Никълъс Спаркс
Винаги двамата (6)

6.
Господин Мама

Когато бях малък, родителите ми натоварваха кемпера и всяко лято ни водеха в Аутър Банкс. През първите години отсядахме в Роданте, после — на север, където братя Райт са пишели историята на авиацията. През юношеските ми години Оркакоук стана нашето място.

Оркакоук не е нещо повече от село, но в сравнение с Роданте е метрополис със заведения, където продават сладолед и пица на парче. Часове наред с Мардж обикаляхме магазините, скитахме по брега, събирахме мидени черупки и се излежавахме на слънце. Вечер мама обикновено приготвяше бургери или хотдог. После ловяхме светулки в буркани, преди най-сетне да заспим под звездното небе — ние в палатка, родителите ни в кемпера.

Добри времена. Едни от най-хубавите в живота ми. Татко, разбира се, ги помни другояче.

— Мразех семейните екскурзии — призна ми веднъж, когато бях в колежа. — С Мардж се дърпахте като куче и котка по целия път. Изгаряхте през първия ден и хленчехте до края на седмицата. Мардж се цупеше, защото не е с приятелите си и сякаш това не стига, когато кожата ти започнеше да се бели, замеряше Мардж с люспи, за да пищи. Двамата бяхте непоносими.

— Защо тогава ни водеше всяка година?

— Защото майка ти настояваше. Лично аз бих предпочел почивка.

— Бяхме на почивка.

— Не, бяхме на семейна екскурзия, а не на почивка.

— Каква е разликата?

— Ще разбереш.

През първите три години от живота на Ландън излетите извън града изискваха приготовления като за преселение на народите — пелени, биберони, колички, закуски, бебешки шампоан, чанти с играчки. Посещавахме места, където ще й хареса — аквариуми, игрални площадки, плажове. Изтощавахме се, нямахме никакво време за себе си и още по-малко — за почивка.

Две седмици преди четвъртия рожден ден на Ландън обаче Питърс ме изпрати на конференция в Маями и реших да си взема кратък отпуск след това. Уговорих се с родителите ми да гледат Ландън четири дни; Вивиан отначало се колебаеше дали да остави дъщеря ни, но не след дълго и двамата разбрахме колко ни е липсвала… свободата. Четяхме списания и книги край басейна, пиехме пиня колада, подремвахме следобед. Наконтвахме се за вечеря, изпивахме си бавно чашите с вино и всеки ден се любехме, понякога повече от веднъж. Веднъж отидохме на нощен клуб, танцувахме дълго след полунощ и спахме до късно на другия ден. Още преди да се върнем в Шарлот, разбрах какво е имал предвид татко.

Децата променят всичко.

* * *

Би било по-уместно, предполагам, ако беше петък, тринайсети, а не понеделник, тринайсети, понеже през първия работен ден на Вивиан сякаш нищо не вървеше гладко.

Като за начало тя влезе първа под душа, което разстрои дългогодишния ми сутрешен ритуал. Несигурен какво да предприема, оправих леглото и отидох в кухнята да сваря кафе. После приготвих закуска на Вивиан — яйчени белтъци с горски плодове и резенчета канталупа. Реших да ям същото — не би било зле да сваля някой килограм. Панталоните ми, бях усетил, ме стягаха на кръста.

Ландън дойде при мен в кухнята и й сипах купа зърнена закуска. Косата й беше бухнала и разрошена и дори аз забелязах, че е изморена.

— Добре ли спа? — попитах я.

— Господин и Госпожа Спринкълс ме събуждаха. Въртележката им скърца.

— Ще се опитам да я поправя.

Тя кимна, а аз напълних първата си чаша с кафе. Едва на третата чаша Вивиан дойде в кухнята. Погледнах я и ахнах.

— Леле! — усмихнах се.

— Харесва ли ти?

— Изглеждаш фантастично — признах най-искрено. — Приготвих ти закуска.

— Не знам дали ще мога да ям. Стомахът ми се е свил.

Претоплих белтъците в микровълновата фурна, а Вивиан седна до Ландън, която й заразказва за шумната въртележка.

— Казах й, че ще се опитам да я поправя — обадих се, оставяйки чиниите на масата.

Вивиан лапна насила малка хапка.

— Преди да срешеш Ландън, използвай спрея за разплитане. Зеленото шише до мивката.

— Разбира се — кимнах, спомняйки си смътно, че съм виждал как го прави тя.

