Никълъс Спаркс
Винаги двамата (27)

Епилог

Седя на сянка в парка. Ландън тича, катери се и се люлее на люлката. През последните две седмици е горещо и въздухът е толкова гъст от жегата, че нося резервни тениски в багажника на колата, за да се преобличам. Те не остават сухи за дълго, но това е нормално в края на юли, предполагам.

През изминалите четири месеца агенция „Феникс“ подписа договори с още три юридически кантори и сега подготвя рекламните кампании на фирми от три различни щата. Наех нов офис и първите си служители. Марк е работил две години във фирма за интернет маркетинг в Атланта; Тамара е завършила наскоро „Клемсън“ с режисьорска диплома. И двамата са „дигитални същества“, интелигентни и любознателни. Благодарение на тях имам повече време за Ландън през лятото.

Както и миналото лято дъщеря ми е постоянно в движение. Тенис, пиано, рисуване, танци в друго студио, където децата прегръщат учителката. Следобед често сме край басейна в квартала или в парка — зависи от настроението й. Удивлявам се колко се е променила от последното ни лято заедно. По-висока е, по-уверена и когато сме заедно в колата на път за поредното занимание, често я чувам да чете надписите по билбордовете.

Къщата ми е по-малка от предишната, но е удобна, а двете картини на Емили — едната от изложбата и другата, изобразяваща Ландън и мен — красят стените на дневната. Живея тук от края на май, но още има неразопаковани кашони. Наложи се да наема склад за ненужните мебели от някогашния ми дом. Вероятно ще продам повечето, но засега не намирам време, зает с промените в живота ми. Все пак още свиквам да живея в Атланта.

С Вивиан се срещнахме в деня след погребението на Мардж и за по-малко от час договорихме всичко. Тя отказа издръжка и поиска само половината от стойността на къщата. Отстъпи ми своя дял от пенсионната сметка, но парите, разбира се, вече не са сред основните й грижи. Сподели, че тайно се е сгодила за Спанерман — щели да оповестят събитието след развода — и за моя изненада установих, че това изобщо не ме засяга. Бях влюбен в Емили и както Вивиан бях готов да обърна нова страница в живота си.

Не парите обаче бяха ябълката на раздора помежду ни, а попечителството. Ето защо приех с облекчение и с известен скептицизъм думите й:

— Искам да се извиня за писмото, което адвокатката ми изпрати. Изливах си яда в кантората й, без да съзнавам как ще изопачи информацията. Призля ми, когато прочетох какво е написала.

Тя затвори очи и тогава реших да й повярвам. Част от мен жадуваше за това; не исках да мисля, че е способна на такива неща — честно казано обаче, никога няма да разбера истината.

— Когато Мардж поиска да я посетя онази вечер, ми каза директно, че Ландън има нужда и от двама ни. Каза ми, че ще нараня Ландън, ако настоявам за попечителство. Ядосах се, разбира се. Думите й обаче ми въздействаха по-силно, отколкото бих признала. След време започнах да осъзнавам, че вероятно е права. При всяко идване в Атланта Ландън говореше само за теб. Как си играете заедно, къде я водиш… — Говорейки, тя въртеше непрекъснато тънката златна верижка около китката си. — Не исках да ти я отнема. Исках просто да е до мен. И когато Мардж ми каза, че ще се преместиш в Атланта… бях поразена. И през ум не ми минаваше, че ще напуснеш Шарлот, родителите си… Мислех, че основа агенцията именно защото не искаш да работиш в друг град. — Понечих да възразя, но тя вдигна ръка. — Затова исках да получа попечителството. Защото и аз обичам Ландън и да я виждам през две седмици ме убива. Просто не вярвах, че си готов да предприемеш толкова сериозна стъпка, за да останеш в живота й. — Тя вдигна глава и ме погледна в очите. — Ти си чудесен баща, Ръс. Вече го знам. Ако решиш да се преместиш в Атланта, както каза Мардж, ще намерим начин да си поделим времето с Ландън.

И го направихме. Ландън остана при мен в Шарлот, докато приключи учебната година. Два дни по-късно камионът с вещите ни пое към Атланта. Когато Вивиан пътува — три-четири дни седмично — Ландън е при мен. Поделяме уикендите и празничните дни. Благодарен съм на Вивиан за всичко това. През всичките години, откакто я познавам, бившата ми съпруга нито веднъж не пропусна да ме изненада.

Понякога дори приятно.

* * *

Страхувах се да кажа на Емили, че ще се местя.

Мнозина биха аплодирали решението ми да избера дъщеря си пред нова романтична връзка, но знаех също, че жена като Емили се появява веднъж в живота. Шарлот и Атланта са достатъчно близо за краткосрочна връзка, но в дългосрочен план? Емили също бе родена и отраснала в Шарлот; родителите и сестра й живееха в съседство.

