима, а Монро беше изчезнал. Не можеха да се върнат вкъщи и на практика бяха бегълци.

Имаше и втора, по-лична причина. Агентът от „Абстерго“ бе намекнал, че знае нещо за бащата на Оуен. Оуен би могъл да разбере повече единствено ако се включи в играта.

Грифин вдигна глава.

— Какво ще кажете?

— Искаш да дойдем с теб? — подсмихна се Хавиер. — Няма начин, човече!

— Защо настояваш да дойдем с теб? — попита Оуен.

Седнал на дънера, Грифин се облакъти върху коленете си.

— Монро, предполагам, е открил, че един от вас е с асасинско потекло. Или тамплиерско? Или и двете?

Оуен кимна.

— Е, и? — повдигна вежди Хавиер.

— Това значи, че може би притежавате орлово зрение. Знаете какво представлява, нали?

Оуен кимна отново. Този път кимна и Хавиер.

— Добре — каза Грифин. — Погледнете ме тогава.

— Гледаме те — отвърна Хавиер.

Грифин поклати глава и разпери ръце.

— Не, искам да кажа да ме погледнете наистина. Орловото зрение разкрива дали някой е заплаха или враг. Погледнете ме под лупа. Какво виждате?

Откакто бе излязъл от симулацията, Оуен не бе опитвал да използва орловото зрение. Спомни си обаче как Вариус го беше използвал, за да открие камата в Ацтекския клуб, и пробва да направи същото. Изостри сетивата си, разтвори съзнанието си и се взря в лицето на Грифин, в чертите му, в позата му, в напрежението във всяко мускулче на тялото му, което не би могло да лъже. Орловото зрение му каза, че Грифин не е заплаха. Поне засега.

— Продължавай — кимна Оуен.

— Предполагам, че в „Анимус“ си видял Райска находка.

— И двамата я видяхме — призна Оуен и Хавиер присви изненадано и гневно очи.

— Значи сте най-добрите кандидати за издирването — заключи Грифин. — Не съм виждал предмета. Вие знаете какво търсите и вероятно притежавате необходимия усет да го откриете. Затова искам да ми помогнете.

— Защо да ти помагаме? — попита Хавиер. — Не съм убеден, че някой трябва да притежава това нещо. Дори Монро. Той обаче сигурно е преполовил пътя дотам.

— Разбирам — поклати глава Грифин. — Кой знае какво ви е наговорил Монро за Братството. Но ви моля да ме изслушате. — Вдигна ръка и с другата започна да свива пръстите й — един по един. — Александър Велики. Юлий Цезар. Атила. Чингис хан. Руските царе. Знаете ли какво е общото помежду им?

Хавиер подбели очи.

— Райски реликви.

— Точно така — потвърди Грифин. — Появи ли се Райска реликва, някой я използва, за да завземе властта и да накърни свободната воля на хората. Неизбежно е. Затова не искам да я използвам. Не искам и друг да я използва. Откъде знаете, че Монро няма да се отметне и да стане диктатор?

— Няма — каза Оуен.

— Защо си толкова сигурен? — попита Грифин.

Оуен не беше сигурен. Всъщност имаше съмнения. Искаше обаче да вярва на Монро, както искаше да вярва на Грифин. Защото имаше чувството, че се нуждае и от двамата.

— Знаеш ли нещо за баща ми? — попита той.

— За баща ти? — Хавиер пристъпи към Оуен и го дръпна за ръката. — Какви ги дрънкаш?

— Знам в общи линии какво се е случило с него — каза Грифин.

— Значи не е бил асасин?

— Не.

— Но агентът на „Абстерго“ каза…

— Баща ти е бил замесен в нещо — прекъсна го Грифин. — Не знам как и в какво. Но мога да ти помогна да разбереш.

— Как? — попита Оуен. — Монро каза, че няма да се получи с моята ДНК. Трябва ми ДНК от баща ми след ареста.

— Има начин да се добера до места, където Монро няма достъп — отвърна Грифин. — В полицейските архиви вероятно съхраняват данни за баща ти. От ареста му. Възможно е дори да пазят улики и генетичен материал. Ако ти ми помогнеш да намеря каквото искам, аз ще ти помогна да намериш каквото искаш.

