Никълъс Спаркс
Винаги двамата (10)

10.
Напредък

Когато бях малък, летата бяха най-прекрасното време. Родителите ми вярваха, че на децата трябва да се предоставя свобода, и обикновено излитах през вратата преди десет и се връщах чак за вечеря. Нямаше мобилни телефони за връзка и когато майка ми се обаждаше на съседка, тя обикновено също не знаеше къде се е дянало детето й. Доколкото си спомням, имаше само едно правило — да се връщам вкъщи в пет и половина, защото родителите ми държаха да вечеряме заедно.

Не помня точно как прекарвах дните. Спомените ми са като откъслечни кадри: строя „крепости“, изкачвам се с приятели до върха на въжената катерушка, тичам след футболна топка и се опитвам да вкарам гол. Помня също и игрите в гората. По онова време къщата ни бе заобиколена от дървета и с приятелите ми играехме на криеница или на „плени знамето“ сред тях. Когато ни купиха пушки със сачми, часове наред стреляхме по тенекиени кутии. По цели дни обикалях с велосипеда, а сутрин често се събуждах без никакви планове.

В квартала, разбира се, имаше деца, които не живееха толкова безгрижно. Изпращаха ги на обучителни или спортни лагери. Тогава обаче тези деца бяха малцинство. Сега дните на децата, включително на Ландън, са разграфени от сутрин до вечер, защото родителите им са решили така.

Как се е стигнало дотам? Защо? Какво е променило светогледа на родителите от моето поколение? Общественият натиск? Желанието да се осъществиш чрез детето си? Необходимостта да впишеш повече неща в автобиографията си за колежа? Или просто страхът, че ако позволим на децата си да откриват света сами, нищо добро няма да излезе от това?

Не знам.

Аз обаче съм на мнение, че нещо се е изгубило по пътя — радостта да се събуждаш сутрин и да нямаш изобщо какво да правиш.

* * *

— Какъв е проблемът с рекламите? — попита Джои Талиери, повтаряйки въпроса ми към него.

Вторник сутринта, тренировка по тенис номер две. Все още сърдита заради предишната вечер, Вивиан излезе от къщи, без да ми продума.

— Проблемът е, че са скучни — каза той. — Просто говоря пред камерата в претъпкана кантора. По дяволите, заспивам, като ги гледам, а ми струват цяло състояние.

— Как би ги променил?

— Когато бях малък, няколко години живяхме в Южна Калифорния, защото баща ми служеше в морската пехота. Не ми харесваше никак там, между другото. Щом се пенсионира, се върнахме в Ню Джърси. И двамата ми родители са оттам. Бил ли си в Ню Джърси?

— Няколко пъти съм бил на летището.

— Не се брои. Недей да се връзваш и на глупостите по телевизията за Джърси. Мястото е страхотно. Бих отгледал дъщеря си там, ако можех. Майка й обаче е тук и е добра майка, макар да е студенокръвна усойница. Както и да е… В Южна Калифорния имаше автотърговец на име Кал Уъртингтън. Чувал ли си го?

— Не мисля.

— Старият Кал имаше най-страхотните реклами за всички времена. Всяка представяше него и кучето му Спот — само дето Спот беше всичко друго, но не и куче. Спот беше маймуна, лъв, слон и тъй нататък. Веднъж имаше дори косатка. Мелодийката на рекламата беше прилепчива и рефренът се набиваше в ума: „Отидете при Кал, отидете при Кал, отидете при Кал“. Бях на осем и колите хич не ме интересуваха, но изгарях от желание да посетя автосалона на Кал, за да се запозная с него и може би да видя някое екзотично животно. Такава реклама искам.

— Искаш слонове? И косатки?

— Не, разбира се. Искам нещо, което хората да запомнят. Вижда ме някой на легло в Баркалаунджър и си казва: „Хей, трябва да се срещна с този човек. Искам той да ме защитава“.

— Проблемът е, че Адвокатският съюз контролира юридическите реклами.

— Мислиш ли, че не знам. Знам също, че Северна Каролина по принцип отстоява идеята за свободата на словото в рекламата. Щом си в този бизнес, редно е и ти да го знаеш.

