Никълъс Спаркс
Винаги двамата (12)

12.
Буреносни облаци на хоризонта

През февруари 2004 — преди две години бях завършил колежа и почти от толкова излизах с Емили — гостувах на родителите си през почивните дни. Навикът да ги виждам редовно вече бе твърдо установен. Обикновено Емили ме придружаваше, но по причини, които съм забравил, през онзи уикенд бях сам.

Когато пристигнах, татко не ремонтираше мустанга, а колата на мама. Главата му беше под капака — наливаше масло.

— Радвам се, че се грижиш за колата на по-добрата си половинка — подхвърлих шеговито и татко кимна.

— Налага се. Тази седмица ще вали сняг. Вече сложих принадлежностите за оцеляване през зимата на задната седалка. Не искам майка ти да ги вади от багажника, ако остане на пътя.

— Няма да вали — възразих.

Температурата беше пролетна; носех тениска и всъщност се бях почудил дали да не обуя къси панталони.

Той ме изгледа с присвити очи изпод капака.

— Слуша ли прогнозата за времето?

— Чух нещо по радиото, но знаеш какви са синоптиците. В повечето случаи грешат.

— Коленете ми също казват, че ще вали сняг.

— Двайсет и един градуса е!

— Щом казваш… Ще ми помогнеш да увия тръбите, след като приключа тук. Както в добрите стари времена, нали?

Татко винаги е бил такъв човек. Ако се очаква ураган по бреговете на Каролина, той дни наред ще разчиства двора, ще прибира неща в гаража, ще затваря кепенци, въпреки че Шарлот е на почти двеста мили от океана. „Не видяхте как ни удари «Хюго» през 1989 — повтаряше на мен и Мардж. — Шарлот беше като къщата на Дороти. Бурята буквално издуха града.“

— Ще ти помогна — обещах му. — Но си губиш времето. Няма да вали.

Влязох вътре да поговоря с мама; когато след час татко влезе и ми даде знак, знаех какво очаква. Помогнах му, без да се оплаквам, но дори когато се залови със своята кола, не взех присърце предупреждението му. И даже да бях го послушал, нямах никаква представа какво е необходимо за оцеляване в колата при зимни условия. Така си казах по-късно всъщност, но истинската причина да не съм подготвен за това, което последва, бе, че на онази възраст се мислех за по-умен от него.

Във вторник следобед температурата бе петнайсетина градуса; в сряда, въпреки появилите се облаци, термометърът показваше почти десет градуса и бях забравил предупреждението на татко. В четвъртък обаче вихрушката връхлетя Шарлот. Започна да вали — отначало лек снежец, после по-силен. Когато тръгнах за работа, по пътищата вече имаше натрупан сняг. Училищата бяха затворени и само половината служители успяха да стигнат до агенцията. Снегът не спираше и когато следобед поех към къщи, шосетата бяха почти непроходими. Колите на стотици шофьори поднасяха и засядаха край магистралата — включително моята — сред снежен килим, висок цяла стъпка, в град само с няколко снегорина. Вечерта животът в Шарлот замря съвсем.

Почти пет часа чаках да ме издърпат на шосето. Макар да не бях в опасност — носех плътно сако, имах полупълен резервоар с гориво и отоплението работеше — размишлявах колко сме различни с татко.

Аз сляпо разчитах на най-доброто, а той винаги очакваше и се подготвяше за най-лошото.

* * *

Август донесе зной, влага и следобедни летни бури, но седмиците до първия учебен ден на Ландън бяха съвсем различни от предишните, дори само защото най-сетне имах доходи.

Не ми оставаше свободна минута през деня, ала не се чувствах напрегнат както в началото, когато заработих сам. Уточнявах с компютърния спец всички технически подробности, избрах места за билбордовете и осигурих желаното време за рекламите; съвещавах се с ръководителите на снимачния и звукозаписния екип, получих необходимите разрешителни, говорих със служител от местната агенция за кастинг, подписах договор за билбордовете и сключих страхотна сделка за телевизионните реклами; успях да финализирам графика за репетициите и заснемането на първите две реклами, както и за кастинга за третата — всичко бе предвидено за същата седмица, когато Ландън започваше училище.

Освен това водех Ландън на уроци, двамата карахме велосипеди, получавах стотици прегръдки и целувки и дори съгласувах нова програма за часовете по пиано и рисуване през учебната година. Тренировките по тенис приключиха горе-долу по същото време, когато посетихме Деня на отворените врати в училището, където Ландън се запозна с учителката си. Там разбрахме, че Бодхи ще бъде в нейния клас, и за минута размених няколко думи с Емили. Понеже бившият й съпруг бе в града, нейната програма бе непредсказуема и не я виждах често. Представих я на Вивиан — поведението на съпругата ми може най-добре да се опише като предупредително студено — и ми стана ясно, че не сведа ли до минимум разговорите с Емили, ме очакват проблеми.

Вивиан прекарваше по два-три дни седмично в Атланта, а вкъщи продължаваше да редува топлота и хлад. Предпочитах това пред горещото и леденото, което бях преживял, но вълнуващата ни вечер от края на юли така и не се повтори, а заради постоянно менящата се температура на настроенията на съпругата ми изпитвах и вълнение и безпокойство от срещата с нея, когато паркираше джипа на алеята.