Точно с тази цел Оуен бе отишъл при Монро, но бе попаднал в задънена улица. Грифин обаче му предлагаше възможност да открие някакви отговори. За Оуен това дори не беше дилема.

— Аз съм вътре — каза той.

— Оуен, недей да… — подхвана Хавиер.

— Вътре съм — повтори Оуен по-настойчиво. Вече знаеше какво е преживял Хавиер и изпитваше вина, че не е бил до него, за да го подкрепи. Това обаче не променяше желанието му да доведе започнатото докрай. — Той не ни е враг. Ела с нас.

— Ами майка ми, човече?

— Лесно е — каза Грифин. — Обади й се. Кажи й, че си в безопасност и просто искаш да се усамотиш за известно време. Тя вероятно ще алармира полицията, че си избягал, но това не е проблем. Ще заблудим полицаите.

— А и няма начин да се върнем вкъщи — каза Оуен. — Или тръгваме с Грифин, или оставаме тук. И в двата случая майка ти ще се тревожи за теб.

Хавиер погледна към дърветата. Пак перна глупавата муха.

— Това никак не ми харесва.

— Знам — каза Оуен. — Но не е необходимо да се доверяваш на Грифин или на Монро. Довери се на мен. За това не ти е нужно орлово зрение. Ще бъдем заедно.

Хавиер скръсти ръце и цяла минута се взира в земята. После вдигна глава.

— Добре. Вярвам ти. Да го направим.

— Добре — кимна Оуен.

— Хайде тогава! — каза Грифин. — Изгубихме доста време. Качвайте се на мотоциклета. Ще ви чакам в долния край на пътя.

— Как така? — повдигна вежди Оуен.

Но Грифин вече се отдалечаваше на бегом сред дърветата и след няколко секунди се изгуби от поглед.

— Е, страхотно начало — отбеляза Хавиер.

Оуен тръгна към мотоциклета.

— Хайде!

Качи се на предната седалка, а Хавиер се настани зад него. Двигателят се разбуди с жужене, все едно трептят криле на грамаден бръмбар. Момчетата си сложиха каските и вдигайки прашна диря, Оуен насочи машината по черния път, по който се бяха изкачили преди няколко часа.

До подножието на възвишението, където започваше асфалтираният път, ги чакаше безличен бял седан.

Прозорецът до шофьорското място се спусна и Грифин подаде глава.

— Следвайте ме.

Колата потегли изненадващо бързо и Оуен пришпори мотоциклета след нея. Прелетяха през овощни градини и горички, където дърветата създаваха калейдоскоп от светлини и сенки, пробягващи по каската на Оуен. После поеха по магистралата и Грифин ги върна в града. Най-сетне стигнаха до складове, опасани с ограда, свърнаха между редиците с еднакви клетки и спряха. Грифин слезе от колата, огледа се наляво и надясно, отключи ролетната врата и я вдигна. Паркира колата вътре, излезе и махна на Оуен да вкара мотоциклета.

— Сериозно? — подметна Хавиер.

Оуен също се поколеба, но в крайна сметка насочи мотоциклета напред и паркира зад колата. Грифин ги изчака да излязат и спусна вратата.

— Нещо като скривалище на видно място? — попита Хавиер.

Грифин се наведе и заключи вратата.

— Горе-долу. Хайде, насам!

Застана пред съседния склад и го отвори.

До стените се редяха рафтове, пълни с метални и пластмасови сандъци. Под гола крушка в средата на помещението имаше работен плот, отрупан с инструменти, остриета и няколко ръкавици, напомнящи оръжието на Вариус. В далечния ъгъл имаше компютър и койка със спален чувал, проснат върху нея.

— Влизайте — подкани ги Грифин. — Дръпнете шнура над масата да запалите лампата.

Оуен тръгна напред, Хавиер — след него. Грифин ги последва и затвори вратата след себе си. Складът притъмня около петното ярка, коса светлина от крушката.

— Не очаквахте такова нещо, нали? — попита Грифин, подпирайки се на плота.

— Не точно — призна Оуен.

