Никълъс Спаркс
Винаги двамата (5)

5.

Когато Ландън бе на четири, под коледната елха се появи малък велосипед с помощни колела. Държах много да й купя велосипед; немалко от любимите ми детски спомени са свързани с моя „Швин“ — как въртя здраво педалите и преследвам свободата си в горещите летни дни. Повечето подобни спомени, разбира се, са от времето между осмата и тринайсетата ми година, но с наближаването на празника реших, че не е зле за година-две Ландън да се научи да кара, после да свалим помощните колела и да се понесе с велосипеда като мен.

Вивиан обаче не остана очарована от идеята ми. Преживелиците с нейния велосипед не й навяваха толкова радостни асоциации. През седмиците преди Коледа току й напомнях да купи велосипеда, но всеки път получавах уклончив отговор — нямала време. В крайна сметка я заведох почти насила в магазина, купих велосипеда и след като Вивиан си легна, също като джудже на Дядо Коледа часове наред го сглобявах.

Нямах търпение да видя как Ландън го яхва; още щом го забеляза под дървото, тя се спусна към него и й помогнах да се качи. Когато започнах да я возя из дневната, Вивиан се намеси — предложи й да отвори и другите си подаръци. Както винаги първата ми мисъл бе, че получава твърде много неща — дрехи, играчки, комплекти за рисуване с пръсти и за изработване на гривни с мъниста, манекен (да го облича). Имаше и десетки аксесоари за Барби; цял час събирах и сгъвах хартията и панделките из стаята. Междувременно Вивиан и Ландън се забавляваха с новите играчки и дрехи; едва по обяд успях да изляза навън с дъщеря си.

Вивиан ни последва, но сякаш по-скоро по задължение, отколкото за да сподели новото и вълнуващо приключение на Ландън. Остана със скръстени ръце на стълбите, докато помагах на Ландън да се качи на седалката. Вгледан в белите облачета, които излизаха от устата й, хванах дръжките на велосипеда и приведен поех напред. Окуражавах Ландън да върти педалите и петнайсет минути се движихме напред-назад по улицата. После тя ми каза, че се е изморила — бузите й бяха порозовели и аз я уверих, че се е справила чудесно. Не знам защо, но предполагах, че ще караме поне още два-три пъти до края на деня.

Тя обаче се заигра с куклите Барби, а после започна да пробва новите дрехи под грейналия поглед на Вивиан; по-късно се зае да рисува и наниза две гривни с мъниста. Не се предадох обаче; през седмицата не бях на работа и всеки ден я извеждах поне веднъж дневно. Когато се научи да пази равновесие по-добре и спря да се клатушка застрашително, започнах да пускам дръжките за все по-дълго време. Ландън се смееше с глас, когато се преструвах, че се движи много бързо и не мога да я настигна. Всеки път оставахме навън по-дълго, а когато тя кажеше, че е изморена, я улавях за ръката и я повеждах към къщи. Тя разказваше развълнувано на Вивиан какво сме правили и бях сигурен, че се е заразила от моята велосипедна страст и ще настоява да кара всеки ден дори мен да ме няма.

Това обаче не се случи. Когато се прибирах по тъмно от работа, Ландън обикновено вече беше по пижама. Питах я дали е карала колелото и тя винаги отговаряше, че не е. Всеки път Вивиан намираше причина да не я изведе — валяло, ходили на покупки, Ландън била понастинала или дори не пожелала. След работа паркирах в гаража и виждах малкия велосипед, който караше дъщеря ми да се смее, да събира прах в ъгъла. И неотменно сърцето ми се свиваше. Може би не познавах дъщеря си толкова добре, колкото си мислех, или с нея просто харесвахме различни неща. И макар да не се гордея с това признание — понякога се чудех дали Вивиан не желае Ландън да кара велосипеда просто защото аз настоявам.

* * *

Спомням си как вярвах, че за мен и съпругата ми решението да напусна агенцията ще бъде най-значимото събитие през 2015. Сгреших, разбира се; самостоятелната ми кариера бе първото домино от дълга каскада, по-големите плочки щяха да паднат по-късно.

През следващата седмица дойде ред на домино номер две.

В понеделник се върнах от работа по обяд, понеже Вивиан искаше да се подготви за интервюто. Разтребих къщата, изпрах и се опитах да забавлявам Ландън, което не е много лесно. Във вторник следобед, докато Вивиан бе на интервю, заведох Ландън на късен обяд в „Чъки Чийз“ — място, където съпругата ми не би стъпила. След като се нахранихме, отидохме в игралната зала, където Ландън се надяваше да спечели достатъчно талони за розово плюшено мече. Останахме далеч от целта, а по мои изчисления можех да купя три розови мечета с парите, които похарчих за жетони.