Другата промяна в рутината ми през този период засягаше спорта. В деня след като се огледах добре в огледалото, реших да послушам Мардж и през първия понеделник от месеца настроих будилника да ме събуди четирийсет минути по-рано. Обух къси панталони и се понесох в бавен тръс из квартала, подминаван от всички тичащи майки, две от които бутаха бебешки колички. Преди години успявах да пробягам пет-шест мили и на финала се чувствах освежен; след миля и половина през онзи първи ден от новия ми режим буквално припаднах върху люлеещия се стол на предната веранда. Едва след повече от час дойдох на себе си. Въпреки това на другата сутрин повторих упражнението; не прекъснах нишката и през втората седмица от август добавих коремни преси и лицеви опори; към края на месеца панталоните ми станаха видимо по-широки.

Ландън вече се бе усъвършенствала с велосипеда и аз карах до нея, а в деня след посещението на училището дори се състезавахме на цяла пряка. Оставих я да победи, разбира се. После прибрахме велосипедите си в гаража, плеснахме се с разперени длани и по залез пихме лимонада на задната веранда с надеждата да видим пак белоглав орел.

Не видяхме, но предположих, че дълго ще запомня и този ден — дори само защото и той бе съвършен посвоему.

* * *

— Не мислиш ли, че вече има достатъчно дрехи за училище? — попитах Вивиан.

Беше събота преди първата учебна седмица; предишната вечер жена ми се прибра късно от Атланта и отложихме „срещата“ си.

— Няма да купувам дрехи — отвърна Вивиан.

Беше се върнала от курса по йога и залата за фитнес и се беше изкъпала; сега се обличаше в банята — поредната й забързана сутрин.

— Отиваме за училищни пособия — продължи. — Раница, моливи, гуми и прочее. Погледна ли училищния уебсайт?

Не бях. Честно казано, дори не ми беше минало през ума. Бях получил обаче и бях платил таксата за първия учебен срок, което бе отворило сериозна пробойна в спестяванията ни.

— Мислех, че ще ходим при родителите ми.

— Ще отидем — отговори Вивиан. — Няма да се бавим много. Най-добре върви сам, а ние ще дойдем по-късно.

— Добре — съгласих се. — Ще пътуваш ли пак до Атланта следващата седмица?

Бях започнал редовно да задавам този въпрос.

— Тръгвам в сряда, а в петък има вечеря, която не мога да пропусна, но се връщаме веднага след нея. Много ми е неприятно, че ще отсъствам през първата учебна седмица на Ландън.

— Няма ли начин да се измъкнеш?

— Няма — поклати глава тя. — Иска ми се, но не мога. Дали ще ми се разсърди?

— Няма да пропуснеш първия й учебен ден. Мисля, че всичко ще е наред.

Не бях напълно сигурен, но знаех, че Вивиан иска да чуе точно това.

— Надявам се да си прав.

— Като заговорихме за училището — продължих, — дойде сметката за таксата и смятах да питам за твоите заплати.

— Какво те интересува?

— Получаваш ли ги редовно?

Тя преметна дамската си чанта през рамо.

— Разбира се. Не работя за чест и слава.

— Не съм виждал постъпления в разплащателната и в спестовната ни сметка.

— Открих си друга сметка — отговори тя.

Не бях сигурен, че съм чул правилно.

— Друга сметка? Защо?

— Стори ми се по-лесно. За да следим бюджета ни и разходите за твоя бизнес.

— И не си ми казала?

— Не е голям въпрос.

„Напротив — помислих си, — голям въпрос е.“

— Спестовната ни сметка доста намаля — обясних.

— Ще се погрижа. — Тя пристъпи към мен и ме целуна мимоходом. — Сега обаче ще тръгвам с Ландън, за да дойдем по-бързо при родителите ти.

— Добре — кимнах, питайки се дали съпругата ми ме подхлъзва. — Добре.

* * *

— Това определено попада в категорията „Много интересно“ — констатира Мардж.

— Не знам защо досега не е споменавала нищо.

— Ехо? Лесно е. Защото не е искала да знаеш.

— Няма начин да не разбера. Нали аз пиша чековете?

— О, знаела е, че все някога ще разбереш. И после ще затънеш в догадки.

— Защо й е това?

— Защото така действа. Харесва й да те държи в напрежение. Такава е.

— Не е — възразих.

— Лиз? — попита Мардж.

— Предпочитам да не се намесвам. — Вдигна ръка тя. — Не съм наясно. Насреща съм обаче, ако искаш да обсъдим превъзходна италианска рецепта за морски дарове или предложение за сафари.

— Благодаря, Лиз. Чух, че в Ботсвана организират чудесни сафарита.

— Бих искала да отида. Отдавна си мечтая за такова пътешествие.

— Ще се върнем ли на темата? — намеси се Мардж. — Интересно ми е.

— Носорозите са интересни — казах. — Слоновете също.

Лиз сложи длан върху коляното на Мардж.

— Наистина трябва да планираме сафари в близките години. Ще бъде прекрасно, не мислиш ли?

— Не ми харесва да заставаш на негова страна, когато се опитва да смени темата.

— Не беше просто опит. Доста успешно се справи. Видях реклама на някакво място — Камп Момбо. Изглежда великолепно.

— Определено си заслужава да отидете — кимнах. — Ще бъде незабравимо преживяване.

— Престанете да се отклонявате от темата! — настоя упорито сестра ми.

Лиз се разкикоти, развеселена от очевидното й раздразнение.

— Всяка двойка има свой стил на общуване и мнозина спестяват думите. Без подтекст не може да се правят заключения.

— Виждаш ли? — натърти Мардж. — Съгласна е с мен, че положението не е розово.

— Не каза нищо подобно.

— Така ти се струва, защото не разчете подтекста.

* * *

— Сериозно… — казах на Лиз по-късно. — Защо според теб Вивиан не ми каза, че си е открила нова сметка? Наистина искам да разбера какво става.

— Не съм сигурна, че мога да ти обясня какво става. Догадките ми ще са равносилни на твоите.