Гребнах с вилицата от белтъците.

Вивиан погледна към Ландън.

— Днес татко ще те запише на тренировки по тенис. Много ще ти хареса.

Смутих се; вилицата ми застина над чинията.

— Чакай… Какво? — попитах.

— Тренировките по тенис? Говорихме вчера. Помниш ли?

— Помня, че спомена, но не взехме решение.

— Записването е днес. Местата са ограничени, затова гледай да си там към осем и половина. В девет ще започнат да попълват списъка. Курсът й по рисуване е в единайсет.

— Трябва да си прегледам презентацията.

— Записването няма да ти отнеме много време. Ще прегледаш презентацията, докато е на курса. През два входа в същия комплекс има кафене. Няма нужда да стоиш при нея. Обикновено я оставям и отивам в залата за фитнес. Кога е срещата ти?

— В два.

— Виждаш ли? Идеално. Курсът й приключва в дванайсет и половина, после ще я заведеш при майка ти. Знаеш къде е ателието, нали? В търговския център близо до мола с ресторанта „Благодатния петък“.

Знаех мястото, но се бях фокусирал върху бързо удължаващия се списък със задачи.

— Не може ли да се обадим в клуба и да я запишем по телефона?

— Не — поклати глава Вивиан. — Искат копие от застрахователна карта и подписана декларация.

Тревожните ми мисли не се уталожиха.

— Задължително ли е да ходи на курса по рисуване днес?

Вивиан се обърна към Ландън:

— Искаш ли да отидеш, скъпа?

Тя кимна.

— Приятелят ми Бодхи ще е там — обясни, произнасяйки името „Боди“. — Пише се с „х“ — уточни. Много е мил. Обещах му да взема Господин и Госпожа Спринкълс, за да ги види.

— О, добре че ми напомни! — Вивиан се обърна отново към мен: — Трябва да купиш талаш от магазина за домашни любимци. — Замълча и добави: — И не забравяй, че курсът по балет е по-късно следобед, в пет. Студиото се намира в търговския център, където има „Харис Тийтър“. — Вивиан се изправи, целуна Ландън и я прегърна. — Мама ще се върне вкъщи след работа. Не забравяй да слагаш мръсните дрехи в коша.

— Добре, мамо. Обичам те.

— И аз те обичам.

Изпратих Вивиан до вратата. Целунах я бързо.

— Ще ги разбиеш — казах.

— Надявам се. — Тя докосна внимателно косата си. Бръкна в дамската си чанта и ми подаде сгънат лист. — Написах програмата на Ландън, за да те улесня.

Погледнах списъка. Курсове по рисуване в единайсет в понеделник и петък; уроци по пиано в девет и половина във вторник и четвъртък; балет в пет в понеделник, сряда и петък. А от следващата седмица — тренировки по тенис в осем в понеделник, вторник и четвъртък.

— Уха! — възкликнах. — Доста активна програма. Не е ли твърде много?

— Ще се справи — отвърна Вивиан.

Незнайно защо очаквах по-дълго сбогуване; нещо повече — колко нервна се чувства например, но тя се обърна и тръгна бързо към колата.

Не погледна назад.

* * *

Не питайте как, но се вместих някак си в графика. Душ, бръснене, обличане в работен костюм; задраскано. Спрей против заплитане преди ресането, обличане на Ландън; задраскано. Разтребване на кухнята, пускане на съдомиялната машина; задраскано. Записване на тренировки по тенис и откарване на Ландън до курса по рисуване с Господин и Госпожа Спринкълс; задраскано, задраскано. Преглеждане на презентацията, оставяне на Ландън при мама, пристигане за срещата с кинезитерапевта няколко минути по-рано; задраскано, задраскано, задраскано.

Офисът на кинезитерапевта се намираше в занемарена сграда в окаян индустриален район — неподходящо място да предлагаш здравни услуги. От пръв поглед разбрах, че клиентът ми има отчайваща нужда от реклама.

За съжаление той се оказа на друго мнение. Не се заинтригува нито от презентацията ми, нито от думите ми — особено в сравнение с интереса, който демонстрираше към сандвича си. Възмути се, че няма горчица. Знам, защото ми го повтори три пъти, а когато след презентацията го попитах дали има въпроси, той полюбопитства дали имам пакетчета с горчица в колата.