В сряда заложих на обичайния ни съботен режим — закуска и разходка в парка, но през цялото време се измъчвах, че пренебрегвах работата си. Представях си как потенциални клиенти се опитват да се свържат с мен или още по-зле — чакат пред затворения офис; обадех ли се обаче, рецепционистката ме информираше, че няма съобщения за мен.

След като първият ми списък с възможни клиенти не доведе до нищо, започнах да се обаждам на дребни фирми. В сряда следобед и в четвъртък проведох неколкостотин телефонни разговора. Редовно чувах репликата „не ни интересува“, но не се отказах и в крайна сметка успях да уговоря пет срещи през следващата седмица. Потенциалните клиенти не биха заинтригували „Питърс Груп“ — семеен ресторант, заведение за сандвичи, двама кинезитерапевти, дневен СПА салон; тарифите щяха да са ниски, но по-добре от нищо.

Вкъщи Вивиан не обсъждаше интервютата — не искала да приготвя тигана, докато рибата е в морето — но изглеждаше уверена, а докато й разказвах какви срещи съм насрочил през следващата седмица, умът й очевидно беше другаде. Сега си давам сметка, че трябваше да го приема като знак.

В петък сутринта тъкмо влизах в кухнята, когато телефонът на Вивиан иззвъня. Ландън вече гребеше от купа със зърнена закуска. Вивиан погледна номера и излезе на задната веранда, преди да отговори. Помислих, че е майка й — единствено тя се обаждаше толкова рано — и си налях чаша кафе.

— Здрасти, миличка — поздравих Ландън.

— Здрасти, тате. Нулата цифра ли е?

— Да — отговорих. — Защо?

— Е, знаеш, че съм на пет, нали? А преди това бях на четири?

— Да.

— А на колко бях, преди да стана на една година?

— Преди да станеш на година, изчислявахме възрастта ти в месеци. На три месеца, на шест месеца и така нататък. А преди да навършиш месец, изчислявахме възрастта ти в седмици. И дори в дни.

— А после съм била на нула, нали?

— Предполагам. Защо питаш?

— Защото ще стана на шест през октомври. Но всъщност ще съм на седем.

— Ще бъдеш на шест, скъпа.

Тя вдигна ръце и започна да брои, вдигайки пръст след всяка произнесена цифра.

— Нула. Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест.

Показа ми петте разперени пръста на едната си ръка и двата — на другата. Общо седем.

— Не се пресмята така — казах.

— Но нали каза, че съм била на нула, а нулата е цифра. Цифрите са седем, значи ставам на седем, не на шест.

Трудна задача, преди да съм си допил първото кафе.

— Кога ти хрумна това?

Вместо отговор тя сви рамене, а аз пак си помислих колко много прилича на майка си. В този момент Вивиан се върна в кухнята с леко поруменяло лице.

— Добре ли си? — попитах.

Отначало ми се стори, че не ме е чула.

— Да — отговори след малко. — Добре съм.

— Добре ли е майка ти?

— Предполагам. Не съм говорила с нея от седмица. Защо се интересуваш?

— Не говори ли с нея сега?

— Не — поклати глава Вивиан.

— А с кого? — попитах след известно мълчание.

— С Рейчъл Джонсън.

— Коя е тя?

— Един от заместник-директорите на Спанерман. Интервюира ме в сряда.

Не каза нищо друго. Почаках. Нищо.

— И защо се обади? — настоях.

— Предлагат ми работата. Искат да започна в понеделник. Опознавателно.

Не бях сигурен дали е ред на поздравленията, но все пак ги поднесох, ала дори в онзи момент не предусещах ни най-малко, че целият ми свят ще се преобърне.

* * *

Онзи ден в офиса не ми изглеждаше… нормален и това е точната дума, защото откакто започнах да съм сам, нищо не изглеждаше нормално. Започнах да подготвям пауър пойнт презентации за уговорените срещи. Представях накратко различните рекламни кампании, върху които бях работил, разяснявах колко би струвало на клиента да рекламира бизнеса си и какво да очаква от мен.

Напредвах с добро темпо, но мислите ми току се отклоняваха към това, което бях научил сутринта.

В понеделник съпругата ми щеше да започне работа. За Спанерман.

Боже!

Спанерман!

