Никълъс Спаркс
Винаги двамата (25)

25.
За старата любов

Романтичните жестове на Мардж в Ню Йорк не бяха нещо ново. Когато наближаваше петгодишнината на връзката им, за Деня на Свети Валентин Мардж поднесе изненада на Лиз — издирване на „съкровище“ из града.

Сподели с мен плановете си и признавам, че бях стъписан — все пак сестра ми беше счетоводител и макар че да се обобщава не е справедливо, възприемах я по-скоро като остроумен прагматик, отколкото като сантиментална влюбена жена.

Мардж рядко показваше романтичната си страна, но явно успяваше да я разкрие блестящо, стига да пожелае. Издирването наистина се оказа майсторски подготвено. В сравнение с него Ню Йорк бе детска игра.

Търсенето включваше десет загадки в рими, които водеха до следващи открития. Пример:

Днес, безценна моя Лиз, ще се отдадем на веселба.

За да ти припомня, че си ми единствена, неповторима,

започни от мястото, което те разкрива в цялата ти красота,

после погледни наляво — там е първото разковниче, любима.

Мардж бе залепила с тиксо първата находка — малък ключ — до огледалото в банята. С него Лиз отключи пощенска кутия. Вътре имаше следваща загадка. И така нататък. Някои главоблъсканици бяха по-трудни, други — по-лесни; останах слисан от находчивостта на Мардж.

Хвърляйки поглед назад, онзи сложен план вече не ме изненадва. Вече не смятам, че е необичаен за нея. Защото да оставя ориентири, по които другите да намират щастието, бе най-съкровеното умение на Мардж.

Моята сестра, разумният счетоводител, винаги имаше план — особено за любимите си хора.

* * *

Спомените ми за началото на 2016 година са сведени до редица ярки моменти, открояващи се върху приглушения фон на ежедневието ми.

Приглушеният фон се състоеше от работа — писане, снимки, редактиране, подготовка на рекламни кампании — грижите за Ландън преди и след училище; и Емили — нощните разговори с нея и редките ни срещи ме поддържаха жив. Тези ритуали съставляваха тъканта на дните ми и отвличаха вниманието ми от върховете и бездните, бележещи онзи период от живота ми. Несъмнено с течение на времето е настъпило забвение, а някои неща се заставих да забравя.

Други спомени ще останат завинаги с мен.

* * *

Около седмица след началото на новата година Мардж постъпи в болницата за изследвания. С родителите ми се присъединихме към Лиз и Мардж, когато дойде време да съобщят резултатите.

Лекарят ни покани в кабинета си от другата страна на улицата — точно срещу болницата. Седеше зад масивно дървено писалище, върху което няколко семейни снимки съжителстваха с купчина папки. По стените имаше етажерки с книги и обичайната колекция от дипломи, цитати и грамоти в рамка. Единственият необичаен елемент бе голям плакат от филма „Пач Адамс“. Помнех съвсем смътно филма — Робин Уилямс играеше ролята на грижовен, мил и духовит лекар. Запитах се неволно дали доктор Пател се стреми да усъвършенства въпросните качества.

Запитах се също дали в тази стая се споменава нещо духовито? Смеят ли се пациентите на онколозите? Може ли някоя шега да разсее ужаса на случващото се?

Ние забелязвахме известно подобрение у Мардж — имаше повече сили след празниците, болката сякаш не я измъчваше толкова. Дори дишаше по-спокойно. Всичко това би трябвало да донесе добри новини. Виждах колко обнадеждени изглеждат родителите ми и колко уверено Лиз стиска ръката на Мардж. Бяхме споделили тайните си надежди предишната седмица, опитвайки се да почерпим смелост един от друг.

Мардж обаче не изглеждаше обнадеждена. Седнала срещу лекаря, тя бе олицетворение на примирението и веднага разбрах, че ще е единствената, която днес следобед няма да отрони сълза. Ние бяхме застинали в различни фази на скръбта — отричане, гняв, депресия — докато сестра ми вече бе приела истината.