— Преди шестнайсет години шпионин на тамплиерите се внедри в Братството — обясни Грифин. — Научи тайните ни. Разбра къде се намират убежищата ни и сградите за обучение. Уби Ментора, водача ни, и се върна при тамплиерските си господари. Наричаме последвалите месеци Голямата чистка. Тамплиерите подхванаха кампания за изтребление, използвайки разкритията на предателя. Избиваха не само асасини, но и семействата им. Деца, съпрузи, съпруги. Братството почти изчезна. Оттогава променихме тактиката си. Приспособяваме се, за да оцелеем. Вече не използваме едни и същи места. Стремим се да се движим и да оставаме невидими. Броят ни нарасна, но все още не сме се възстановили от удара.

— Боже — прошепна Оуен.

— Тамплиерите представят „Абстерго“ като порядъчна, хуманна корпорация. Но са безмилостни както преди, ако не и повече. Тези хора заловиха приятелите ви.

— Какво ще правим? — попита Хавиер.

— Първо ще ми кажете къде е Райската находка и ще я намерим. После ще обсъдим спасителната операция.

— Мислим, че е в хижата, където е умрял Юлисис Грант.

— Добре — кимна Грифин. — Изглежда логично. А сега е време да ви оборудваме.

Той свали черен сандък от рафтовете, остави го върху работния плот и вдигна капака. Вътре имаше по-малки кутии. Грифин ги извади и ги подреди върху плота.

— В куфара до койката има дрехи — каза той. — Изберете си екипировка.

Оуен и Хавиер отидоха да проверят какво има предвид. Дрехите бяха подобни на неговите — камуфлажни панталони, ботуши, якета с качулка, черни жакети от кожа и непромокаем памук. Оуен и Хавиер прецениха на око какво ще им пасне и се преоблякоха. Когато се върнаха до плота, Грифин бе отворил всички сандъци.

— Ще си напълните джобовете — каза той. — Първо с гранати. — Посочи метални сфери колкото топки за голф. — Има пушечни и гърмящи — за отвличане на вниманието. Има и зашеметяващи, ако трябва да приспите някого за известно време. Тези тук са електромагнитни — излъчват импулс на близко разстояние. Тамплиерските агенти имат много компютризирано оборудване, но електромагнитните гранати го изваждат от строя.

Той подаде на Оуен и Хавиер по няколко от всички и те ги натъпкаха в джобовете на панталоните и якетата си.

— А сега е ред на оръжията. — Грифин застана пред кутиите в другия край на плота. — Няма да ви посочвам какво да вземете. Избирайте сами, но е важно да знаете как да ги използвате.

Имаше кутия с ножове за хвърляне и Оуен почувства как в съзнанието му забълбукват мехурчетата, за които им говореше Монро — ефектът на преноса. Усети, че може да използва ножовете, но всъщност не беше сигурен. Все пак ги взе. Хавиер се снаряжи с няколко ножа и механичен арбалет.

— Със стрелички ли се зарежда? — попита той.

— Да — отговори Грифин. — Трябва да има някъде.

— Може ли да си вземем от тези? — Оуен посочи ръкавиците със скрити остриета.

Грифин взе една и я завъртя в ръка. Изглеждаше различна от коженото оръжие, което носеше Вариус. Тази бе изработена от отлят метал и имаше бутони и електронни функции, надхвърлящи познанията на Оуен.

— Не си я заслужил — отсече Грифин. — Ръкавицата е колкото оръжие, толкова и символ. Някой ден, ако решиш да се присъединиш към Братството и се закълнеш да спазваш Кредото, ще получиш скрито острие. Дотогава обаче не си достоен да я носиш.

— Доста грубо прозвуча — отбеляза Хавиер.

— Грубо или не, това е положението — каза Грифин. — Години наред гледах как дядо и татко си надяват оръжията, преди най-сетне и аз да сложа своето. Въпрос на чест е и го приемам много сериозно.

Той остави ръкавицата върху плота — далеч от Оуен.

— Е, ако вече сте оборудвани…

Компютърът изпиука тихо. Грифин погледна към него и после към часовника си. Прекоси склада и седна пред монитора. Кликна с мишката и на екрана се отвори видео чат. Мъжът отсреща изглеждаше белезникав и изпит, с брада и гъста тъмна коса с посребрели кичури. Съдейки по гледката зад него, явно се намираше на лодка.

— Грифин, докладвай — каза мъжът.