Все пак бе нашата вечер и очаквах с нетърпение да я прекарам с Вивиан. Когато влязох вкъщи обаче, ми се стори, че съм сбъркал къщата. В дневната, трапезарията и кухнята цареше бъркотия, а Ландън бе паркирана пред телевизора — нещо невиждано по това време. Вивиан не се виждаше; не отговори и когато я повиках. Обиколих стаите и най-сетне я открих в кабинета. Седеше пред компютъра и провеждаше щателно проучване за Спанерман; за пръв път откакто бяхме женени не изглеждаше изрядно. Носеше джинси и тениска и сякаш цял ден бе прокарвала пръсти през косата си. До нея лежеше дебела папка — бе принтирала и подчертала купища листове. Още щом се обърна към мен, разбрах, че за романтика не само не може да става и дума, но и подобна мисъл изобщо не й е минавала през ума.

Прикрих разочарованието си, разменихме няколко несъществени реплики и предложих да поръчаме китайска храна. Ядохме заедно, но Вивиан бе разсеяна и след вечерята веднага се върна в кабинета. Докато щракаше с мишката и принтираше, почистих къщата и помогнах на Ландън да се приготви за лягане. Напълних ваната — Ландън вече се къпеше сама — сресах й косата и легнах до нея да й почета. Също за пръв път Вивиан само целуна дъщеря ни за лека нощ, без да й прочете приказка, а когато пак я сварих в кабинета, ми каза, че ще работи още час-два. Погледах телевизия и си легнах сам; когато се събудих на другата сутрин, погледнах към Вивиан и се почудих колко ли късно е заспала.

След като се събуди, тя си бе възвърнала обичайната форма, но пък беше събота сутринта. Излезе като по часовник за личното си време и за четвърти път през последните седем дни се оказах в ролята на Господин Мама. Вивиан ме попита дали ще се грижа за Ландън цял ден; не била довършила проучването, а и трябвало да купи това-онова за работата.

— Разбира се — отговорих и в резултат с Ландън поехме отново към къщата на родителите ми.

Мардж и Лиз бяха заминали за Ашвил през уикенда и Ландън окупира мама. Тя все пак намери време да ми подхвърли, че понеже не съм успял да убедя татко да отиде на лекар, Мардж щяла да го заведе в понеделник.

— Добре е, че поне едното ни дете е загрижено за баща си — отбеляза.

Благодаря, мамо.

Както обикновено татко беше в гаража. Когато влязох, подаде глава изпод предния капак на колата.

— Дошъл си — каза.

— Реших да намина с Ландън.

— Пак без Вивиан?

— Подготвя се за работа. Назначиха я и започва в понеделник.

— О — каза той.

— Само толкова?

Той извади носна кърпичка от задния си джоб и изтри ръце.

— Сигурно е добре — рече най-сетне. — Някой в семейството трябва да изкарва пари.

Благодаря, татко.

Постоях още малко при него — Ландън печеше кексчета с баба си. После седнах на дивана в дневната. Гледах разсеяно голф — не владея играта и обикновено не гледам голф, но сега се взирах в емблемите по чантите и ризите на състезателите и пресмятах наум колко са прибрали рекламните агенции, измислили идеята.

Почувствах се още по-потиснат.

Междувременно написах две съобщения на Вивиан и оставих съобщение на телефонния й секретар, но не получих отговор; никой не вдигаше и домашния телефон. Реших, че е прекалено заета, и на връщане се отбих в супермаркета — нещо необичайно за мен. Обикновено се отбивам в магазина, когато нещо вкъщи е свършило или ми се прииска по-специална вечеря; бях от купувачите, които използват кошница, а не количка, все едно участват в надпревара да се измъкнат по-бързо навън. За Ландън взех кутия макарони със сирене, резенчета пуешко месо и круши — горе-долу здравословно меню и при това едно от любимите й. За Вивиан и мен избрах телешко филе и риба тон за сашими, подходяща за скара, както и продукти за салата, цели царевици и бутилка шардоне.

Надявах се да наваксаме изгубената вечер за „среща“, а и имах нужда да се усамотя с Вивиан — да поговорим, да я прегърна, да обсъдим бъдещето си. Разбирах, че животът ни ще се промени, дори ще ни изправи пред препятствия, и исках да й обещая, че ще ги преодолеем заедно. Ако в работата Вивиан се чувства пълноценна и удовлетворена, вероятно ще донася доброто настроение вкъщи; ако поделяме грижите за дъщеря ни, може би ще скрепим по-силно връзката си. Вечер ще обсъждаме как е минал денят ни, ще споделяме успехите си и ще се подкрепяме в трудни моменти, а допълнителните средства също ще ни улеснят. Накратко, нещата щяха да потръгнат по-добре и тази вечер бе първата стъпка в правилната посока.

Защо тогава се чувствах толкова неспокоен?