— Заслужаваш по-добър мъж от мен — подхванах. — По-умен, по-нежен, по-богат и по-привлекателен — продължих.

Емили ме прекъсна. Попита ме какви ги говоря. Тогава й разказах всичко — за разговорите с Мардж, за срещата с Вивиан в деня след погребението, как съм осъзнал, че трябва да се преместя в Атланта. Заради Ландън. Дали ще ми прости?

Тя се изправи и ме прегърна. Бяхме в кухнята й и очите ми се насочиха към ателието. Видях платното, върху което работеше в момента — подарък за Лиз. Картината изобразяваше Мардж и Лиз до коледната елха в Ню Йорк.

— Знам, че ще се местиш в Атланта — прошепна ми Емили. — Мардж ми каза. Защо според теб поисках да ме свържеш с брокерката си и обявих къщата за продан?

* * *

Сега с Емили живеем на по-малко от миля един от друг. Временно под наем, защото и двамата знаем, че не след дълго ще избираме пръстени. Някой ще си помисли може би, че прибързваме — разведен съм едва от три месеца — но аз ще му отговоря: „Колцина имат шанса да се оженят за най-добрия си приятел?“.

Фактът, че Бодхи живее тук и ще учи в същото училище, помогна много на Ландън да свикне с промяната.

Видях я да се плъзва по пързалката и после погледнах към паркинга. Емили тъкмо паркираше. Бодхи изскочи от колата и се втурна право към Ландън и когато Емили ми се усмихна и ми махна, разбрах със сигурност, че денят ми е станал далеч по-хубав.

Между другото, ако някой се интересува — отпразнувахме първата нощ на Емили в Атланта (премести се седмица след мен и Ландън) с шампанско и после се качихме в спалнята. Оттогава не ме е напускало чувството, че най-сетне съм се върнал у дома.

На родителите ми и Лиз не им е лесно. През уикендите, когато Вивиан е с Ландън, им гостувам в Шарлот. Лиз почти винаги е там и разговорите ни често се насочват към Мардж. Вече не се разплакваме при всяко споменаване на името й, но болезнената празнота остава. Не съм сигурен дали някой от нас ще успее да я запълни.

Има обаче искрици надежда.

Когато разговаряхме миналата седмица, Лиз ме попита небрежно дали не е твърде стара да стане самотна майка. Уверих я, че не е, и тя кимна, без да се впуска в подробности.

По-късно следобед татко спомена, че собственикът на компанията я съсипва. Не искал да става свидетел на краха й. Когато по-рано тази седмица родителите ми дойдоха в Атланта да се видят с Ландън, забелязах мама да прелиства раздела за недвижими имоти във вестника.

Както споменах по-рано, сестра ми винаги имаше план.

* * *

Колкото до мен, Мардж е знаела от самото начало какво трябва да направя. През седмиците след погребението често се питах защо просто не ми каза да се преместя в Атланта, вместо да ме оставя слепешком да търся отговора.

Едва наскоро разбрах защо не ми го е поднесла наготово. Съзнавала е колко важно е да се науча да вярвам на своята преценка, вместо както винаги да разчитам на напътствията й. Усещала е, че малкият й брат се нуждае от последен тласък, за да стане мъж, какъвто винаги е знаела, че мога да бъда — мъж, готов да действа уверено в решителен момент.

* * *

Изминалата година бе изпълнена със събития, които искам и да запомня, и да забравя. Не съм същият както преди дванайсет месеца. Изгубих твърде много; скръбта по Мардж все още е твърде голяма. Тя винаги ще ми липсва и знам, че без нея нямаше да се справя с препятствията. Не мога да си представя какъв човек щях да бъда сега, ако я нямаше Ландън, а погледна ли към Емили, виждам ясно бъдещето си с нея. Мардж, Емили и Ландън ме подкрепяха в най-тежките моменти по начин, който сега ми се струва почти предопределен.

Но ето какво — с всяка от тях аз бях различен. Бях брат, баща, влюбен. Мисля, че тези различия осветляват една универсална житейска истина. Във всеки отделен момент аз не съм цялостна, а непълна версия на своята същност. Сега обаче осъзнавам, че тези различни мои версии винаги са имали някого до себе си. Преживях изминалата година, защото вървях до онези, които обичам най-дълбоко, и макар да не съм го признавал пред никого, дори сега има моменти, когато чувствам, че Мардж върви до мен. Чувам я да ми шепне отговора, когато се двоумя; чувам я да ме подтиква да се усмихна, когато житейското бреме ми дотежава. Това е моята тайна. Или по-скоро нашата тайна и си мисля колко ми е провървяло, защото никой не бива да върви сам през живота.