— Но ако все пак предполагаш нещо?

Тя явно се замисли как да отговори.

— Бих казала, че може би наистина не е толкова важно. Вивиан вероятно иска да има своя сметка, за да следи с точност какъв е приносът й, понеже така се чувства по-удовлетворена.

Обмислих предположението.

— Имала ли си клиенти, които са постъпвали така? Съпруги?

Лиз кимна.

— Няколко.

— И?

— Както казах, може да означава различни неща.

— Знам, че си дипломатична, но съм объркан. Нищо ли не можеш да ми кажеш?

Лиз отговори след известно време:

— Ако има нещо общо между тези случаи, това обикновено е гневът.

— Мислиш, че Вивиан ми е ядосана?

— Не виждам често Вивиан, а и обикновено се срещаме тук, в присъствието на цялото семейство. В подобна обстановка не научаваш кой знае какво. Но когато някой е ядосан, поведението му често е подвластно на емоциите и следователно необичайно.

— Открива например тайна банкова сметка?

— Не е тайна, Ръс. Казала ти е за нея.

— Значи… не е ядосана?

— Мисля, че ти си в по-добра позиция от мен да отговориш на този въпрос.

* * *

Мина още час, но от Вивиан и Ландън нямаше и следа. Мардж и Лиз излязоха да се разходят из квартала, а татко се разположи пред телевизора да гледа бейзбол. Отидох при мама в кухнята и я сварих да реже картофи. Върху печката вреше голяма тенджера с яхния и от нея вече се носеше апетитно ухание. Мама носеше яркооранжева престилка — имах смътен спомен, че е подарък от мен.

— Ето те и теб — каза тя. — Чудех се кога ще се сетиш за старата си майка.

— Извинявай. — Приведох се да я прегърна. — Не исках да те обидя.

— О, стига. Шегувам се. Как си? Изглеждаш отслабнал.

Стана ми приятно, че забеляза.

— Може би малко.

— Ядеш ли достатъчно?

— Започнах пак да тичам.

— Уф… Не разбирам как на някого може да му харесва това.

— Какво готвиш? Мирише страхотно.

— Селска яхния по френски. Джоун ми даде рецептата и реших да пробвам.

— Лиз сигурно също знае чудесни рецепти.

— Сигурно. Но пуншът на Джоун е по-вкусен.

— Познавам ли Джоун?

— От Обществото на червената шапка. Вероятно си я видял онзи ден на обяда, когато взе Ландън.

— Жената с червената шапка? И с пурпурната блуза?

— Ха-ха.

— Как са въпросните мили дами?

— Много добре, благодаря. Забавляваме се. След обяда миналата седмица ходихме на лекция в колежа. Изнасяше я астроном. Знаеш ли, че наскоро са открили планета колкото Земята и на същото разстояние от Слънцето, край което се върти? Това, че е възможно на нея да има живот.

— Не знаех.

— Обсъдихме темата на следващата среща.

— Понеже искате първи да посрещнете извънземните? С червени шапки?

— Защо ме вземаш на подбив? Не е възпитано.

Засмях се.

— Съжалявам, мамо. Не се сдържах.

Тя поклати глава.

— Не знам откъде ти е хрумнало, че е добре да подкачаш майка си. Определено не си го научил от мен.

— Вярно е — съгласих се и посочих лука до дъската за рязане. — Да го нарежа ли?

— Откога си доброволец в кухнята?

— Напоследък готвя често.

— Спагети в кутия?

— Кой сега е шегаджията?

Очите й блеснаха.

— Просто се опитвам да съм в крак с децата си. Но не, нямам нужда от помощ. Благодаря ти обаче. Баща ти гледа ли мача, или е още в гаража?

Погледнах към дневната и видях отблясъка от телевизионния екран.

— Гледа мач — отговорих.

— Преди два дни го сънувах. Или поне мисля, че беше той. Беше от онези сънища, които са като мъгла, та не съм сигурна. Но беше в болницата. Рак.

— Хм…

— Около него бипкаха апарати, по телевизията даваха „Съдия Джуди“. Лекарят беше индиец, мисля, а на леглото до баща ти имаше грамадно плюшено животно. Голямо червено прасе.

— Хм… — повторих.

— Какво означава според теб? Червеното прасе, имам предвид?

— Нямам никаква представа.

— Знаеш ли, че баба ти имаше паранормални способности? Предричаше бъдещето.

— Не каза ли, че е сън?

— Да, но се тревожа за него.

— Знам. Лекарят обаче е установил, че е добре. Не се е задъхвал пак, нали?

— Не съм забелязала. А и не би ми казал.

— Ще го попитам.

— Благодаря — каза тя. — Къде са Вивиан и Ландън?

— Отидоха да купят училищни пособия. Скоро ще пристигнат. Вторник е първият учебен ден на Ландън. Не знам дали искаш да дойдеш, но си добре дошла, ако решиш.

— Ще дойдем двамата с баща ти. Това е важен ден за нея.

— Да — кимнах.

Мама се усмихна.

— Помня твоя първи учебен ден. Беше много развълнуван. Аз пък те оставих в класната стая и се разплаках, когато се върнах в колата.

— Защо?

— Защото осъзнах, че си пораснал. А беше и по-чувствителен от Мардж. Тревожех се за теб.

Не бях сигурен, че ми е приятно да ме описват като по-чувствителен от сестра ми, но мама вероятно имаше известно право.

— Всичко мина добре. Знаеш колко харесвах училището. Надявам се и на Ландън да й хареса. В Деня на отворените врати се запозна с учителката си. Изглежда й допадна.

