Никълъс Спаркс
Винаги двамата (4)

4.

Напоследък ми хрумна, че да имаш дете, обърква усещането за време, смесва минало и настояще като с електрически миксер. Погледнех ли Ландън, миналото често изплуваше в мислите ми и събуждаше спомени.

— Защо се усмихваш, татко? — питаше ме тя.

— Защото мисля за теб — отговарях й и си я представях как спи в ръцете ми като бебе или незабравимата й първа усмивка, или първия път, когато се обърна в леглото. Вивиан бе на курс по йога. Ландън наскоро бе навършила пет месеца; сложих я да спи по корем и когато се събуди с усмивка, с изненада осъзнах, че лежи по гръб.

Друг път си спомнях колко предпазливо лазеше или се подпираше на масата, когато се учеше да се изправя. Помня как я държах за ръцете и двамата вървяхме напред-назад по коридора, преди да проходи.

Много неща съм пропуснал обаче, особено първите. Пропуснах първата й дума например; не бях в града, когато падна първото й млечно зъбче. Пропуснах първото й хранене с бебешка каша от бурканче. Това обаче не помрачаваше вълнението ми, когато ставах свидетел на постиженията й. За мен все пак те бяха нещо ново.

За съжаление съм забравил доста. Не всичко може да се сведе до едно-единствено събитие. Кога точно проходи? И как премина от първата дума към кратки изречения? Тези периоди на постепенно и неизбежно развитие сега се сливат в съзнанието ми и понякога имам чувството, че съм се обърнал гърбом и в миг новата версия на Ландън е заменила старата.

Не съм сигурен и кога стаята, играчките и игрите й се променяха. Представям си детската стая с удивителни подробности, включително рамката на тапетите с патенца. Но кога кубчетата и плюшените гъсеници отидоха в кашона, който сега стои в ъгъла? Кога се появи първата Барби и как Ландън започна да си представя въображаемия й живот, та дори и цвета на дрехите, които облича в кухнята? Кога дъщерята на име Ландън стана Ландън, моята дъщеря?

Понякога тъгувам до болка за бебето и мъничето, което обичах. Сега Ландън е момиченце със свое мнение за прическата, моли майка си да й лакира ноктите, скоро почти по цял ден ще бъде на училище под опеката на учителка, с която още не съм се запознал. Напоследък ми се иска да върна времето назад, за да преживея по-пълноценно първите пет години от живота на Ландън — ще работя по-малко, ще играя повече с нея, ще споделям възторга, с който за пръв път проследява полета на пеперуда. Винаги съм искал Ландън да разбере каква радост внася в живота ми и че съм се старал, доколкото са ми стигали силите. Искам да знае, че макар майка й да е винаги с нея, аз я обичам с цялата обич на бащинското сърце.

Защо тогава, питам се понякога, чувствам, че това сякаш не е достатъчно?

* * *

Телефонът не иззвъня.

Нито през първата седмица, нито през втората, нито дори през третата. Срещнах се с повече от дузина потенциални клиенти и отначало всички проявиха интерес, но телефонът в офиса мълчеше. И още по-зле — към края на месеца нито един не благоволи да ми отдели време за разговор, когато се опитах да се свържа с тях, а след време секретарките им ме помолиха да престана да се обаждам.

Питърс.

Виждах следите му навсякъде и се замислих за предупреждението на Вивиан: „Реши ли, че му крадеш клиентите, ще направи всичко възможно да те изхвърли от бизнеса“.

В началото на юли бях потиснат и притеснен, а последното извлечение от кредитната карта влоши допълнително положението. Вивиан явно бе приела присърце обещанието ми животът й да не се променя — ходеше „на покупки“ и пазаруваше безогледно — а понеже бях освободил чистачката, в къщата цареше постоянен хаос. След работа разтребвах по цял час, пусках пералнята и прахосмукачката, миех в кухнята. Имах чувството, че Вивиан ми преотстъпва домакинските задължения — в добавка към изпразнените кредитни карти — като заслужено наказание.

Откакто започнах бизнеса си, водехме единствено повърхностни разговори; аз разказвах по нещо за работата, веднъж тя подхвърли между другото, че е започнала да търси работа на половин щат. Разменяхме по някоя дума за семействата си, приятелите и съседите. Основната ни тема обаче бе Ландън — винаги безопасна територия. И двамата усещахме, че и най-дребната обида или необмислена реплика може да предизвика скандал.

Четвърти юли се падаше в събота; повече от всичко мечтаех да прекарам спокойно деня — да забравя притесненията за пари, сметки и клиенти, които не приемат телефонните ми обаждания; исках да заглуша тъничкия гласец, който ми подшушваше да започна да си търся втора работа или място в агенциите в други градове. Исках за един ден да спра да мисля като разумен възрастен и да се насладя на романтична вечер с Вивиан, за да почувствам, че все още вярва в мен, макар вярата й да е разколебана.