— При мен са двама от обектите — отвърна Грифин. — Отиваме да търсим Райската находка. Исая е заловил другите четирима.

— Знам. Ротенбърг възстанови връзката.

— Информаторът от „Абстерго“? — попита Грифин.

— Да. Информира ни, че тамплиерите са по следите на повече от един Райски артефакт. Ротенбърг твърди, че става дума за Тризъбеца.

След кратко колебание Грифин каза:

— Ясно. Тръгваме към Ню Йорк, сър. Мислим, че реликвата е някъде край Маунт Макгрегър.

— Добре — кимна мъжът. — В Олбъни ще ви чака кола. Намери предмета, но знай, че това е само началото. Скоро ще получим нови заповеди.

Екранът почерня и Грифин се облегна назад.

— Кой беше този? — попита Оуен.

— Един от водачите на Братството — отговори Грифин. — Гевин Банкс. Крие се като всички нас. Стремим се да разговаряме възможно най-кратко.

— Какво представлява Тризъбецът? — попита Хавиер.

— Има още две реликви, съвсем същите като онази, която сте открили. Който ги събере на едно място, ще завладее света.

Хавиер се засмя. Оуен едва се сдържа да не се разкикоти, но изражението на Грифин му подсказа, че не се шегува и не преувеличава. Асасинът се изправи и тръгна към вратата на склада. Пътьом взе едно от скритите остриета върху плота.

— Хайде, излизаме! — Махна с ръка и вдигна ролетната врата. — Изключете лампата.

Тримата се качиха в колата и Грифин ги закара до частно летище на два часа път от склада, където паркира в хангара на малък самолет — син, със синя ивица от едната страна и наглед най-обикновен като седана.

— Тамплиерите ви бият по превозни средства — констатира Хавиер.

— Братството внимава какво си позволява, за да не привлича вниманието на „Абстерго“ — отвърна Грифин.

Не след дълго излетяха и се насочиха към Ню Йорк. Тази мисъл надигна странно усещане у Оуен, понеже имаше чувството, че е бил в Ню Йорк съвсем наскоро — призори. Това обаче беше Ню Йорк от миналото, а нямаше представа какво ще открият в настоящето.

* * *

Мръкваше се, когато се приземиха в Олбъни, където ги чакаше поредният седан с най-обикновен външен вид, макар и мощен и бърз. Поеха на север по притъмнели пътища между дървета и през заспали градове. След по-малко от час стигнаха до Маунт Макгрегър. Грифин паркира колата на известно разстояние от хижата.

— Придържайте се близо до мен — инструктира ги той и изключи двигателя. — Възможно е тамплиерите също да са тук. Бъдете нащрек. Мобилизирайте всичките си сетива — наследени и всякакви. Отиваме, вземаме реликвата и си тръгваме. Готови ли сте?

— Да — кимна Оуен.

— Готови сме — додаде Хавиер.

Излязоха от колата и се шмугнаха между дърветата, движейки се безшумно в почти непрогледния мрак по широка дъга около хижата. Оуен се постара да успокои треперещите си ръце и се съсредоточи върху спомените на Вариус, разпростирайки осезанието си първо върху собственото си тяло, после към околния свят.

Отначало не се случи нищо. Оуен обаче запази търпение — вслушваше се, чакаше, усещаше и постепенно действителността навлезе в по-висока резолюция. Внезапно ходилата му започнаха да усещат и най-дребните грапавини по земята. Чуваше как стволовете на дърветата подхващат екота от стъпките му. Зърна сова да отлита безшумно и различи ясно силуетите на Хавиер и Грифин сред гъсталака.

Когато стигнаха до бунгалото, всичко изглеждаше стихнало и замряло. Грифин ги изведе от гората и прекосиха заедно откритата поляна, вече влажна от роса. Заобиколиха хижата и влязоха през заден прозорец, който не се оказа никакво препятствие за асасина.

Дъсченият под проскърца под краката на Оуен, когато се приземи; задушният въздух миришеше на старо, опушено дърво. Бяха влезли в спалня, но съдейки по тясното легло, Грант едва ли бе спал тук.

— Е, вие сте на ход, момчета — каза Грифин. — Усещате ли нещо?

— Не — поклати глава Хавиер.