— Ще се справи. Умна е, разсъдлива и много сладка. Е, предубедена съм, разбира се.

— Това е добре.

— Радвам се, че не ми се сърдиш.

— Защо да ти се сърдя?

— Защото не приех да се грижа за Ландън, когато ти беше трудно.

— Беше права — казах. — Това не е твоя отговорност. Ще отбележа обаче, че вече уважавам по-дълбоко самотните майки.

— На Ландън също й се отрази добре. Промени се много през това лято.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Просто си твърде близо, за да забележиш.

— Как се е променила?

— Говори по друг начин за теб например. И много повече.

— Говори за мен?

— Напоследък говори за теб през цялото време. „С татко карахме колело“, „С татко играхме с куклите Барби“, „Татко ме заведе в парка“. Преди не го правеше.

— Напоследък това е горе-долу целият ми живот.

— За теб също беше добре. Винаги съм смятала, че за баща ти би било полезно да разбере как живее другата половинка.

— Но тогава нямаше да е големият суров мъж, от когото с Мардж се страхувахме.

— Стига! Знаеш колко ви обича — скастри ме мама.

— Знам — кимнах. — Особено ако не му говоря по време на мача. Мардж и Ландън, разбира се, му говорят преспокойно през цялото време.

— Защото Мардж разбира от бейзбол, за разлика от теб, а Ландън става от скута му и му носи бира. Защо не пробваш и ти?

— Ще му натежа в скута.

— Днес си голям шегобиец. В хладилника има бира. Вземи две бутилки и виж какво ще стане. Той обича да си при него.

— Знам отлично какво ще стане.

— О, не му позволявай да те уплаши. Не забравяй — надушва страха ти.

Засмях се и тръгнах към хладилника, убеден, че имам най-добрата майка на света.

* * *

— Как си, татко?

Подадох му отворена бира.

— За теб е.

За щастие бях улучил момента с рекламите и той вече бе изключил звука.

— Какво правиш?

— Донесох ти бира.

— Защо?

— Защо ли? Защото мислех, че ти се пие?

— Няма да ми искаш пари назаем, нали?

— Не.

— Добре. Защото отговорът е „не“. Не съм виновен, че си заряза работата.

Баща ми, кралят на откровеността. Седнах на дивана до него.

— Как върви мачът?

— „Брейвс“ губят.

Долепих длани, чудейки се какво да кажа.

— Как са нещата при теб, татко? Върви ли водопроводният бизнес?

— Що за въпрос?

„Не знам — помислих си. Защото понякога ме изнервяш?“ Отпих глътка бира.

— Казах ти, че вече имам клиент, нали?

— Да. Адвокат. Италианец.

— Следващата седмица ще снимам две реклами. Ще се срещна и с няколко деца, за да избера кое да участва в третата.

— Не харесвам адвокатски реклами.

— Не харесваш никакви реклами, татко — уточних. — Затова спираш звука.

Той кимна утвърдително и помежду ни се възцари тишина. Чуваше се само как мама тананика в кухнята. Той зачопли етикета върху бутилката и явно реши, че е любезно да ме попита нещо.

— Как е Вивиан?

— Добре — отговорих.

— Хубаво — кимна той и в този момент мачът започна отново.

Татко взе дистанционното и пусна звука. Погледнах таблицата с резултата, която показваше, че „Брейвс“ губят с три ръна при оставащи четири ининга.

— Някой ден трябва да отидем да ги гледаме на живо. Ти и аз.

Той ме погледна кисело.

— Цял ден ли ще бръщолевиш, или ще ме оставиш да си гледам спокойно мача?

* * *

— Май си го уплашил, татко — констатира Мардж, тръшвайки се на дивана до баща ни.

Двете с Лиз се бяха върнали от разходката.

— Какви ги говориш?

Мардж ме посочи.

— Стои на тръни и не смее да помръдне.

Татко вдигна рамене.

— Бърбореше като латерна.

— Навик му е — съгласи се Мардж и кимна към телевизора. — Какъв е резултатът?

— Четири на четири в края на осмия. „Брейвс“ се връщат.

— Вкараха ли резервния питчър?

— В седмия ининг.

— Кой е той?

Татко спомена непознато за мен име.

— Добър избор — кимна сестра ми. — Хвърля технично. Как се справя сега?

— Бива. Има какво да се желае.

— Помниш ли Мадъкс, Смолц и Глейвин?

— Че кой не ги помни? Една от най-добрите ротации на всички времена. Тази година обаче…

— Не върви, знам. Поне не сме като „Къбс“.

— Представяш ли си? От сто години не са пипвали Купата. Но и ние не сме прокопсали.

— Кой ще спечели според теб?

— Все ми е едно, стига да не са „Янките“.

— Мисля, че на „Метс“ ще им излезе късметът.

— Възможно е — съгласи се татко. — Играят добре. Тази година „Роялс“ също имат сериозно нападение.

Докато той говореше, Мардж ми намигна.

* * *

После с Мардж седнахме при Лиз на задната веранда. От дневната долиташе шумът от мача.

— Никога не съм харесвал бейзбола — казах на сестра ми. — В гимназията бях спринтьор.

— А сега бягаш с майките. Безспорно се стараеш природните ти дадености да закърнеят.

Обърнах се към Лиз:

— Така ли говори и с теб?

— Не — поклати глава тя. — Иначе няма да я храня. А и ти си лесна мишена.

— Исках да кажа, че според мен татко не би разговарял с мен, дори да разбирах от бейзбол колкото теб.

— Не си го слагай на сърцето — сви рамене Мардж. — Не разбираш от бейзбол, но пък съм сигурна, че татко не може да изреди всички аксесоари за Барби. Тук сте едно на нула за теб.

