Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Two by Two, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Карастойчева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Автор: Никълъс Спаркс
Заглавие: Винаги двамата
Преводач: Емилия Карастойчева
Година на превод: 2016 (не е указано)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Експреспринт ЕООД
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-411-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/798
История
- —Добавяне
3.
А после какво?
Да издържам сам семейството не беше лесно. В края на седмицата често се чувствах изтощен; особено ярко обаче съм запомнил една петъчна вечер. В събота Ландън навършваше година, а през целия ден аз се бях мъчил със серия реклами за „Спанерман Пропъртис“ — една от най-големите строителни компании в Югоизточните щати — които бяха част от мащабна търговска кампания. Агенцията ни получаваше солидна сума за положените усилия и изпълнителните директори на „Спанерман“ бяха изключително взискателни. За всеки етап от проекта имаше стриктни срокове; допълнително затруднение срещах в лицето на самия Спанерман — бизнесмен, чието състояние възлизаше на два милиарда долара. Той одобряваше всяко решение и имах чувството, че се опитва да ми съсипе живота по всевъзможни начини. Не се съмнявах, че не ме харесва. Той бе от мъжете, които обичат да се обграждат с красавици — повечето му изпълнителни директори бяха привлекателни жени — а се подразбира, че Спанерман и Йесе Питърс се спогаждаха прекрасно. Аз, от друга страна, презирах и него, и компанията му. Носеше му се славата, че използва заобиколни пътища — особено по отношение на законите за околната среда — и плаща на политици, а във вестниците бяха излезли множество статии, уличаващи и него, и компанията му. Всъщност отчасти това бе причината да наемат фирмата ни — имиджът им се нуждаеше от сериозно префасониране.
Почти през цялата година работех извънредно върху поръчката на Спанерман и това бе най-тежкото време в живота ми. Отивах в офиса, изпълнен с ужас, но понеже Питърс и Спанерман бяха дружки, криех чувствата си. В крайна сметка прехвърлиха рекламата на друг колега — Спанерман реши, че предпочита жена, което не изненада никого — и аз въздъхнах с облекчение. Ако бях принуден да продължа със Спанерман, вероятно щях да напусна.
Йесе Питърс мотивираше служителите си с бонуси и въпреки постоянния стрес около поръчката на Спанерман, успях да се преборя за всеки допълнителен чек. Налагаше се. Не се чувствах спокоен, ако не заделям по нещо в спестовната и инвестиционната ни сметка, а и бонусите помагаха да попълваме навреме кредитните си карти. Вместо да намаляват, месечните ни разходи растяха въпреки обещанието на Вивиан да намали „дребните покупки“, както започна да нарича пазаруването. Тя сякаш не можеше да влезе в „Таргет“ или „Уол март“, без да похарчи неколкостотин долара, макар да е отишла за един прах за пране. Не я разбирах — предполагах, че запълва някаква незнайна празнота в себе си — и когато бях особено изтощен, понякога се чувствах използван и ме хващаше яд. Понечех ли обаче да обсъдя въпроса с нея, най-често избухваше свада. Дори когато не се разгаряха спорове, почти нищо не се променяше. Тя винаги ме уверяваше, че купува най-необходимото, или какъв късметлия съм, че се възползва от разпродажби.
През онази петъчна вечер обаче тези грижи ми изглеждаха далечни и когато влязох в дневната, видях Ландън в кошарката и тя ме озари с усмивката, която винаги стопляше сърцето ми. Вивиан, красива както винаги, седеше на дивана и прелистваше списания за градини и обзавеждане. Целунах Ландън, после Вивиан и ме обгърна ухание на бебешка пудра и парфюм.
Вечеряхме, поговорихме как е минал денят ни и после започнахме ритуала по подготовката на Ландън за лягане. Вивиан я изкъпа и й облече пижамата; аз й почетох, завих я и я целунах за лека нощ; знаех, че ще заспи веднага.
Слязох долу, налях си чаша вино и забелязах, че бутилката е почти празна, което означаваше, че Вивиан вероятно пие втора чаша. Първата чаша казваше „може би“ относно ласките; втората — „най-вероятно“ — и макар и изморен, усетих как настроението ми се подобрява.
Вивиан продължаваше да прелиства списанието, когато седнах до нея. След малко го обърна към мен.
— Как ти се струва тази кухня? — попита ме.
Кухнята на снимката беше с кремави шкафове и кафяви гранитни плотове; декоративните елементи по шкафовете подчертаваха хармоничната цветна палитра. Между лъскавите модерни уреди се издигаше трапезен остров — градска фантазия.
— Великолепна е — признах.
— Нали? Всичко говори за класа. И осветлението е чудесно. Полилеят е страхотен.
Дори не бях забелязал осветлението; приведох се по-близо.
— Леле! Бива си го.
— В статията пише, че обновената кухня почти винаги вдига цената на имота. Ако решим да продаваме.
— Защо да продаваме? Тук ми харесва.