Тя знаеше — още преди лекарят да проговори — че ракът не се е разколебал. Всъщност през цялото време тя е усещала как я поглъща все повече.

* * *

— Не ме питай как съм — предупреди ме Мардж. — Мама и татко току-що си тръгнаха. Мама постоянно ме питаше как съм. А татко ме питаше какво друго да ремонтира. Прииска ми се да кажа „мен“, но реших, че няма да понесат шегата.

Седяхме на дивана както вече ни бе станало обичай. Взирах се в празното място, където доскоро беше коледната елха. Татко я бе изнесъл преди няколко дни, но мебелите не бяха върнати по местата им и ъгълът на стаята изглеждаше оголял.

— Труден ден е за тях — казах. — Стараят се посвоему…

— Знам. И ми е приятно, че татко идва. Говорим повече от всякога и не само за бейзбол.

Мардж издиша и сбърчи чело. Болезнена вълна — някъде, навсякъде — изопна цялото й тяло и най-сетне отмина.

— Да ти донеса ли нещо? — попитах с чувството, че съм съвсем безпомощен.

— Току-що пих хапче — отговори тя. — Обезболяващите обаче ме приспиват. Не действат както бих искала, разбира се. Притъпяват донякъде болката, но… Както и да е. — Тя погледна към кухнята, където Лиз и Ландън оцветяваха на масата, сниши глас и добави: — Казах на Лиз, че приключих с химиотерапията. — Лицето й бе мрачно, но решително. — Доста се разстрои.

— Страхува се — казах. — Мислиш ли наистина, че си взела правилно решение?

— Чу какво каза лекарят. Не действа. Всъщност се чувствам още по-зле. Повръщам и спя, косата ми капе. Губят ми се цели дни след терапията, а не ми остават много.

— Не говори така — помолих я.

— Съжалявам. Знам, че не искаш да го чуваш. Никой не иска. — Мардж стисна клепачи и пак потръпна от болка, която твърде дълго отказваше да отшуми. — Ландън не знае, че съм болна, нали?

Поклатих глава.

— Не знае дори, че с Вивиан се развеждаме.

Мардж отвори очи и се втренчи в мен.

— Не е ли време да й кажете?

Не отговорих, защото не знаех дори откъде да започна. Колко тревоги може да понесе шестгодишно момиченце… Родителите й се развеждат, Мардж умира, ще се премести в Атланта, ще се раздели с баща си и приятелите си.

Не исках Ландън да преживява това. Не исках аз да го преживявам. Усетих как в очите ми напират сълзи. Мардж се пресегна и сложи длан върху моята.

— Всичко е наред — прошепна утешително.

— Не е. Нищо не е наред. — Гласът ми пресекна. — Какво мога да направя за Ландън? Какво да направя за теб?

Тя стисна ръката ми.

— Ще говоря с Ландън за болестта ми. Не се тревожи. Колкото до всичко друго, вече ти казах какво мисля.

— Ами ако не успея? Ако те разочаровам?

— Няма.

— Не може да си сигурна.

— Може. Вярвам в теб.

— Защо?

— Защото те познавам по-добре от всеки друг. Както и ти мен.

* * *

Следващия петък, в средата на януари, Вивиан долетя в Шарлот да вземе Ландън за уикенда. Повдигнах въпроса, че вероятно е назрял моментът да кажем на Ландън за развода, и тя предложи да говорим с нея, когато се върнат. Не искала да й помрачава почивните дни.

На другата сутрин брокерката организира оглед на къщата. Мардж и Лиз дойдоха и на висок глас обсъждаха предимствата й пред потенциалните купувачи. После брокерката ми се обади да ме уведоми, че семейство от Луисвил проявява интерес към къщата.

— Между другото, сестра ти не е осъществила призванието си. Би трябвало да стане актриса — отбеляза тя.