— Определено ме успокои.

— О, не бъди толкова докачлив. Татко не разговаря с мен, когато е в гаража. Това е твоето място.

— Така ли?

— Защо според теб си направих труда да науча всичко за „Брейвс“? Иначе той сигурно изобщо нямаше да ми продума освен на масата, за да му дам купата с картофеното пюре.

— Мислиш ли, че с мама разговарят както някога?

— След почти петдесет години? Съмнявам се. Едва ли е останало много за говорене. Но пък и така им е добре.

— Тате! — чух от кухнята и видях Ландън да припка към мен.

Беше с рокля, достойна за червения килим, и носеше платнена кутия за обяд, извезана с Барби. Още един предмет, добавен към обширните ми познания за аксесоарите с Барби, сигурно си помисли Мардж.

— Виж какво имам! — Ландън вдигна кутията да я разгледам. — Побира се в раницата ми с Барби!

— Чудесно, скъпа. Наистина е красива.

Тя ни прегърна поред, докато се възхищавахме на придобивката й.

— Вълнуваш ли се, че тръгваш на училище? — попита я Мардж.

Ландън кимна.

— Започвам във вторник.

— Знам — кимна Мардж. — Баща ти ми каза. Разбрах също, че си се запознала с учителката си.

— Казва се госпожа Бринсън — уведоми я дъщеря ми. — Много е мила. Каза, че може да занеса Господин и Госпожа Спринкълс в часа „Покажи и разкажи“.

— Звучи чудесно! — одобри Мардж. — Сигурна съм, че другите деца ще ги харесат. Къде са те сега? Донесе ли ги?

— Не. Вкъщи са. Мама каза, че е прекалено горещо да ги оставим в колата, докато пазаруваме.

— Сигурно е права. Днес наистина е горещо.

— Гладна ли си? — попитах Ландън.

— С мама обядвахме преди малко.

Ето къде сте били.

— Видя ли баба в кухнята?

— Каза, че ей сегичка ще направим суфле. Лек десерт е и няма да си разваля вечерята. После ще садим цветя.

— Ще е забавно. А дядо?

— Поседях малко в скута му. Бакенбардите му боцкаха, когато ме целуна. И той хареса кутията ми с Барби.

— И още как! Погледа ли мача с него?

— Не. Говорихме за Господин и Госпожа Спринкълс. Каза, че му е домъчняло за тях. После говорихме за училището и за велосипеда. Каза, че иска да ме види как карам. После ми разказа как като малък по цял ден карал колело. Веднъж отишъл чак до Лейк Норман и се върнал.

— Дълъг път е — отбелязах, без да се усъмня нито за миг.

Звучеше напълно в стила на татко. В същия момент Вивиан излезе на верандата.

Изправих се и я целунах; Мардж и Лиз я посрещнаха с прегръдки и седнаха отново. Вивиан също седна и приглади роклята на Ландън.

— Баба сигурно те чака да й помагаш в кухнята, скъпа.

— Добре. — Ландън изтича вътре.

Когато вратата се затвори след нея, се обърнах към Вивиан. Все още бях разтревожен, че си е открила нова банкова сметка, но разбирах, че моментът не е подходящ да споделям чувствата си. Насилих се да се усмихна и да се престоря, че нищо обезпокоително не се е случило.

— Как мина пазаруването?

— Не е за вярване колко изморително се оказа — въздъхна Вивиан. — Цяла вечност търсихме раницата. Бяха разпродадени почти навсякъде, но в последния магазин най-сетне ни провървя. Всички магазини, разбира се, бяха претъпкани. Сякаш всички в Шарлот са чакали последния момент да се снабдят с ученически пособия. Наложи се да взема нещо за ядене, защото накрая Ландън беше примряла от глад.

— Пазаруването не е за хора със слаби сърца — вметна Мардж.

— Поне приключи — сви рамене жена ми и се обърна към Лиз: — Как сте вие двете? Планирате ли някакви екскурзии?

Мардж и Лиз обичаха да пътуват. Откакто бяха заедно, бяха посетили петнайсет държави.

— Следващата седмица отиваме в Хюстън да видим родителите ми — отговори Лиз. — През октомври заминаваме за Коста Рика, веднага след рождения ден на Ландън.

— О! Какво ви заинтригува в Коста Рика?

— По-скоро е приключенска екскурзия. Въжени линии, рафтинг, излети из тропическата гора. Ще видим вулкана Аренал.

— Ще е забавно.

— Надявам се. После в началото на декември ще посетим Ню Йорк. Искаме да гледаме няколко спектакъла, а и чух, че музеят „Единайсети септември“ бил много затрогващ.

— Обичам Ню Йорк по празниците. Когато си тръгнах, не предполагах, че ще ми липсва, но от време на време се чудя защо изобщо напуснах града.

Защото щяхме да се женим. Не го казах, но Лиз не изневери на себе си — долови смущението ми и вметна ведро:

— Наистина няма друг град като Ню Йорк. Винаги ни е приятно да сме там.

— Ако ви е нужна помощ за резервации за вечеря, кажете ми. Ще се обадя на бившия си шеф и ще пуснем връзки.

— Благодаря. Ще го имаме предвид. Как върви преместването на офиса в Атланта?

— Върви. Отговарям за логистиката и работата се оказа повече, отколкото си представях. В края на седмицата пак заминавам за два дни.

— Но ще бъдеш тук за първия учебен ден на Ландън?

— Задължително.

— Сигурна съм, че Ландън ще остане много доволна. Има ли вече официална дата? За Атланта, имам предвид?