— Нямам предвид да продаваме сега. Но няма винаги да живеем тук.
Странно, никога не ми бе минавало през ума, че няма да живеем винаги тук. Все пак родителите ми и досега живееха в къщата, където съм отрасъл, но не за това ставаше дума.
— Вероятно си права за цената — съгласих се. — Не съм сигурен обаче, че в момента можем да си позволим ремонт.
— Имаме спестявания, нали?
— Да, но те са за черни дни. За непредвидени случаи.
— Добре — кимна тя, но долових разочарованието в гласа й. — Само се питах…
Видях я колко внимателно прегъна края на листа, та по-късно да открие лесно снимката, и усетих вкуса на провала. Мразех да я разочаровам.
* * *
Животът на неработеща майка се отразяваше добре на Вивиан.
Дори след раждането изглеждаше с десет години по-млада. Времето я подминаваше, но тя изпъкваше и с други качества. От самото начало бях забелязал колко е зряла и уверена, колко категорично изразява мнението си и за разлика от мен никога не й липсва смелост да отстоява възгледите си. Искаше ли нещо, винаги ми го казваше; безпокоеше ли я нещо, не прикриваше чувствата си дори с риск думите й да ме разтревожат. Уважавах силата да бъдеш какъвто си, без да се боиш, че другите ще те отхвърлят, най-малкото защото и аз се домогвах до това качество.
Вивиан наистина бе силна. Не хленчеше и не се оплакваше от трудностите; приемаше ги почти стоически. През всичките години, откакто я познавам, съм я виждал да плаче само веднъж — когато котката й Харви умря. Тогава беше бременна с Ландън, а Харви бе с нея от колежа; въпреки бушуващите хормони обаче само няколко сълзи се стекоха по бузите й.
Всеки може да тълкува както иска факта, че Вивиан рядко плачеше, но е факт също, че нямаше и какво да я разплаква. До онзи момент не бяхме преживели никакви трагедии и единствената причина за разочарование вероятно бе, че съпругата ми не успя да забременее повторно. Започнахме да опитваме, когато Ландън навърши осемнайсет месеца, но месец след месец нямаше резултат; аз бях готов да посетим специалист, но тя предпочете да се довери на природата.
Дори без второ дете обаче обикновено се чувствах щастлив, че съм женен за Вивиан — отчасти заради дъщеря ни. Някои жени са по-подходящи за майки от други, а Вивиан бе родена за майка — внимателна и любяща, грижовна и невъзмутима при повръщане и диарии, образец на търпение. Четеше на Ландън книга след книга и часове наред играеше с нея на пода; двете ходеха в паркове и в библиотеки, а Вивиан да тича за здраве, бутайки бебешка количка за джогинг, бе обичайна гледка в квартала. Двете бяха непрекъснато в движение — игри със съседските деца, предучилищни курсове, редовни прегледи при педиатри и зъболекари. И въпреки това, замисля ли се за първите години от живота на Ландън, в ума ми най-често изплува изражението на чиста радост, изписано по лицето на Вивиан — независимо дали е прегърнала Ландън, или наблюдава как дъщеря ни постепенно опознава света. Помня как веднъж дъщеря ни внезапно кихна — беше на около осем месеца и седеше във високо столче. Незнайно защо това й се стори много забавно и тя се засмя. Престорих се, че кихам, и Ландън се разсмя още по-неудържимо. Аз се радвах, но за Вивиан случката значеше нещо повече. Обичта, която изпитваше към дъщеря ни, засенчваше всичко друго, дори любовта към мен.
Майчинската всеотдайност — или поне както я разбираше Вивиан — ми позволяваше да се съсредоточа върху кариерата си, а и рядко се налагаше да се грижа сам за Ландън, в резултат на което така и не разбрах колко трудно е понякога това. Понеже Вивиан сякаш се справяше с лекота, мислех, че наистина й е лесно, но с течение на времето тя стана по-мрачна и раздразнителна. Домакинските задължения също отидоха на заден план и често, когато се връщах вкъщи, целият под на дневната беше осеян с играчки, а кухненската мивка бе препълнена с мръсни чинии. Прането се трупаше на купчини, килимите не бяха почистени с прахосмукачка и понеже не обичам хаос в дома си, в крайна сметка наех жена да чисти два пъти седмично. Когато Ландън проходи, добавих и бавачка три пъти седмично, та Вивиан да си почива през деня, а в събота сутринта поемах грижите за Ландън, за да осигуря на съпругата си лично време. Надявах се така да има повече сили за нас двамата. Струваше ми се, че съпругата ми се определя като Вивиан и като майка и тримата заедно сме семейство, но да бъде съпруга и мой партньор постепенно започва да й създава неудобства.