Празник или не обаче, съботната сутрин бе Личното Време на Вивиан и почти веднага след като се събуди тя отиде на йога, а после — на фитнес. Приготвих зърнена закуска на Ландън и двамата излязохме в парка; следобед тримата посетихме кварталното парти. Имаше игри за децата, Вивиан поговори с другите майки, а аз изпих две бири с бащите. Не ги познавах добре — всички работеха извънредно като мен доскоро — а и мислите ми постоянно се отклоняваха към заплашващото ме финансово фиаско.

По-късно, докато в небето над парка разцъфваха фойерверки, продължих да усещам напрежението във врата и раменете си.

* * *

В неделя не се чувствах по-добре.

Отново се надявах да си отдъхна през деня, но след закуската Вивиан ми съобщи, че отива „на покупки“ и ще се върне късно следобед. Тонът й — нехаен и същевременно предизвикателен — говореше ясно, че не възнамерява да е вкъщи през деня, и стига да пожелая, е готова да спори.

Не пожелах. Със стомах, свит на възел, я проследих с поглед как се качва в джипа, питайки се не само как ще съумея да се окопитя, но и как ще забавлявам Ландън през целия ден. В същия момент обаче си спомних какво рекламно мото бях съчинил през първата година от кариерата си: „Когато си в беда, ти трябва някой на твоя страна…“.

Клиентът бе застрахователен адвокат и макар че по-късно Адвокатската колегия му отне лиценза, рекламата доведе във фирмата ни върволица местни адвокати. Отговарях за поръчките на повечето — превърнах се в експерт по юридически реклами и спечелих куп пари за Питърс. Две години по-късно в „Шарлот Обзървър“ излезе статия, в която нарекоха „Питърс Груп“ „преследвача на линейки в рекламния свят“, и няколко банки и строителни фирми изразиха опасение, че репутацията им може да пострада по съвместителство. Питърс неохотно се раздели с неудобните клиенти и години по-късно понякога се оплакваше как банките, от които с лекота извлича печалба, в този случай са му подлели вода.

Така или иначе аз бях в беда и се нуждаех от някого на моя страна… И импулсивно реших да посетя родителите си.

Ако те не са на наша страна, наистина сме в беда.

* * *

Трудно ми е да си представя мама без престилка. Тя сякаш бе убедена, че престилките са жизненонеобходими в женския гардероб както сутиените и бикините — поне когато си е вкъщи. Когато като малки с Мардж слизахме в кухнята, тя вече бе с престилка; слагаше престилка веднага след като се върнеше от работа и не я сваляше дълго след като вечерята бе приключила, а масата — разтребена. Обясняваше ми, че харесва джобовете или че й държи топло, или по-късно може да й се допие чаша безкофеиново кафе и да го разлее върху дрехите си.

Лично аз смятам, че това е просто странност, но пък ни улесняваше при избора на подаръци за Коледа и за рождените й дни. С годините сбирката й постоянно се обогатяваше — имаше престилки във всички цветове; с надписи, изработени от мен и Мардж; с името „Гладис“, щамповано върху плата, и дори няколко с дантелки, но тя ги смяташе за твърде кокетни и не ги носеше. Знаех, че на тавана има седем кашона със спретнато сгънати престилки и цели два шкафа в кухнята бяха отделени за колекцията й. С Мардж винаги се чудехме как избира Престилката за деня и как изобщо я открива сред другите.

След като спря да работи, навикът й да носи престилки не се промени. Мама работеше не защото обичаше професията си, а защото семейството се нуждаеше от пари, и щом се пенсионира, се включи в клуб по градинарство, помагаше като доброволка в център за стари хора и бе активен член на обществото „Червена шапка“. Както Вивиан и Ландън и тя запълваше ежедневния си график с неща, които й доставят удоволствие, и определено оставах с впечатлението, че през последните години престилките й отразяват по-добро настроение. Едноцветните отидоха в дъното на шкафа; най-отгоре бяха подредени престилки с цветя и птици или с надписи от рода на: „Пенсионирана: С младо сърце и поостарели други места“.

Когато пристигнах с Ландън, мама носеше престилка на червени и сини квадратчета — без джобове, забелязах веднага — и лицето й грейна при вида на дъщеря ми. През годините майката, която познавах, се бе превърнала по-скоро в баба, достойна за корицата на „Сатърди Ивнинг Поуст“ — с посребряла коса, розови бузи и пухкава точно където се полага; не ще и дума, че Ландън бе също толкова очарована да я види.

