Никълъс Спаркс
Винаги двамата (14)

14.
Шок

Когато бях в колежа, с приятелите ми подхващахме уикенда около три в четвъртък и го приключвахме с успиване в неделя. Дани Джаксън, едно от момчетата, с които излизах най-често, изучаваше същата дисциплина и се засичахме на много лекции. Предвид многобройната студентска популация в Университета на Северна Каролина ми се струваше, че боговете, определящи учебната програма, явно са решили да ни срещат по-често.

Дани бе добросърдечно и общително момче, родено и отрасло в Мобайл, Алабама. Имаше красива по-голяма сестра, която излизаше със защитник на „Кафявите тигри“. Дани никога не изричаше лоша дума за родителите си; намираше ги за страхотни и се шегуваше, че са му предали това качество, защото и аз го намирам за страхотен. Където и да поисках да отидем — за бургер в два през нощта, на парти в пансиона или да гледаме бейзболен мач в местния спортен бар — той винаги беше на линия. Срещнехме ли се, подхващахме разговора си от там, където бе приключил, дори да не се бяхме виждали няколко седмици. Дани обичаше бира, но в главата му имаше автоматичен предпазен бутон, който го възпираше да се напие. Това го отличаваше съществено от останалите университетски питомци, за които смисълът на пиенето бе да се натаралянкат до козирката.

Веднъж в събота вечерта с Дани бяхме с още няколко момчета в един от по-населените колежански барове. Последните изпити се мержелееха злокобно на хоризонта и повечето бяхме на тръни, но разбира се, се правехме на непукисти. Всички подминахме границата на приятното замайване от алкохола — с изключение на Дани, чийто бутон се включи безотказно.

Обадиха му се по телефона малко след единайсет; нямам представа как го чу да звъни в шумния бар. Чу го обаче, погледна екрана, стана и излезе навън. Не обърнахме внимание. Че защо? Не ни направи впечатление и как когато се върна, Дани мина край масата ни и се упъти право към бара.

Видях го как се вклинява в редицата пред плота и махва на бармана. След няколко минути получи питието си, но когато се обърна, забелязах, че е коктейл — висока чаша със златистокафеникава течност. После тръгна към другия край на залата, сякаш напълно ни е забравил.

От всички там аз вероятно бях най-близкият му приятел. Последвах го. Стоеше облегнат на стената до тоалетната. Когато наближих, отпи голяма глътка и пресуши една трета от чашата.

— Какво пиеш? — попит ах.

— Бърбън.

— Уха! Доста голяма доза.

— Казах им да напълнят чашата.

— Да не би да съм пропуснал облога, че Пабст ще вземе сребърния, а не златния медал?

Не беше остроумно и не знам защо го казах. Единственото обяснение е, че поведението му ме изнервяше.

— Това пие татко — каза Дани.

За пръв път забелязах шокираното му изражение. Не беше следствие от алкохола. Причината бе друга.

— Добре ли си? — попитах.

Той пак отпи. Чашата вече бе наполовина празна. Дани щеше да се напие за много кратко време.

— Не. Не съм — отговори той.

— Какво стана? Кой се обади?

— Мама… Мама се обади… — Стисна с пръсти горния край на носа си. — Каза ми, че татко е починал.

— Баща ти?

— Загинал в катастрофа. Разбрала преди минути. Патрулен полицай дошъл вкъщи.

— Това е… ужасно. — Наистина нямах думи. — Може ли… да ти помогна някак? Да те откарам вкъщи?

— Ще ми купи самолетен билет за утре. Не знам какво ще правя с изпитите. Ще ми разрешат ли да се явя следващата седмица?

— Не знам, но в момента това не ти е основната грижа. Добре ли е майка ти?

Мълча дълго, преди да отговори. Взираше се сляпо в далечината.

— Не. — Допи бърбъна. — Не е. Трябва да седна.

Поведох го към масата. Не изглеждаше пиян въпреки огромното количество алкохол, което бе погълнал. Седеше до нас и мълчеше. Не каза на другите, че баща му е починал, и час по-късно го откарах в апартамента му.

