Никълъс Спаркс
Винаги двамата (26)

26.
Сбогуване

Родителите ми не се радваха на активен социален живот, докато с Мардж бяхме малки. От време на време татко изпиваше по някоя бира с приятели, а мама почти не излизаше. Работата, готвенето, чистенето, роднините и отглеждането на децата поглъщаха цялото й време. Ресторантите се смятаха за разточителство — помня едва около десетина вечери навън по случай рождени дни и годишнини.

Ето защо когато все пак мама и татко не си бяха у дома, с Мардж бяхме на седмото небе, че къщата е на наше разположение. Още щом потеглеха с колата, си приготвяхме пуканки и започвахме да гледаме филми с усилен до крайност звук… докато — неизбежно — не се обадеше някоя приятелка на Мардж. Вдигнеше ли телефона, веднага забравяше, че съществувам. Обикновено обаче това не ме дразнеше, защото значеше повече пуканки за мен.

Веднъж Мардж — мисля, че беше на тринайсет — ме убеди да построим крепост в дневната. Намерихме въже за простор и го опънахме от релсата на пердето до старинния стенен часовник, до вентилатора и обратно до релсата. Провесихме хавлии и чаршафи с щипки, метнахме отгоре друг чаршаф и обзаведохме укреплението с възглавниците от дивана. Мардж донесе газова лампа от гаража. Запалихме я някак, без да опожарим къщата — татко щеше да побеснее, ако бе разбрал — Мардж изключи всички лампи и пропълзяхме вътре.

Строежът ни отне повече от час и още толкова щеше да ни трябва, за да разчистим и да подредим. Тоест — разполагахме с петнайсетина минути да поседим в крепостта, преди родителите ни да се върнат. Дори когато излизаха, те не се бавеха дълго.

Още помня онази нощ като почти вълшебно преживяване. Бях осемгодишен и сякаш участвах в незабравимо приключение, а понеже беше забранено, за пръв път се чувствах наистина пораснал, почти връстник на Мардж. Гледах я, озарена от призрачното сияние на лампата, и помня ясно как си мислех, че Мардж ми е не само сестра, но и най-добър приятел. Още тогава знаех, че нищо няма да промени това.

* * *

На първи февруари температурата достигна двайсет и два градуса. Пет дни по-късно спадна до десет. Лудешката игра на времето през онази първа февруарска седмица сякаш изцеди съвсем силите на Мардж. Тя се влошаваше с всеки изминал ден.

Шестнайсетте часа сън станаха деветнайсет и всяко вдишване бе борба. Дясната страна на тялото отказваше да й служи и наехме инвалидна количка, за да я придвижваме по-лесно из къщата. Говореше завалено и нямаше никакъв апетит, но тези неща бяха несъществени в сравнение с болката, която я измъчваше. Пиеше толкова много обезболяващи, че черният й дроб сигурно бе станал на каша, ала истинско облекчение сякаш й носеше единствено сънят.

Не че Мардж споменаваше болката — нито пред мен, нито пред Лиз, нито пред родителите ми. Както винаги се тревожеше повече за другите, отколкото за себе си, но страданието й не оставаше скрито — виждахме как потреперва, разкривява лице и очите й се насълзяват. Да наблюдаваме безпомощно агонията й бе мъчение за всички нас.

Често седях до нея в дневната, докато спеше на дивана; друг път седях на люлеещия се стол в спалнята. Взирах се в нея и спомените ме връщаха в миналото, все едно съм пуснал филм отпред назад — филм, в който Мардж е звездата с най-паметните реплики. Виждах я кипяща от живот и се питах дали спомените ми винаги ще останат такива, или бавно ще избледнеят с годините. Борех се да я виждам отвъд болестта, казвах си, че заради нея съм длъжен да запомня каква е била, преди да се разболее.

В деня, когато температурата беше десет градуса, си спомних какво ми бе разказвал татко за дървесните жаби, които живеят от Северна Каролина чак до Арктика. Понеже са студенокръвни, при ниски температури замръзват като бучки лед и дори сърцата им спират да бият. Еволюирали са обаче така, че гликогенът в организма им продължава да се разгражда до глюкоза, която изпълнява ролята на нещо като природен антифриз. Могат да останат замръзнали и неподвижни цели седмици, но затопли ли се времето, примижават, отварят очи и сърцата им започват да туптят. Вдишват дълбоко и, скок-подскок, тръгват да си търсят половинка, сякаш Бог просто е натиснал бутона за включване.