— Почакай. — Оуен затвори очи и вместо да гледа, се опита да усети същата енергия, която бе превела Вариус през стаите на Ацтекския клуб до камата.

— Нещо? — попита Грифин.

— Още не — отговори Оуен. — Просто чакай.

— Нямаме много време — каза Грифин.

— Чакай — повтори пак Оуен и се отдалечи от тях.

После му се стори, че долавя нещо, и наклони глава, сякаш се вслушва.

Наложи се да напрегне сетивата си до крайност — повече от Вариус — за да го открие, но го долови. Тихо жужене като ехо в костите на черепа — звукът му бе познат или поне частта от съзнанието му, запазила диря от Вариус, го позна.

— Насам — прошепна той и тръгна напред.

Хавиер и Грифин излязоха от спалнята след него и влязоха в главната дневна, превърната в музей — с табелки, снимки и витрини с предмети. Камата обаче не беше тук и Оуен продължи нататък — през друга врата и през коридор към по-просторна спалня. Ехото го доведе до определено място на пода под кадифения килим.

— Тук е — посочи той.

Отметна килима, извади един от ножовете си и клекна. Докато бърникаше с острието, забеляза пресни драскотини по дървото, а също и колко лесно изскочи дъската.

Под нея имаше тясна вдлъбнатина, а в нея — правоъгълна метална кутия. Оуен я взе, но веднага разбра, че е твърде лека, и когато я отвори, откри само почернял медал — военен кръст на Ацтекския клуб.

— Тук е била — каза той. — Усещам го.

— Медалът потвърждава думите ти — кимна Грифин. — Но някой е стигнал пръв до камата.

— Било е скоро — предположи Оуен. — Драскотините са нови.

— Тамплиерите? — попита Хавиер.

Грифин поклати глава.

— Не мисля.

— Тогава Монро? — предположи Хавиер.

Оуен се надяваше да е Монро. Надяваше се Монро да е…

Чуха ритмично пърпорене — долиташе отвън и отвисоко. Грифин вдигна глава към тавана.

— Хеликоптери — каза той. — Няколко. „Абстерго“ пристигнаха.

— Какво ще правим? — попита Оуен.

— Няма да влизаме в схватка. Не сте обучени, а аз не мога да се справя сам с тях. Ясно? Никакви схватки.

Оуен и Хавиер кимнаха.

— Стойте близо до мен — нареди им Грифин. — Да вървим!

Излязоха тичешком от спалнята, минаха през главния коридор, където снопове светлина нахлуваха през прозорците и прорязваха стените. Втурнаха се в малката спалня и изскочиха навън през същия прозорец.

На поляната Оуен различи тъмните сенки на хеликоптерите да кръжат над тях — бяха три и перките им завихряха въздуха, привеждаха тревата и заплашваха да го повалят на земята. По-малки черни силуети се спуснаха с въжета от първия хеликоптер.

— Бързо! — изкрещя Грифин и тримата спринтираха, отбягвайки на зигзаг шарещите светлини на прожекторите, въжетата и агентите, които вече се бяха приземили.

— Открита мишена! — изкрещя единият в каската си и насочи дулото на боен автомат към Хавиер, който се намираше само на няколко крачки пред него.

Оуен извади от джоба си електромагнитна граната и я хвърли. Видимо не се случи нищо, но агентът внезапно се закова на място, сякаш е ослепял, и се вкопчи в каската си. Това даде на Оуен друга идея и той спря да тича.

— Какво правиш? — извика му Хавиер.

Оуен извади втора електромагнитна граната и я метна към най-близкия хеликоптер. Тя улучи целта и тутакси пилотът изгуби контрол над машината, двигателите започнаха да вият и перките забавиха ход. Хеликоптерът се раздруса и завъртя, повличайки по земята всички агенти, увиснали на въжетата. После с оглушителен трясък се сблъска с друг хеликоптер и двете машини полетяха стремглаво надолу.

— Бягай! — изкрещя Хавиер.

Оуен хукна след него към дърветата точно когато първият хеликоптер удари земята и експлодира. Взривната вълна помете Оуен и го просна ничком на поляната. От замайването го изтръгнаха нечии ръце, вкопчени в него. Той се замята да се освободи от хватката им, решил, че тамплиерските агенти са го заловили. Обърна се обаче и видя Грифин.