В неделя той си замина за вкъщи, както ми беше казал. И макар да бяхме приятели, оттогава нито съм го чувал, нито съм го виждал.

* * *

— Чакай — каза Мардж; след като във вторник заведох Ландън на училище, сестра ми дойде веднага вкъщи и седнахме до масата в кухнята. — Просто си е… тръгнала?

— Снощи — кимнах.

— Каза ли поне, че съжалява?

— Не помня — поклатих глава. — Не мога дори… ммм…

Мислите ми блуждаеха; противоречиви чувства — шок, страх, неверие и гняв — ме запращаха от една крайност в друга. Знаех, че съм го направил, но не помнех как съм закарал Ландън на училище; пътуването се бе изтрило от съзнанието ми.

— Ръцете ти треперят — каза Мардж.

— Да… Добре съм. — Поех си дълбоко дъх. — Не си ли на работа? Ще забъркам яйца.

По-късно Мардж ми разказа как съм станал от масата и съм отишъл до хладилника; отворил съм го, после явно съм решил, че по-скоро ми се пие кафе. Застанал съм пред шкафа с кафето, но първо съм отворил бюфета с чашите и съм занесъл две на масата. Сетне съм ги върнал до машината за кафе, тръгнал съм към килера, върнал съм се с купа и…

— Аз ще приготвя закуска — предложи тя.

— Ммм?

— Седни.

— Няма ли да ходиш на работа?

— Ще си взема почивен ден. — Извади мобилния си телефон. — Седни. Връщам се след минута. Трябва да уведомя шефа.

Отпуснах се тежко на стола и мисълта, че Вивиан ме е напуснала, ме връхлетя отново. Че е влюбена в шефа си. Отишла си е. Погледнах към Мардж, която отваряше вратата към задната веранда.

— Къде отиваш?

— Ще се обадя на шефа си.

— Защо ще му се обаждаш?

* * *

Мардж остана с мен цял ден. Взе Ландън от училище и я заведе на урока по пиано. Лиз дойде след последния си сеанс и двете заедно не само приготвиха вечеря, но и забавляваха Ландън, а после й помогнаха да се подготви за лягане. Лелите й не идваха често да си играят с нея и тя бе на седмото небе, че е център на допълнително внимание.

И това ми го разказа Мардж. Не помня нищо, както не помня и пътуването до училището. Не съм забравил единствено как гледах часовника в очакване Вивиан да се обади. Напразно.

* * *

На другата сутрин, след по-малко от три часа сън, се надигнах от леглото като след препиване и с изопнати нерви. Струваше ми огромно усилие да се изкъпя и избръсна — нещо, което бях пропуснал предишния ден. Не бях и ял кой знае колко — няколко хапки на закуска и вечеря — но представата за храна бе немислима.

Мардж ми подаде чаша кафе още щом влязох в кухнята, после започна да пълни чиния.

— Седни — каза ми. — Трябва да сложиш нещо в стомаха си.

— Какво правиш тук?

— Как ти изглежда? Дойдох да ти приготвя закуска.

— Не те чух да чукаш.

— Не съм чукала. След като си легна, взех ключа за къщата. Нали не възразяваш?

— Не. — Надигнах чашата с кафе, отпих глътка и вкусът му ми се стори някак особен; въпреки приятния аромат, стомахът ми оставаше свит.

Все пак дръпнах стола до масата и седнах. Мардж сложи пред мен чиния, препълнена с яйца, бекон и препечен хляб.

— Не ми се яде — признах.

— Лошо — поклати глава тя. — Ще ядеш, дори да се наложи да те вържа за стола и да те натъпча насила.

Прекалено изтощен да споря, се заставих да хапна няколко залъка; всяка хапка ми струваше по-малко усилия от предишната, но успях да изям едва половината храна в чинията.

— Тя ме напусна.

— Знам — каза Мардж.

— Не пожела да се опитаме да преодолеем разрива.

— Знам.

— Защо? Къде сбърках?

Мардж вдиша веднъж от инхалатора, печелейки време и напълно наясно, че започне ли да обвинява или да критикува Вивиан, само ще задълбочи емоционалния ми смут.