— Някъде в средата на септември, предполагам. Офисът, между другото, е страхотен. Намира се на Пийчтри и гледката е чудесна. Уолтър осигурява на директорите служебни апартаменти, за да ги улесни.

— Ще се възползваш ли?

— Зависи колко време ще прекарвам там.

Зависи?

Преди да схвана какво значи това, Лиз попита:

— Но ще работиш предимно в Шарлот, нали?

— Надявам се, но кой знае? Тази седмица ще бъда три дни в Атланта, но Уолтър обмисля да се кандидатира за губернатор. Не следващата година, а през 2020. Но понеже съм ангажирана и със строителните му проекти, и с фонда му, а сега и с това, нищо чудно да пътувам по четири дни седмично.

— Доста нощи на хотел…

— Да. Ако се застоявам там толкова дълго, вероятно ще приема предложението на Уолтър да се настаня в служебен апартамент.

— Сериозно? — не се стърпях най-сетне.

— Какво да ти кажа… Лиз е права за живота в хотел.

— Не предпочитам да се установяваш в апартамент — възразих, питайки се защо разбирам за това сега вместо в разговор насаме.

— Знам — рече Вивиан. — Мислиш ли, че аз го искам?

Не отговорих, защото не бях сигурен, че знам отговора.

— Защо му е да става губернатор? — поинтересува се Мардж, прекъсвайки мислите ми. — Вече има и пари, и власт.

— Защо не? Уолтър успява във всичко. Вероятно ще е страхотен губернатор.

Докато жена ми говореше, продължавах да прехвърлям в ума си банковата сметка и апартамента. Мардж — също, съдейки по изражението й. Лиз както винаги съумя да насочи разговора към неутрална територия.

— Явно ти е осигурил доста работа занапред — отбеляза тя.

— Вече съм заета по цял ден и всеки ден.

— И ти харесва — констатира Лиз.

— Да. Липсваше ми работата, а мястото предоставя чудесни възможности. Имам чувството, че най-сетне възвръщам истинското си аз, ако ме разбираш.

— Разбирам те напълно — съгласи се Лиз. — Казвам на клиентите си, че смислената кариера е жизненоважна за доброто душевно здраве.

— Да си майка, посветила се на детето си, също е смислено — вметнах.

— Безспорно — кимна Лиз. — Всеки би се съгласил, че да останеш вкъщи, за да отгледаш детето си, е смислено и важно. — После се обърна към Вивиан: — Трудно ли приемаш раздялата с Ландън?

— Знам, че й липсвам — отговори тя. — Но мисля, че е добре да ме вижда да работя извън къщи. Не искам да сметне, че жените трябва да се разхождат боси и бременни в кухнята.

— Кога си била боса и бременна в кухнята? — поинтересувах се.

— Образно казано, Ръс. Знаеш какво имам предвид. А и на теб ти се отрази добре. Най-сетне оцени усилията ми през последните пет години.

— Винаги съм ги оценявал — казах, изтощен от необходимостта постоянно да се защитавам. — Имаш право, че грижите за Ландън изискват много енергия. Но аз работя и балансът между двете се оказа трудната част.

Вивиан присви очи за миг, явно раздразнена от забележката ми. После насочи вниманието си отново към Мардж:

— А ти как си? Как върви работата ти?

Безобиден и безсмислен въпрос, типичен за отношенията им, зададен с единствената цел да се поддържа повърхностен разговор.

— Както казват, прииска ли ни се да оживим служебното парти, каним двамина погребални агенти.

Усмихнах се въпреки всичко. Вивиан — не.

— Не знам как издържаш — каза тя. — Не мога да си представя по цял ден да се взирам в цифри и данъчни декларации.

— Не е за всеки, но винаги ме е бивало с цифрите. И ми е приятно да помагам на клиентите.

— Това е добре — съгласи се Вивиан.

Не добави нищо и четиримата млъкнахме. Мардж започна да си чопли ноктите, Лиз си приглади краищата на късите панталони. Не само гений би разбрал, че лекотата помежду ни, присъствала през целия следобед, се бе изпарила в мига, когато Вивиан се появи на верандата. Дори тя явно не намираше думи. Постоя загледана в една точка, преди най-сетне, почти неохотно, да се обърне отново към Мардж:

— Откога сте тук днес?

— Дойдохме в дванайсет и половина — отговори Мардж. — Няколко минути преди Ръс.

— Случи ли се нещо интересно?

— Не бих казала. Най-обикновена събота. Мама беше в кухнята, ние с Лиз се поразходихме. Татко беше в гаража, докато започна бейзболният мач. И, разбира се, посмях се за сметка на съпруга ти.

— Браво! Някой трябва да го държи във форма. Доста е намръщен напоследък. Вкъщи сякаш никога не мога да му угодя.

Обърнах се към нея, отново онемял от смайване. За мен ли говори, или за себе си, почудих се.

* * *

Отделна банкова сметка. Служебен апартамент. Вероятно четири нощи седмично в Атланта.

Колкото повече мислех за съботните изненади на Вивиан, толкова повече се убеждавах, че ги е поднесла, защото е знаела, че няма да споря с нея пред други хора. Върнем ли се вкъщи, ще каже, разбира се, че вече сме обсъдили въпроса и няма смисъл да го подхващаме отново; опитам ли се, значи нарочно подклаждам свада. Положението бе стопроцентово печелившо за нея и не ми оставяше никакъв полезен ход, но по-дълбоко от нескритата манипулация ме тревожеше фактът, че Вивиан не изглежда притеснена от вероятността да сме разделени по-дълго. Какво щеше да означава това за нас? За Ландън?