— Да — кимнах. — Но е важно също да те представят като професионален и компетентен адвокат, който заслужава доверие, а не като долнопробен преследвач на линейки.

— Точно това казах на идиотите от рекламната агенция. От техните творения обаче зрителите може само да изпаднат в кома. Гледал ли си ги?

— Разбира се. И всъщност не са толкова лоши.

— Нима? Кажи ми тогава телефонния номер на кантората.

— Моля?

— Номера на кантората. През цялото време върви на екрана. Щом рекламата е толкова страхотна, какъв е номерът?

— Не знам.

— Бинго! И това е проблемът.

— Вероятно запомнят името ти.

— Да. И това е друг проблем. Талиери не е най-южняшкото име на света и вероятно отблъсква някои клиенти.

— Не може да се направи кой знае какво по въпроса с името.

— Не ме разбирай погрешно. Гордея се с фамилията си. Но при рекламата се оказва проблем. Има я твърде много за сметка на телефонния номер.

— Ясно! — кимнах. — Какво мислиш за другите видове реклама? Билбордове, уебсайтове, интернет, радио?

— Не знам — каза той. — Не съм се замислял. И не мога да отделя повече пари за реклама.

— Разбирам — съгласих се, решил, че всеки следващ въпрос по-скоро ще навреди, вместо да е от полза. Погледнах към корта, където Ландън се опитваше да разменя удари с друго момиче, но двете по-скоро гонеха топката.

— Какво работи съпругата ти? — наруши мълчанието Джои.

— Връзки с обществеността — отговорих. — Току-що постъпи в офиса на един от големите строителни предприемачи тук.

— Моите съпруги не работеха. Аз, естествено, работя твърде много. Противоположностите се привличат и прочее. Споменах ли колко е важно да имаш предбрачен договор?

— Да.

— Спестява финансовите мъчения, на които нежният пол обича да ни подлага.

— Изглеждаш разочарован.

— Напротив. Обичам жените.

— Ще се ожениш ли пак?

— Разбира се. Вярвам в брака.

— Така ли?

— Какво да ти кажа. Романтик съм.

— И какво те спъва?

— Имам склонност да се влюбвам в луди, това ме спъва.

Засмях се.

— Радвам се, че нямам такъв проблем.

— Така ли мислиш? Тя все пак е жена.

— И?

Имах чувството, че Джои се опитва да ме разчете.

— Е! — рече накрая. — Щом си доволен, и аз съм доволен. Радвам се за теб.

* * *

В сряда след урока по балет Ландън изглеждаше потисната. Качи се унило в колата.

— Понеже мама я няма днес, искаш ли да хапнем пица за вечеря?

— Пицата не е полезна.

— Ако не ядеш често, няма проблем. Кога за последно яде пица?

Тя се замисли.

— Не помня. Кога ще се върне мама?

— Утре, скъпа.

— Ще й се обадим ли?

— Може би е заета, но ще й напиша съобщение.

— Добре — кимна Ландън, която сякаш се бе смалила на задната седалка.

— Хайде! Отиваме да ядем пица. Само ти и аз. После ще си купим сладолед! Искаш ли?

Тя нищо не каза и в крайна сметка я заведох в ресторант, където сервират прилична пица с тънка коричка. Докато чакахме, Вивиан се обади и настроението на Ландън се подобри. В „Дайъри Куин“ вече бърбореше радостно. Почти по целия път до вкъщи говореше за приятеля си Бодхи и кучето му Нудъл и как я е поканил на гости, за да й покаже джедайския си меч.

Първата ми мисъл бе, че дъщеря ми е твърде малка да си играе с момчешки джедайски мечове; втората — че точно такова гостуване ми бе предложила Мардж да уредя, а джедайският меч не е метафора, а истинска игра а ла „Междузвездни войни“.

Когато се прибрахме, Ландън изкачи тичешком стълбите, за да види Госпожа и Господин Спринкълс. Очаквах да поостане горе, но след няколко минути тя се появи в дневната.

— Тате?

— Да, скъпа?