През повечето време обаче отношенията ни не ме притесняваха. Предполагах, че сме като повечето съпрузи с деца. Вечер обикновено обсъждахме житейски теми — деца, работа, семейство, какво ще ядем, къде ще ходим през уикенда или кога ще закараме колата за технически преглед. Невинаги се чувствах като придатък; всеки петък с Вивиан имахме „вечерна среща“. Дори колегите ми знаеха за това и освен при най-неотложни случаи излизах навреме от офиса, пусках си музика в колата и влизах вкъщи с усмивка. Заигравах се с Ландън, докато Вивиан се облече, и когато дъщеря ни заспиваше, с Вивиан сякаш наистина се връщахме във времето на любовните срещи.
Вивиан ме разведряваше, когато работата ме натоварваше прекалено. Щом навърших трийсет и три, реших да разменя стабилната си кола хибрид за „Мустанг“, макар и сделката да не бе особено изгодна. В онзи момент нямаше значение; ентусиазираният дилър ме покани да пробвам автомобила в движение, чух гърленото ръмжене на двигателя и веднага разбрах, че с такава кола ще привличам завистливи погледи по магистралата. Дилърът си изигра добре ролята, а когато по-късно казах на Вивиан, тя не се пошегува, че съм прекалено млад за лудости на средната възраст и не изрази опасение, че мечтая за живот, какъвто не водя. Всъщност ми позволи известно време да пофантазирам и когато най-сетне дойдох на себе си, купих подобие на предишната си кола — хибрид с четири врати, по-обемен багажник и отличен рейтинг за безопасност в класацията на потребителите. И никога не съжалих.
Е, може би съжалявах малко, но това не е важно.
През цялото време обичах Вивиан и нито веднъж не се разколебах, че искам да прекарам живота си с нея. В желанието си да го покажа, обмислях дълго и внимателно какво да й купя за Коледа, за годишнините ни, за рождените й дни, за Свети Валентин и Деня на майката. Изпращах й цветя без повод, пъхах бележки под възглавницата й, преди да тръгна за работа, изненадвах я със закуска в леглото. Отначало тя оценяваше жестовете ми; по-късно те явно изгубиха част от блясъка си, понеже ги очакваше. Напрягах се да измисля други начини да й доставя удоволствие и да й покажа колко много значи за мен.
В крайна сметка освен всичко останало Вивиан получи и желаната кухня, същата като в списанието.
* * *
Вивиан планираше да се върне на работа, когато Ландън тръгне на училище — на половин щат, за да прекарва следобедите и вечерите вкъщи. Твърдеше, че не желае да е като майките, които са постоянни доброволци в класната стая или украсяват столовата по празници. Не искаше обаче и да стои в празната къща. Освен че е чудесна майка, Вивиан притежава блестящ ум. Завършила е Джорджтаунския университет с отличен успех и преди да стане майка и домакиня, беше пиар на публицистично предаване в Ню Йорк, а докато се роди Ландън, заемаше висок пост в медийна компания.
Колкото до мен, аз успявах да заслужа всеки бонус и същевременно израствах в професионалната йерархия — през 2014 вече поемах основните клиенти на агенцията. С Вивиан бяхме женени от седем години, Ландън току-що бе навършила пет, а аз бях на трийсет и четири. Бяхме обновили кухнята и планирахме основен ремонт на спалнята. Фондовата борса благоприятстваше инвестициите ни — особено главния ни пакет от акции в „Епъл“ — и освен ипотеката нямахме дългове. Обожавах съпругата си и дъщеря си, родителите ми живееха наблизо, сестра ми и Лиз бяха най-добрите ми приятели на света. Животът ми приличаше на приказка и охотно бих го потвърдил пред всекиго.
Дълбоко в себе си обаче щях да знам, че лъжа.
На работното ми място никой подчинен на Йесе Питърс не се чувстваше спокоен и сигурен за поста си. Питърс бе основал агенцията преди двайсет години; с офисите в Шарлот, Атланта, Тампа, Нешвил и Ню Йорк тя бе сред най-известните и най-печелившите в югоизточните щати. Питърс — със сини очи и коса, посребряла още преди да навърши трийсет — бе легендарен и с прозорливостта, и с безпощадността си; похватът му бе да измества другите агенции от пазара чрез кражба на клиенти и подбиване на цени; не проработеха ли въпросните стратегии, просто купуваше конкурентите. Успехите допълнително раздуваха и бездруго огромното му его до мегаломански пропорции, а управленският му стил бе отражение на характера му. Той бе сигурен, че винаги е прав, вземаше служители под крилото си, настройваше висшите си кадри един срещу друг и държеше всички в напрежение. Създаваше атмосфера, в която подчинените му преувеличават заслугите си и приписват провалите и грешките на колегите си. Живеехме в жестока форма на социален дарвинизъм, където само малцина избрани имат шанс за дългосрочно оцеляване.
