Никълъс Спаркс
Винаги двамата (8)

8.
Нови преживелици

Миналия февруари, когато нещата в агенцията се развиваха от зле по-зле, Ландън се разболя от грип. Два дни повръща и се наложи да я заведем в болницата, за да спрем повръщането и обезводняването.

Страхувах се. Вивиан също, макар че външно излъчваше повече увереност пред лекарите. Разговаряше с тях спокойно и хладнокръвно и задаваше уместни въпроси.

Ландън не остана в болницата и когато я върнахме вкъщи, Вивиан стоя при нея до полунощ. После я смених, защото беше будувала почти през цялата предишна нощ. Седнах в люлеещия се стол, прегърнал дъщеря си. Тя имаше треска и помня колко дребничко и крехко усещах телцето й, увито в тънко одеяло, потно и разтреперано. Събуждаше се през двайсет минути. Някъде към шест най-сетне я оставих в леглото и слязох долу да си налея кафе. Час по-късно, когато си наливах втора чаша, Ландън дойде в кухнята и седна край масата до Вивиан. Беше отпусната и пребледняла.

— Здравей, слънчице. Как се чувстваш?

— Гладна съм — отговори тя.

— Това е добър знак. — Вивиан сложи длан върху челото й и се усмихна. — Мисля, че треската е отминала.

— Малко по-добре съм.

— Ръс? Ще сипеш ли „Чириос“ в купа? Без мляко?

— Разбира се — кимнах.

— Ще пробваме зърнена закуска без мляко. Не искам коремчето ти да се разбунтува — обясни Вивиан на Ландън.

Донесох купата и кафето и седнах до тях.

— Беше доста зле. С мама се притеснихме много.

— И днес ще си почиваш, нали?

Ландън кимна, дъвчейки. Зарадвах се, че се храни.

— Благодаря ти, че ме гушкаше, когато бях болна, мамо.

— Винаги те гушкам, когато си болна, сладко момиченце.

— Знам — каза Ландън.

Отпих от кафето в очакване Вивиан да спомене, че и аз съм помагал.

Тя не каза нищо.

* * *

Децата са жилави. Знам го, защото мама и татко използват това определение откакто се помня — най-вече когато осветляват родителската си философия пред Мардж и мен. „Защо, защо, защо ни подложихте на еди-какво си?“, питахме ги. „О, няма страшно! Децата са жилави.“

Честно казано, имаше известна истина в думите им. Когато слезе долу в неделя сутринта, Ландън явно бе забравила напълно гневния изблик от предишната вечер. Бърбореше ведро и се зарадва още повече, след като й позволих да закуси с „Лъки Чармс“, а аз се качих горе да почистя клетката на хамстерите. Напълних половин найлонов плик със замърсен талаш — отвратително! — и го хвърлих в кофата за боклук в гаража. В далечния ъгъл видях велосипеда на Ландън и макар че навън вече се сгорещяваше, разбрах какво ще правим тази сутрин.

— Хей! Искаш ли да се позабавляваме? — попитах дъщеря си, когато се върнах в кухнята.

— Как? — попита тя.

— Ще излезем да покараш велосипед. Може би без помощните колела.

— Ще падна.

— Обещавам ти, че няма да паднеш. Ще съм до теб и ще държа седалката.

— Не съм карала отдавна.

„И никога без помощни колела“ — помислих си.

— Няма нищо. Ако не ти хареса или се уплашиш, ще спрем.

— Не се страхувам — заяви тя. — Но мама не обича да се потя.

— Ако се изпотиш, ще се изкъпеш. Дреболия! Искаш ли да пробваме?

Тя се замисли.

— Може би за малко — отговори предпазливо. — Кога се връща мама?

Съпругата ми сякаш я чу от километри и мобилният ми телефон иззвъня. Името на Вивиан се появи на екрана.

— Е, сега ще разберем. Мама е — казах. — Сигурно си е мислела за теб. — Приех обаждането. — Здравей, скъпа. Как си? Пуснал съм те на високоговорител и Ландън е тук.