— Може ли да излезем с велосипеда?

Преглътнах едно стенание. Бях изморен и не исках да ставам от дивана.

— Разбира се — отговорих обаче и когато се изправих, си спомних внезапно, че Вивиан бе поискала да види как Ландън кара велосипеда, но явно беше забравила.

Нали?

* * *

Ландън взе три завоя сама. Клатушкаше се, но успя да запази равновесие и дори при другите завои се налагаше да й помагам по-малко отпреди. По права линия почти не докосвах велосипеда. Караше по-бързо, понеже се чувстваше по-сигурна, и към края на упражнението се задъхах и ризата ми беше мокра от пот.

— Искаш ли да вземеш душ горе, а аз да се изкъпя долу? — попитах я.

Не знаех какво да очаквам. Не бях забравил какво се случи миналия път, когато Вивиан не бе в града.

Тази вечер обаче Ландън само кимна.

— Добре, татко.

Разтребих къщата и когато стигнах до стаята й, Ландън седеше по пижама в леглото, а до нея лежаха флаконът със спрея за лесно разресване и четката за коса. Сресах я с помощта на магическия спрей и се настаних до нея, облегнат на таблата на леглото.

Прочетох историята за Ной и още две книжки, целунах я за лека нощ и посегнах да изключа лампата.

— Татко?

— Да?

— Какво е детски център? Чух те да говориш с мама за това.

— Детският център е място за деца, чиито майки и бащи работят. Така родителите са спокойни, че децата им са в безопасност.

— Нещо като къща?

— Да. Или се намира в по-голяма сграда. Има играчки, настолни игри, занимания и на повечето деца им харесва, защото винаги правят нещо забавно.

— Но на мен ми харесва да съм с теб и мама.

— Знам. И на нас ни харесва да сме с теб.

— На мама не й харесва вече.

— Напротив! Тя те обича много. Обаче трябва да работи.

— Защо?

— Защото, за да живеем, са ни необходими пари. Храната, дрехите и играчките се купуват. Без пари не бихме могли да купим дори Господин и Госпожа Спринкълс.

Тя се замисли.

— Ако ги върна в магазина за домашни любимци, мама ще престане ли да работи?

— Не, скъпа. Не става така — поколебах се. — Добре ли си, слънчице. Изглеждаш малко тъжна.

— Мама пак я няма. Не ми харесва да не е тук.

— Знам. Знам също, че и тя би предпочела да е при теб.

— Когато работеше, ти винаги се прибираше вкъщи.

— Професиите ни са различни. Понякога тя трябва да работи в други градове.

— Това не ми харесва.

„И на мен — помислих си. — Но нямам думата.“ Прегърнах я през рамо и смених темата:

— Днес караше много добре велосипеда.

— Бях супер бърза.

— Да.

— Не можеше да ме настигнеш.

— Трябва да правя повече упражнения. Но се радвам, че ти харесва.

— Забавно е да караш бързо.

— По-забавно ли е от… уроците по пиано? — попитах, побутвайки я лекичко при последните две думи.

— Да — засмя се тя.

— По-забавно ли е от… тениса?

— Да.

— По-забавно ли е от… балета?

— Да.

— По-забавно ли е от… рисуването?

— Да. — Тя пак се засмя. — Но не е по-забавно от Бодхи.

— Бодхи! Мнооого по-забавно е от Бодхи!

— Не е! Бодхи е мнооого по-забавен!

— Не, не и не!

— Да, да, да! Искам да му отида на гости!

Вече и аз се смеех.

— О, не — отвърнах. — Мнооого си малка да гостуваш на Бодхи.

— Не съм! Голяма съм!

— Не знам…

— Да, да, да. Вече съм голяма и искам да отида на гости при Бодхи.

— Добре — кимнах. — Ще говоря с мама.

Лицето на Ландън грейна и тя обви врата ми с ръце.

— Обичам те, тате.

— И аз те обичам, бебче.

— Не съм бебе.

Притиснах я крепко.

— Винаги ще бъдеш моето бебче.