— Не мисля, че си допуснал грешка. Просто отношенията са трудно нещо и изискват взаимно старание.

Вярно твърдение, но изобщо не ме успокои.

* * *

— Сигурен ли си, че не искаш да остана с теб днес? — попита Мардж.

— Нередно е да настоявам пак да не ходиш на работа — отговорих.

Храната изглежда поуравновеси душевното ми състояние. Все още не се чувствах добре обаче. Никак даже. Емоциите не прииждаха на грамадни вълни като вчера, но продължаваха да бушуват. Чувствах се извън релси, ала се надявах да се справя с основното. Да заведа Ландън на училище и да я взема след часовете. Да я заведа на урока по балет. Да поръчам пица за вечеря. Усещах, че не разполагам с умствена и емоционална енергия за нищо друго; нямах сили дори да прочета вестника и да пусна прахосмукачката. Целта ми бе да остана на крака и да се погрижа за дъщеря си.

Явно не успях да вдъхна увереност на Мардж.

— Ще ти се обаждам.

— Добре — съгласих се, но знаех, че дълбоко в себе си се страхувам да остана сам.

Ами ако се разпадна на парчета, когато тя си тръгне? Или рухна като целия си свят?

Вивиан ме бе напуснала.

Беше влюбена в друг мъж.

Бях ужасен и безполезен съпруг; бях се провалил.

Разочаровах я и сега бях останал сам.

„Боже — помислих си, щом вратата се затвори зад Мардж. — Сам съм.“

Ще умра в самота.

* * *

Докато Ландън беше на училище, вървях. От единия край на къщата до другия; после часове наред обикалях кварталните улици. Въпросите за Вивиан ме връхлитаха като безкрайни удари на таран. В Атланта ли е, или в друг град? Свободен ден ли си е взела, за да се нанесе в апартамента, или е в офиса? Чудех се какво ли прави — представях си я как говори по телефона в кабинета си, как крачи бързо по коридора, понесла купчина книжа; представях си ту лъскав и модерен офис, ту тесни и душни стаички. Питах се дали Спанерман е с нея; дали се смее до него, или седи зад бюрото си, обронила глава. Непрекъснато проверявах телефона си с надеждата да ми се обади; търсех съобщения и пропуснати обаждания. Не се отлепях от телефона. Исках да чуя гласа й, исках да ми каже, че е сгрешила и ще се върне вкъщи. Исках да ми каже, че още ме обича. Исках да ме помоли да й простя и с цялото си сърце бях убеден, че не бих се поколебал. Още я обичах; представата да живея без нея ми изглеждаше немислима.

През цялото време продължавах да се питам къде сбърках. Сгреших ли, че напуснах работа? Или че напълнях? Или работех твърде много, преди да напусна агенцията? И кога нещата започнаха да се объркват? Кога станах заменим? Как можа да ни напусне? Как можа да напусне Ландън? Дали възнамерява да отведе и нея в Атланта?

Последният въпрос бе най-мъчителен и най-непосилен. Когато най-сетне се върнах вкъщи, бях изтощен. Реших да подремна, но щом легнах, умът ми заработи трескаво. Мардж се обади три пъти и осъзнах, че още не съм казал на родителите си какво се е случило. Самият аз обаче не исках да повярвам.

Исках това да е сън.

В ранния следобед взех Ландън от училището, макар бурята у мен да продължаваше да вилнее. Тя ме помоли да отидем за сладолед. Изцеждайки последните си сили, стигнах някак до „Деъри Куин“. И някак съумях да я заведа навреме на урока по танци.

Реших да се разходя, докато чакам урокът да приключи. Не съм силен човек. Преди да прекося тротоара пред търговския център, сълзи замъглиха очите ми; закрих лице с длани и раменете ми се разтърсиха.

* * *

— Кога ще се върне мама? — попита ме Ландън; върху масата имаше кутия с пица и аз оставих преполовеното си парче в чинията.

— Не знам, скъпа. Не съм говорил с нея. Ще ти кажа, щом разбера.

Дори отговорът ми да й се стори странен, тя не го показа.

— Казах ли ти, че в междучасието с Бодхи намерихме костенурче?

— Костенурче ли?