Гледах как сестра ми спи и се молех да се случи чудо на природата като това.

* * *

Почти всеки следобед татко продължаваше да идва в къщата на Мардж с куфарчето с инструменти. „Неотложните ремонти“ постепенно прераснаха в основно обновление. В деня, когато Лиз и Мардж присъстваха на огледа в дома ми, той буквално разруши банята за гости с намерението да я преобрази по вкуса на дъщеря си.

По отношение на технологиите татко беше същински динозавър. Не виждаше причина да купува мобилен телефон. Шефът му знаеше къде се намират строителните обекти, а всичките му колеги имаха телефони. При нужда винаги можеше да се свърже с него. „Кой друг ще ми се обажда — казваше татко. — Защо да си създавам грижи?“

В началото на януари обаче той дойде при мен и ме помоли да му помогна да си купи телефон. Не разбирал от „тези джаджи“, най-добре аз да му избера.

— Гледай само да не е прекалено скъп, но да може да прави разните му там модерни щуротии.

Татко не го спомена изрично, но избрах телефон, по-лесен за използване. После му показах как да се обажда и да пише съобщения. Добавих в контактите му моя номер и номерата на Мардж, Лиз и мама. Не се сетих за други.

— Може ли да снима? — попита той. — Виждал съм, че някои могат.

Почти всички телефони имат камери от години, помислих си, но казах само:

— Да, може.

Показах му как да снима, той се упражни няколко пъти, после разгледа снимките. Показах му и как да изтрива несполучливите. Останах с впечатлението, че информацията му идва в повече, но той прибра внимателно телефона в джоба си и тръгна към колата.

Видях го отново на другия ден в къщата на Мардж. Тя се бе събудила и пилешката супа на мама я чакаше. Изяде половин купичка — по-малко, отколкото се надявахме — и когато подносът бе отнесен, татко седна до нея. С някак почти срамежливо изражение започна да й показва снимки на различни кранчета, мивки, тръби за хавлии, плочки за под и стени. Това очевидно бе единственият начин да включи Мардж в интериорния дизайн.

Мардж знаеше, че татко не е многословен, нито умее да изразява открито чувствата си. Трудът обаче бе неговият начин да изкрещи с цяло гърло колко я обича с надеждата тя да чуе това, което не е успявал с лекота да опише с думи.

Татко си водеше бележки и когато Мардж приключи с избора, тя се приведе към него, заставяйки го да я прегърне.

— Обичам те, татко — прошепна.

Той се изправи и с тежки стъпки излезе от къщата. Отиваше, разбира се, на покупки. След няколко минути обаче осъзнах, че не съм чул колата му да потегля.

Станах да надникна иззад пердето и видях своя баща — най-силния мъж, когото познавам — седнал зад волана с приведена глава и разтърсващи се рамене.

* * *

През втората седмица от февруари имах чувството, че времето едновременно забързва и забавя ход. Часовете, които ежедневно прекарвах при Мардж, сякаш се разтягаха до безкрайност, белязани от протяжно мълчание и сън; от друга страна, от ден на ден Мардж се влошаваше все по-бързо. Един следобед я сварих будна в дневната. С Лиз разговаряха тихо. Предложих да си тръгна и да ги оставя насаме, но Лиз поклати глава.

— Остани — каза тя. — Трябва да се обадя на своя клиентка. Спешен случай. Поговорете. Няма да се бавя.

Седнах до сестра ми. Не я попитах как се чувства, защото знаех колко мрази този въпрос. Както винаги тя настоя да й разкажа за Емили, за работата, за Ландън и Вивиан. Гласът й звучеше провлачен и изтънял. Понеже се изморяваше бързо, гледах да говоря аз, но накрая я попитах:

— Написах ти писмо за Коледа. Как ти се стори?

Тя ме озари с полуусмивката, с която вече бях свикнал.

— Не съм го прочела.

— Защо?

— Защото още не съм готова да се сбогувам с теб.

