Никълъс Спаркс
Винаги двамата (7)

7.
Две по две от всяка твар

Когато Ландън бе на три и половина, тримата отидохме на пикник край езерото Норман. Ходихме само веднъж. Вивиан приготви вкусен обяд, а по пътя към езерото купихме хвърчило, понеже духаше вятър. Избрах като онези, които пускахме като деца — обикновено и евтино — а не от натруфените хвърчила, примамка за лакоми ентусиасти.

Оказа се отлично хвърчило за дете. Пуснах го, то се издигна нагоре и сякаш залепна за небето. Нямаше значение дали стоя на място, или се движа; надянах макарата на китката на Ландън и хвърчилото продължи да лети нависоко — дори когато тя береше цветя и гонеше пеперуди. Имаше симпатична двойка с малък кокер шпаньол — Ландън сядаше на земята, кученцето пропълзяваше в скута й, а хвърчилото се рееше във въздуха. Когато дойде време за обяд, навих въжето на близка пейка и хвърчилото пак кръжеше над нас.

Вивиан бе в приповдигнато настроение; останахме в парка до късно следобед. Помня как по пътя към къщи мислех, че такива дни осмислят живота и каквото и да се случи, винаги ще бдя над семейството си.

Сега обаче имах чувството, че съм ги предал — и тях, и себе си.

* * *

В сряда — третия работен ден на Вивиан — бях сам с Ландън.

През целия ден.

Когато с Ландън влязохме в чакалнята на кинезитерапевт номер две, се почувствах, все едно я изпращам с кораб в чужда страна. Тревожех се да я оставя сред непознати хора; вестниците и вечерните новини внушават на съвременните родители, че навсякъде дебнат похитители.

Почудих се дали моите родители са се притеснявали така за Мардж и за мен, но мисълта се разсея след частица от секундата. Не, разбира се. Татко ме оставяше да седя на пейката пред старата кръчма, където понякога пиеше бира с приятели. А пейката се намираше на оживено кръстовище близо до автобусна спирка.

— Нали знаеш, че тази среща е важна за татко?

— Да — кимна Ландън.

— И искам да пазиш тишина.

— Да не ставам, да не ходя никъде и да не говоря с непознати. Вече ми каза.

С Вивиан явно бяхме постигнали нещо, защото Ландън изпълни точно заръката ми. Рецепционистката отбеляза колко възпитана е младата госпожица и думите й ме поуспокоиха.

За съжаление клиентът не пожела да се възползва от услугите ми. Засега губех с нула на три. В ресторанта на другия ден резултатът стана нула на четири.

Решен да бъда оптимист, за петък следобед подготвих най-добрата си презентация. Собственичката на салона за СПА процедури — словоохотлива блондинка на около петдесет — показа ентусиазъм и макар да личеше, че бизнесът й върви отлично, знаеше кой съм и дори бе запозната с някои от рекламните ми кампании. Докато говорех, се чувствах спокоен и уверен, и на финала се похвалих мислено за представянето. Въпреки това обаче звездите не ме ощастливиха.

Нямах никакви уговорени срещи за следващата седмица, а резултатът бе станал нула на пет.

* * *

Все пак бе петък вечер — време за „среща“.

Ако няма какво да празнуваш, празнувай без повод, нали?

Не беше съвсем вярно всъщност. Моята работа не вървеше, но Вивиан явно жънеше успехи на професионалния фронт. Бе успяла дори да наеме музикална група от осемдесетте, чието име си спомних веднага. Нямах представа как го бе постигнала. Прекарвах и повече време сам с Ландън и това определено бе прекрасен напредък.

Само че… не се чувствах толкова прекрасно. Заради постоянното тичане от място на място оставах с впечатлението, че работя за Ландън, вместо да се наслаждавам на времето с нея.

Питах се дали и други родители се чувстват така, или съм единствен по рода си.

Нямах представа, но вечерта за среща си е вечер за среща, и след като оставих Ландън в балетното студио, се отбих в магазина и купих сьомга, пържола и бутилка хубаво шардоне. Джипът на Вивиан бе на алеята, когато се прибрахме вкъщи. Ландън скочи от колата и викна: „Мамо!“. Тръгнах след нея с торбата с продуктите за вечеря, но след миг дъщеря ми се върна тичешком. Вивиан не се виждаше никъде, но я чух да подвиква от спалнята. Ландън се втурна нататък.