— Играехме на замръзванка и го видяхме до оградата. Беше много сладичко. Бодхи също го видя и каза, че е много сладичко. Дадохме му да яде трева, но не беше гладно. После дойдоха всички деца и учителката. Помолихме да го сложим в кутия и да го занесем в класната стая и тя ни разреши!

— Изглежда интересно.

— Да! Учителката сложи костенурчето в кутия за моливи. После всички тръгнахме след нея към класната стая. Костенурчето беше уплашено и все се опитваше да излезе, но не можеше, защото се хлъзгаше по стените на кутията. После поискахме да му измислим име, но учителката каза, че може би е по-добре да не го правим, защото ще го пусне на свобода.

— Не пожела да го задържите?

— Каза, че сигурно тъгува за майка си.

В гърлото ми заседна буца.

— Да. Сигурно…

— Но ние с Бодхи му измислихме име. Нарекохме го Ед.

— Костенурчето Ед?

— Харесваше ни и Марко.

— Откъде знаете, че е момче?

— Просто знаем.

— О…

Колкото и изтерзан да се чувствах, неволно се усмихнах.

Усмивката бързо угасна.

* * *

Докато прибирах останките от пицата в найлонови пликчета, Вивиан се обади. Видях снимката й върху екрана на телефона и сърцето ми внезапно заби трескаво. Ландън гледаше телевизия в дневната и аз излязох на задната веранда. Поех си дъх, преди да приема обаждането.

— Здравей — постарах се гласът ми да прозвучи, сякаш между нас всичко е нормално, макар всъщност нищо да не беше нормално. — Как си?

Тя се поколеба.

— Добре. А ти?

— Малко странно е тук — отвърнах. — Но се справям. Къде си сега?

Тя явно се подвоуми дали да отговори.

— В Тампа съм — рече най-сетне. — Край теб ли е Ландън? Или вече е в банята?

— Още не. В дневната е.

— Може ли да се чуя с нея?

Отново си поех дъх, за да се успокоя.

— Не трябва ли да поговорим двамата, преди да ти я дам?

— Не съм сигурна, че е добра идея, Ръс.

— Защо?

— Защото не знам какво искаш да ти кажа.

— Какво искам да ми кажеш? — повторих. — Искам втори шанс за нас, Вивиан. — Пренебрегнах оглушителното мълчание отсреща. — Още имам чувството, че не съм наясно какво всъщност се случва. Възможно е да го преодолеем. Да се посъветваме с терапевт.

— Моля те, Ръс — прекъсна ме тя с напрегнат глас. — Бих искала да поговоря с Ландън. Липсва ми.

„А аз? Не ти ли липсвам? Или сега си с Уолтър?“ — Мисълта се появи неканена и придружена от представата как съпругата ми се обажда от хотелски апартамент, а Уолтър гледа телевизия в съседното помещение. Едва успях да вляза вкъщи и да извикам на дъщеря си:

— Ландън! Мама е! Иска да говори с теб по телефона!

* * *

Не се сдържах. Подслушвах разговора, макар че Ландън се върна в дневната. Чух я да разказва на Вивиан за костенурчето; каза „обичам те“ и я попита кога ще се върне. Не чух отговора, но по изражението на дъщеря ми разчетох, че не й хареса.

— Добре, мамо — каза тя накрая. — И ти ми липсваш. Утре ще говорим пак.

* * *

Вивиан знаеше, че когато си лягам, включвам телефона си на самолетен режим. Старите навици умират трудно и онази вечер не бе изключение. Сутринта го включих и видях, че е оставила две гласови съобщения.

Разбирам, че искаш да говориш с мен. Ще говорим, но когато и двамата сме готови. В момента не мога да ти кажа друго. Искам да знаеш, че това не се случи нарочно, и разбирам колко те нараних. Иска ми се да не беше така, но и не искам да те лъжа.