— Мърдай! — изкрещя му той и го вдигна на крака.

Втора експлозия ги оглуши, когато вече се бяха скрили сред дърветата. Оуен погледна през рамо и видя, че вторият хеликоптер се е разбил зад далечната страна на хижата. Тримата прекосиха гората на един дъх, прескачайки скали и паднали дървета точно както Оуен бе галопирал по нюйоркските покриви в симулацията. След няколко минути стигнаха до колата и скочиха в нея.

— Луда работа! — възкликна запъхтян Хавиер.

— Ще говорим в самолета! — пролая Грифин, завъртайки ключа.

Натисна газта и подкара колата по обратния път с изключени фарове, за да не привлича вниманието на останалите хеликоптери в небето.

Щом се отдалечиха на безопасно разстояние, Грифин включи фаровете и си пое дълбоко дъх.

— Какви ги вършиш? — попита той. — Дадох ти заповед. Да не влизаме в схватки.

— Знам — отвърна Оуен. — Но свалих два…

— Ще ти кажа какво направи! — прекъсна го Грифин. — Извади късмет! Можеха да ни убият и тримата заради твоя гаф.

— Съжалявам — каза Оуен, макар да не беше сигурен, че е искрен. — Аз…

— Чуй ме! — прекъсна го пак Грифин. — И ме чуй добре. Не давам втори шанс. Ако искаш да ти помогна да научиш нещо за баща си, от сега нататък ще изпълняваш стриктно нарежданията ми. Ясно? Защото съм единствената ти възможност да разбереш истината, но без да ми мигне окото, ще те оставя да си блъскаш главата до края на дните си.

Оуен затвори уста и усети как адреналинът в тялото му най-сетне се оттича. Ако Грифин бе използвал друга заплаха, щеше да му каже да си гледа работата. За нищо на света обаче не би рискувал да не разкрие истината за баща си, независимо колко ядосан или оскърбен се чувства.

— Разбра ли ме? — попита Грифин.

— Да. Отлично — кимна Оуен.

— Добре — каза Грифин.

— Какво ще рече „от сега нататък“? — поинтересува се Хавиер.

— Ще рече, че не сме приключили — отговори Грифин. — Някъде там има три Райски реликви, едната от които вече е открита, а „Абстерго“ смята, че вие и приятелите ви сте разковничето за намирането на другите.

— Имаме ли избор? — попита Хавиер.

— Разбира се — отвърна Грифин. — Имате свободна воля и вярваш или не, готов съм да я защитя с цената на живота си.

— Тогава може би аз не искам да участвам — каза Хавиер, поглеждайки към Оуен.

Оуен обаче не искаше да се откаже. Още не. Докато съществуваше възможност да разбере истината.

— Искам да знам — отсече той. — Вътре съм.

 

 

24.

 

Наталия седеше сама, встрани от другите, и се взираше към дърветата през стъклената клетка. Шон и Грейс разказаха всичко на Исая и тя не успя да ги спре. После Исая излезе, а Виктория го последва не след дълго. Това се бе случило преди два часа и оттогава четиримата чакаха в стаята. Тя най-сетне си взе нещо за ядене, осъзнала, че отказът да се храни е неефективна форма на протест. Ябълката и поничката обаче не се отразиха добре на стомаха й.

— Хей! — чу гласа на Шон и зърна неясното му отражение в стъклото; приближаваше към нея. — Добре ли си?

— Не — поклати глава тя.

— Защо?

— Не мога да повярвам, че го направи.

— Кое?

— Не се преструвай на глупак. Знаеш какво имам предвид.

Той се облегна назад и стисна ръкохватките на стола.

— Реших, че е правилно да постъпя така. Какво? Да не мислиш, че Исая ни лъже?

— Не знам — тя отново поклати глава. — Точно това е. Не знам. Не ме разбирай погрешно, Шон. И на мен ми се стори убедителен. Но не бих му дала каквото иска, без да размисля и да го обсъдя с вас.

— Имаш право. — Той се приведе напред и нещо в движението му внезапно й припомни Томи; Наталия примигна да пропъди спомена. — Имаш право — повтори той. — Трябваше първо да го обсъдим.