— Ето те и теб, слънчице! — възкликна Вивиан. — Как мина денят ти?

Ориентирах се по гласовете и сварих Вивиан и Ландън до леглото, върху което лежеше отворен куфар вече пълен; до него бяха захвърлени два празни плика от магазин за дрехи.

Покупки.

— За утре ли се подготвяш? — попитах.

— Всъщност тръгвам тази вечер.

— Къде отиваш? — изпревари ме Ландън.

Вивиан сложи длан върху рамото й.

— Налага се. Съжалявам, скъпа.

— Не искам да ходиш! — настоя детето.

— Знам, слънчице. Но когато се върна в неделя, ще ти се реванширам. Ще се позабавляваме двете, само ти и аз.

— Как? — попита Ландън.

— Зависи от теб.

— Ами… — Забелязах как умът на Ландън се задейства. — Да отидем във фермата за боровинки? Където ме води веднъж? Ще берем боровинки и ще галим животинчетата?

— Чудесна идея! — съгласи се Вивиан. — Ще отидем!

— И трябва да почистим клетката на хамстерите.

— Татко ще ти помогне, след като тръгна. Първо трябва да хапнеш нещо. Има останало пиле с ориз. Ще го претопля. Ще ме почакаш ли в кухнята да поговоря с татко?

— Добре — отговори дъщеря ни.

— Е? Значи заминаваш днес — отбелязах, когато останахме сами.

— Тръгвам след половин час. Уолтър иска аз и още двама заместник-директори да доуточним програмата с мениджъра на „Риц Карлтън“, та всичко да е наред.

— „Риц Карлтън“? Там ли ще отседнеш?

Тя кимна.

— Знам, че сигурно не ти е приятно. Аз също не бях очарована, че няма да съм вкъщи две нощи.

— Нямаш избор — насилих се да се усмихна.

— Ще сляза за малко при Ландън. Струва ми се разстроена.

— Да… добре.

Вивиан ме погледна изпитателно.

— Ядосан си ми.

— Не съм. Просто не ми се иска да тръгваш. Разбирам те, но очаквах с нетърпение да се видим тази вечер.

— Знам. Аз също. — Тя пристъпи към мен и ме целуна набързо. — Следващия петък ще наваксаме.

— Добре.

— Ще дръпнеш ли ципа на куфара? Не искам да си разваля маникюра. Току-що се лакирах. — Тя вдигна ръка да ми покаже. — Харесва ли ти цветът?

— Страхотен е — уверих я; затворих куфара и го свалих от леглото. — Спомена, че тази вечер ще уточняваш програмата в хотела?

— Оказа се доста сериозно начинание.

— Атланта е на четири часа път.

— Няма да шофирам. Ще летя.

— Кога е полетът?

— В шест и половина.

— Не трябва ли вече да си тръгнала към летището? Или да си там вече?

— Ще летим с частния самолет на Уолтър.

Уолтър. Започвах да намразвам това име почти колкото мразех думата „покупки“.

— Леле! Издигаш се!

— Самолетът не е мой. Негов е — усмихна се тя.

* * *

— Знаех си, че ще се справиш и сам — каза Мардж. — Имаш повод за гордост.

— Не се гордея. Изтощен съм.

Бяхме в къщата на родителите ми — в единайсет съботният ден вече беше горещ. Мардж и Лиз седяха срещу мен на задната веранда. Разказвах им преживелиците си през изминалата трескава седмица до най-дребната подробност. Ландън помагаше на мама да направи сандвичи; както обикновено татко бе в гаража.

— Е? Спомена, че при последната презентация най-сетне си се почувствал в свои води.

— И какво излезе? Нищо. А през следващата седмица нямам никакви срещи.

— Оптимистично погледнато — отбеляза Мардж, — така ще ти е по-лесно да развеждаш Ландън на уроци и ще имаш повече време за чистене и готвене.

Вторачих се свирепо в нея и тя се засмя.