Обаждам се главно заради Ландън. Сега съм ужасно заета с преместването на офиса, фонда на Уолтър и постоянните командировки. Още не сме влезли в час след пътуването до Вашингтон, а този уикенд летим за Ню Йорк. И понеже пътувам много, вероятно е добре Ландън да живее с теб известно време. Искам първо да се установя тук и да й обзаведа стая, но в момента нямам време. Както и да е, мисля, че е важно засега да не казваш на Ландън какво става. Стресът в училището й стига и ще се изтощи съвсем. Освен това мисля, че е редно да й го кажем заедно. Чакай… Ще се обадя пак. Не искам гласовата ти поща да ме отреже.

Второто съобщение започваше от там, където бе прекъснала.

Днес говорих с психолог как е най-добре да съобщим на Ландън. Според нея най-уместно е да подчертаем, че сме решили известно време да живеем отделно, без да споменаваме за раздяла или развод. И, разбира се, двамата трябва да я уверим, че това няма нищо общо с нея и че я обичаме. Ще го обсъдим по-подробно на живо, но бъди сигурен, че се опитвам да постъпя както е най-добре за Ландън. Ще обсъдим също и кога е добре да дойде в Атланта.

Кратка пауза.

Е, това е, мисля. Пожелавам ти приятен ден.

* * *

Пожелавам ти приятен ден?

Шегува ли се? Седнал на ръба на леглото, пуснах съобщенията няколко пъти. Търсех нещо, мисля, което да ми подскаже, че тя все още държи на мен. Дори да имаше нещо такова, не го чух. Чух какво иска, завоалирано като загриженост за Ландън, и коварството ме вбеси. Докато размишлявах, телефонът ми звънна.

— Здрасти — каза Мардж със съчувствен тон. — Обаждам се да проверя как си.

— Няма седем!

— Знам, но си мислех за теб.

— Ами… всъщност съм ядосан.

— Защо?

— Вивиан ми е оставила две съобщения.

Предадох й съдържанието възможно най-добре.

— Леле. Това ли получи за „добро утро“? Не е чаша ароматно кафе, нали? Говорейки за което, в момента завивам по алеята ти. Отключи вратата.

Станах от леглото и слязох долу. Докато отворя, Мардж вече излизаше от колата с две чаши от стиропор. Беше облечена за работа.

— И тук мога да си сваря кафе — казах й.

— Знам. Но исках да те нагледам. Спа ли снощи?

— Четири-пет часа.

— И аз не спах много.

— Заради Лиз ли?

— Не. Притеснявах се за теб. Да влезем вътре. Събуди ли се Ландън?

— Още не.

— Искаш ли да я подготвя за училище, докато си изпиеш кафето?

— Не съм излязъл от строя.

— Знам. Всъщност се справяш по-добре, отколкото бих успяла аз на твое място.

— Съмнявам се.

Тя ме изненада, като се пресегна и ме докосна по бузата — не помнех да го е правила досега.

— Не се е налагало да те смъквам от водната кула, нали?

* * *

Благодарение на кафето и на помощта на Мардж по пътя към училището се чувствах малко по-добре от предишния ден. Ландън бърбореше на задната седалка. Разказваше ми какво е сънувала — някаква жаба, която при всеки скок си меняла цвета — и невинната й ведрост бе точно от каквото се нуждаех.

Вкъщи се заставих да облека спортен екип. Не бях тичал, откакто Вивиан си тръгна — първите пропуснати дни, след като поднових кросовете — и се надявах физическото усилие да възвърне нормалното ми състояние. Чувствах се добре, въпреки че пробягах няколко мили повече. Преди да се изкъпя обаче, вече мислех отново за Вивиан. Гневът ми бе стихнал, заменен от завладяваща тъга.

Усещането бе непоносимо, а не исках да се изправя срещу още един ден като предишните два. Трябваше да се заема с нещо. С каквото и да било. Желанието ми за работа бе нулево, но се насилих да отида в кабинета. Щом седнах зад бюрото и видях снимката на Вивиан, осъзнах, че не бива да оставам вкъщи. Тук имаше твърде много спомени; твърде много причини, отприщващи потока на чувствата.

Време е, реших, да посетя офиса си.

Взех си лаптопа и отидох. Рецепционистката във фоайето се изненада да ме види, но ме информира както винаги, че няма съобщения за мен. За пръв път наистина ми беше все едно.