* * *

Изгасих лампата в стаята на Ландън и понеже реших, че е настъпил моментът, когато вече не мога да й насмогвам на темпото пеш, слязох в гаража и извадих своя велосипед. Имах го от години и подобно на колелото на Ландън изглеждаше по-скоро занемарен, отколкото повреден. Почистих го и го смазах, напомпах гумите и го подкарах на изпитателна обиколка.

Прецених, че е годен, влязох вътре и седнах пред лаптопа на кухненската маса. В Ютюб изгледах десетина реклами на Кал Уъртингтън; Талиери се оказа прав — мелодията се запомняше и старият Кал винаги бе с кучето си Спот, което винаги представляваше екзотично животно. Кадрите се запечатваха в паметта, но в най-добрия случай можеха да се определят като евтина реклама. Нищо чудно, че дете би пожелало да отиде при търговеца на автомобили, ала не бях толкова сигурен, че подобна реклама ще вдъхне доверие на адвокатската клиентела.

Изгледах отново рекламите на Талиери. После написах номера му на лист и преброих цифрите, питайки се дали ще мога да измисля дума или две, с чиято помощ телефонът да се запомня по-лесно. Не ми хрумна добра идея, но ако Талиери се съгласеше да добави втори номер за връзка, може би щях да измисля нещо. Реших първо да напиша фамилията му буква по буква, но цифрите бяха шест, а буквите — седем; нямаше да се получи дори хората да запомнеха как се пише името, което бе съмнително. Надявах се впоследствие да ме осени нещо.

Знаех, че бизнесът на Талиери ще извлече полза от други форми на реклама, но първо се съсредоточих върху телевизионните реклами, понеже този език несъмнено му беше най-понятен. Как да ги направя по-добри — и по-оригинални — та да го убедя да дойде при мен? През следващите два часа нахвърлих различни идеи, които постепенно се избистриха — махаме кантората и костюма и показваме Талиери пред съда по пуловер, с вид на добронамерен и загрижен съсед. Подобен текст, но по-непринудена атмосфера и тон.

Определено имаше разлика, но не бях сигурен, че привлича внимание колкото Кал Уъртингтън. Вероятно заради умората непрекъснато се насочвах към абсурдното, прехвърляйки рефрени и образи. Искате евтини трикове? Обличаме адвоката в екип на супергерой, който разбива врати и разпердушинва зли застрахователи. Или го увиваме в американското знаме с изображения на храбри орли, за да покажем колко е надежден? Или пък го караме да прави поразителни номера — да чупи дървени блокчета като каратист, за да демонстрира, че е готов на всичко в името на победата?

Докато превъртах мислено картините, от време на време се засмивах, макар да бях наясно, че никога не бих ги използвал. Находчивостта и оригиналността са хубаво нещо, но на пострадалите не им е до фарсове. Те търсят опит, решимост и подкрепа и в този ред на мисли ми хрумна, че вместо наведнъж различните идеи може да се представят в поредица от реклами.

Въодушевих се и усетих как сърцето ми забива по-бързо. Почудих се дали Талиери ще се заинтригува. Ако успеех да го убедя да ме изслуша, ми трябваха идеи поне за две-три реклами. Първата ще показва какво прави сега, но втората и третата?

Трябваше да са различни — една по-кратка, друга, свързана със запомнящо се събитие, която да се излъчва от време на време и да „разказва“ история…

Усетих как колелата се завъртат и идеята се оформя; продължих да я развивам, събирайки късчета и частици.

Колкото до третата реклама — също кратка, хумористична и съсредоточена върху една тема — тя изплува в ума ми като по чудо точно когато се канех да изключа компютъра.

Доволен от себе си, угасих лампите след час и макар да не успях да заспя веднага, най-сетне потънах в дълбок и спокоен сън, какъвто не помнех от седмици.

* * *

— Казваш ми значи, че искаш да проведеш експеримент, и аз съм лабораторната мишка?

Беше четвъртък сутринта; Джои не беше костюмиран — носеше къси панталони и тениска като мен. И все пак се потеше.

— Не бих се изразил така — отвърнах.

— Знаеш, че съм зает човек, нали? Не съм сигурен дали мога да включа още нещо в програмата.