— О, хайде! Предполагал си, че седмицата ще е тежка, след като Вивиан започва работа. И знаеш поговорката, че най-тъмно е преди развиделяване. Имам чувството, че съвсем скоро ще ти просветне.

— Не знам — свих рамене. — Тази сутрин си мислех по пътя, че трябваше да стана водопроводчик като татко. Водопроводчиците винаги имат работа.

— Вярно — кимна Мардж. — Но пък се натъкват на доста гадости.

Усмихнах се въпреки мрачното си настроение.

— Духовита както винаги!

— Какво да ти кажа? Внасям радост в живота на всички около мен. Дори на хленчещото си братле.

— Не хленча.

— Напротив. Вайкаш се откакто седна.

— Лиз?

Тя прокара разсеяно пръст по ръкохватката, преди да отговори.

— Може би малко…

* * *

След обяда денят стана още по-жарък и реших да заведа Ландън на кино. Мардж и Лиз дойдоха с нас и се забавляваха колкото дъщеря ми. Аз също се опитвах да се насладя на анимационния филм, но мислите ми непрекъснато се връщаха към изминалата седмица и се питах какво ли предстои.

След киното не ми се прибираше вкъщи. Мардж и Лиз не възразиха да се върнем в къщата на родителите ми и мама ни сготви риба тон с паста. Ландън сметна ястието за особена вкуснотия — нищо чудно с толкова бяло брашно в пастата. Изяде необичайно голяма порция и по пътя към къщи задряма в колата; реших да й напълня ваната, да й прочета две-три приказки и до края на вечерта да заседна пред телевизора.

Не би. Щом влязохме, тя изтича да види хамстерите и я чух да ми вика отгоре:

— Татко! Ела бързо! На Госпожа Спринкълс й има нещо!

Отидох при нея и надникнах в клетката, втренчен в хамстер, който сякаш се опитваше да мине през стъклото. Стаята миришеше на обор.

— Изглежда ми добре — констатирах.

— Това е Господин Спринкълс. Госпожа Спринкълс не се движи.

Присвих очи.

— Явно спи, скъпа.

— Ами ако е болна?

Нямах представа какво се прави в такъв случай. Вдигнах капака и загребах Госпожа Спринкълс — беше топла, винаги добър признак, а и се размърда.

— Добре ли е?

— Да, мисля. Искаш ли да я вземеш?

Ландън кимна и събра шепи. Сложих хамстера в тях и тя приближи дребното създание до лицето си.

— Искам да я подържа, за да съм сигурна.

— Добре. — Целунах дъщеря си по косата. — Но не много. Време е за лягане.

Тръгнах към вратата.

— Тате?

— Да?

— Трябва да им почистиш клетката.

— Утре. Изморен съм.

— Мама каза да я изчистиш.

— Разбира се. Но утре.

— Ами ако Госпожа Спринкълс се разболее? Искам да я изчистиш сега.

Освен че не ме чуваше, гласът й стана писклив, а аз не бях в настроение за такива неща.

— Ще се върна след малко да те приготвя за лягане. Сложи си мръсните дрехи в коша.

Половин час превключвах каналите, но не намерих нищо интересно. Повече от сто канала и нищо, но пък освен изморен, бях и изнервен. Утре щях да събирам барабонки от хамстерска клетка, списъкът ми с клиенти клонеше към нула и ако не станеше чудо, положението нямаше да се промени през следващата седмица. Междувременно съпругата ми летеше с частни самолети и отсядаше в „Риц Карлтън“.

Най-сетне станах от дивана и се върнах в стаята на Ландън. Хамстерите бяха в клетката, а тя си играеше с куклите Барби.

— Привет, слънчице! Готова ли си за баня?

Отговори ми, без да ме погледне:

— Не искам да се къпя.

— Но днес при баба се изпоти.

— Не!

Примигнах.

— Какво има, скъпа?

— Сърдита съм ти.

— Защо?

— Защото не си загрижен за Господин и Госпожа Спринкълс.

— Загрижен съм, разбира се. — И двамата сновяха из клетката както всяка вечер. — И знаеш, че трябва да се изкъпеш.