Не бях в най-доброто настроение, когато взех Ландън от мама. Отбихме се в магазина за домашни любимци и се върнахме вкъщи. Седнах пред компютъра и работих, докато стана време за балета. Затрудних се обаче да открия екипа й, защото и двамата не знаехме къде го е оставила Вивиан. Тръгнахме с няколко минути закъснение и Ландън се изнерви.

— Госпожа Хамшоу се ядосва много, когато нарушаваме правилата.

— Не бой се. Ще й кажа, че аз съм виновен.

— Няма значение.

Ландън се оказа права. В чакалнята седяха пет онемели жени; зад ниска стена с двукрила врата се намираше залата за танци. Вдясно имаше витрини с трофеи; по стените висяха грамоти на ученици и танцови състави, спечелили национални състезания.

— Влизай — побутнах дъщеря си.

— Първо трябва да ми разрешат да се включа.

— Какво значи това?

— Млъкни, татко. Родителите не бива да вдигат шум, когато госпожа Хамшоу говори. Ще ми се скара.

Госпожа Хамшоу — строга жена с коса с цвят на стомана, прибрана в стегнат кок — пролайваше команди на класа, състоящ се от пет-шестгодишни деца. След малко дойде при нас.

— Съжалявам за закъснението — подхванах. — Майката на Ландън е на работа от днес и не успях да намеря екипа за танци.

— Ясно — прекъсна ме госпожа Хамшоу, втренчена в мен; не каза друго, просто ми телеграфира неодобрението си и след това побутна Ландън. — Можеш да се включиш.

Ландън мина с приведени рамене през вратата и влезе в студиото, впила очи в пода.

Хамшоу я проследи с поглед как се включва и пак погледна към мен.

— Гледайте да не се повтаря, моля. Закъсненията нарушават дисциплината, а учениците ми и без друго трудно се съсредоточават.

Излязох навън, обадих се на рецепционистката и разбрах, че няма оставени съобщения за мен. После почти цял час наблюдавах как Ландън и другите момичета се стараят да угодят на госпожа Хамшоу, която явно нямаше угода. Неведнъж забелязах Ландън да си гризе ноктите.

Когато урокът приключи и тръгнахме към колата, Ландън се тътреше на няколко крачки зад мен с наведена глава. Не продума, докато не излязохме от паркинга.

— Татко?

— Да, скъпа?

— Ще ми купиш ли „Лъки Чармс“ за вкъщи?

— Не става за вечеря. И знаеш, че майка ти забранява подсладените зърнени закуски.

— Майката на Бодхи понякога му дава „Лъки Чармс“ за следобедна закуска. Гладна съм. Моля те, тате?

„Моля те, тате“, изречено с най-жален гласец. Кой баща би казал „не“?

Отбих се в супермаркета и взех кутия „Лъки Чармс“. В резултат пристигнах вкъщи с три минути закъснение.

Сипах на Ландън в купа зърнена закуска, написах съобщение на Вивиан — попитах я кога ще се прибере — и поработих малко с чувството, че са ме пуснали в месомелачка, откакто се събудих сутринта. Явно съм изгубил представа за времето, защото когато Вивиан най-после паркира на алеята, забелязах, че наближава осем.

Осем?

Ландън ме изпревари и изтича първа. Видях как Вивиан я вдига на ръце и я целува. Остави я и ме погледна.

— Съжалявам, че закъснях. Възникна спешен случай.

— Нали днес щеше да се ориентираш в обстановката?

— Да. Почти през целия ден обикалях из офиса. В четири обаче разбрахме, че журналист от „Нюз & Обзървър“ пише „изобличителна статия“ за един от строителните проекти на Уолтър. И всички се заеха с кризата. Включително и аз.

— Защо? Нали е първият ти ден?

— Затова ме наеха — отговори тя. — Имам опит в разрешаването на кризи. Шефът ми в Ню Йорк винаги имаше неприятности с пресата. Както и да е… събрахме се да обмислим план. Наложи се да се свържа и с външните пиари на Спанерман. Беше едно след друго. Дано е останало нещо за вечеря. Умирам от глад. Няма значение какво си приготвил.

Уф…

Тя явно забеляза изражението ми, защото раменете й се попрегърбиха.

— Нищо ли няма за вечеря?

— Не. Работата ме погълна и…

— Значи Ландън не е вечеряла?

— Татко ми даде „Лъки Чармс“ — усмихна се доволно дъщеря ми.

— „Лъки Чармс“?

— За закуска — уточних отбранително.