Това бе нова причина за отказ и не знаех какво да кажа. Той явно разчете изражението ми и се засмя.

— Шегувам се. Искам в кантората ми да дойдат възможно повече хора, та да открия златната жилка, която покрива разходите. Имам трима сътрудници и трима стажанти — тоест, разходите са много. През повечето време отсяваме зърното от плявата, но въпреки това конкуренцията в брашна е голяма. Трябват ми хора — да се обаждат в кантората и да идват при мен.

— Затова говоря с теб. Мога да помогна.

— В какъв срок ще успееш да подготвиш нещо?

— Вече имам най-общи идеи — признах. — Бързо ще ги финализирам.

Той ме изгледа изпитателно.

— Добре. Понеделник следобед. Един часа. През останалите дни от седмицата съм в съда. Както и през следващата седмица.

Не можех да си представя да чакам толкова дори през следващите дни да не вдигна глава от компютъра.

— Един часа — съгласих се.

— Но запомни…

— Какво?

— Не ми губи времето. Мразя да ми губят времето.

* * *

Същия следобед се залових за работа с пълното съзнание, че този път презентацията трябва да е възможно най-изчерпателна и далеч по-подробна от предишните. Щях да предложа план за мащабна кампания в различни медии, но започнах с телевизионните реклами, защото Талиери явно се интересуваше главно от тях. Първо се заех с текста, после започнах да комбинирам примерни изображения, изтеглени от интернет, за да онагледя идеите си. Докато работех, Ландън си играеше с куклите Барби, но за всеки случай седях на кухненската маса, за да я наглеждам.

Вивиан се прибра малко след пет. Разказах й набързо как е минал денят ми и приготвих вечерята, за да може да обърне внимание на Ландън. Едва след като сложих дъщеря ни да легне, с Вивиан успяхме да поговорим насаме. Сварих я на дивана да прелиства списание; чаша с малко вино на дъното стоеше на масичката пред нея.

— Лесно ли заспа?

— Беше изморена. Прочетох само две книжки.

— Как върви работата ти?

— Чакат ме доста задачи, но ще се справя.

— Когато паркирах, забелязах, че си стегнал велосипеда си.

— Искам да карам с Ландън.

— Каза ми, че двамата пак сте излизали с колелото.

— Тя караше. Аз тичах и едва не умрях. Затова извадих велосипеда. Вече е доста добра. Не мога да я настигам.

— Има много енергия.

— Да.

Вивиан обърна страница.

— Докато бях извън града, успях да се обадя в няколко детски центъра.

— Така ли? — възкликнах, изпълнен със смесица от стъписване и облекчение, както и неочаквано чувство за вина; след предишния ни разговор предполагах, че Вивиан няма да предприеме нищо. — Кога намери време?

Тя кимна.

— Докато Уолтър разговаряше на четири очи със сенатор Търман. Но не съм договаряла срещи на място, защото не бях сигурна кога ще пътувам следващата седмица.

— И следващата седмица ли ще пътуваш?

— Така мисля. Но не съм сигурна кога.

— Ще разбереш ли скоро?

— Още утре, надявам се, но кой знае? Ще ти кажа веднага щом разбера.

Недоумявах защо Спанерман си въобразява, че е редно да насрочва командировки в последната минута, но пък, съдейки от запознанството с него, вероятно не го беше грижа как разполага с времето на служителите си.

— Какво ти казаха по телефона?

— Не разговарях дълго. Разпитах какви занимания предлагат, колко деца има в центъра и тем подобни.

— И с какво впечатление остана?

— Сториха ми се съвестни хора, но дори те ми казаха, че няма как да се ориентираме, ако не посетим мястото.

— Звучи логично — кимнах. — Как беше пътуването ти, между другото?

— Ползотворно. Освен със сенатора, Спанерман се срещна с двама конгресмени и с лобиста ни. Сега фондът му разполага с повече средства и е по-лесно да организираме срещи с необходимите хора.

— Не се изненадвам.

Тя сви рамене.

— Снощи сте яли пица, а? И сладолед?

— Реших да я разведря. Не беше в добро настроение след балета.