Отключих офиса си. Нищо не бе променено от последното ми идване преди седмици и по бюрото имаше тънък слой прах. Въпреки това оставих лаптопа върху него и си отворих имейла.

Десетки съобщения, повечето автоматични разплащателни извлечения и спам. Изтрих възможно повече и пренасочих фактурите в съответните папки. Останаха имейлите с линкове към записите на рекламите. Презентацията за пластичния хирург бе готова; беше ред на Талиери. Прегледах бележките си от предишния уикенд; от шестте дубъла, заснети пред съда, три определено не ставаха. Трите годни сведох до два. Талиери изглеждаше по-добре в началото на втория и в края на първия. С известен монтаж — имах основния софтуер в компютъра — щях да сглобя двете части. Никога не подценявайте магията на киното!

Нещо повече — харесах го на записите. Бях сигурен, че и другите зрители ще го харесат. Талиери изглеждаше точно както се надявах — почтен, компетентен и симпатичен — и не само; беше фотогеничен. Може би заради естествената светлина, но в сравнение с предишните реклами имаше значително подобрение.

Монтажът на втората реклама изискваше повече усилия. Имаше различни сцени, заснети от всевъзможен ъгъл — включително особено красива сцена с коне, пасящи на ливада — и с много хора. Понеже не разполагах с необходимите сили и време да отсявам вариантите, реших да се съсредоточа върху първата реклама.

Софтуерът ми не беше професионален, но вече бях говорил с най-добрия монтажист на свободна практика в града. Бавно, но сигурно се залових за работа. По обяд се насилих да изям супата, която си бях поръчал от закусвалнята, после продължих да дообработвам рекламата, докато стана време да взема Ландън от училище.

Не беше лек ден. Отклонеше ли се вниманието ми — дори за секунда — емоционалният смут и въпросите се връщаха. Ставах и започвах да крача напред-назад или заставах пред прозореца с чувството, че се задушавам в непроветривата стая. С цялото си същество усещах, че няма смисъл да продължавам напред.

Неотменно обаче — защото да се вглъбя в работата бе единствената ми надежда за спасение — се връщах зад бюрото и се опитвах да се съсредоточа върху дълга си към Талиери.

* * *

— Чувствата ти са нормални — увери ме Лиз на задната веранда по-късно вечерта, след като й разказах какво преживявам.

Двете с Мардж отново бяха дошли вкъщи след работа. Мардж бе донесла пластилин и двете с Ландън седяха на пода и правеха най-различни фигурки.

— Преживял си дълбок шок. Всеки би се разстроил.

— По-зле съм — признах. — Едва се удържам да не рухна напълно.

С Лиз бяхме разговаряли стотици пъти, но сега за пръв път изпитвах необходимост да разговарям с нея. Денят ме бе изчерпал до краен предел. Исках единствено да избягам или да се спотая на тъмно и усамотено място. Заради Ландън обаче не можех да го направя. А и едва ли щеше да ми помогне; все пак щях да взема мислите си, където и да отида.

— Каза ми, че си отишъл на работа — напомни ми тя. — Завел си Ландън на училище, а после на урок по пиано. И е вечеряла.

— Пътьом взех сандвичи.

— Няма значение. Научи се да се щадиш. Справяш се не по-зле от всеки друг. Особено с чувствата.

— Не чу ли какво ти разказах?

— Чух, естествено. Знам, че изглежда непоносимо, но вярваш или не, добре е да не потискаш емоциите си, а да ги изпиташ. Една стара поговорка гласи: „Единственият изход е да преминеш“. Разбираш ли смисъла?

— Не съвсем. По пък и мозъкът ми сякаш не работи на пълни обороти. Рекламата, която сглобявах днес, утре сигурно ще ми се види ужасна.

— Но ако не ти хареса, ще я преработиш, нали?

Кимнах. Налагаше се. Понеже Вивиан си бе разкрила своя сметка, аз щях да плащам всичко, включително ипотеката.