И още по-добре — Лиз и Мардж бяха вкъщи. Двете ме прегърнаха и целунаха набързо, после веднага насочиха цялото си внимание към дъщеря ми и аз станах сякаш невидим. Още щом прекрачи прага, Ландън влетя в обятията на Лиз и забърбори със скоростта на светлината. Мардж и Лиз я слушаха най-внимателно и когато чух думата „кексчета“, разбрах, че Ландън ще си има занимание поне през следващите два часа. Ландън обичаше да пече сладкиши — странно, след като майка й не би вкусила бяло брашно и захар.

— Как прекарахте Четвърти юли? — попитах мама. — С татко гледахте ли зарята?

— Останахме си вкъщи — отговори тя. — Тълпите и натовареното движение ни идват в повече. А вие?

— Както обикновено. Квартално празненство, после бяхме в парка.

— И ние — подхвърли Лиз. — Защо не ни се обадихте да отидем заедно?

— Не се сетих. Съжалявам.

— Харесаха ли ти фойерверките, Ландън? — попита Мардж.

— Бяха суперкрасиви. Но някои бяха много шумни.

— Да.

— Ще правим ли кексчетата вече?

— Разбира се, скъпа.

Странно — мама не тръгна след тях към кухнята. Приближи до мен, изчака ги да влязат в кухнята и приглади престилката си. Така правеше винаги когато е неспокойна.

— Добре ли си, мамо?

— Трябва да говориш с него. Да отиде на преглед.

— Защо? Какво има?

— Притеснявам се, че го е хванал ракът.

Мама никога не казва просто „рак“. И мисълта за него я ужасява. Той бе отнел живота на родителите й и на двамата й по-големи братя. Оттогава „ракът“ стана постоянна тема за разговор — главорез, който дебне да нанесе неочакван удар.

— Защо мислиш, че е болен от рак?

— Защото ракът затруднява дишането. Същото се случи с брат ми. Ракът първо ти взема въздуха, после всичко друго.

— Брат ти пушеше по две кутии цигари на ден.

— Баща ти не пуши, но онзи ден едва си поемаше дъх.

Едва сега забелязах, че естествената й руменина е избледняла.

— Защо не ми каза? Какво стана?

— Сега ти казвам. — Тя си пое дълбоко дъх. — В четвъртък след работа отиде на задната веранда. Приготвях вечерята и макар че навън беше ужасно горещо, баща ти се заинати да премести саксията с японския бряст от единия край на верандата до другия, та да е на сянка.

— Сам? — Не бих могъл да помръдна саксията дори на сантиметър; сигурно тежеше повече от сто килограма.

— Разбира се — кимна тя, сякаш съм задал идиотски въпрос. — И след като го премести, няколко минути не можеше да си поеме дъх. Седна и прочее.

— Нищо чудно. Всеки би се запъхтял.

— Не и баща ти.

Признах, че има известно право.

— Как се чувстваше след това?

— Казах ти.

— След колко време се съвзе?

— Не знам. Две минути може би.

— Наложи ли се да легне на дивана?

— Не. Престори се, че нищо му няма. Взе си бира и пусна бейзболния мач.

— Е, ако е изглеждал добре…

— Трябва да се прегледа.

— Знаеш, че не обича да ходи на лекар.

— Затова трябва ти да говориш с него. Вече не ме слуша. Инати се като магаре, а от години не е бил на лекар.

— Едва ли ще послуша и мен. Каза ли на Мардж да го помоли?

— Тя смята, че е твой ред.

Благодаря, Мардж.

— Добре. Ще говоря с него.

Мама кимна, но по отнесеното й изражение разбрах, че още мисли за „рака“.

— Къде е Вивиан? Няма ли да дойде?

— Този следобед съм сам с Ландън. Вив е на покупки.

— О! — каза мама; знаеше какво значи „покупки“. — Баща ти сигурно е в гаража.

* * *

За щастие в гаража имаше сянка и температурата бе сравнително поносима за човек като мен, който е свикнал с климатизирания офис. Татко, от друга страна, вероятно дори не усещаше или просто не се оплакваше. Гаражът бе неговото убежище и с влизането за кой ли път се удивих колко е подреден и същевременно претрупан с предмети. По стената висяха инструменти, имаше кутии с кабели и всевъзможни джаджи, и ръчно скован дървен плот с чекмеджета, пълни с гвоздеи, отвертки, болтове и тем подобни. Части от двигатели, разклонители, градински инструменти; всичко се вместваше в света на татко. Винаги съм вярвал, че той би се чувствал най-добре през 50-те или дори като заселник в Дивия Запад.