В неделя вечерта Вивиан и Ландън се върнаха от Атланта. Тримата седнахме до кухненската маса да поговорим. Подчертахме, че и двамата я обичаме и винаги ще й бъдем родители. Казахме й, че няма нищо общо с решението ни да не живеем заедно. Както и предишния път, Вивиан водеше разговора — внимателно и ласкаво. Стори ми се, че улучва правилния тон, но въпреки това Ландън избухна в плач. Вивиан я прегърна и я обсипа с целувки.

— Не искам да се развеждате — изхлипа Ландън.

— Знам, че ти е трудно, скъпа. Съжаляваме.

— Защо не можете да сте щастливи заедно? — попита дъщеря ни през сълзи и наивното й объркване ме изпълни с непоносимо чувство за вина; презирах се в онзи момент.

— Понякога просто не се получава — опитах се да обясня; думите прозвучаха безсмислено дори на мен.

— Затова ли продаваме къщата?

— Да, бебче.

— Къде ще живея?

Погледнах към Вивиан, предупреждавайки я да не казва „Атланта“. В отговор тя ме изгледа предизвикателно, но не продума.

Погалих Ландън по гърба.

— Още го обмисляме. Обещавам ти, че каквото и да се случи, с мама винаги ще се грижим за теб.

Най-сетне Ландън се поуспокои, но все още изглеждаше объркана и потресена. Вивиан се качи горе с нея и започна да я подготвя за лягане. Когато слезе, я пресрещнах пред вратата.

— Как е тя? — попитах.

— Разстроена — отговори Вивиан. — Според терапевтката ми обаче това е нормално. Ще се справи, стига да не превърнеш развода в ожесточена битка. Тогава децата страдат най-много. Не бива да й го причиняваш.

Прехапах устни. Знаех колко е безсмислено да отбелязвам, че не аз съм причината за ожесточението.

Вивиан си събра нещата — все пак лимузината и самолетът чакаха — но спря пред вратата.

— Знам, че моментът е лош… имам предвид Мардж… но трябва да уточним предварителното споразумение възможно най-бързо. Просто подпиши и да приключваме.

След тези думи тя излезе.

Преглътнах гнева и изкачих стълбите към стаята на Ландън.

Сварих я под одеялото — със зачервени и подути очи. Не ме погледна.

По-късно през нощта за пръв път от години подмокри леглото.

* * *

През следващите дни Ландън бе мълчалива и се усамотяваше в стаята си по-често. Продължи да подмокря леглото; не всяка нощ, но още два пъти. Вече не искаше вечер да четем „По двама“. Позволяваше ми да я целуна за лека нощ, но не протягаше ръце да ме прегърне.

По съвет на Мардж споделих с учителката й какво се случва между мен и Вивиан. Тя ме увери, че не е забелязала нищо нередно, освен скорошен инцидент в двора на училището. Ландън си намокрила блузата, докато пиела от фонтанчето, и се обляла в сълзи. Била неутешима и отблъсквала и учителката, и съучениците си, които се опитвали да я утешат.

Дъщеря ми явно страдаше. След урока по пиано в четвъртък й предложих да хапне сладолед, тя прие равнодушно. Убедих я в крайна сметка, но в колата по пътя към къщи почти не докосна сладоледа — сякаш не забелязваше как се стича по фунийката и цапа седалката. По-късно вечерта се заигра с куклите си. Видях я как накланя Барби към Кен и я чух да казва:

— Не искам да живея с мама в Атланта. Искам да живея тук с татко. С него е забавно. Ходим на срещи и ми позволява да готвя. Искам да си играя с Бодхи всеки ден и да виждам баба и дядо, и леля Мардж, и Лиз.

Същата нощ не успях да заспя. Сцената, която Ландън разиграваше, не ми излизаше от ума. Мардж има право, помислих си. Събрал кураж, на другата сутрин се обадих на Талиери и му заявих, че съм готов да направя всичко необходимо Ландън да живее с мен.

През същия ден брокерката ми се обади да ми съобщи, че съм получил оферта за къщата.