* * *

Може би защото Вивиан не отговори нито на съобщенията, нито на обаждането ми и не беше вкъщи, когато с Ландън се прибрахме.

Учудването ми постепенно се превърна в притеснение, но не написах съобщение и не й се обадих, защото знаех, че няма да успея да скрия раздразнението си, което несъмнено ще сложи край на вечерта, преди да е започнала. Мариновах пържолата, сложих я в хладилника и нарязах доматите и краставиците за салатата. Междувременно Ландън белеше царевиците. Въодушевена, че ми помага да приготвим вечерята за „срещата“, тя грижливо отстраняваше златистите нишки, после ми показваше изчистената царевица, оставяше я настрана и хващаше следваща. Приготвих макароните със сирене, обелих и нарязах крушата, сложих пуешко месо в чинията и й правих компания, докато се нахрани. От Вивиан все още нямаше нито дума. Пуснах филм на Ландън и седнах да гледам с нея.

Най-сетне чух джипа. Докато съпругата ми слезе от джипа, Ландън вече бе излетяла навън. Видях как Вивиан я прегръща и я целува. Целуна и мен и ме помоли да внеса пликовете вътре. Помислих, че са хранителни покупки, и отворих багажника. Видях купища чанти от „Нейман Маркус“ и половин дузина кутии за обувки с италиански наименования.

Ето защо не се обаждаше. Била е заета.

Както преди седмица, разтоварих всичко на няколко курса и докато приключа, Вивиан вече седеше на дивана и Ландън се бе сгушила в нея.

Вивиан ми се усмихна и ми каза, че иска да остане още няколко минути с Ландън. Кимнах, напомняйки си отново да не показвам никакво раздразнение. В кухнята напълних две чаши с вино, занесох едната на Вивиан и излязох на задната веранда. Включих скарата и докато я чаках да се нагрее, се върнах вътре, отпих от виното и се вгледах в пликовете, струпани върху масата в трапезарията. След малко Вивиан целуна дъщеря ни и стана тихо. Махна ми да отида до купчината с покупки и се приведе към мен за бърза целувка.

— Ландън каза, че днес й е било забавно с теб.

— Радвам се. Виждам, че и ти не си скучала.

— Да. Довърших проучването и после тичах от магазин на магазин. Накрая ми се искаше само да се върна вкъщи и да си почина.

— Гладна ли си? Взех прясна риба тон и вече съм включил скарата.

— Така ли? Тази вечер?

— Защо не?

— Вече ядох. — Вивиан явно забеляза изражението ми и продължи с отбранителен тон: — Не знаех, че ще приготвяш вечеря. Не бях закусвала и обядвала, ръцете ми трепереха от глад. На излизане от мола се отбих в кафене. Ако ми беше казал, щях да си взема нещо по-леко за хапване.

— Писах ти съобщения, обаждах ти се. Не ми отговори.

— Телефонът беше в дамската ми чанта, не съм го чула. Видях съобщенията малко преди да пристигна.

— Можеше да ми се обадиш.

— Казах ти, че цял ден тичах насам-натам.

— И нито веднъж не си погледна телефона?

— Не мисли, че съм ти провалила вечерта нарочно — въздъхна тя. — Изпечи месото. Ландън сигурно е гладна.

— Вече се нахрани — отвърнах, мислейки си, че искам само едно — съпругата ми също да е очаквала с нетърпение да си поговорим.

— О — каза тя. — Да ти покажа ли какво купих?

— Да, добре — съгласих се.

— Ще ми налееш ли още половин чаша вино? Искам да подредя покупките, преди да ги видиш.

Кимнах и се върнах зашеметен в кухнята, опитвайки се да осмисля случилото се. Редно бе да предположи, че ще вечеряме заедно. Защо тогава се е нахранила навън? И защо нито веднъж не си е погледнала телефона? Възможно ли е съпругата ми да нехае за семейството си? Напълних й чашата и се върнах в трапезарията, готов да задавам въпроси, но Вивиан бе разстлала всякакви дрехи по масата и столовете.

— Благодаря, скъпи — целуна ме, взе чашата и я остави, без да отпие. — Купих и тъмносин костюм. Разкошен е, но ми беше широк в кръста и ще го стеснят — започна тя и продължи да показва покупките една след друга; зърнах касова бележка и сърцето ми подскочи. Сумата надхвърляше половин ипотечна вноска.

— Добре ли си? — попита тя накрая. — Изглеждаш притеснен.

— Чудя се защо не ми се обади.

— Вече ти обясних. Бях заета.

— Знам, но…

— Но какво? — втренчи се тя в мен. — Когато си на работа, ти също не се обаждаш час по час.