Вивиан не ми обърна внимание.

— Хайде да приготвим нещо здравословно за вечеря!

— Добре, мамо.

— Как мина балетът?

— Закъсняхме — отговори Ландън. — Учителката се ядоса много на татко.

Лицето на Вивиан се изопна неодобрително, сякаш отразява огледално изражението на госпожа Хамшоу.

* * *

— Освен спешния случай как мина първият ти работен ден? — попитах я по-късно, когато си легнахме; виждах, че още ми е ядосана.

— Нормално. Срещи с колеги и аклиматизация.

— А обядът със Спанерман?

— Мисля, че мина добре.

Не добави нищо повече.

— Ще можеш ли да работиш за него?

— Струва ми се, че няма да имам никакви проблеми с него. Повечето мениджъри работят от години в офиса.

„Стига да са жени“ — помислих си.

— Кажи ми, ако ти хвърли око.

Тя въздъхна.

— Просто работя, Ръс.

* * *

Станах призори и поработих два часа на компютъра, преди Вивиан да се събуди. Разговорът ни в кухнята звучеше делово. Връчи ми списък с покупки, напомни ми за урока по пиано и ме помоли да попитам учителката дали след като Ландън тръгне на училище, може да работи с нея във вторник и четвъртък следобед или вечер. Като стигна до вратата, се обърна и ме погледна.

— Ще се постараеш ли днес да се грижиш по-съвестно за Ландън? Води я навреме на занятията и гледай да се храни здравословно. Моля те всъщност за нещо, което правя от години.

Забележката й ме жегна, но преди да успея да отговоря, тя затвори вратата след себе си.

* * *

След няколко минути Ландън изтрополи по стълбите и поиска „Лъки Чармс“ за закуска.

— Разбира се — кимнах; още си повтарях наум думите на Вивиан и охотното ми съгласие определено представляваше косвен ответен удар. — Искаш ли и шоколадово мляко?

— Да!

— Така си и помислих — отвърнах, питайки се какво ли би казала Вивиан за това.

Ландън се нахрани и се заигра с куклите Барби; аз й сресах косата, помогнах й да се облече за излизане и я заведох на урока по пиано. Спомних си да помоля учителката да промени графика и после потеглих бързо към къщата на родителите ми.

— О, ето ви и вас! — каза мама още щом прекрачих прага и целуна Ландън.

Забелязах, че не е по престилка, а в розова рокля.

— Ще остана само няколко минути, за да не закъснея — обясних й.

Тя потупа Ландън по гърба.

— Ландън, миличка? Искаш ли да хапнеш от бисквитките, които изпекохме вчера? В кутията до тостера са.

— Знам къде са!

Дъщеря ми буквално хукна към кухнята, сякаш подсладената зърнена закуска не й е стигнала.

— Наистина съм ти благодарен, че ми помагаш — казах.

— Е, точно това е проблемът.

— Какъв проблем?

— Днес съм на обяд с Обществото на червените шапки. — Посочи масичката до вратата, където се мъдреше шапката й с цвят на клоунско червило, украсена с пера, оскубани очевидно от паун.

— Но нали ти казах, че имам срещи през цялата седмица?

— Помня. Но ме помоли да гледам Ландън само в понеделник.

— Предположих, че си разбрала какво имам предвид. А и Ландън обича да стои при теб.

Мама сложи длан върху ръката ми.

— Е, Ръс… Знаеш колко я обичам, но не мога да я гледам всеки ден, докато тръгне на училище. И аз като теб имам неща за вършене.

— Временно е — настоях. — Следващата седмица най-вероятно няма да се налага да я водя тук.

— Утре няма да съм вкъщи. Клубът ми по градинарство организира работилница за лалета и нарциси; ще продават екзотични луковици. Надявам се да изненадам баща ти следващата пролет. Знаеш, че не му върви с лалетата. А в четвъртък и петък съм доброволка.

— О… — внезапно ми се зави свят; чух как мама въздъхна.

— Днес обаче… понеже Ландън и без друго вече е тук… Кога ще приключи срещата ти?

— В дванайсет без четвърт вероятно?

— Обядът ми е в дванайсет. Ела в ресторанта да я вземеш. Ландън ще постои с мен и приятелките ми, докато дойдеш.

— Чудесно! — възкликнах с облекчение. — Къде се намира?

Тя спомена място, което знаех, макар да не бях ходил там.

— В колко часа е срещата ти всъщност?