* * *

— Е, определено разбуни гнездото на осите — каза ми Талиери.

Беше сряда — пет дни след като бях дал разпорежданията си, той ме извика в кантората да обсъдим отговора. Наместих се на стола в очакване да продължи.

— Вчера получих писмо от адвокатката на Вивиан.

— И?

— Ако решиш да оспорваш попечителството, ще стане доста гадно. Смятат да заведат дело, за да докажат, че си негоден баща.

Пребледнях.

— Какво значи това?

— Първо искат мнение на психолог относно нуждите и предпочитанията на Ландън. Споменах ти тази вероятност по-рано, ако си спомняш. Ландън е малка и според мен подобен ход не е от кой знае каква полза, но явно се надяват психологът да подкрепи твърденията им. Повечето обвинения са абсолютно безпочвени. Твърдят, че не храниш здравословно Ландън; даваш й захаросани полуфабрикати за вечеря например. Освен това те набеждават, че са я изключили от балетната школа, защото не си я водил редовно на занятията. Има обаче и други твърдения, които психологът вероятно ще вземе под внимание.

— Какви?

Усетих как ми се повдига, докато Талиери изреждаше обвиненията.

— Според тях принуждаваш преждевременно Ландън да се сближи с новата ти приятелка Емили.

— Синът на Емили е най-добрият приятел на Ландън!

— Вярвам ти. И се надявам психологът да го потвърди. Но никога не се знае, докато не представят експертизата пред съда. — Той замълча. — Писмото съдържа и по-сериозни обвинения — че си изложил Ландън на риск, подтиквайки я да се спусне по стръмнина с колелото, макар да си бил наясно, че е неопитна и предизвикателството не й е по силите. Също и че не си се обадил веднага на Вивиан, и преднамерено си омаловажил степента на нараняванията й, за да прикриеш безотговорността си.

— Но… това не е вярно! — заекнах, а лицето ми пламна. — Вивиан знае, че беше случайност. Знае, че никога не бих изложил на опасност дъщеря си!

Талиери вдигна ръка.

— Само те уведомявам какво гласи писмото. Има обаче още нещо и трябва да ми обещаеш да запазиш спокойствие.

Стиснах ръце в юмруци; вените по слепоочията ми бумтяха.

— Адвокатката споменава — продължи Талиери, — че имаш вечери за „срещи“ с дъщеря си. Тя се облича като млада жена и я водиш на романтични места.

— Е, и?

— Ръс… — Талиери ме изгледа страдалчески. — Отвратително е, но адвокатката намеква, че връзката ти с Ландън не е здравословна и дори е неприлична…

Едва след секунда разбрах подтекста. Дъхът ми секна.

Божичко… Вивиан не би направила такова нещо… никога…

Зави ми се свят, черни точици се зареяха пред очите ми. Чувствах се унизен, погнусен и разгневен. Ала дори тези думи са твърде слаби да опишат състоянието ми.

— Звучи като намек — уточни Талиери. — Но фактът, че се споменава в писмото, ме тревожи. Означава най-малкото, че са готови да те представят в много отрицателна, да не кажа патологична, светлина.

Едва чувах гласа на адвоката. Вивиан не би постъпила така… как е възможно дори да намеква нещо подобно?

— По-късно ще говоря по телефона с адвокатката, защото не може да не обърнем внимание на заплахите им. Опитват се да те сплашат, и то крайно непрофесионално. Същевременно добивам представа докъде е готова да стигне Вивиан, за да получи попечителство. Стигнем ли обаче до съд, искам да те предупредя, че никога не се знае какво ще реши съдията.

— Какво да направя? Сигурен съм, че Ландън иска да живее с мен…

— Както казах, ще говоря с адвокатката. Но е най-добре, както те посъветвах по-рано, да се разберете с Вивиан. Защото като твой адвокат не мога да твърдя, че шансът ти да спечелиш подобна битка е голям.