— Ти си пазарувала.

— За работа! — тросна се тя. — Да не мислиш, че съм искала да будувам до късно през нощта, а после да обикалям цял следобед? Но ти не ми остави избор, нали? Трябва да работя, защото ти напусна работа. Видях те как гледаш касовите бележки, не отричай. Преди да си запееш песента обаче, си спомни, че дребната ти авантюра ни струва много повече, отколкото съм похарчила днес.

— Вивиан…

— Престани да се държиш, сякаш аз съм лошата. И ти не си съвършен.

— Не съм казвал такова нещо.

— Тогава спри да ме съдиш за всичко.

— Не те…

Тя вече бе излязла от трапезарията.

През следващия половин час се отбягвахме. Или по-точно тя ме отбягваше. Винаги е била по-добра в това от мен. Знам, понеже току поглеждах към нея в очакване да забележа, че настроението й се разведрява, и се чудех защо някак си не можем да обсъждаме тревогите ми, без да спорим.

Изпекох пържолата и рибата с надеждата поне да ги вкуси и подредих масата на задната веранда. Извиках Вивиан и тя дойде, следвана от Ландън.

Сложих малки порции в чиниите им и двете хапнаха по няколко залъка, но съпругата ми продължаваше да ме наказва с мълчание. Единственият плюс бе, че Ландън явно не забеляза нищо, защото с майка й си бърбореха, сякаш не съществувах.

Когато вечерята приключи, бях сърдит на Вивиан колкото тя на мен. Отидох в кабинета и включих компютъра с намерението да поогладя презентациите, но упражнението се оказа безсмислено, понеже през цялото време си припомнях случилото се.

Измъчваше ме натрапчиво усещане за провал. Някак си бях опропастил всичко отново, макар да не бях сигурен в какво точно съм сгрешил. Вивиан подготви Ландън за лягане и я чух да слиза по стълбите.

— Време е за приказка — каза ми. — Кратка обаче. Вече се прозява.

— Добре — кимнах и по лицето й като че ли прочетох същото разкаяние, каквото изпитвах аз. — Хей — улових ръката й, — съжалявам за тази вечер…

Тя сви рамене.

— Седмицата беше напрегната и за двамата.

Прочетох приказка на Ландън и я целунах за лека нощ; слязох в дневната и сварих Вивиан по пижама — в скута й бе разтворено списание, по телевизора излъчваха някакво шоу на живо.

— Преоблякох се — каза ми още щом седнах до нея, очевидно по-заинтересувана от списанието, отколкото от мен. — Изтощена съм и много ми се спи.

Разбрах подтекста — и дума не можеше да става да се любим по-късно.

— И аз съм изморен.

— Не мога да повярвам, че следващия месец тръгва на училище. Изглежда ми невъзможно.

— Не проумявам защо започват толкова рано — подхванах темата и аз. — Ние тръгвахме на училище след Деня на труда. Искам да кажа, как са избрали двайсет и пети август?

— Нямам представа. Свързано е изглежда със задължителния брой учебни дни.

Взех дистанционното.

— Да превключа ли на друга програма?

Очите й внезапно се насочиха към телевизора.

— Предпочитам тази. Искам да се приспя с нещо безмозъчно.

Оставих дистанционното. Мълчахме известно време.

После:

— Какво ти се прави утре?

— Още не знам. Трябва да взема костюма, който оставих да ми преправят, но нямам други задачи. Защо? Ти какво мислиш?

— Зависи от теб. Беше много заета през седмицата и нямахме време да сме заедно.

— Да. Тичах насам-натам като луда.

Възможно е да съм си въобразил, но за разлика от мен Вивиан не изглеждаше особено притеснена от настоящия ни режим.

— Колкото до вечерята днес…

Тя поклати глава.

— Да не говорим за това, Ръс. Искам да си почина.

— Все пак се разтревожих, когато не ми се обади…

Тя остави списанието в скута си.

— Сериозно ли?

— Моля?

— Наистина ли няма да се откажеш? Обясних ти, че съм изморена и не желая да говоря за това.

— Защо се ядосваш?

— Защото знам какво целиш.

— Какво целя?

— Да ме накараш да се извиня, макар да не съм направила нищо нередно. Искаш да ти кажа, че съжалявам, понеже съм си намерила добра работа? Да се оправдавам, че ще се обличам както подобава на професията ми? Или че съм яла, защото съм огладняла? Замислял ли си се, че може би е редно ти да се извиниш за опита да предизвикаш разпра?

— Не исках да споря.