— Здравей, бебче! — каза Вивиан. — Как си? Много съжалявам, че не се обадих вчера. Цял ден тичах като луда. Какво правихте вчера?

— Бях при баба — отговори Ландън. — После с татко, леля Мардж и леля Лиз отидохме на кино и беше много забавно…

Докато Вивиан говореше с Ландън, си налях кафе и посочих, че отивам в спалнята да се преоблека. Сложих къси панталони, тениска и маратонките, с които навремето ходех на фитнес. В кухнята Ландън разказваше на майка си за хамстерите. Вивиан най-сетне поиска да ме чуе; взех телефона и изключих високоговорителя.

— Привет — казах.

— В добро настроение е. Двамата явно се веселите. Завиждам.

Поколебах се при спомена за предишната вечер.

— Добре сме. Как е при теб?

— Снощи, да не повярваш, всичко мина като по ноти. Уолтър е много доволен. Видеопрезентациите бяха страхотни. Музиката — също. Хората останаха очаровани.

— Радвам се.

— Събрахме доста пари. Оказа се, че Уолтър не е единственият предприемач, възмутен от настоящата администрация и Конгреса. Законите са абсурдни. Строителите са притиснати в ъгъла и печалбите им са нищожни.

„Частният самолет на Уолтър го доказва“ — помислих си.

— Кога ще се върнеш вкъщи?

— Около един, надявам се. Но има вероятност да обядваме със строителен предприемач от Мисисипи. Тогава ще си дойда към три.

— Чакай! — Преместих се от кухнята в дневната. — А боровинковата ферма?

— Не знам дали ще успея.

— Обеща на Ландън да я заведеш.

— Не съм обещавала.

— Бях там, Вив. Чух те. И снощи те защитих.

— В смисъл?

Разказах й какво се е случило предишната вечер.

— Е, страхотно! — каза тя. — Не биваше да й напомняш.

— Значи аз съм виновен?

— Ще се разстрои още повече.

— Защото ти й каза, че ще я заведеш.

— Стига, Ръс! От двайсет часа съм на крак. Почти не съм спала. Просто поговори с нея, обясни й.

— Какво искаш да й кажа?

— Не ми говори с този тон, моля те. Не съм договаряла аз обяда. Завися от Уолтър, а залогът е огромна сума.

— Спанерман вече има много пари. Милиардер е.

Чух я да издишва тежко.

— Както ти казах, възможно е да си дойда в един, ако обядът не се състои — подчерта хладно. — Ще разбера след час-два.

— Добре — казах, замислен за Ландън. — Обади ми се.

* * *

Реших да си мълча, докато с Вивиан не се уточним. Ландън излезе навън с мен да види как подготвям велосипеда. Извадих маркуча да отмия прахоляка, после го избърсах с хавлия. Напомпах гумите и проверих да не издишат. След дълго издирване на гаечния ключ — защо инструментите винаги изчезват? — свалих помощните колела. Понеже Ландън бе пораснала, вдигнах седалката и ръкохватките. Най-сетне приключих, изкарах велосипеда на улицата и Ландън се качи.

— Помниш ли какво трябва да правиш? — попитах, намествайки каската й.

— Да въртя педалите — отговори тя. — Но ти няма да ме пускаш, нали?

— Ще те държа, докато се научиш да караш.

— А ако не се науча?

— Тогава няма да те пусна.

Ландън започна да върти педалите и да се клатушка наляво-надясно. Аз държах седалката и подтичвах приведен. Скоро се задъхах и се изпотих. После станах вир-вода. Направихме безброй дължини и тъкмо когато се канех да й кажа, че трябва да си почина, тя започна да пази равновесие по-добре. На правите отсечки стисках по-леко седалката. После я държах само с пръсти, колкото да я хвана, ако се наклони.

Накрая я пуснах.

Първо за кратко — само няколко секунди; втория път — пак за толкова. След това реших, че е готова, и изрекох вълшебните думи.