— Е, вече няма значение — отбеляза тя.

Той избута количката си по-близо до нея и погледна през рамо, сякаш да види къде са другите.

— Исках да те попитам…

Не довърши.

Тя почака няколко секунди.

— Да ме питаш какво?

— Просто… — Бузите му поруменяха.

На Наталия й се стори, че се досеща накъде върви разговорът, но се надяваше да греши.

— Просто какво?

— Не знам. „Анимус“… Ситуацията беше странна. Ние бяхме… така де…

Излезе права. Шон имаше предвид Томи и Аделина. Наталия не искаше да нарани чувствата му, но вероятно бе неизбежно.

— Искам да кажа — продължи той, — че бяха те, но някак си бяхме и ние… а аз…

— Шон, не е чак толкова сложно. Аделина обичаше него. Не теб. А аз не съм Аделина.

— Знам.

— Какъв е проблемът тогава?

— Няма проблем. Просто… Няма значение. Забрави. Съжалявам, че повдигнах въпроса.

— И аз съжалявам — каза тя. — Не искам да бъда груба. Но не бива да объркваме нещата. Помниш ли какво ни каза Монро? Ти си ти. Това трябва да е ясно.

— Имаш право — съгласи се Шон. — Абсолютно.

— Добре — каза тя. — Радвам се, че поне по този въпрос сме единодушни.

Добави последното, макар да беше наясно, че и по двата въпроса мненията им се разминават.

Той кимна и се върна при другите, свел глава. Наталия го проследи с поглед и се упрекна, че не е била по-мила. Всъщност често й се случваше. В отношенията си с хората обикновено избираше най-прекия път, но това невинаги бе най-мъдрото решение.

Взря се отново в дърветата.

Нямаше начин да върне информацията, която другите бяха дали на Исая. Засега бе принудена да играе с тях. Не беше убедена обаче в добрите намерения на Исая и Ордена на тамплиерите. Но това не значеше, че подкрепя асасините. Преживяното в „Анимус“ й бе показало, че и двете организации носят само разруха. И поотделно, ала особено когато се борят една срещу друга и невинни жертви плащат цената.

Все пак не беше разумно да се опълчи срещу могъща институция като „Абстерго“. Още не. За разлика от начина, по който току-що бе разговаряла с Шон, сега щеше да чака търпеливо, да наблюдава и да прецени какъв е най-правилният ход. Така баба й и дядо й бяха избягали от съветски Казахстан и така щеше да избяга тя от тамплиерите.

— Добра новина! — съобщи Виктория от прага на стаята.

— Свързахме се с родителите ви. Обяснихме им ситуацията и ги уведомихме, че могат да дойдат и да ви видят по всяко време. Пътуват насам.

— Какво им казахте? — попита Наталия.

— Информирахме ги, че бивш служител в училищата ви — Монро — ви е въвлякъл в неизяснена измама с откраднато оборудване, но ние сме го разкрили и сме ви спасили.

Наталия отсъди, че това е експертно обмислена заблуда, достатъчно вярна да не търпи възражения, макар лично тя да знаеше цялата история.

— Значи ще се приберем вкъщи? — попита Грейс.

— Е, зависи от вас. Но искаме да ви предложим нещо.

— Какво? — попита Шон.

— Както спомена Исая, генетичният ви код е рядко явление. Бихме желали да ви поканим да останете тук, в „Етер“, за да продължим изследванията си. Смятаме да обсъдим тази възможност с родителите ви, когато пристигнат. Предполагам, че ще ни съдействат.

— Нима? — повдигна вежди Наталия.

Родителите й бяха недоверчиви към всякакви хора, ала особено към хора с власт и с пари.

— Е — Виктория се усмихна с големите си зъби, — ще предложим, естествено, значителен финансов стимул за участие в научните ни изследвания.

— И каква е уловката? — попита Дейвид.

— Няма уловка — каза Виктория. — Наложително е обаче да открием другите две Райски реликви преди Монро и разчитаме на помощта ви. Проучихме по-подробно ДНК пробите ви и открихме още една пресечна точка на спомените ви. Възможно е там да се намира второто острие от Тризъбеца. — Тя се обърна към Наталия. — Приисквало ли ти се е някога да посетиш Китай?