Срещата. По дяволите.

— Трябва да тръгвам, мамо. Нямаш представа колко съм ти благодарен.

* * *

— Сериозно? Недоволстваш, че мама има свой живот? — попита Мардж.

Фучах по магистралата и бях пуснал телефона на високоговорител.

— Не ме ли чу? Имам срещи през цялата седмица. Какво да направя?

— Ехо? Дневни центрове за деца? Наемаш бавачка за няколко часа? Молиш съсед? Уговаряш гостуване и после оставяш хлапето?

— Не съм имал свободна минута да търся възможности.

— Явно имаш време да говориш с мен.

Защото се надявам да гледаш Ландън утре за няколко часа.

— С Вивиан обсъждахме въпроса. Ландън и без друго е разстроена, че майка й ходи на работа.

— Наистина ли?

Освен че балетът очевидно не й харесва, не съм забелязал друго. Но…

— Както и да е… Обадих се, защото се надявах…

— Изобщо не започвай — прекъсна ме Мардж.

— Какво имаш предвид?

— Ще ме помолиш утре да гледам Ландън, понеже мама е затворила вратата. Или в четвъртък и в петък. Или през трите дни.

Както споменах, Мардж е мъдра.

— Какви ги говориш?

— Не се прави на невменяем и не си прави труда да отричаш. Защо иначе ще ми се обаждаш? Знаеш ли колко пъти през последните пет години си ми телефонирал в службата?

— Не и без причина — признах.

— Нула.

— Не е вярно.

— Имаш право. Лъжа. Обаждаш ми се всеки ден. Бърборим и се кикотим като ученички, докато рисувам. Чакай малко.

Сестра ми се разкашля — дълбок, дрезгав звук.

— Добре ли си? — попитах я.

— Май съм пипнала вирус.

— През лятото?

— Вчера водих татко на лекар и чакалнята беше пълна с микроби и болежки. Чудо е, че не ме изнесоха на носилка.

— Как е татко?

— Лабораторните резултати ще са готови след няколко дни, но стрес тестът и ЕКГ показаха, че сърцето му е добре. Белите дробове — също. Лекарят изглеждаше доста удивен, въпреки че татко се мръщеше през цялото време.

— Типично за него — съгласих се; мислите ми пак се върнаха към Ландън. — Какво ще правя с дъщеря си, ако не намеря кой да я гледа?

— Умен си. Ще измислиш нещо.

— Ти винаги ме подкрепяш и си невероятно услужлива сестра.

— Опитвам се.

* * *

Срещата със собствениците на заведението за сандвичи протече кажи-речи по същия начин както срещата с кинезитерапевта предишния ден. Не защото не проявяваха интерес. Съпрузите от Гърция знаеха, че рекламата ще е от полза за бизнеса им; проблемът бе, че печелят само колкото да не затворят заведението и да си покриват разноските. Казаха ми да отида пак след няколко месеца, когато се надяват да им е потръгнало, и ми предложиха сандвич, щом се наканих да си вървя.

— Много е вкусен — похвали се съпругът. — Използваме пресни питки. Печем ги на място.

— По рецепта на моята баба — добави съпругата.

Хлябът наистина миришеше божествено и видях колко старателно съпругът приготви сандвича. Съпругата попита дали искам пържени картофки и нещо за пиене — защо не? — и ми сервираха обяда с усмивки.

После ми връчиха сметката.

* * *

В дванайсет без четвърт пристигнах в ресторанта, където обядваха госпожите от Обществото на червените шапки. Въпреки неудобството, което несъмнено бях причинил на майка, останах с впечатлението, че с гордост е представила внучката си на групата.

— Тате! — извика Ландън, щом ме зърна; скочи от стола и хукна към мен. — Казаха, че мога да идвам на обедите им, когато пожелая!

Мама стана и ме прегърна.

— Благодаря, че я гледа, мамо.

— За мен е удоволствие — отвърна тя. — Ландън беше хит!

— Личи си.

— Утре обаче и до края на седмицата…

— Знам — кимнах. — Лалета. Доброволен труд.

Улових ръката на дъщеря си — мъничка, топла и успокоителна.

— Татко? — каза тя.

— Да.

— Гладна съм.

— Вкъщи ще ти приготвя сандвич с фъстъчено масло и желе.

— Не може — поклати глава Ландън.

— Защо?

— Нямаме хляб.

* * *

Отидохме в супермаркета, където — за пръв път — взех количка.