За щастие повече от десет години бях пощаден от ожесточените служебни битки, предизвикали немалко нервни сривове сред ръководния персонал — първоначално се намирах твърде ниско в професионалната йерархия, а по-късно водех клиенти, които оценяваха работата ми и плащаха подобаващо. С течение на времето започнах да се самозалъгвам вероятно, че понеже благодарение на мен печели много, Питърс ме смята за прекалено ценен, за да ме тормози. Все пак той наистина се държеше с мен по-добре, отколкото с мнозина други от агенцията. Спираше да си разменим по няколко думи в коридора, докато други изпълнителни директори — с повече опит от мен — често излизаха от кабинета му с отчаян вид. Видех ли ги, неволно въздишах с облекчение — и може би дори вирвах леко нос — че подобно нещо никога не ми се е случвало.
Предположенията обаче са прецизни колкото човека, който предполага, а аз грешах, оказва се, буквално за всичко. Първото ми повишение съвпадна със сватбата ми с Вивиан; получих второто две седмици след като Вивиан дойде в офиса да ми остави колата — понякога подобни посещения предизвикват катастрофални последствия, но в случая шефът се отби в кабинета ми и после ни изведе на обяд. За трети път бях повишен седмица след като Питърс и Вивиан разговаряха три часа на парти, организирано от клиент на агенцията. Едва по-късно става ясно, че Питърс не се е интересувал толкова от професионалните ми постижения, колкото от Вивиан, и този прост факт го възпирал да ме вземе на мушка. Вивиан, трябва да отбележа, стъписващо приличаше на бившите съпруги на Питърс и той, подозирам, е искал да й достави удоволствие… а при възможност да си набави съпруга номер три, дори с цената на моя брак.
Не се шегувам. Нито преувеличавам. Когато разговаряше с мен, Питърс винаги ме питаше как е Вивиан, отбелязваше колко красива жена е или се интересуваше как стоят нещата между нас. На вечери с клиенти — три-четири пъти годишно — Питърс неизменно намираше начин да седне до съпругата ми, а на всяко коледно празненство двамата се усамотяваха сближили глави в някой ъгъл. Вероятно щях да си затворя очите, ако Вивиан бе приела другояче това явно увлечение. Тя не насърчаваше Питърс, но и не го обезкуражаваше. Макар и ужасен шеф, той умееше да очарова жените, особено красавици като Вивиан. Изслушваше, смееше се, вмъкваше най-подходящите комплименти в най-подходящия момент, а понеже беше и богат като Мидас, ми се струваше вероятно — дори напълно възможно — Вивиан да се ласкае от интереса му. За нея увлечението му бе съвсем в реда на нещата. Още от началното училище момчетата се бяха надпреварвали за вниманието й и тя го очакваше; не й харесваше обаче фактът, че понякога това ме кара да ревнувам.
През декември 2014 — месец преди най-съдбовната година в живота ми — се подготвяхме за ежегодното коледно парти на агенцията. Споделих опасенията си и тя въздъхна артистично.
— Преодолей го — каза ми, а аз се отдръпнах, питайки се защо съпругата ми е толкова небрежна към моите чувства.
* * *
Ще се върна за малко към Вивиан и мен.
Колкото и добре да се отразяваше майчинството на Вивиан, за мен бракът бе поизгубил блясъка си. Помня как си мислех колко се е променила Вивиан през годините откакто сме женени; напоследък обаче си давам сметка, че точната дума не е промяна, а развитие — у Вивиан се проявяваха по-отчетливо присъщите й качества и аз все повече я чувствах като непозната.
Промяната настъпваше полека, почти недоловимо. През първата година от живота на Ландън приемах мрачните настроения и раздразнителността на Вивиан като нещо нормално и очаквано — фаза, която ще отмине. Не мога да кажа, че ми харесваше, но свикнах, макар понякога отношението й да граничеше с презрение. Фазата обаче не приключи. През следващите години Вивиан стана по-гневна, по-разочарована и по-небрежна към тревогите ми. Често се ядосваше за дреболии и изричаше обидни думи, каквито не мога да си представя даже да прошепна. Нападките идваха светкавично и улучваха право в целта, като обикновено се очакваше да се извиня и да отстъпя. Като човек, който не обича конфликтите, в крайна сметка си създадох навика да се оттеглям още щом надигне глас, независимо колко оскърбен и недоволен се чувствам.
Последиците от изблика често бяха по-лоши от самата атака. Прошката изглеждаше непостижима; вместо да предложи да обсъдим отново въпроса или да го загърби, Вивиан се отдръпваше. Мълчеше или ми отговаряше едносрично и понякога това продължаваше с дни. Съсредоточаваше вниманието си върху Ландън и се затваряше в спалнята веднага щом дъщеря ни заспи, оставяйки ме сам в дневната. През тези дни излъчваше презрение и ме караше да се питам дали съпругата ми все още ме обича.