— Точно това искаш. — Тя се втренчи в мен, все едно съм обезумял. — Ядоса се още когато ти казах, че съм вечеряла, и ми го показа. Постарах се да се държа мило. Поканих те в трапезарията да видиш какво съм купила. Целунах те. А после ти пак ме нападна както винаги.

Разбрах, че в думите й има известна истина.

— Добре, права си — казах, полагайки усилие гласът ми да звучи спокойно. — Бях разочарован, признавам, че си вечеряла навън…

— Нима? — прекъсна ме тя. — Чуй ме обаче! Вярваш или не, ти не си единственият чувствителен човек тук. Замислял ли си се под какво напрежение съм напоследък? И какво правиш ти? Създаваш проблеми още щом вляза вкъщи и дори сега не ме оставяш на мира. — Тя се изправи и продължи да говори, вървейки към вратата. — Исках просто да погледам телевизия, да си прочета списанието и да поседя до теб, без да се караме. Това е. Твърде много ли ти изглежда?

— Къде отиваш?

— Ще си легна, защото искам да се отпусна. Не възразявам да се качиш при мен, но не идвай, ако си в настроение за кавги.

После излезе. Изключих телевизора и цял час стоях сред тишината, опитвайки се да проумея какво се е случило с мен и съпругата ми.

Или по-точно как да поправя нещата помежду ни.

* * *

В неделя се събудих късно в празно легло.

Обух дънки и се постарах да усмиря причудливо бухналите си къдрици, които всяка сутрин виждах в огледалото. Неприятно затруднение, като се има предвид, че обикновено Вивиан се събуждаше в изряден вид.

Тя спеше, когато си легнах, и не знаех какво да очаквам, но чух как съпругата ми и дъщеря ми се смеят в кухнята.

— Добро утро — поздравих.

— Татко! — извика Ландън.

Вивиан се обърна и ми намигна, усмихната, все едно предишната вечер не е съществувала.

— Идваш точно навреме! Тъкмо приготвих закуската.

— Мирише чудесно.

— Ела тук, красавецо!

Предположих, че се опитва да прецени в какво настроение съм, и приближих до нея.

Тя ме целуна и каза:

— Съжалявам за снощи. Добре ли си?

— Добре съм. И аз съжалявам.

— Ще закусиш ли? Изпържих бекона по-хрупкав, както го обичаш.

— Чудесно!

— Кафето също е готово. Сметаната е ето там.

— Благодаря.

Напълних си чаша и я занесох в трапезарията; седнах на масата до Ландън. Целунах я по главата, а тя се пресегна към млякото си.

— Как си, слънчице? Сънува ли хубави сънища?

— Не помня — отговори тя и отпи от млякото, което остави мустаче над горната й устна.

Вивиан донесе две чинии с бъркани яйца, бекон и препечени филийки. Остави ги пред нас.

— Искаш ли сок? Има прясно изцеден от портокали.

— Звучи страхотно. Благодаря.

Вивиан донесе и сока със своята чиния. За разлика от нашите в нея имаше малка порция бъркани белтъци и плод.

Отрязах си от бекона.

— Кога стана?

— Преди час може би? Сигурно си бил много изморен. Не ме усети как се измъкнах от леглото.

— Сигурно — кимнах.

— Ако не беше се събудил, щях да изпратя Ландън да скочи върху теб.

Обърнах се към Ландън, ококорил очи.

— Не би го направила, нали? Ако видиш, че спя?

— Щях да го направя, разбира се — изкиска се тя. — Знаеш ли какво? Мама ще ме води в мола да вземем дрехите й и после ще отидем в магазина за домашни любимци.

— Какво има там?

— Мама каза, че мога да си взема хамстер. Ще го нарека Госпожа Спринкълс.

— Не знаех, че искаш хамстер.

— Отдавна искам, татко.

— Как така не си ми казала, слънчице?

— Защото мама каза, че няма да искаш.

— Е, не знам… Хамстерите изискват доста грижи.

— Да — съгласи се тя. — Но са много сладки.

— Вярно е — признах и до края на закуската Ландън ме убеждаваше, че е достатъчно голяма да се грижи за хамстер.

* * *

Докато пиех втората си чаша кафе, седнал до кухненската маса, Вивиан започна да зарежда съдомиялната машина; в дневната Ландън си играеше с куклите Барби.

— Достатъчно голяма е да има хамстер — отбеляза Вивиан. — Само че ти ще чистиш клетката.

— Аз ли?

— Разбира се. Ти си бащата.

— И според теб чистенето на клетки за хамстери влиза в професионалните ми задължения?

— Представи си го като добър начин да се сближиш с дъщеря си.

— Чистенето на хамстерски барабонки?