Татко е грамаден мъж — с широки рамене, мускулести ръце и русалка, татуирана на бицепса му — спомен от армията. Когато бях малък, ми приличаше на великан. Трийсет години работи като водопроводчик в една и съща фирма, но умееше да поправя кажи-речи всичко. Протекли прозорци и покриви; двигатели на косачки за трева; телевизори — за него нямаше значение, понеже притежаваше вроден нюх каква част ще му е необходима, за да отстрани повредата и повреденото да заработи като ново. Знаеше всичко за автомобилите — стига да са произведени преди електронната ера — и през почивните дни човъркаше форда си „Мустанг“ от 1974, който бе ремонтирал преди двайсет години. Все още ходеше с него на работа. Освен работния плот татко бе измайсторил какво ли не в къщата — задната веранда, бараката в двора, тоалетна масичка за мама, шкафовете в кухнята. Носеше джинси и работни боти, независимо какво е времето, а цветистият му речник подчертаваше глаголите, а не прилагателните. Не ще и дума, че попкултурата и всичко в графата „риалити шоу“ не го вълнуваха ни най-малко. Очакваше вечерята да се сервира в шест, след което гледаше бейзболен мач в дневната. През почивните дни работеше в градината или в гаража и се грижеше за моравата. Не обичаше прегръдките. Ръкуваше се — дори с мен — и винаги усещах мазолите и силата в дланта му.

Сварих го под мустанга; виждаха се само краката му. Разговорите с татко в гаража често напомняха събеседване с небрежно складиран манекен.

— Здрасти, татко.

— Кой е?

На шейсет и пет баща ми бе започнал да губи слуха си.

— Аз съм, Ръс.

— Ръс? Какво търсиш тук?

— Реших да доведа Ландън да ви види. Вътре е с мама, Мардж и Лиз.

— Сладко хлапе — отбеляза той.

От татко не можеше да се очаква по-ласкав комплимент, макар да я обичаше от сърце. Всъщност най-любимото му занимание бе да гледа бейзболен мач, а Ландън да седи в скута му.

— Мама каза, че онзи ден дъхът ти секнал. Мисли, че трябва да отидеш на лекар.

— Майка ти все се тревожи.

— Ходил ли си скоро на преглед?

— Не знам. Преди година може би. Докторът каза, че съм здрав като бик.

— Мама смята, че е минало повече време.

— Може би…

Видях как пръстите му пипнешком избират необходимия гаечен ключ сред инструментите до хълбока му и после ръката му изчезва под колата. Приех го като знак да разведря разговора или поне да сменя темата.

— Какво й е на колата?

— Изтича малко масло. Опитвам се да разбера защо. Сигурно е от филтъра.

— Ще разбереш.

Аз от своя страна не бих могъл да открия филтъра за маслото. С татко сме различни.

— Как е бизнесът? — попита той.

— Не върви — признах.

— Предполагах. Трудно е да работиш сам.

— Някакъв съвет?

— Не. Още не съм разбрал какво точно правиш.

— Обсъждали сме го сто пъти. Подготвям рекламни кампании, измислям печатни и дигитални реклами.

Той най-сетне излезе изпод колата с изцапани с грес ръце.

— Ти ли направи онези реклами за автомобили? Дето мъжът винаги крещи колко изгодна сделка предлагат?

— Не.

Вече бях отговарял и на този въпрос.

— Мразя ги. Много са шумни. Изключвам звука.

Това е една от причините да убеждавам търговците на автомобили да не използват гръмки звуци — повечето зрители натискат бутона за изключване на звука.

— Знам. Казвал си ми.

Той започна бавно да се изправя — все едно наблюдавах как се издига планина при сблъсък на тектонски плочи.

— Ландън е тук, така ли?

— Вътре е.

— Вивиан също, предполагам.

— Не. Днес има други задачи.

Той започна да си бърше ръцете.

— Женска работа?

Усмихнах се. За татко — старомоден патриарх — женска работа значеше всичко, което правеше мама: готвене, чистене, пазаруване за вкъщи.

— Да — отговорих.

Той кимна, че всичко му е ясно.

Прочистих гърло:

— Споменах ли, че Вивиан смята да се върне на работа?

— Хм…

— Не защото ни трябват пари. Обмисля го от известно време. Понеже Ландън ще тръгва на училище, имам предвид.

— Хм…

— Според мен е добре за нея. Нещо лесно, до обяд. Иначе ще се отегчи.

— Хм…

Поколебах се.

— Какво мислиш?

— За кое?

— Че Вивиан ще започне работа. И за новата ми агенция.

Той си почеса ухото, печелейки време.

— Хрумвало ли ти е, че първо на първо, не биваше да си напускаш работата?

* * *

Макар и истински мъж, татко не обичаше да поема рискове. За него да имаш сигурна работа и ежемесечна заплата бе далеч по-изгодно от всякакви потенциални ползи от самостоятелния бизнес. Преди седем години бившият собственик на компанията за водопроводни услуги предложи на татко да я купи; той отказа и друг, по-млад работник с предприемачески амбиции, купи фирмата.