— Ще те пусна за секунда!

— Не, тате!

— Ще се справиш! Опитай! Тук съм и ще те хвана!

Пуснах седалката и тичах до велосипеда не повече от две-три секунди. Ландън ме видя и на лицето й се изписа възторг. После заех първоначалната си позиция и хванах пак седалката.

— Карах сама, татко! — извика тя. — Без помощ!

Държах седалката, докато вземем завоя в края на глухата улица, и я пуснах отново, щом запази равновесие — този път за шест секунди. Сетне за десет. Накрая мина сама цялата права отсечка.

— Карам, татко! Карам колело! — възкликна тя и макар че бях плувнал в пот, бях останал без дъх и имах чувството, че умирам, някак си успях да извикам:

— Браво, мила! Виждам! Караш колело!

* * *

Когато Ландън най-после се измори, цялото тяло ме болеше и тениската ми беше подгизнала. Прибрах велосипеда в гаража и влязох вкъщи. Приех хладната струя от климатика като доказателство, че Бог съществува.

— Трябва да си почина — казах на Ландън, все още задъхан.

— Добре, татко — съгласи се тя.

Влязох в банята да си взема душ. Останах под водата — хладна, дори студена — докато се почувствах горе-долу човешки, облякох се и слязох в кухнята.

Бях получил съобщение от Вивиан.

Отмениха обяда. Тръгвам към летището. Кажи на Ландън, че ще си дойда скоро.

Ландън беше в дневната — играеше си с куклите Барби.

— Мама пътува към къщи — казах й. — Ще се прибере скоро.

— Добре — отвърна тя със странно равнодушен тон.

* * *

Приготвих салата и изпекох сьомга за Вивиан, а за мен и Ландън направих сандвичи. Когато Вивиан влезе, масата бе подредена, а храната — сервирана.

След серия прегръдки и целувки с Ландън съпругата ми дойде в кухнята да целуне и мен.

— Леле! Доста изтънчен обяд!

— Имах продукти и си казах „защо не“. Как мина полетът?

— Прекрасно. Добре е да не мислиш за паркиране, да не те проверяват и да не тъпчеш куфари в багажници над седалките. Частните самолети определено са най-удобният транспорт.

— Ще го имам предвид, когато започна да печеля милиони.

— Какво правихте с Ландън сутринта?

— Извадих велосипеда от гаража.

— О? Как се справи тя?

— Накрая караше много добре.

— Не бих искала да съм на твое място — отбеляза Вивиан. — Днес е ужасно горещо.

— Сутринта не беше толкова зле — излъгах.

— Сети ли се да я намажеш със слънцезащитен крем?

— Не. Забравих — признах.

— Не бива да забравяш тези неща. Знаеш колко е вредно слънцето за кожата й.

— Следващия път няма да пропусна.

Вивиан ме целуна отново и докато обядвахме, ми обясни по-подробно с какво е била заета през уикенда, а Ландън й разказа как са минали занятията й през седмицата. После двете се качиха в колата, а аз се заех да разтребя кухнята.

За пръв път от вторник Ландън не бе с мен. Бих поработил, но нямаше какво. Представях си как ще се насладя на спокойния следобед, но всъщност се щурах из къщата и мислех за Ландън, изненадан колко ми липсва.

* * *

Вивиан и Ландън се върнаха вкъщи към пет, понесли пликове с покупки. По ръцете и лицето на дъщеря ми нямаше и прашинка.

— Ходите ли във фермата? — попитах.

— Не — поклати глава Вивиан и остави пликовете върху масата. — Беше много горещо. Отидохме в мола. Купихме дрехи за училище на Ландън.

Разбира се.

Преди да дообсъдим въпроса, Вивиан ме подмина и влезе в кухнята. Последвах я и се опитах да завържа разговор, но беше ясно, че Вивиан е напрегната и в настроение единствено за едносрични отговори. Сготви набързо паста и сотирани зеленчуци за мен и Ландън, наряза си салата и вечеряхме в мълчание. Попитах я какво има едва когато започнахме да подреждаме мръсните чинии в съдомиялната.