— О, стига! Добре е за нея. Ще се научи да е отговорна. Освен това е по-лесно, отколкото да й вземем кученце. Влюбена е в йоркито на съседите, така че се смятай за късметлия. Видя ли брошурата от градския клуб?

— Не мисля.

— Имат хубави програми за деца, включително тенис. Три пъти седмично в девет сутринта. Няма да пречи на другите й занимания. В понеделник, вторник и четвъртък. Общо четири седмици.

От мястото си виждах Ландън и отново забелязах колко прилича на майка си.

— Не знам дали ще й хареса — отвърнах. — Исках обаче да те попитам какво си решила за нея?

— Какво имаш предвид?

— Кой ще я гледа през деня — уточних. — Утре си на работа.

— Знам, знам. — Долових тревожна нотка в гласа й; тя изплакна и сложи още една чиния в съдомиялната. — Миналата седмица смятах да проуча дневните центрове, но не ми остана време. Едва смогвах и още имам чувството, че не съм готова за утре. Не искам Уолтър да ме помисли за идиот, когато обядваме.

— Обяд с Уолтър?

— Новият ми шеф? Уолтър Спанерман?

— Знам кой е. Не знаех, че утре ще обядваш с него.

— И аз не знаех до тази сутрин. Проверих си пощата и видях имейл с графика ми. Цял ден ще тичам из отделите — човешки ресурси, юридически екип, обяд, срещи с различни заместник-директори. Трябва да съм там в седем и половина.

— Рано — констатирах.

Зачаках я да се върне на темата кой ще гледа Ландън. Тя изплакна приборите и ги сложи в съдомиялната. Не продума.

Прочистих гърло.

— Спомена, че не ти е останало време да намериш дневен център за Ландън.

— Да. Обадих се на приятели. Препоръчаха ми няколко места, но предпочитам да ги видя лично. Да се срещна с персонала, да обсъдим какви занятия предлагат. Искам да съм сигурна, че условията са подходящи за нея.

— Ако си записала телефонните номера, ще се обадя да уговоря кога да ги посетим.

— Няма как. Не знам по колко часа ще работя през тази седмица.

— Сигурно ще успея да уредя вечерна среща.

— По-добре да го направя аз, не мислиш ли? Неприятно ми е да отменям срещи.

— Тогава… какъв е планът за утре? За Ландън?

— Няма да съм спокойна, ако я оставя на непознато място. Ти също, предполагам. Искам да се чувства добре.

— Защо все пак не избереш някое от местата, които са ти препоръчали? Сигурен съм, че ще се чувства добре.

— Вече е изнервена, че се връщам на работа. Тази сутрин беше много разстроена. Затова приготвих семейна закуска и предложих да й купя хамстер. Не искам да се чувства изоставена.

— Какво искаш да ми кажеш?

Вивиан затвори вратата на съдомиялната.

— Надявах се през тази седмица да я гледаш ти. Така ще има време да свикне.

— Не мога. Всеки ден имам срещи с клиенти.

— Знам, че те натоварвам, и не ми е приятно. Но нямам представа какво друго да направя. Мислех да я вземаш в офиса или да работиш вкъщи. Когато имаш срещи, може да я оставяш при майка си. Няма да продължи повече от седмица-две.

Седмица? Или две?

— Не знам. Ще се обадя на родителите си да ги питам — отговорих.

— Чудесно. Нервите ми и без друго са изопнати заради новата работа. Не искам да се притеснявам и за Ландън. Както ти казах, тази сутрин беше доста разстроена.

Погледнах към дъщеря си; не ми изглеждаше разстроена нито докато закусвахме, нито сега, ала Вивиан все пак я познаваше по-добре.

— Ще се обадя — кимнах.

Жена ми се усмихна, пристъпи към мен и обви врата ми с длани.

— Изненадата с вечерята снощи беше много мила. Мислех си днес да изпием по чаша вино, след като Ландън си легне. — Целуна ме по врата и усетих горещия й дъх. — Дали ще си в настроение за нещо такова?

Неволно се почудих дали цялата сутрин — външният й вид, усмихнатото й лице, закуската — не е била част от план да получи желаното, но когато ме целуна отново по врата, й простих.

* * *

Вивиан и Ландън бяха навън до ранния следобед. Докато ги нямаше, довърших презентацията за кинезитерапевта — първата ми работна среща. Почистих и къщата, а после се обадих на мама. Обясних й, че през цялата седмица имам срещи с клиенти, и я попитах дали мога да й поверя Ландън в понеделник.

— Разбира се — отговори тя.

Тъкмо оставях слушалката, когато чух джипа да прекосява алеята. Ландън ме извика, преди да успея да изляза.