Честно казано, не очаквах от него съвети за кариерата ми. Това също бе извън удобната му зона, но не бях разочарован. С него водехме различен живот; аз учих в колеж, той бе завършил гимназия и за кратко се бе сражавал във Виетнам; беше се оженил на деветнайсет, а на двайсет и две бе станал баща; родителите му бяха починали при катастрофа година по-рано. Той работеше с ръцете си, аз — с ума си; възгледът му за света — черно и бяло, добро и лошо — би се сторил опростенчески на мнозина, но пък му служеше като ориентир как трябва да живее истинският мъж. Жениш се. Обичаш съпругата си и се отнасяш с уважение към нея. Имаш деца и ги научаваш колко ценно е да се трудиш усърдно. Вършиш си работата. Не се оплакваш. Помниш, че семейството — за разлика от повечето хора, които срещаш — винаги е до теб. Поправяш каквото подлежи на поправка или се отърваваш от него. Добър съсед си. Обичаш внуците си. Постъпваш правилно.

Добри правила. Всъщност чудесни правила в общи линии, запазили се непроменени през целия му живот. Едно обаче бе отпаднало от списъка му. Татко бе израснал в баптистко семейство и като деца с Мардж ходехме на служби в сряда и неделя вечерта. Всяко лято посещавахме религиозно неделно училище и родителите ми никога не повдигаха въпроса дали да отидат на църква, или не. Както другите правила, това не се променяше — докато Мардж не каза на родителите ни, че е хомосексуална.

Мога само да гадая колко нервна се е чувствала. Религията ни обявяваше хомосексуализма за грях и родителите ни изповядваха безусловно това убеждение; още повече че бяха от друго поколение. Татко се срещна с пастора — истински фанатик, бълващ огън и жупел. Пасторът му казал, че Мардж ще избере греховен живот, ако се поддаде на природата си; заръчал му да я заведе да се моли Бог да се смили над нея.

Татко бе какъв ли не — труден понякога, грубоват, безцеремонен — но обичаше децата си. Вярваше в децата си и когато Мардж му каза, че не е избрала такъв живот, а е родена такава, той кимна веднъж, каза й, че я обича, и от онзи ден нататък семейството ни престана да ходи на църква.

Мнозина на този свят, мисля, биха могли да се поучат от татко.

* * *

— На нищо не приличаш — каза ми Мардж.

Бяхме се усамотили на задната веранда с няколко кексчета, а мама, Лиз и Ландън печаха втора тава. В дневната татко хапваше кексчета, гледаше „Атланта Брейвс“ и несъмнено чакаше Ландън да отиде при него. Винаги го наричаше „дедко“, което ми звучеше много мило.

— Винаги знаеш как да ме ободриш.

— Честна съм. Лицето ти е посивяло.

— Изморен съм.

— О! Извинявай. Не те познавам и не разбирам кога ме лъжеш. Стресиран си.

— Малко.

— Новият бизнес не върви добре?

Поразмърдах се на стола.

— Предполагах, че по-лесно ще си намеря клиенти. Или поне един клиент.

— Ще дойдат. Имай търпение. — Не отговорих и тя продължи: — Какво мисли Вивиан?

— Не говорим много за това.

— Защо? Тя ти е съпруга.

— Не искам да я безпокоя. Ще говоря с нея, когато имам да й кажа нещо хубаво.

— Е, точно тук грешиш. Би трябвало единствено с Вивиан да можеш да обсъждаш всичко.

— Предполагам.

— Предполагаш? Вие двамата определено трябва да поработите върху общуването. Да посетите терапевт може би.

— Да си запишем ли час при Лиз? Това й е работата, искам да кажа.

— Как ще си го позволите? Ти не изкарваш нищо.

— Сега се чувствам още по-добре.

— Розови очила ли предпочиташ да ти подаря?

— Интересно предложение, но пасувам.

Тя се засмя.

— Просто съм го виждала много пъти.

— Какво си виждала?

— Грешката, която начинаещите в бизнеса допускат. — Тя отхапа пак от кексчето. — Прекален оптимизъм относно доходите и недостатъчно песимизъм относно бизнеса и семейните разходи. Във вашия случай — кредитните карти.

— Откъде знаеш?

— Ехо! Вивиан е на покупки? Сметките пристигат в средата на месеца? Не за пръв път водим този разговор.

— Балансът е малко на червено — признах най-сетне.

— Тогава послушай сестра си, която е лицензиран счетоводител. Анулирай я. Или поне й сложи лимит.

— Не мога.

— Защо?

— Защото й казах, че животът й няма да се промени.

— Защо, за бога, си го направил?

— Понеже няма причина тя да страда.