— Добре. И това ще е още една стъпка напред. Колкото до предишната тема, мнозина мислят, че е здравословно да потискаш чувствата или да ги отбягваш. Понякога е така, особено след време. Но непосредствено след тежко събитие често е по-добре да позволиш на емоциите да изплуват на повърхността и да ги преживееш изцяло, напомняйки си, че ще отминат. Напомняй си, че чувствата ти не определят твоята същност.

— Дори не знам какво значи това.

— В момента си тъжен, но не си тъжен човек и невинаги ще бъдеш тъжен. В момента си ядосан, но не си гневен човек и невинаги ще бъдеш гневен.

Замислих се върху думите й и поклатих глава.

— Искам само чувствата ми да не са толкова разтърсващи. Как се прави това?

— Продължавай да действаш както досега. Спортувай, работи, грижи се за Ландън. В крайна сметка времето ще си каже думата.

— Колко време?

— Различно е при всеки. Но с всеки ден ще се чувстваш по-малко уязвим, по-силен и решителен. Ако днес си се замислял за Вивиан през пет минути, може би следващата седмица ще мислиш за нея през десет минути.

— Иска ми се да щракна с пръсти и всичко да е приключило.

— Всеки на твое място би го поискал.

* * *

По-късно същата вечер Ландън говори онлайн с майка си и си легна. Аз останах с Мардж и Лиз. През повечето време Мардж просто ни слушаше търпеливо.

— Какво показва опитът ти, Лиз? — попитах. — Дали ще се върне?

— Честно казано, виждала съм и двата случая — отговори тя. — Понякога хората объркват любовта с увлечението и когато блясъкът изчезне, решават, че са допуснали грешка. Друг път наистина е любов и новата връзка се оказва трайна. Има и трета възможност — увлечението ти отваря очите, че любовта към предишния човек е изчезнала.

— Как да постъпя? Тя не иска дори да говори с мен.

— Не знам дали можеш да направиш нещо. Колкото и да ти се иска, не си в състояние да контролираш никого.

Прииска ми се питие, за да забравя и просто да не ме е грижа — поне за малко — но макар в хладилника да имаше бира, се въздържах, защото се страхувах, че започна ли да пия, няма да спра, докато не изпразня хладилника.

— Не искам да я контролирам. Искам само да поиска да се върне.

— Знам — кимна Лиз. — Ясно е, че я обичаш.

— Мислиш ли, че още ме обича?

— Да — отговори тя. — Но в момента не е същата любов.

Обърнах се към Мардж:

— Какво ще стане, ако тя поиска Ландън да отиде при нея в Атланта?

— Ще се бориш. Ще наемеш адвокат и ще отстояваш правото си да остане при теб.

— А ако Ландън поиска да отиде? — Усетих, сълзите ми напират. — Ако предпочете да е с майка си?

Мардж и Лиз замълчаха.

* * *

В петък заведох Ландън на училище и на танци, а през останалото време се зарових в работа. Оцелявах с мъка. После дойде уикендът. Съветите на Лиз се превърнаха в мантра — спортуване, работа, грижи за Ландън. Нямаше да посещавам офиса, но смятах да ги следвам неотстъпно.

Събудих се рано и пробягах седем мили — най-дългия ми крос от години. Закусих насила и нахраних Ландън. Докато тя си играеше, довърших монтажа на първата реклама и подхванах втората. Заведох Ландън на урока по рисуване и продължих да работя, докато я чаках. Разбрах, че е измайсторила ваза. Занесе я внимателно до колата, да не би да я удари някъде.

— Следващата седмица трябва да я вземем, за да я изрисувам — обясни ми. — Ще нарисувам жълти цветя. И може би розови мишчета.

— Мишчета?

— Или хамстер. Но хамстерите се рисуват по-трудно.

Нямах представа защо, но какво ли знам аз?

— Добре. Цветя и мишчета.

— Розови мишчета.

— Още по-добре — кимнах. — Готова ли си да отидем при баба?

Помогнах й да се качи в колата. Беше крайно време да кажа на родителите си, че Вивиан ме е напуснала. Мардж настоя да е до мен, когато съобщавам новината, и Лиз предложи да излезе на разходка с Ландън. Извиках татко от гаража и той седна до мама.

Разказах всичко на един дъх.

Татко реагира пръв:

— Не може да те напусне — намръщи се той. — Има дете.