Цял час обикалях между щандовете със списъка на Вивиан; неведнъж се връщах обратно и нямам представа как щях да се справя без помощта на Ландън, чиито познания за търговските марки далеч надхвърляха обичайните за петте й години. Не знаех къде се намират зеленчуковите пюрета за спагети, нито как да разбера дали авокадото е зряло, като го стисна; някак си обаче — благодарение на нея и на няколко служители в магазина — съумях да задраскам всичко в списъка. Докато бях там, видях майки с деца на всякаква възраст, повечето с напрегнати лица като мен, и усетих мимолетна близост с тях. Почудих се дали и те като мен предпочитат да са в офис вместо пред щанда за месо в магазина, където пет минути издирвах гърди от свободно отглеждани пилета, отбелязани изрично в списъка на Вивиан.

Вкъщи направих сандвич на Ландън и разопаковах покупките. През останала част от следобеда работих, чистих, наглеждах Ландън и през цялото време имах чувството, че плувам срещу неспирно течение. Вивиан си дойде в шест и половина, поговори няколко минути с дъщеря си и влезе при мен в кухнята, където бях започнал да приготвям салата.

— Получава ли се пилето с марсала?

— Пиле с марсала?

— Със спагети със зеленчуков сос за гарнитура?

— О…

Тя се засмя.

— Шегувам се. Аз ще сготвя. Става бързо.

— Как мина работният ти ден?

— Бързо — отговори тя. — Проучвах журналиста, за когото ти споменах вчера, и се опитвах да предугадя как ще подходи към статията. И, разбира се, обмислях как да й противодействам с положителен отзвук.

— Имаш ли идея какво ще представлява?

— Обичайният боклук, предполагам. Журналистът е фанатичен природозащитник и е разговарял с хора, които твърдят, че един от комплексите край океана е не само незаконен, но е предизвикал сериозна ерозия на брега при последната тропическа буря. В общи линии — богатите както винаги излизат виновни, когато Майката Природа нанесе удар.

— Знаеш, че опазването на природата не е сред приоритетите на Спанерман, нали?

Вивиан вече си наливаше чаша вино.

— Уолтър се е променил много, откакто сте се срещали.

„Съмнявам се“ — помислих си.

— Изглежда си навлязла в материята — отбелязах.

— Радвам се, че статията няма да излезе тази седмица. През уикенда Уолтър организира голямо събитие. Ще събира средства за политическия си комитет.

— Има комитет?

— Да. Вече ти казах. — Тя сложи тигана с пилешкото месо върху котлона и затършува из шкафа с подправките. — Основал го е преди две години и го е финансирал сам. Сега е решил да потърси подкрепа. С това ще се занимавам през следващите три дни. Наел е фирма да организира кампанията. Свършили са добра работа, но той иска всичко да е на ниво. Ще разчита на мен. Знае, че съм работила в развлекателния бранш, и ми възложи задача да намеря музикална група. Голямо име.

— За почивните дни? Нямаш много време.

— Да. Точно това му казах. Обадих се на бившия си шеф и той ми даде няколко телефонни номера. Обадих се и ще видим… Добре е, че Уолтър е готов да плати колкото му поискат, но вероятно през цялата седмица ще работя до късно. И ще пътувам до Атланта.

— Шегуваш се. Днес беше вторият ти работен ден!

— Нямам избор. Ще присъстват почти всички големи строителни предприемачи от Тексас до Вирджиния. Изпълнителните директори на Уолтър ще го придружават. И няма да отсъствам през целия уикенд — летя в събота сутринта и се връщам в неделя.

Не ми хареса, но какво да направя?

— Добре — кимнах. — Явно вече си незаменима.

— Старая се — усмихна се тя. — Как беше Ландън днес? Как се представи на урока по пиано?

— Чудесно, но балетът май не й допада. Вчера мълча след занятието.

— Учителката се е изнервила, защото сте закъснели. Ландън също се е притеснила.

— Преподавателката ми се струва доста строга.

— Да. Затова танцьорите й печелят толкова състезания. — Вивиан кимна към Ландън. — Ще й напълниш ли ваната, докато приготвя вечерята?

— Сега ли?

— Така ще можеш да й почетеш и да я сложиш да спи по-рано. Изморена е, а както ти казах, чака ме ужасно много работа.

— Разбира се — съгласих се, осъзнал, че за пореден път ще си легна сам.