— Разбираш колко безумно звучи това, нали? Да пазаруваш по-малко не е страдание. А и вие двамата трябва да сте от един отбор, особено когато нещата загрубеят.

— От един отбор сме. И я обичам.

— Знам, че я обичаш. Даже прекалено много.

— Няма такова нещо.

— Добре де, добре… казвам само, че невинаги е лесно да си женен за нея.

— Защото е жена.

— Трябва ли да ти напомням с кого говориш?

Поколебах се.

— Мислиш ли, че допуснах грешка? Със самостоятелния бизнес?

— Недей да се двоумиш сега. Нямаше избор, освен да се преместиш в другия край на страната. А и имам чувството, че всичко ще потръгне.

Точно това имах нужда да чуя. Но ми се прииска да го е казала Вивиан, а не сестра ми.

* * *

— Значи готварският курс върви добре? — попитах Лиз половин час по-късно.

Миналата година за Коледа й подарих два кулинарни урока в „Мечтата на майстор готвача“; хареса й толкова много, че продължи да посещава занятията.

— Тези са по рецепта на майка ти. Не печем често. В момента учим френска кухня.

— Охлюви и жабешки бутчета?

— Не само.

— И ги ядете?

— По-вкусни са от кексчетата, дори да не ти се вярва.

— Убеди ли Мардж да идва с теб?

— Не, но няма проблем. Приятно ми е да прекарвам известно време сама. Освен това е веднъж седмично. Не е кой знае какво.

— Знаеш ли, Мардж ме смята за мекотело.

— Притеснява се за теб — отвърна Лиз.

С дълга кафява коса, кръгли очи с цвят на кафе и сърдечна усмивка, тя изглеждаше по-подходяща за отговорник на класа, отколкото за мажоретка, но винаги съм смятал, че това й придава допълнителен чар.

— Знае, че си подложен на стрес и се безпокои за теб. Как е Вивиан всъщност?

— Добре, но и тя усеща напрежението. Искам просто да бъде щастлива с мен.

— Хм…

— Само толкова ли?

— Какво очакваш да кажа?

— Не знам. Да възразиш? Да ми дадеш съвет?

— Защо?

— Защото не на последно място си терапевт.

— Не си ми пациент. Но дори да беше, не съм сигурна, че бих могла да помогна.

— Защо?

— Защото целта на терапията не е да промениш другите. Целта е да се опиташ да промениш себе си.

* * *

Докато вървяхме към колата, държах Ландън за ръка.

— Не казвай на мама, че изядох две кексчета.

— Защо?

— Защото не е добре за мен и не искам да я натъжа.

— Добре — обеща тя. — Обещавам. Няма да кажа.

— Благодаря, слънчице.

* * *

С Ландън се върнахме в шест с плик кексчета. Заварихме къщата празна.

Написах съобщение на Вивиан. На въпроса къде е тя ми отговори: „Ще свърша още няколко неща. След това се прибирам“. Звучеше дразнещо лаконично, но преди да й пиша отново, Ландън ме дръпна за ръкава и ме поведе към триетажната си къща на Барби, разположена в ъгъла на дневната.

Ландън обожаваше Барби. Имаше седем кукли, две розови спортни коли за тях и пластмасова кутия, пълна с тоалети колкото за напълно зареден магазин. На Ландън сякаш не й правеше никакво впечатление, че всяка кукла има едно и също име; още повече ме удивляваше, че при всяко преместване от стая в стая в розовата къща или при всяка нова сценка Барби трябваше да си смени дрехите. Това се случваше горе-долу през трийсет и пет секунди и не е нужно да споменавам, че единственото, което Ландън обичаше повече от преобличането на Барби, бе татко й да го прави по нейна заръка.

За час и половина преживях цели четири денонощия, сменяйки един след друг тоалетите на Барби.

Ако не ви звучи понятно, признавам, че споделям мнението ви. Вероятно има нещо общо с теорията за относителността — че времето е относително и прочее; Ландън обаче не се интересуваше дали съм отегчен, или не, стига преобличането да продължава. Беше й все едно и дали разбирам как решава какви дрехи да избере. Някъде през третия ден през онзи късен следобед си спомням как посегнах към зелени панталони и тя поклати глава.

— Не, тате! Казах ти, че носи жълти панталони в кухнята.

— Защо?

— Защото е в кухнята.

О.

Най-сетне чух джипа на Вивиан да свива по алеята. За разлика от моя приус той гълташе безбожни количества гориво, но беше голям и стабилен, а Вивиан отказа категорично да кара миниван, колкото и да е икономичен.

— Мама се прибра, скъпа — посочих с въздишка на облекчение, а Ландън се втурна към вратата. Отвори я и чух как извика:

— Мамо!