— Ще й хареса повече, когато започне да участва в конкурси. Така се получи при мен.

— Танцувала си?

— Казвала съм ти.

Не си спомням.

— Колко време?

Тя продължи да прелиства списанието.

— Не знам. Две-три години. Има ли значение?

— Няма. Просто разговаряме.

— Не се получи. Учителката ми не беше добра. Ако имах учителка като тази на Ландън, вероятно нямаше да се откажа толкова бързо. — Тя взе чашата. — Ще я напълниш ли до половината? Изморена съм и искам да се наспя. Особено след като обещах да наваксаме изгубената вечер за срещи.

— Да — зарадвах се, че не е забравила. — Разбира се.

Станах, отидох в кухнята и се върнах с половин чаша вино. Вивиан бе пуснала шоупрограма и макар да седяхме на дивана още цял час, тя мълчеше, следеше предаването и прелистваше списанието, сякаш не бях там.

* * *

В петък сутринта се събудих с мисълта за презентацията. След минути скочих от леглото и както предишния ден работих на кухненската маса, докато стане време за урока по рисуване. Оставих Ландън в ателието и се паркирах в кафенето. Вглъбен в работа, не забелязах как е миналото времето. Преди да се усетя, урокът бе приключил.

Уф…

Събрах си нещата и тръгнах бързо към ателието. Въздъхнах с облекчение, когато видях Ландън и Бодхи в ъгъла, глава до глава. Отворих уста да я извикам, но в същия момент зърнах Емили.

— Здрасти, Ръс — усмихна ми се тя.

— О, здрасти, Емили. Още ли си тук?

— Видях те в кафенето преди няколко минути. Изглеждаше много съсредоточен в работата си. Реших да те почакам и да наглеждам Ландън, докато дойдеш.

— Не беше нужно — казах.

— Няма проблем. Повярвай ми, синът ми е във възторг, че закъсня.

— Къде е той?

— Синът ми? — Тя посочи към ъгъла, където стоеше Ландън. — Говори с дъщеря ти.

Би трябвало да забележа приликата, предполагам, сега вече я виждах ясно.

— Бодхи е твоят син?

— Светът е малък, а? — Погледнахме към децата и тя продължи: — Толкова са сладки на тази възраст, нали? Толкова невинни…

— И аз си мислех същото.

— Хамстерите ги няма днес?

— Трябваше ли да ги донеса?

Емили се засмя.

— Не мисля. Но Бодхи се прехласна по Господин и Госпожа Спринкълс. Откакто Ландън му ги показа, ме моли да си вземем хамстери.

— Съчувствам ти. Ландън пък иска да си играе с Нудъл. И да види джедайския меч на Бодхи.

— Не ми говори за меча! Бодхи го разнася навсякъде. Разплака се, когато миналата неделя не му разреших да го вземе в църквата. Как върви работата ти?

— Добре. Надявам се да приключа през почивните дни. А ти? Рисуваш ли?

— Трудно си възвръщам ритъма. Последните две години не бяха никак леки.

Кимнах.

— Е, аз още не съм успял да се отбия в галерията, за да разгледам картините ти.

— Не се изненадвам. Работата и Ландън сигурно ангажират цялото ти внимание. Графикът на Ландън е натоварен. Танци, пиано, рисуване, а сега и тенис. — Тя забеляза изражението ми и продължи: — Учудваш ли се? Бодхи непрекъснато говори за нея. Иска да ни дойде да гости.

— Ландън също, но, честно казано, не знам как се урежда такова нещо.

Очевидно я развеселих.

— Не е сложно, Ръс. Просто се уточняваме. Имаш ли например време в понеделник следобед? Може ли Ландън да дойде тогава?

Още щом го каза, разбрах, че моментът е възможно най-подходящият. Но…

Не отговорих и Емили попита:

— Нещо друго ли си планирал?

— Не — поклатих глава. — Всъщност имам презентация в един.

— Чудесно значи. Ще я взема оттук и ще я заведа вкъщи. Ще им приготвя обяд и после двамата ще си играят, докато дойдеш да я вземеш.