— Не ми каза, че днес си свалил помощните колела. И че наистина е карала велосипед.

— Съжалявам. Мислех, че си разбрала.

— Как бих могла? Не се изрази ясно.

— Сърдиш ли ми се?

— Да. И то основателно.

— Защо?

— Защото не бях с вас. Хрумна ли ти изобщо, че искам да видя как Ландън кара колело за пръв път?

— Тепърва ще напредва. Не може да завива.

— Е, и? Въпросът е, че си я научил без мен. Защо не изчака да се върна?

— Не се сетих.

Тя грабна кърпата за подсушаване на чинии и си избърса ръцете.

— Точно това е проблемът, Ръс. Всеки път е едно и също. Важното е какво искаш ти.

— Не е вярно — възразих. — И откъде да знам, че ще поискаш да гледаш? Дори не искаше да купим велосипеда.

— Исках, разбира се! Нали аз й го взех за Коледа!

Втренчих се в нея. „Завлякох те насила в магазина“ — помислих си. Наистина ли го е запомнила другояче? Или аз полудявам?

Докато размишлявах, тя се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попитах.

— Ландън трябва да се изкъпе. Не възразяваш да прекарам малко време с дъщеря ми, нали?

Излезе от кухнята, а думите й отекнаха в главата ми.

Дъщеря ми.

* * *

След като Ландън си легна, с Вивиан седнахме на дивана. Телевизорът бе включен на кулинарния канал. Вивиан отпиваше от чаша вино. Хрумна ми да повдигна отново въпроса за детския център, но не бях сигурен дали още ми се сърди за случая с велосипеда. Очите й се стрелнаха за миг към мен, тя ми се усмихна и пак се задълбочи в списанието. Поне не се прави, че не ме вижда, помислих си.

— Вив?

— Хмм?

— Съжалявам, че пропусна да видиш как Ландън за пръв път кара колело сама. Наистина не смятах, че е толкова важно.

Тя обмисли думите ми и забелязах как раменете й се отпускат леко.

— Няма нищо. Просто ми се искаше да бъда там. Неприятно ми е, че не бях.

— Разбирам те. И аз пропуснах доста първи неща.

— Но ти не си й майка. Различно е.

— Предполагам — отвърнах, не съвсем сигурен дали е така; нямаше нужда обаче да изразявам гласно съмненията си.

— Може би утре вечер ще ми покажете — каза Вивиан с мек глас и аз видях жената, в която се бях влюбил преди години; странно как съпругата ми сякаш не остаряваше.

— Радвам се, че събитието е минало гладко. Обзалагам се, че шефът вече се размеква в ръцете ти.

— Уолтър никога не се размеква.

— Как се оформя следващата седмица?

— Утре ще разбера. В сряда вероятно ще пътувам.

— Отново за събиране на средства?

— Не. Този път заминавам за Вашингтон. Знам, че Ландън пак ще се разстрои. Имам чувството, че съм ужасна майка.

— Не си. Ландън знае, че я обичаш.

— Но това е последното й лято преди детската градина. Вероятно се тревожи, че я изоставям. Необходима й е сигурност, а в момента не я получава.

— Старая се.

— Знам. Каза ми, че й е приятно да е с теб, но се чувства странно.

— Така ли каза? Странно?

— Знаеш какво има предвид. Просто е свикнала с мен. За нея това е голяма промяна.

— Все пак не ми харесва думата „странно“.

— Тя е дете. Не разполага с богат речник. Не се засягай. Искаш ли да се качим в спалнята? Ще пуснем телевизора и ще се отпуснем.

— Сваляш ли ме?

— Може би.

— Това „да“ ли е, или „не“.

— Нека първо си допия виното.

Усмихнах се и по-късно, когато телата ни бяха преплетени, си помислих, че колкото и тежка да се оказа, седмицата приключи по абсолютно съвършен начин.