Най-натрапчива обаче бе непредсказуемостта във всичко — правилата непрекъснато се променяха. Вивиан избухваше или изразяваше гнева си мълчаливо — според настроението й. Очакванията й ставаха все по-неясни и често не бях сигурен какво да правя или да не правя; обмислях отново и отново какво е предизвикало поредната буря и с какво точно съм я разгневил. Тя отказваше да ми обясни; отричаше, че има нещо нередно, и ме обвиняваше в прекалена чувствителност. Почти постоянно имах усещането, че вървя през поле, осеяно с мини, заплашващи да взривят и емоционалното ми състояние, и брака ми. После ненадейно по също толкова неведоми за мен причини отношенията ни потичаха в почти нормално русло. Тя ме питаше как е минал денят ми, дали искам нещо по-специално за вечеря и след като Ландън си легнеше, правехме любов — сюблимният знак, че ми е простено. Аз си поемах облекчено дъх с надеждата нещата най-сетне да възвърнат някогашния си облик.
Вивиан би оспорила моята версия за събитията или поне моята интерпретация. Гневно. Или би описала действията и поведението си като реакция на мои постъпки. Казваше, че имам нереалистична представа за брака и някак си очаквам меденият месец да продължи вечно, което е невъзможно. Твърдеше, че пренасям професионалния стрес у дома и всъщност аз съм в лошо настроение, а не тя; негодувам, че тя е имала възможност да остане вкъщи, и често си изливам яда върху нея.
Каквато и да е обективната и правдивата версия, с цялото си сърце копнеех Вивиан да е щастлива. Или по-точно, щастлива с мен. Още я обичах, помнех как се усмихваше и как се смееше с глас, когато бяхме заедно; смехът й ми липсваше, липсваха ми и пространните ни разговори, и как се държахме за ръце. Липсваше ми Вивиан, която ми вдъхваше вяра, че съм мъж, заслужаващ любовта й.
С изключение на петъчните ни вечери обаче, отношенията ни продължиха постепенно да прерастват в нещо, което невинаги разпознавах и дори не исках. Презрението на Вивиан започна да ме наранява. През тези години най-често се чувствах разочарован от себе си, загдето не оправдавам очакванията й, и се заричах още по-усърдно да се стремя да й угодя.
* * *
А сега връщаме лентата обратно към нощта на коледното празненство.
— Преодолей го — каза ми тя и думите й продължиха да се въртят в ума ми, докато се обличах.
Бяха резки, нехайни и изразяваха пренебрежение към чувствата ми; въпреки това най-яркият ми спомен от онази вечер е, че Вивиан изглеждаше по-ослепителна от всякога. Носеше черна рокля, обувки с високи токчета и диамантеното колие, което й бях подарил за рождения ден. Косата й се спускаше свободно над раменете и когато излезе от банята, я погледнах занемял.
— Красива си — казах.
— Благодаря — отвърна тя и си взе дамската чанта.
В колата напрежението помежду ни не се разсея. Разменихме сдържано по няколко думи и след като разбра, че няма да повдигна отново въпроса за Питърс, настроението й се поразведри. Когато пристигнахме на партито, сякаш бяхме постигнали негласно споразумение, че забележката ми и отговорът й никога не са били изричани.
Тя обаче ме беше чула. Макар да я бях подразнил, Вивиан не се отдели от мен буквално през цялата вечер. На три пъти Питърс разговаря с нас и два пъти попита жена ми дали иска нещо за пиене — беше ясно, че я подканва да се усамотят на бара. И двата пъти тя поклати глава и му обясни, че вече е поръчала на сервитьора да й донесе питие. Каза го учтиво и приятелски и аз се почудих дали все пак не преувеличавам ситуацията с Питърс. Той можеше да флиртува с нея колкото си иска, но в края на вечерта тя щеше да си тръгне с мен към къщи и всъщност това бе важното, нали?
Партито не се отличаваше с нищо — не протече нито по-добре, нито по-зле, нито по-различно от всяко служебно коледно празненство — но след като се върнахме у дома и освободихме младата бавачка, Вивиан ме помоли да й налея чаша вино и да нагледам Ландън. Когато влязох в спалнята, тя бе запалила свещи, носеше дантелено бельо… и…
Такава беше Вивиан; нямаше смисъл да се опитвам да предугаждам какво ще направи; дори след седем години продължаваше да ме изненадва, понякога с блажени, нежни мигове.
* * *
Голяма грешка.
Горе-долу така мисля за онази вечер в момента, поне по отношение на кариерата ми в агенцията.