* * *

До края на деня залитах, сякаш съм получил силен удар в тялото.

Не отидох в офиса. Не се прибрах вкъщи. Не посетих Мардж и Лиз, не се отбих при родителите ми.

В безсловесния си гняв, в ужаса си, не исках да говоря с никого. Написах съобщение на Емили — помолих я да вземе Ландън от училище и да я наглежда, докато се върна в града. Тя ме попита къде съм и какво има, ала не успях да отговоря. „Искам да остана сам няколко часа“, написах. „Благодаря.“

После подкарах колата.

Три часа и половина по-късно бях в Райтсвил. Небето сивееше; вятърът хапеше. Ходих по брега по-дълго, отколкото ми отне да стигна дотук. Докато вървях, умът ми се движеше в безконечен кръг — от Ландън към Мардж и после към Вивиан. Бях обзет от несигурност, боязън и още рой безпощадни чувства — гняв и объркване, скръб и страх. Когато се върнах в колата, бузите ми бяха почервенели от вятъра, а душата — вцепенена. Не бях ял цял ден, ала не изпитвах никакъв глад.

Върнах се в Шарлот и взех Ландън дълго след като небето бе почерняло. Трябваше отдавна да си е легнала, но слава богу, Емили поне я бе нахранила. Не намерих сили да разговарям с Емили за случилото се; все още имаше твърде много неща, които не знаех как да опиша с думи.

* * *

В крайна сметка се обърнах към Мардж — главно защото тя не ми остави изход.

Беше последният петък от януари; бях се съгласил да стоя при нея, докато мама отиде до аптеката да изпълни рецептите й. Ракът вече бе напреднал дотолкова, че не смеехме да оставяме Мардж сама дори за кратко. Една-единствена нощна лампа осветяваше дневната; щорите бяха спуснати по настояване на Мардж. Твърдеше, че очите я болят от ярката светлина, но аз знаех истината — не искаше да я виждаме ясно, защото от пръв поглед се виждаше колко тежка е болестта. Носеше бейзболна шапка с емблемата на „Атланта Брейвс“ заради оредялата коса. Одеялото, с което се увиваше, не скриваше факта, че е отслабнала съвсем — ръцете й бяха кожа и кости, вратът й изглеждаше болезнено изтънял. Дишаше тежко и дългите пристъпи на кашлица я давеха и паникьосваха мама и Лиз. Тупаха я по гърба, за да излязат по-лесно храчките, които често бяха примесени с кръв. Спеше над шестнайсет часа дневно и появата й вкъщи за огледа преди две седмици бе последното й излизане от дома.

Вече не можеше да направи повече от две-три крачки сама. Туморът в мозъка й бе поразил дясната половина на тялото й, сякаш е получила удар. Дясната й ръка и десният й крак висяха безсилно и трябваше да се задоволи с полуусмивки.

И все пак, когато седнах до нея, тя ми се стори красива както винаги.

— Емили намина вчера — каза ми Мардж; произнасяше думите бавно, с мъка. — Харесвам я много, Ръс. И ти наистина си й скъп. Трябва да говориш с нея. — Погледна ме многозначително. — Говори с нея, споделяй какво се случва с теб. Разтревожена е.

— Защо дойде?

— Защото аз я помолих. Исках да прекарам малко време с жената, която брат ми обича. С новия и подобрен модел, имам предвид. — Тя се усмихна с усилие. — Така я нарекох. Мисля, че остана доволна.

Усмихнах се. Дори когато гаснеше, Мардж си оставаше Мардж.

Тя замълча, за да събере сили, и продължи:

— Мисля, че е време да поговоря и с Ландън.

— Кога?

— Ще я доведеш ли този уикенд?

— Няма да е тук. Ще бъде в Атланта с Вивиан.

— Тогава някой ден след училище?

По свой начин сестра ми казваше, че времето изтича.

Внезапно усетих, че не мога да преглътна.

— Добре — прошепнах.

— Искам да видя и Вивиан. Ще го уредиш ли?