Не бях сигурен. Не исках да напускам Шарлот, но наложеше ли се, щях да се преместя. Семейството беше важно за мен — моето семейство бе важно за мен и бях готов на всичко, за да останем заедно. Колкото до моята компания, така или иначе не бях окончателно вкоренен в Шарлот и нищо не пречеше да започна да търся клиенти в Атланта, стига да знаех какъв ще е графикът на Вивиан. Всичко обаче изглеждаше смътно, неопределено.

От друга страна, предложех ли цялото семейство да се премести, не бях сигурен как ще реагира Вивиан. Ще се съгласи ли? Имах чувството, че с жена ми се плъзгаме по лед в различни посоки и колкото повече се вкопчвам в нея, толкова по-решена е тя да се отскубне от мен. Потайността й ме безпокоеше; мислех, че с общи сили ще разрешаваме професионалните предизвикателства, но не можех да се отърся от чувството, че Вивиан не желае подобна взаимна подкрепа. Вместо да сме заедно срещу света, сякаш Вивиан се изправяше срещу мен.

Не изключвах възможността да преувеличавам, разбира се; може би бях прекалено докачлив и вторачен в недостатъците й, а не в силните й страни. Щом Ландън тръгнеше на училище и свикнехме с работния си режим, нещата вероятно нямаше да изглеждат толкова мрачни и животът ни отново щеше да потръгне гладко.

Или пък не.

Междувременно, докато размишлявах, Вивиан обсъждаше с Мардж и Лиз какво биха могли да видят в Ню Йорк. Препоръча им да посетят известен на малцина бар на висок покрив с изглед към Сентръл Парк. Спомних си безметежните ни неделни следобеди там по времето, когато вярвах, че съм център на Вселената й. Колко отдавна ми се стори това!

После Ландън се появи с две суфлета и подаде по едно на Лиз и Мардж; след малко донесе и за мен, и за Вивиан. Въпреки тежките мисли вълнението на Ландън ме накара да се усмихна.

— Изглеждат много вкусни, скъпа — казах. — Какъв е пълнежът?

— Шоколад и сметана — отговори тя. — Като мека бисквитка „Орео“. Помогнах на баба да ги направи. Каза, че няма да си разваля апетита, защото е лек десерт. Ще изям моя с дядо.

— Сигурен съм, че много ще му хареса. — Опитах и добавих: — Ммм… вкусно! Страхотна готвачка си!

— Благодаря, тате — каза тя.

Зарадва ме с прегръдка и се върна в къщата, където несъмнено щеше да седне в скута на дядо си с още два десерта.

Вивиан видя как Ландън ме прегръща и макар да се усмихна добронамерено, не бях сигурен дали не се е почувствала пренебрегната. Още щом Ландън затвори вратата, тя остави сладкиша си на масата — понеже захарта е враг и прочее. Не и на мен, Мардж и Лиз. Едва след втората лъжичка Мардж заговори отново:

— Предстои ви голяма седмица. Ландън тръгва на училище, Вивиан ще пътува, ти ще снимаш реклами, нали? Кога започват снимките?

— В сряда следобед ще репетираме, а в четвъртък и петък ще снимаме. И още два дни следващата седмица. Имам и кастинг.

— Натоварена програма.

— Ще се справя — отговорих и осъзнах, че съм съвсем искрен.

Докато Ландън е на училище, щях да имам осем свободни часа за работа, което изглеждаше като цялото време на света в сравнение със сегашния ми живот. Опитах отново от десерта и усетих, че Вивиан ме наблюдава.

— Какво? — повдигнах вежди.

— Няма да изядеш всичко, нали? — попита тя.

— Защо не?

— Защото след час ще вечеряме. Не е полезно за теб. И за талията ти.

— Мисля, че няма да ми се отрази зле — отвърнах. — Този месец съм отслабнал с три килограма.

— Има ли смисъл да наваксваш тогава? — осведоми се тя.

Не отговорих и Лиз прочисти гърло:

— А ти, Вивиан? Още ли ходиш на фитнес и йога в спортната зала в центъра?

— Само в събота. Но два-три пъти седмично тренирам във фитнеса в офиса.

Примигнах.

— Има фитнес в офиса ти?

— Знаеш. Виждал си ме да нося спортния сак на работа. Иначе не бих намерила време. Случва се, разбира се, тренировката да се превърне в съвещание, ако някой директор е там.

Не спомена име, но се усъмних, че под „директор“ Вивиан има предвид Уолтър, и това ако предположението ми бе вярно — ми се стори най-жестоката от всички съботни изненади.

* * *

Настроението ми помрачня съвсем. Вивиан и Мардж продължиха да разговарят за дреболии, а аз почти се изключих, заслушан в мислите си, експлодиращи като фойерверки между ушите ми.

Ландън и мама излязоха навън; и двете бяха екипирани с градинарски ръкавици — поне три номера по-големи от необходимото за ръцете на Ландън.

— Привет, слънчице! — извиках. — Цветя ли ще садите?

— Имам ръкавици, тате! С баба ще направим мнооого красива леха!

— Чудесно!

Мама грабна пластмасова кутия, в която бяха подредени дванайсет пластмасови саксийки с цъфнал невен. Ландън взе две градински лопатки и по целия път до лехата не спря да бърбори, открила добър слушател в лицето на баба си.

— Забелязал ли си колко добре се отнася мама към Ландън? — попита Мардж. — Търпелива е, усмихната, забавна.

— Казваш го с известна горчивина — отбеляза Лиз.

— Да — призна Мардж. — Мама не е садила цветя с мен. Не ми е показвала как се прави суфле. И като цяло не беше търпелива, усмихната и забавна. Обикновено ме заговаряше, за да ми възложи някаква задача.