Подредих играчките и я последвах. Когато стигнах до стълбите пред входа, Вивиан вече я бе прегърнала, а багажникът бе отворен. Погледнах пак към съпругата си — забелязах, че косата й е значително по-къса, до раменете, и подстригана както по времето, когато се запознахме.

Тя ми се усмихна, присвила очи срещу лятното слънце.

— Здрасти, скъпи! — извика ми. — Ще разтовариш ли чантите?

Слязох по стълбите, заслушан в звънливия глас на Ландън, която разказваше на майка си как е прекарала деня. Когато наближих, Вивиан я пусна на земята. По изражението й разбрах, че очаква реакция.

— Леле! Потапяш ме в спомени! — възкликнах и я целунах.

— Харесва ли ти? — попита тя.

— Красива си. Но къде намери отворен салон в неделя?

— В центъра. Чух страхотни неща за една от фризьорките там и реших да пробвам.

Нямах представа защо не ми каза нищо сутринта. Забелязах също, че е с маникюр — и за това не бе споменала.

— И на мен ми харесва, мамо — прекъсна мислите ми Ландън.

— Благодаря, слънчице — каза Вивиан.

— Днес правих кексчета у баба.

— Така ли?

— Много са вкусни. Татко изяде две.

— О?

Дъщеря ми кимна, очевидно забравила какво ми обеща.

— А дедко — четири!

— Сигурно са неустоими — усмихна се Вивиан и извади от колата два по-леки плика. — Ще ми помогнеш ли да ги пренесем?

— Да. — Ландън ги взе и тръгна към стълбите; погледнах отново към Вивиан и зърнах шеговити искрици в очите й; очевидно бе в добро настроение.

— Две кексчета, а?

— Какво да ти кажа… — Свих рамене. — Бяха вкусни.

Тя извади четири плика и ми ги подаде.

— Двамата явно сте се забавлявали днес.

— Да — потвърдих.

— Как са родителите ти?

— Добре. Мама пак се притеснява, че татко е болен от рак. Онзи ден се задъхал много.

— Не звучи добре.

— Дълга история, но съм сигурен, че няма нищо тревожно. Татко ми се стори съвсем здрав. Мама има право обаче. Трябва да отиде на лекар.

— Кажи ми, щом подготвиш впряга с мустанги, с който ще го закараш до болницата. Искам да направя снимка. — Тя ми намигна — нейният жест, когато флиртува. — Ще внесеш ли всички пликове? Искам да се видя с Ландън.

— Разбира се — кимнах.

Вивиан ме целуна отново и усетих как езикът й докосва устните ми. Флирт — несъмнено.

— Има още чанти на задната седалка.

— Няма проблем.

Пресегнах се към торбите с хранителни продукти. Погледнах разсеяно към задната седалка — предполагах, че и там ще видя същото.

Сгреших. На задната седалка бяха подредени пликове от изискани магазини за дрехи; стомахът ме присви. Нищо чудно, че съпругата ми бе в толкова добро настроение.

Постарах се да не обръщам внимание на свития си стомах и на три курса разтоварих джипа. Оставих пликовете върху масата в трапезарията и тъкмо приключвах с подреждането на хранителните продукти, когато Вивиан влезе в кухнята. Отвори шкафа, взе две чаши и извади бутилка от хладилника за вино под плота.

— Сигурно имаш нужда от глътка дори повече от мен — подхвърли, докато отсипваше. — Ландън ми каза, че сте играли на Барби.

— Тя играеше. Аз сменях тоалети.

— Съчувствам ти. Вчера преживях същото. — Подаде ми чаша и отпи от своята. — Как са Мардж и Лиз?

Промяната в тона бе едва доловима, но все пак различих липсата на искрен интерес. Чувствата на Вивиан към Мардж отразяваха огледално чувствата на Мардж към нея. Вероятно заради това Вивиан сякаш се разбираше по-добре с Лиз. Макар да се държаха любезно една с друга обаче, двете също не бяха близки.

— Добре са. Ландън обича да е с тях.

— Знам.

Кимнах към масата.

— Пазарувала си.

— Ландън имаше нужда от летни рокли.

Дъщеря ми — както съпругата ми — излиза от къщи, сякаш е изскочила от моден каталог.

— Нали вече й купи летни дрехи?

Вивиан въздъхна:

— Моля те, недей.

— Какво?

— Пак да ме критикуваш за пазаруването. Омръзнало ми е.

— Не съм те критикувал.

— Шегуваш ли се? — попита тя с едва доловима нотка на надигащо се раздразнение. — Постоянно натякваш дори когато се възползвам от разпродажби. Наложи се също да купя два нови костюма за интервюто ми тази седмица.

За секунда не бях сигурен дали съм я чул правилно.