— Искам мама да ме изкъпе.

— Знам. Но мама не е тук.

— Тогава няма да се къпя.

— Ще ме погледнеш ли?

— Не.

Все едно чух гласа на Вивиан. Обърках се. Ландън продължи да шари с Барби из кукленската къща и да разблъсква мебелите.

— Ще пусна водата. После ще поговорим пак. Ще направя повече мехурчета.

Изпълних обещанието си и спрях водата. Ландън не бе помръднала; Барби влизаше от стая в стая, следвана от Кен.

— Не мога да приготвя закуската — каза Барби на Кен, — защото отивам на работа.

— Но нали татковците работят? — отвърна Кен.

— Да беше помислил за това, преди да напуснеш!

Стомахът ми се сви; Ландън очевидно имитираше мен и Вивиан.

— Ваната ти е готова — обявих.

— Казах ти, че няма да се къпя!

— Хайде…

— Не! — изкрещя Ландън. — Няма да се къпя и не можеш да ме накараш! Заради теб мама тръгна на работа!

— Не е заради мен!

— Заради теб е! — Тя се обърна към мен и видях, че по страните й се стичат сълзи. — Каза ми, че трябва да си намери работа, защото ти не работиш!

Друг баща вероятно не би заел защитна позиция, но аз бях изтощен и думите й ме жегнаха, защото и без това се самообвинявах.

— Работя! И се грижа за теб, и домакинствам!

— Искам мама! — извика тя и за пръв път осъзнах, че Вивиан не се е обаждала днес.

Аз също не можех да й се обадя; в момента събитието сигурно бе в разгара си.

Поех си дълбоко дъх.

— Ще си дойде утре и двете ще отидете в боровинковата ферма, помниш ли? Искаш мама да те види чиста, нали?

— Не! — изкрещя Ландън. — Мразя те!

Преди да се усетя, прекосих стаята и сграбчих Ландън за ръката. Тя се опита да се отскубне, но аз я повлякох към банята като лош родител от видеозапис в Ютюб.

— Ако не се съблечеш и не влезеш във ваната, аз ще те вкарам! Не се шегувам.

— Остави ме! — изкрещя тя.

Сгънах пижамата й върху полицата и излязох от банята. Зачаках до затворената врата и през следващите няколко минути я чувах как ту плаче, ту си говори сама.

— Влизай във ваната, Ландън! — разпоредих се предупредително през вратата. — Иначе ще те накарам сама да изчистиш клетката на хамстерите!

Тя се развика отново, но след минута я чух как разплисква водата. Почаках още малко. След известно време я чух да си играе с гумените играчки, без да долавям предишния гняв. Най-сетне вратата се отвори; Ландън беше по пижама, с мокра коса.

— Ще ми изсушиш ли косата?

Стиснах зъби.

— Разбира се, скъпа.

— Мама ми липсва — разплака се момиченцето ми.

Клекнах до нея и я прегърнах, вдишвайки сладкото, чисто ухание на сапун и шампоан.

— Знам — отвърнах и я притиснах по-силно до себе си, питайки се как нескопосан баща като мен е успял да създаде нещо толкова прекрасно.

* * *

Легнах до нея и й прочетох историята за Ноевия ковчег. Прочетох два пъти любимата й част — когато ковчегът е готов и животните започват да пристигат.

— Пристигали по двойки от целия свят. Лъвове и коне, кучета и слонове, зебри и жирафи.

— И хамстери — добави Ландън.

— И хамстери — съгласих се. — Две по две се качили в ковчега. Как ще се поберат, чудели се хората. Бог обаче бил измислил как. В ковчега имало много място и всички животни били доволни. И така, две по две, те останали вътре, когато дъждът завалял.

Към края на историята очите на Ландън се затваряха. Изключих лампата и я целунах по бузата.

— Обичам те, Ландън — прошепнах.

— И аз те обичам, тате — промърмори тя и аз излязох тихо от стаята.

Две по две, мислех си, докато слизах по стълбите. Ландън и аз, баща и дъщеря… И двамата се стараехме, доколкото ни стигат силите.

Чувствах обаче, че я предавам; чувствах, че се провалям във всичко.