— Хрумвало ли ти е, че спомените ти вероятно са малко избирателни? — попита Лиз.

— Не.

Лиз се засмя.

— Тогава се налага да се примириш с факта, че харесва Ландън повече от теб и Ръс.

— О! Това беше много терапевтично — подсмихна се Мардж.

— Иска ми се Ландън да вижда родителите ми по-често — вметна Вивиан. — Тъжно ми е, че не е толкова привързана към тях. Така и не успя да опознае добре семейството ми.

— Кога бяха тук за последно? — попита Лиз.

— В Деня на благодарността — отговори Вивиан.

— Няма ли да дойдат това лято?

— В момента компанията на татко се слива с друга и е много зает, а мама не обича да пътува без него. Не беше зле да заведа Ландън при тях, но напоследък нямам никакво време.

— Това сигурно ще се промени, когато нещата се уталожат — предположи Лиз.

— Може би — отвърна Вивиан и внезапно сбърчи чело, забелязала как Ландън копае, а мама разсажда цветята. — Ако знаех, че Ландън ще работи в градината, щях да й донеса други дрехи. Роклята й е съвсем нова и ще се разстрои, ако не може да я облече пак.

Помислих си, че Ландън едва ли би обърнала внимание. Вероятно не помнеше половината си рокли. Внезапен пронизителен писък обаче прекъсна мислите ми.

— Ооооооооо! Боли! Тате!

Тутакси светът се разпадна на несвързани образи; скачам на крака и столът се преобръща зад мен… Лиз и Мардж се извръщат рязко с шокирани изражения… Устата на Вивиан оформя „о“… Мама се пресята към Ландън… Тя плаче с разкривено, зачервено лице…

— Боли, тате!!!

Втурнах се лудешки към нея и я прегърнах.

— Какво има? Какво стана?

Задавена от сълзи, дъщеря ми не успя да отговори. Продължи да пищи, протегнала ръка напред.

— Какво стана? Ръката ли си удари?

Мама бе пребледняла.

— Ужили я пчела — извика тя. Перна я, за да я прогони, и…

Вивиан, Лиз и Мардж дотичаха при нас. Дори татко се появи на прага и тръгна бързо към нас.

— Пчела ли беше? — попитах. — Пчела ли те ужили?

Опитах се да огледам ръката на Ландън, но тя я разтърсваше бясно, убедена, че пчелата е още върху нея.

Вивиан бързо улови дланта й и я завъртя с опакото нагоре.

— Виждам жилото! — изкрещя на Ландън, която продължаваше да пищи. — Трябва да го извадя!

Стисна по-здраво ръката й.

— Стой мирна!

След два опита най-сетне измъкна жилото с нокти.

— Готово, скъпа! Знам, че боли — добави утешително, — но вече всичко е наред.

Не бяха минали повече от петнайсет секунди, откакто чух първия писък на Ландън, но времето сякаш се бе разтеглило. Тя не спря да плаче, но не се мяташе толкова диво и писъците й заглъхваха. Сълзите й мокреха бузата ми и двамата стояхме, заобиколени от всички, които един през друг се опитваха да я успокоят.

— Нали вече не те боли? — попита Мардж, галейки Ландън по гърба.

— Горкото момиченце — добави Лиз.

— Ще донеса сода за хляб — каза мама.

— Ела да те прегърна, бебче — протегна ръце Вивиан.

Ландън зарови лице във врата ми.

— Искам при татко! — проплака и когато майка й понечи да я вдигне, се вкопчи в мен още по-крепко и едва не ме задуши.

Вивиан се отдръпна и аз занесох Ландън на верандата. Седнах и я сложих в скута си. Мама донесе лъжица и купичка със сода за хляб, разбъркана с вода. Остави ги върху масата и попита:

— Искаш ли да те намажа, Ландън? Ще спре да те сърби и подутината ще спадне.

Ландън се поотдръпна от мен и погледна как мама маже кожата й с кашичката.

— Щипе ли?

— Никак — отговори мама. — Нали?

Детето подсмръкна.

— Още ме боли.

— Знам. Но след малко ще се почувстваш по-добре.

Ландън кимна, оглеждайки ръката си. Избърсах сълзите й с пръст.

Поседяхме известно време край масата. Говорехме за това-онова, за да разсеем Ландън, и наблюдавахме за алергична реакция. Не очаквахме пристъп — вече имахме опит с огнените мравки — но понеже за пръв път я жилеше пчела, не знаехме със сигурност. Ландън дишаше нормално и подутината не се увеличи; заговорихме за Господин и Госпожа Спринкълс и временно — макар и само за няколко секунди — тя сякаш забрави болката.

Щом се уверихме, че е добре, си дадох сметка колко неадекватно сме реагирали ние, възрастните. Паниката ни, желанието да я утешим, суетенето край нея после — всичко ми се стори малко абсурдно. Не си бе счупила ръката, нито я беше блъснала кола. Писъците й не бяха престорени, но… все пак я бе ужилила пчела. Като малък поне шест пъти ме бяха жилили пчели и когато се случи за пръв път, мама не забърка хлебна сода с вода и не ме прегърна, за да ме успокои. Ако паметта не ме лъже, тя ме изпрати просто да отмия жилото със студена вода, а татко каза нещо от рода на: „Спри да ревеш като бебе“.

Мама попита Ландън дали иска да хапне още малко от суфлето, тя скочи от скута ми, целуна ме и тръгна след баба си към кухнята. Държеше ръката си протегната напред като хирург, който се готви да влезе в операционната. Споделих наблюдението си и разсмях Мардж и Лиз.

Вивиан обаче не се усмихна. Присвитите й очи сякаш ме обвиняваха в престъпление — предателство.