Сърцето ми се сви. Извърнах глава. Все още се чувствах разгневен и унизен и не исках дори да мисля за Вивиан, камо ли да я моля да посети умиращата ми сестра.

Мардж забеляза изражението ми, но настоя:

— Направи го заради мен. Моля те.

— Ще й пиша — казах, — но не знам дали ще дойде. Графикът й е крайно натоварен.

— Да видим какво ще ти отговори — не се предаде Мардж; примижа и забелязах, че дори клепките й се движат по-бавно. — Кажи й, че е важно за мен.

Извадих телефона и написах съобщение на Вивиан. Отговори ми на мига: „Разбира се. Кажи на Мардж, че ще дойда към пет“.

Прочетох отговора на глас. Мардж затвори очи. Помислих, че заспива, но тя ме погледна отново.

— Прие ли офертата за къщата?

Поклатих глава.

— Още се пазарим.

— Бавиш се.

— Потенциалните купувачи пътуваха. Според брокерката обаче сме близо. Предполага, че ще подпишем следващата седмица.

— Това е добре, нали? Ще успееш да платиш дела на Вивиан.

Отново потръпнах при споменаването на името й.

— Вероятно.

Мардж се взря в мен.

— Ще ми кажеш ли какво става? Разбрах от Емили, че в сряда си бил някъде цял ден и си отказал да говориш с нея.

Станах от дивана и надникнах през прозореца, за да се уверя, че мама не е паркирала на алеята. Не исках да ме чуе; не биваше да я товаря и с моите неволи. Седнах отново, стиснал юмруци и разказах на Мардж за срещата с Талиери и писмото, което адвокатката на Вивиан бе изпратила.

— Не е съвсем неочаквано — заключи сестра ми, когато замълчах. — От самото начало ти заяви ясно, че иска да отведе Ландън в Атланта.

— Но… заплахите. Играе толкова… долно.

— Какво казва адвокатът ти?

— Не ми гарантира добър изход. Продължава да мисли, че е най-добре с Вивиан да се разберем.

Мардж замълча, но погледът й остана неумолимо прикован в мен.

— Първо трябва да си дадеш сметка какво всъщност искаш — рече най-сетне.

Намръщих се.

— Защо го повтаряш непрекъснато? Вече го обсъдихме. Казах ти какво искам.

— Тогава направи каквото трябва.

— Да водя съдебно дело? Да играя мръсно като нея?

Мардж поклати глава.

— Не мисля, че ще е добре за Ландън. А тя е основната ти грижа.

— Какво предлагаш тогава?

— Мисля, че знаеш отговора — изрече бавно и отново затвори очи.

Вперил поглед в изтормозеното й лице, най-после осъзнах, че наистина знам.

* * *

На връщане от Мардж се обадих на Емили. Поканих я да обядваме заедно. Тя се съгласи и се уговорихме да се срещнем в бистро недалеч от дома й.

— Първо искам да се извиня, че не ти разказах какво се случва — подхванах още щом седнахме. — Честно казано, не знам дори откъде да започна.

— Не се извинявай, Ръс — каза тя. — Понякога всички имаме нужда най-напред сами да осмислим нещата. Не искам да те притискам. До теб съм винаги когато си готов да поговорим. И дори когато не си.

— Сега съм готов — докоснах я по ръката.

Поех си дълбоко дъх и разказах всичко — колко страда Ландън, какви инструкции съм дал на Талиери, как е отговорила Вивиан.

— Не мога да си представя какво си преживял — каза тя, щом приключих. — На твое място щях да съм… потресена до дън душа. И адски разгневена.

— Бях. И още съм — признах. — За пръв път имам чувството, че наистина я мразя.

— Основателно — кимна тя. — Всъщност може би не е зле психолог да разговаря с Ландън. Така ще зачеркнеш всички налудничави обвинения.