— Трябва да й се обадя — намеси се мама. — Сигурно я е прихванало нещо.

— Нищо не я е прихванало. Каза ми, че е влюбена в него. Вече си има и свое жилище.

— Кога се връща? — попита мама. — Ако дойде следващия уикенд, с баща ти няма да сме в града. Отиваме на гости на чичо ти Джо в Уинстън-Сейлъм. Има рожден ден.

Джо — по-малкият брат на татко — бе техник и така и не се бе оженил, макар да имаше няколко дълготрайни връзки. Смятах го за страхотен чичо и помня как се чудех защо няма съпруга. Сега ми хрумна, че може би е предусещал нещичко.

— Нямам представа кога ще се върне — отговорих.

— Работата я е стресирала — заключи мама. — Изумяла е.

— Как ще вижда Ландън? — попита татко.

— Не знам.

— Не иска ли да вижда Ландън? — настоя той.

— Наистина трябва да й се обадя — угрижи се мама.

— Няма да й се обаждаш, мамо — намеси се Мардж. — Това си е тяхна работа. Сигурна съм, че Вивиан ще дойде да види Ландън. Не е казала на Ръс кога точно, но предполагам, че ще е най-късно следващата седмица. Междувременно не бива да разпитваме Ръс и да правим планове. Представяте си колко трудна седмица е преживял, нали?

— Имаш право — кимна рязко мама. — Съжалявам. Просто съм шокирана.

— Няма нужда да се извиняваш, мамо — казах.

Татко стана от дивана и отиде в кухнята.

— Как се справяш? — попита мама.

Прокарах пръсти през косата си.

— Старая се.

— Има ли начин да ти помогна? Да наглеждам Ландън?

— Не. Вече е на училище и не е толкова трудно.

— Да ви нося ли вечеря понякога? Ще те улесня ли така?

Разбирах, че иска да направи нещо.

— Чудесно — съгласих се. — Ландън харесва твоите ястия повече от моите.

Усетих нещо студено да опира в рамото ми. Татко държеше по бира във всяка ръка и ми протягаше едната.

— За теб е. В гаража съм, ако искаш да поговорим.

* * *

Двайсет минути по-късно влязох в гаража и татко ми посочи да седна на табуретка, а той се настани върху кутия с инструменти. Носех по още една бира за двамата; бях си наумил нещо, което не бях споменавал пред Мардж и Лиз, и исках да чуя мнението му.

— Не знам дали мога — казах.

— Какво?

— Да бъда самотен баща. Да се грижа за Ландън. Може би ще е по-добре тя да живее с Вивиан в Атланта.

Той отвори бирата.

— Искаш да ти кажа, че съм съгласен с теб ли?

— Не знам какво искам.

— Това не е истинският ти проблем. Проблемът ти е, че се страхуваш.

— Страхувам се, разбира се.

— Така е, когато си родител. Стараеш се, но през цялото време се страхуваш да не прецакаш нещо. От децата се побелява най-бързо, мен ако питаш.

— С мама не се страхувахте.

— Страхувахме се, разбира се. Просто не се издавахме.

Почудих се дали това е вярно.

— Мислиш ли, че трябва да се боря за Ландън, както каза Мардж? Ако се стигне дотам?

Татко прокара показалец по джинсите си и остави ивица грес.

— Мисля, че си добър баща, Ръс. Адски добър. По-добър от мен със сигурност. И мисля, че Ландън има нужда от теб.

— Има нужда и от майка си.

— Може би. Но ти се погрижи за нея, когато трябваше. Знам, че не ти беше лесно, но го направи и тя е щастливо момиченце. Това е да си баща. Правиш каквото трябва и обичаш детето си с всички сили. Ти го направи и се гордея с теб. — Той замълча. — Е, това мисля.

Опитах се да си спомня дали някога ми е казвал нещо подобно. Не беше.

— Благодаря, татко.

— Нали няма да се разплачеш?

Засмях се въпреки всичко.

— Не знам, татко.

— Защо плачеш?

Избърсах сълзата. Не знаех, че е там.

— Напоследък ми идва отвътре.