— Не е ли все едно да си й бавачка? Понеже аз ще съм на работа?

— Нарича се щастливо стечение на обстоятелствата, Ръс. Договорихме ли се?

— Сигурна ли си? Имам чувството, че те използвам.

Тя се засмя.

— Не си се променил много.

— Какво имаш предвид?

— Притесняваш се за дреболии. Ако имах работа, и аз щях да поверя Бодхи на някого, нали?

— Благодаря — казах. — Това ще ми помогне много.

— Радвам се. А и Бодхи ще е във възторг. Е, през почивните дни ще е превъзбуден, разбира се, но ще се справя някак. И като говорим за вълка, ето ги и тях.

Децата дойдоха тичешком при нас.

— Мамо? Може ли да обядваме в „Чикфил“?

— Разбира се — кимна Емили.

Ландън ме дръпна за ръкава.

— Татко? Ще отидем ли и ние?

— Искаш да отидем в „Чикфил“?

— Моля те?

Емили явно очакваше отговора ми, но не разбрах дали е доволна, или не от идеята да се присъединим към тях.

— Добре. Да вървим — казах.

* * *

В „Чикфил“ беше пълно с хора. Ландън и Бодхи се втурнаха към игралната зала, а ние с Емили побъбрихме на опашката. Взехме храната и извикахме децата. Те изгълтаха всичко и пак хукнаха към въжената катерушка.

— Обичам да идвам тук, защото Бодхи има къде да си изразходва енергията. Малко е опак, откакто се разделихме с баща му. Не се виждат често и му е трудно.

— Съжалявам.

— Това е. Не мога да променя нищо.

— Няма ли начин да убедиш бившия си съпруг да прекарва повече време с него?

— Не виждам как. През април се върна в Австралия. Ще дойде обаче след две седмици и ще остане до третата или четвъртата седмица на септември. Някакъв голям проект и прочее. Каза, че иска да се вижда с Бодхи при всяка възможност. Това е чудесно, но режимът на Бодхи ще се разстрои, а после нямам представа кога баща му ще дойде пак. И как Бодхи ще приеме, че той си тръгва отново. — Емили поклати глава. — Извинявай. Зарекох се да не ставам като жените, които непрекъснато говорят за бившите си.

— Понякога е неизбежно, особено когато става дума за децата.

— Знам, но все пак е отегчително. Боже! На мен самата ми доскучава. — Тя сложи ръце върху масата. — Искаш ли да ми разкажеш върху какво работиш в момента? Когато те видях, изглеждаше вглъбен в някакъв свой свят.

— Подготвям презентация за вероятен клиент. Адвокат, голям удар за мен. Бизнесът ми не се развива по план засега.

— Сигурна съм, че ще одобри идеите ти.

— Откъде знаеш?

— Защото си умен и креативен. Винаги си бил. Имаш талант.

— Мислех, че ти си творецът.

— Затова се разбирахме толкова добре. — Тя сви рамене. — Е, поне до края.

— Какво представлява твоята работа всъщност?

— Имаш предвид като професия? Или как започнах?

— И двете. Помня, че рисуването ти беше страст, но смяташе да преподаваш, след като си вземеш магистърската диплома.

— Просто ми провървя. Когато скъсахме, известно време не бях на себе си и непрекъснато рисувах. Изливах болката върху платната. После ги складирах в гаража на родителите ми. Нямах представа какво ще ги правя. Не бях сигурна дори дали са добри. Не след дълго се запознах с Дейвид и животът продължи. Случайно чух, че в Грийнсбъро организират фестивал на изкуствата, и импулсивно реших да наема щанд. Още преди да подредя всичко, срещнах собственик на галерия. Той разгледа картините ми и веднага се съгласи да изложи няколко. Продаде ги за месец.

— Удивително!

— Както казах, извадих късмет.

— Не е само късмет. Но се чувствам зле.

— Защо?

— Защото съм бил причината за болката. И досега смятам постъпката си за непростима и се разкайвам. Това е една от най-големите грешки в живота ми.

— Вече се извини. Отдавна — отвърна тя.