— Не искам битката за попечителството да стига до съда. Не искам да принуждавам Ландън да избира между майка си и баща си. — Поклатих глава. — Опитвам се да поставя на първо място нея. Знам, че има нужда да остана в живота й като постоянно, неотменно присъствие. Готов съм да направя каквото трябва.

Разбирах, че думите ми звучат неясно, но някои неща все още не можех да кажа дори на Емили.

Тя кимна и плъзна чашата с вода към себе си. Вместо да отпие обаче, я завъртя върху масата.

— Вчера видях Мардж — промълви.

— Знам. Тя ми каза. Харесва ли ти описанието „нов и подобрен модел“? — усмихнах се.

— Очарована съм. — Добави с тъжна усмивка: — Мардж е толкова добър човек.

— Най-добрият.

Нямаше какво повече да кажа.

* * *

След училище заведох Ландън при Мардж. Понеже я беше виждала често през изминалия месец, Ландън знаеше, че леля й се чувства зле, но нямаше представа колко сериозна е болестта й. Когато сестра ми разпери ръце, тя се приближи до нея както винаги и я прегърна полека.

Устните ми изрекоха безмълвно въпроса: „Искаш ли да остана?“. Мардж поклати глава.

— Ще отида за малко при баба, Ландън. Нали ще наглеждаш леля Мардж?

— Добре — отговори тя и ги оставих сами в дневната.

С мама седнахме притихнали на задната веранда.

Не след дълго видях Ландън да влиза разплакана в кухнята, отидох при нея и я прегърнах.

— Защо Бог не помогне на леля Мардж да оздравее? — попита тя.

Притиснах по-крепко крехкото й телце.

— Не знам, миличка. Наистина не знам.

* * *

Вивиан ми писа, че от летището ще отиде направо при Мардж. След това пристигна вкъщи чак в шест и половина.

Още щом зърнах лимузината отпред, си спомних писмото от адвокатката. Оставих входната врата отворена, но се оттеглих омерзен в кухнята. Макар Вивиан току-що да бе прекарала повече от час със сестра ми, нямах желание да разговарям с нея.

Чух я да влиза в къщата, после Ландън я попита с колеблив гласец дали наистина трябва да ходи в Атланта. Въпреки обещанието на Вивиан, че ще се забавляват чудесно, тя се разплака. По коридора изтрополиха стъпки, Ландън влетя в кухнята и ме прегърна.

— Не искам да заминавам, тате — изхлипа тя. — Искам да остана тук. Да видя леля Мардж.

Вдигнах я в обятията си точно когато Вивиан влезе. Изражението й бе неразгадаемо.

— Трябва да отидеш с мама. Липсваш й. И те обича много.

— Ще се грижиш ли за леля Мардж, докато ме няма?

— Разбира се — обещах. — Всички ще се грижим.

* * *

Понеже Ландън бе в Атланта, прекарах почти целия уикенд в дома на Мардж и Лиз както бях обещал на дъщеря си. Родителите ми също бяха там.

Дълги часове седяхме край кухненската маса и разказвахме истории за Мардж, сякаш ярките ни спомени за лудешките й приключения ще ни помогнат по-дълго да я задържим при нас. Посмяхме се как Мардж все още ме възприема като по-малко братче, което отчаяно се нуждае от мъдрите й напътствия.

Искаше ми се Мардж да е с нас и да се наслади на всички истории, но тя чу само няколко. През останалото време спеше.

В неделя вечерта Ландън се върна от Атланта. Вивиан се сбогува с нея до лимузината и не влезе вкъщи.

Беше последният ден от януари. И двамата с Мардж сме родени през март; тя на четвърти, аз на дванайсети. И двамата сме зодия Риби, а в света на зодиака хората, родени под този знак, се определят като състрадателни и всеотдайни. Винаги съм вярвал, че това важи с по-голяма сила за Мардж, отколкото за мен.

До рождения й ден, осъзнах, оставаха по-малко от пет седмици. Почувствах също, че тя няма да е тук, за да го отпразнува.

И аз като Мардж просто знаех.