Йесе Питърс не остана доволен, че Вивиан го отбягва, и през следващата седмица от неговия кабинет към моя задуха отчетливо мразовит вятър. Отначало полъхваше леко; когато се срещнахме в коридора в понеделник след празненството, той ме подмина с отсечено кимване, а по време на творческото съвещание след няколко дни задаваше въпроси на всички освен на мен. Дребните сигнали, че съм изпаднал в немилост, продължиха; погълнат от поредната сложна кампания обаче — за банка, която искаше реклама, акцентираща върху почтеността, но същевременно оригинална — не им обърнах особено внимание. После дойдоха празниците, а понеже в началото на годината в офиса винаги цареше суматоха, едва в края на януари отчетох факта, че от шест седмици Йесе Питърс почти не ми е проговарял. Започнах да наминавам в кабинета му, но секретарката му ме осведомяваше, че води телефонен разговор или е зает с друго. Разбрах до каква степен съм го ядосал едва в средата на февруари, когато най-сетне намери време да ме приеме. Всъщност посредством секретарката си, а после и моята, настоя да се срещнем, което означаваше, че нямам избор. Фирмата бе изгубила важен клиент — автомобилен търговец с осем бази из Шарлот — чиято реклама бяха поверили на мен. След като разкрих причините клиентът да избере друга агенция, Питърс се вторачи безмълвно в мен. И още по-зловещо — не спомена Вивиан, нито попита за нея. След разговора излязох от кабинета му със същото чувство като колегите, които гледах отвисоко и виждах да се клатушкат на ръба на нервен срив. Обзе ме неприятното усещане, че дните ми в „Питърс Груп“ внезапно се оказват преброени.
Още по-непоносим бе фактът, че автомобилният търговец — мъж на около седемдесет — се е отказал от нас не заради нещо, което съм или не съм направил. Виждал съм печатните и медийните реклами на агенцията, поела поръчката му, и все още съм на мнение, че нашите идеи бяха по-креативни и ефективни. Клиентите обаче са непостоянни. Срив в икономиката, промяна в ръководството или просто стремеж за съкращаване на разходите в краткосрочен план внасят промени, влияещи върху бизнеса ни; понякога обаче факторите нямат нищо общо с работата. В този случай клиентът се развеждаше със съпругата си и му трябваха пари за споразумението; прекратяването на рекламната дейност за шест месеца щеше да му спести повече от шестцифрена сума, а на него му бе нужно всяко пени, понеже жена му бе наела адвокат, прославен с безпощадността си. С оглед на трупащите се съдебни разходи и очертаващото се неблагоприятно споразумение човекът орязваше всеки възможен разход и Питърс го знаеше.
Когато месец по-късно друг клиент — верига клиники за спешна помощ — затвори кранчето, Питърс изрази още по-нескрито недоволството си от мен. Този път клиентът не беше важен — честно казано, трудно би минал и за средно разреден — а фактът, че в началото на годината бях подписал договори с трима нови клиенти, изглежда, изобщо не го интересуваше. След като отново ме извика, той обяви на висок глас, че „сигурно губиш форма“ и „клиентите вече не ти се доверяват“. Като последен акцент на срещата той покани Тод Хенли в кабинета си и отбеляза, че оттук нататък „ще работим заедно“. Хенли бе изгряваща звезда — от пет години работеше в агенцията — и макар да притежаваше известна креативност, истинското му умение бе да си проправя ловко път из политическите води на фирмата. Знаех, че се цели в моя пост — не бе единствен, но беше най-коварен от всички. Когато внезапно започна да се застоява по-дълго в кабинета на Питърс — несъмнено присвоявайки си повече заслуги от действителните за рекламната кампания, която разработвахме — и да излиза оттам със самодоволна усмивка, разбрах, че е време да подготвя план.
Опитът, служебното положение и настоящата ми заплата не предполагаха множество варианти. Понеже Питърс властваше в рекламната индустрия в района на Шарлот, трябваше да хвърля мрежата по-надалеч. В Атланта Питърс бе номер две на пазара и се разрастваше, като поглъщаше по-малки агенции и набираше нови клиенти. Сегашният лидер на пазара бе преживял две смени на ръководството и в момента не наемаше кадри. После се свързах с фирми във Вашингтон, Ричмънд и Балтимор с идеята, че близостта до родителите й ще помогне Вивиан да напусне Шарлот. Отново обаче не успях да постигна повече от едно интервю.
Имаше и други възможности, разбира се, в зависимост от това колко далеч от Шарлот съм склонен да се преместя; свързах се със седем-осем фирми из Югоизтока и Средния запад. С всяко обаждане обаче се чувствах все по-сигурен, че не искам да си тръгна. Шарлот бе моят дом. И така идеята да започна свой бизнес — бутикова рекламна агенция — започна да се надига от пепелищата като митичния феникс. Което, осъзнах, беше подходящо и за име…
Агенция „Феникс“. Където бизнесът ви ще се издигне до висотата на нечуван успех.
Изведнъж видях като на живо мотото върху визитни картички; представих си как разговарям с клиенти и когато посетих родителите си, подхвърлих нехайно идеята на татко. Той веднага отсече, че не е добра; Вивиан също не остана очарована. Информирах я, че търся работа, и когато споменах хрумването за агенция „Феникс“, тя ми предложи да проуча Ню Йорк и Чикаго — две места, които бях зачертал от самото начало. Не успявах обаче да се отърся от мечтата си и предимствата започнаха да се въртят натрапливо в съзнанието ми.
Като солов играч щях сам да си бъда шеф.