— Имаш интервюта тази седмица?

— Защо според теб цял ден тичах напред-назад като луда? — Тя поклати глава, явно удивена как не съм се досетил. — О! Да не забравя — ще гледаш Ландън, нали? Във вторник следобед и в сряда сутринта? За около три часа. Ще ме интервюират различни директори от компанията.

— Мм… да, предполагам — отговорих, все още смилайки думата „интервюта“. — Кога разбра?

— Днес.

— В неделя? След празника?

— И аз се изненадах, повярвай ми. В петък нямаше никого в офиса. Пътувах към фризьорския салон, когато ми се обадиха.

— Защо не ми позвъни?

— Защото после тичах от място на място, а и някак си не ми се вярваше. Невероятно, нали? Тази вечер трябва да го отпразнуваме, но искаш ли първо да ти покажа какво съм купила?

Без да дочака отговор, тя ме поведе към трапезарията, извади двата костюма — сив и черен — и ги метна върху столовете.

— Как ги намираш?

— Стилни са — казах.

Постарах се да не поглеждам към етикетите с цените, но не успях. Стомахът ми пак се преобърна; и пак. В ума ми закръжиха доларови знаци.

— Платът е разкошен и кройката ми харесва — обясни тя. — Взех и ризи за тях. — Извади четири ризи от друг плик и ги наложи първо върху единия костюм, после върху другия. — Отиват и на двата. Гледах да спестявам.

Не знаех какво да отговоря.

— Все пак се чудя откъде се появиха интервютата — признах най-сетне. — Последно ми каза, че просто опипваш почвата.

— Провървя ми — отвърна тя.

— Какво значи това?

— Обадих се на Роб преди две седмици и му казах, че мисля да се върна в пиар играта. Обеща да ми съобщи, ако чуе нещо. После се обадих на стария си шеф в Ню Йорк. Помниш ли го?

Кимнах, чудейки се защо изобщо пита. Виждахме го буквално всяка нощ, преди да изключим телевизора.

— Както и да е… Каза, че ще види какво може да направи. Не очаквах много, но явно е говорил с мениджъра си и той ми се обади. Оказа се, че познавал някого, който пък познавал еди-кого си. Името ми стигнало до правилните хора и миналия понеделник заместник-директорката ми телефонира, предложи ми работа и ме помоли да изпратя биография и три препоръки.

— Знаеш от понеделник? И не ми каза?

— Не предполагах, че ще излезе нещо.

— Изглежда все пак си подозирала, че ще се получи.

— О, моля те. Не бих могла да предвидя нищо. — Тя метна блузите върху един от столовете. — А и третата препоръка ме позатрудни. Исках да е известен тук, но не бях сигурна дали ще се съгласи. Той обаче не възрази и в сряда получих документа.

— Спомена, че ще отговаряш за връзките с обществеността?

— Ще работя директно за собственика на компанията, не толкова за фирмата. Изглежда често дава пресконференции и интервюта. Повечето му комплекси са край брега, а защитниците на околната среда са винаги готови да атакуват. Освен това навлиза в политиката и иска да е сигурен, че името му ще се чува.

— Кой е той?

Тя прокара мълчаливо пръсти по единия костюм.

— Преди да ти кажа, имай предвид, че още не са ми предложили поста. А и не знам дали ще го заема, дори да ми предложат. Още не знам всички подробности.

— Защо не искаш да ми кажеш?

— За да не те разстройвам.

— Има ли такава опасност?

Тя започна да прибира костюмите в пликовете.

— Познаваш го. Всъщност си разработвал рекламна кампания за компанията му.

Веднага свързах точките.

— Не е Уолтър Спанерман, нали?

Тя явно се смути.

— Всъщност е.

Спомних си как ме тормозеше; спомних си също слабостта му към красивите жени и фактът, че Вивиан го е заинтригувала, никак не ме учуди.

— Знаеш, че е ужасен, нали? Както и компанията му.

— Затова иска личен пиар.

— И ще ти бъде приятно да работиш за такъв човек?

— Не знам. Още не съм го виждала. Надявам се да го впечатля.

„Външният ти вид несъмнено ще го впечатли“ — помислих си.

— За колко часа седмично става дума?

— Всъщност е редовна работа. И сигурно ще пътувам.

— С преспиване?

— Обикновено това значи „пътуване“.

— А Ландън?

— Още не знам. Предпочитам да го обмисляме стъпка по стъпка. Ако се стигне дотам. Сега нека просто да го отпразнуваме. Ще се съгласиш ли? Заради мен?

— Разбира се — отговорих, но още преди да довърша, си спомних колко близки бяха Спанерман и Питърс, и се почудих кого точно е помолила Вивиан да й напише последната препоръка.

Но тя не би направила такова нещо, нали?