— Знам. Но все пак…

— Вината е пропиляно чувство, Ръс. Поне така ми казва мама. А може би и аз трябваше да реагирам по-нормално.

— Реагира съвсем нормално.

— Щом казваш. Без онова преживяване обаче кариерата ми нямаше да е същата. И бракът ми нямаше да продължи толкова дълго. Ще спомена само, че по принуда се научих да прощавам.

— Дейвид е имал любовница?

— Не една. Много.

— Защо остана?

Тя кимна към Бодхи.

— Заради него. Дейвид беше ужасен съпруг, но е героят на Бодхи. — Тя замълча и поклати глава. — Ето! Пак заговорих за бившия си съпруг.

— Няма проблем.

— Знаеш ли кое е най-трудното, когато си разведен? Не знам дори какво значи да си самотен, независим възрастен. След теб почти веднага срещнах Дейвид и ето ме сега, без никаква представа какво се очаква от мен. Не че ми остава време да вися по барове и партита. Бодхи и работата обсебват цялото ми внимание. А и без друго това не ми е в стила. Просто… — Забелязах по лицето й да се изписва едва доловима тъга, докато търсеше думите. — Не такъв живот си представях. Често имам чувството, че това тук не съм аз.

— Не мога да си представя какво е да живееш сам.

— Не ми харесва. Но повярвай ми, другата възможност понякога е по-лоша.

Кимнах, несигурен какво да кажа. След малко тя въздъхна и продължи:

— Радвам се обаче, че мога да работя вкъщи. Иначе на Бодхи щеше да му е още по-трудно.

— Изглежда щастливо дете.

— Да. Но понякога изпада в кризи.

— Като всяко дете. Дори Ландън прави сцени.

— Нима?

Разказах й за миналия уикенд. Когато приключих, Емили ме погледна въпросително.

— Чакай… Вивиан наистина ли не заведе Ландън в боровинковата ферма? — попита тя.

— Каза, че било горещо и затова отишли в мола. На Ландън й беше все едно, мисля. Радваше се, че майка й е вкъщи. Още свиква с това, че Вивиан работи, а аз се грижа за нея.

— Очевидно се справяш отлично.

— Не съм толкова убеден. Често имам чувството, че отбивам номера.

— И аз. Нормално е.

— Така ли?

— Разбира се. Обичам Бодхи, но не изпадам във възторг, че трябва да го водя на зъболекар и на какво ли не, да му помагам да си подреди стаята и прочее. Нормално е за всеки родител.

— И въпреки това имам чувството, че не правя достатъчно. Вчера и тази сутрин работих и кажи-речи я оставих сама. Бях там, разбира се, и я наглеждах, но не й отделих почти никакво време.

— Не се обвинявай. Сигурна съм, че тя е добре. А и бързо ще се ориентираш как да балансираш работата и бащинството. Ето! Днес за пръв път й уреди гостуване при приятел.

Определено!

— Благодаря — повторих. — Ще я взема веднага след презентацията.

— Звучи чудесно. Но забравяш нещо.

— Какво?

— Не знаеш адреса ми. И телефонния номер. — Тя взе телефона си. — Кажи ми номера си и ще ти изпратя съобщение с адреса.

Диктувах последната цифра, когато децата дойдоха при нас.

— Наиграхме се, мамо — обяви Бодхи.

— Забавно ли беше?

— Изкачихме се на върха.

— Видях. Страхотни катерачи сте. И знаеш ли какво? В понеделник Ландън ще дойде да се запознае с Нудъл.

И двамата грейнаха.

— Наистина ли? Благодаря, мамо. Може ли да донесе Господин и Госпожа Спринкълс?

Емили ме погледна и аз разперих ръце.

— Както кажете. Имат клетка за пътуване.

— Защо не? — отговори Емили. — Сигурна съм, че Нудъл ще ги хареса.

Засмях се и се сбогувахме. Когато с Ландън тръгнахме към колата, ме смути мисълта, че съм обядвал с Емили — нещо, което с Вивиан не бях правил отдавна — и двамата разговаряхме съвсем непринудено.

Но вероятно се задълбочавах прекалено, нали?