Бях на „ти“ с мнозина фирмени директори и други висши служители в Шарлот.
Владеех отлично работата си.
Щях да основа бутикова агенция, обслужваща малцина клиенти.
Щях да вземам по-малко от клиентите и да печеля повече.
Междувременно, в офиса започнах да правя сметки и проучвания. Обаждах се на клиенти и ги питах дали са доволни от услугите и цените в „Питърс Груп“; отговорите им засилиха убеждението ми, че няма да се проваля. От своя страна Хенли буквално ме изтикваше в ъгъла и се опитваше да ме изхвърли през борда всеки път, щом влезехме в кабинета на Питърс, който вече открито ми се мръщеше.
Разбрах, че Питърс наистина ще ме уволни и нямам друг избор, освен да напусна по своя воля.
Оставаше само да уведомя официално Вивиан.
* * *
Реших, че най-добре е несъмнено да отпразнувам бъдещия си успех в деня, когато със съпругата ми имаме „среща“.
Бих могъл, разбира се, да избера друга вечер, но исках да споделя вълнението си с нея. Исках да ме подкрепи. Да одобри плановете ми, да се пресегне и да улови ръцете ми с думите: „Нямаш представа откога чакам да направиш нещо такова. Не се съмнявам, че ще успееш. Винаги съм вярвала в теб“.
Година по-късно, когато признах пред Мардж какви надежди съм таил, тя се засмя с глас.
— Да обобщим — каза ми. — Отнел си й усещането за сигурност, съобщил си й, че се каниш да преобърнеш живота ви с главата надолу… и наистина си очаквал да одобри идеята? Имате дете, за бога! И ипотека. И други сметки. Полудял ли беше?
— Но…
— Няма „но“. Знаеш, че с Вивиан невинаги сме единодушни, но в този случай я разбирам.
Може би Мардж има право — често виждаме по-ясно, когато се обръщаме назад. През въпросната вечер сложих Ландън да си легне и изпекох пържоли на скара — кажи-речи единственото ястие, което умея да приготвям; Вивиан направи салата, свари броколи и сотира зелен фасул с настъргани бадеми. Жена ми, трябва да уточня, никога не ядеше вредни въглехидрати: хляб, сладолед, паста, захар или каквото и да било с бяло брашно — всички вкуснотии, които си позволявах щедро на обяд (и това обяснява вероятно поразширилата ми се талия).
Вечерята обаче започна напрегнато. Намерението ми да поддържам непринуден и лек разговор явно я накара да застане нащрек, сякаш се подготвяше за предстоящото. Вивиан винаги успяваше да ме разчете, както Моисей — десетте Божи заповеди; растящото й безпокойство ме принуди още по-усърдно да разведрявам обстановката, а тя на свой ред изглеждаше все по-скована.
Изчаках да се нахраним. Тя изяде няколко хапки от пържолата, напълних й отново чашата с вино и заразказвах за Хенли и Питърс и за подозрението ми, че ще ме уволнят. Тя само кимаше, затова събрах кураж и се впуснах да разяснявам плановете си — споделих какви проучвания съм провел и подчертах всяка причина за решението. Докато говорех, тя сякаш бе издялана от мрамор. Седеше неподвижна и дори не поглеждаше към чашата с вино. Не зададе никакви въпроси, докато не приключих. В стаята се възцари тишина.
— Сигурен ли си, че е добра идея? — попита накрая.
Не получих ентусиазираната подкрепа, както се надявах, ала, от друга страна, Вивиан не захлопна яростно вратата след себе си. Приех го за положителен знак. Глупак!
— Всъщност съм доста уплашен — признах, — но ако не го направя сега, едва ли ще опитам друг път.
— Не си ли млад да основеш агенция?
— На трийсет и пет съм. Питърс е започнал на трийсет.
Тя сви устни и почти видях думите, оформящи се в ума й — ти не си Питърс. Слава богу, не ги изрече. Сключи вежди, макар да не се появи нито една бръчка. Съпругата ми наистина минаваше незасегната през годините.
— Знаеш ли изобщо как се действа?
— Както при всеки нов бизнес, а нови фирми се появяват непрекъснато. Накратко, попълваш необходимите документи, наемаш добър адвокат и счетоводител и оборудваш офис.
— Колко време изисква?
— Месец може би? А настаня ли се в кабинета, започвам да подписвам договори с клиенти.
— Ако решат да те наемат.
— Ще намеря клиенти — казах. — Това не ме тревожи. Питърс взема скъпо, а от години работя с някои от тези клиенти. Сигурен съм, че при първа възможност ще дойдат при мен.
— Известно време обаче няма да изкарваш нищо.
— Ще се наложи да съкратим някои разходи. Чистачката например.
— Искаш да чистя къщата?
— Ще ти помагам — уверих я.
— Несъмнено — натърти тя. — Откъде ще вземеш пари за всичко това?
— Смятах да използвам част от инвестициите ни.