— Татко, татко! Ела бързо!

Слязох тичешком по стъпалата. Видях я да държи малка пластмасова клетка. Отдалеч първата ми мисъл бе, че виждам двойно, защото в нея сякаш имаше два хамстера — единият черно-бял, другият кафяв.

Ландън ми се усмихна, когато наближих.

— Взех два, тате! Госпожа Спринкълс и Господин Спринкълс!

— Два?

— Не можа да избере — обади се Вивиан. — Реших, че няма значение. И без друго трябваше да купим клетката.

— През целия път държах Господин Спринкълс! — добави Ландън.

— Така ли?

— Много е сладичък. Стоеше си кротко в ръцете ми. После ще подържа госпожа Спринкълс.

— Чудесно. Клетката ми харесва.

— О, тази е само за пренасяне. Истинската е отзад. Мама каза, че ще ми помогнеш да я сглобим. Огромна е!

— Така ли ти каза? — промърморих, представяйки си коледните вечери, когато часове наред сглобявах всевъзможни… неща: художнически триножник, къщата на Барби, велосипеда. Достатъчно е да кажа, че ми беше по-трудно, отколкото би се сторило на баща ми.

Вивиан явно прочете мислите ми, защото усетих как ме прегръща през кръста.

— Не бой се — каза ми. — Няма да е толкова трудно. Ще ти бъда мажоретка.

* * *

По-късно през нощта, след като се любихме, лежах на една страна и прокарвах показалец по гърба на Вивиан. Очите й бяха затворени, тялото — блажено отпуснато, красиво.

— Още не си ми казала в какво ще се състои работата ти.

— Нищо ново. Същото, каквото правех преди.

Гласът й звучеше сънливо.

— Имаш ли представа дали ще се налага да пътуваш често?

— Още не. Скоро ще разбера, предполагам.

— Ще стане сложно с Ландън.

— Ще свикне. Ти ще бъдеш с нея.

Незнайно защо очаквах да каже още нещо — колко ще й липсва Ландън или че се надява да не пътува често. Тя обаче просто задиша по-дълбоко.

— Знаеш ли каква ще е заплатата ти?

— Защо?

— Опитвам се да пресметна бюджета ни.

— Не. Още не знам.

— Как така?

— Има основна заплата, бонуси и различни стимули. Дял от печалбата. Изключих, когато започнаха да ми обясняват.

— Не разбра ли поне колко е твърдият годишен доход?

Тя отпусна тежко длан върху ръката ми.

— Защо продължаваш? Знаеш колко мразя да говоря за пари.

— Знам.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Благодаря ти, че ще се грижиш за Ландън тази седмица.

„Или две седмици“ — помислих си веднага.

— Няма за какво.

* * *

Не успях да заспя и след като цял час се взирах в тавана, станах и тихо слязох в кухнята. Налях си малка чаша мляко и я изпих на един дъх. Помислих си, че понеже и без друго съм буден, няма да е зле да нагледам Ландън. Влязох в стаята й и чух как въртележката на хамстерите проскърцва и жужи — среднощно хамстерско парти.

За щастие дъщеря ми явно не чуваше нищо. Спеше спокойно и дишаше дълбоко и равномерно. Целунах я по бузата и наместих завивката. Тя се поразмърда и вперил очи в нея, почувствах как сърцето ми трепва — смесица от гордост, обич, загриженост и страх, чиято сила ме озадачи.

После седнах на верандата. В топлата нощ песента на щурците изпълваше въздуха; в ума ми изплува смътен спомен от детството, когато татко ми обясняваше връзката между цвърченето на щурците и температурата — почудих се дали е вярно, или е просто нещо, което бащите казват на синовете си в късните летни вечери.

Размишленията върху този въпрос явно отключиха други мисли и внезапно разбрах защо сънят ми убягва.

Причината бе Вивиан и фактът, че не ми каза каква ще е заплатата й. Не й повярвах, че не е слушала внимателно, когато са й обяснявали, и това също ме разтревожи.

Винаги съм й казвал колко точно печеля. За мен споделянето на подобна информация е задължително в брака; според мен изобщо не е редно съпрузите да имат финансови тайни. Потайността подкопава отношенията и в крайна сметка произтича от желание да упражняваш власт. Или може би я съдех твърде сурово. Вероятно просто щадеше чувствата ми, защото щеше да има значителен доход, а моят бизнес не вървеше.

Не разбирах. Междувременно ми бяха прехвърлили отговорността за дъщеря ни и внезапно осъзнах истинската причина за безсънието.

Ролите в семейството ни ненадейно се бяха сменили.