— Инвестициите ни? — повтори тя.
— Имаме повече от достатъчно за цяла година.
— Година? — попита като ехо тя за втори път.
— И то без никакви доходи. Което няма да се случи.
Тя кимна.
— Никакви доходи.
— Знам, че в момента е плашещо, но в крайна сметка ще си струва. А и животът ти няма да се промени.
— Освен че очакваш да ти бъда прислужница.
— Нищо подобно…
Тя ме прекъсна:
— Питърс няма да наблюдава от ложите и да аплодира куража ти — посочи. — Реши ли, че му крадеш клиентите, ще направи всичко възможно да те изхвърли от бизнеса.
— Може би ще опита — съгласих се. — Но в крайна сметка парите си казват тежката дума.
— Той има повече от теб.
— Говоря за парите на клиентите.
— А аз говоря за парите за семейството ти — подчерта с рязък тон тя. — Помисли ли за нас? За мен? Очакваш просто да се примиря? Имаме дете, за бога!
— А от мен се очаква да зачеркна мечтите си?
— Не се преструвай на мъченик. Неприятно ми е.
— Не се преструвам на мъченик. Исках само да обсъдим…
— Нищо подобно! — прекъсна ме отново тя. — Казваш ми какво си наумил, макар да не е добре за семейството!
Издишах бавно, съсредоточен върху усилието да не повишавам тон.
— Вече ти обясних, че Питър ще ме уволни, а няма друга работа.
— Опита ли да говориш с него?
— Разбира се.
— Така твърдиш.
— Не ми ли вярваш?
— Само донякъде.
— Докъде?
Тя остави салфетката в чинията си и стана.
— Дотам, че ще направиш каквото искаш, дори да е зле за нас и детето.
— Казваш, че не ме е грижа за семейството?
Тя вече бе излязла от стаята.
През онази нощ спах в гостната. През следващите три дни Вивиан отговаряше на въпросите ми сравнително миролюбиво с по една-две думи, но иначе не ми говореше.
* * *
Мардж се грижеше за мен и ме озаряваше с искрици мъдрост по отношение на слабостите ми, но през тийнейджърските години ролята на бавачка й поотмиля. Започна да води безбожно дълги телефонни разговори и в резултат аз гледах много телевизия. Не знам за другите деца, но повечето си познания за рекламата попих спонтанно. Не ги получих в колежа, нито от по-старшите си колеги в агенцията, половината от които прахосваха творческата си енергия в опити да саботират кариерата на другата половина — по вина на Питърс. В неведение как да действам, когато ме хвърлиха с главата надолу в работата, изслушвах клиентите, разбирах какво искат да постигнат, черпех от кладенеца си със спомени и измислях нови ракурси на стари реклами.
Не беше чак толкова лесно, разбира се. Рекламата включва много повече от телевизионни клипове. През годините съм съчинявал прилепчиви текстове за печатни реклами, за билбордове и за реклами по радиото; участвах в екип, разработващ рекламни послания за интернет съобразно местоживеенето, дохода и образователния ценз на аудиторията; веднъж дори замислих и осъществих рекламна кампания върху каросерии на камиони. Поначало целият процес се осъществяваше в агенцията от различни екипи; като солов играч обаче щях да отговарям за всичко и докато в някои отношения бях в стихията си, в други бях по-неумел. Най-слабо владеех техническото изпълнение, но за щастие отдавна работех в бранша и познавах местни фирми, предоставящи необходимите ми услуги — свързах се с тях една по една.
Не излъгах Вивиан, че не се безпокоя за клиентите; за зла участ обаче допуснах крайно иронична грешка. Забравих да планирам рекламна кампания за своя бизнес. Редно бе да отделя повече средства за добър уебсайт и рекламни материали, представящи фирмата, а не бизнеса, който изграждам от нулата. Трябваше да разпратя качествени брошури по пощата, които да привлекат клиентите.
Вместо това обаче през май се погрижих за инфраструктурата, подсигуряваща успеха ми. През почивните дни наех адвокат и счетоводител и попълних надлежните документи. Наех офис с общ рецепционист. Снабдих го с канцеларски пособия и купих на изплащане другото оборудване. Четях книги за начинаещи бизнесмени и всички подчертаваха колко е важно да разполагаш с необходимия капитал. В средата на май подадох двуседмичното си предизвестие за напускане. Вълнението ми помрачи единствено фактът, че бях подценил първоначалните разходи, а обичайните сметки продължаваха да пристигат. Годината без доходи, която бях споменал на Вивиан, се сви до девет месеца.
Нямаше значение обаче. Настъпи юни и дойде моментът агенция „Феникс“ официално да стартира. Изпратих писма на клиенти, с които бях работил — обяснявах какви услуги предлагам, обещавах съществени икономии и им съобщавах, че се надявам да получа отговор. Телефонирах и си уговорих срещи, после скръстих ръце и зачаках телефонът да зазвъни.