* * *

Понякога се питах, признавам, дали изобщо ще успее да го прочете. През следващите три дни Мардж винаги спеше, когато се отбивах да я видя. Оставах около час да поговоря с Лиз или мама. Възхищавах се от нововъведенията, измайсторени от татко, и най-често мама слагаше пред мен препълнена чиния.

Почти винаги стояхме в кухнята. Отначало мислех, че е заради Мардж — да не я безпокоим, докато спи. Отхвърлих предположението обаче, осъзнал, че щом татковият чук не я буди, нашите тихи гласове едва ли ще я смутят.

Най-после разбрах. Беше следобед и Лиз излезе да измете задната веранда. Влязох в дневната и седнах на дивана, където обикновено разговаряхме с Мардж.

Татко работеше в банята; не вдигаше шум, но чувах странен, ритмичен звук като от развален вентилатор. Тръгнах да търся източника и първо отидох в кухнята, после в банята, където татко лежеше по гръб и монтираше новата мивка. И на двете места обаче звукът се чуваше по-слабо; стана по-силен, когато излязох в коридора. Едва тогава проумях откъде долита ужасният звук.

Издаваше го сестра ми.

Въпреки че вратата бе затворена и спалнята се намираше в далечния край на къщата, чувах как Мардж диша.

* * *

Тази година Денят на Свети Валентин се падаше в неделя. Мардж бе замислила специално събиране в дома й; дори Емили и Бодхи бяха поканени.

За пръв път от две седмици с Ландън заварихме Мардж седнала на дивана. Някой — мама или Лиз — й бе помогнал да се гримира леко. Вместо бейзболната шапка носеше красив копринен шал, а дебелият вълнен пуловер с висока яка прикриваше колко е отслабнала. Въпреки тумора, опустошаващ мозъка й, тя успяваше да следи разговора и дори я чух да се засмива. На моменти имах чувството, че следобедът не се различава по нищо от обичайните ни срещи в събота и неделя в дома на родителите ми.

Почти.

Къщата също никога не бе изглеждала по-добре. Татко бе довършил ремонта на банята за гости и новите плочки и мивката блестяха. През изминалата седмица бе пребоядисал и всички стени. Мама бе приготвила истинско пиршество и щом пристигна Емили, тя веднага я накара да обещае, че ще си вземе храна за вкъщи, включително каквото остане от различните видове пай.

Разказахме множество семейни истории, но кулминацията на вечерта настъпи, когато Лиз даде на Мардж подаръка си за Свети Валентин — албум, който започваше с техни снимки като деца и проследяваше целия им живот. От лявата страна бяха снимките на Лиз; от дясната — на Мардж. Предположих, че мама е помогнала на Лиз да избере снимките и докато Мардж разгръщаше бавно албума, виждах как сестра ми и Лиз израстват заедно пред очите ми.

После дойде ред на общите им снимки — запечатали моменти от екзотични екскурзии или непринудени мигове в дома им. Всяка снимка разказваше история за значимо събитие в живота им. Целият албум бе свидетелство за любовта им.

Последните две страници ме разчувстваха най-дълбоко.

Вляво бе снимката на Мардж и Лиз пред коледната елха в Ню Йорк — последната им екскурзия заедно. Снимката вдясно очевидно бе снимана преди час-два — Мардж изглеждаше както я виждахме сега.

Лиз обясни, че татко я снимал и тайно излязъл да я принтира в близката дрогерия. Върнал се и помолил Лиз да я сложи на последната страница.

Всички се обърнахме към него. Той погледна към Мардж.

— Гордея се с теб — изрече задавено. — И искам да знаеш, че много те обичам.

* * *

От следващия ден започна очакването.

Сега мисля, че в Деня на Свети Валентин Мардж изразходва почти всичките си останали сили. В понеделник спа цял ден и оттогава не хапна нито залък твърда храна.

Мама и татко бяха постоянно при нея; аз идвах и си отивах, главно заради Ландън. Откакто научи истината за Мардж, тя бе необичайно раздразнителна и избухваше в сълзи за дреболии. Сърдеше се, когато й отказвах да гостува на Мардж — трудно ми бе да й обясня, че леля й спи почти през цялото време.

Няколко дни след Деня на Свети Валентин обаче Лиз ми се обади.

— Ще доведеш ли Ландън? — попита настойчиво. — Мардж иска да я види.

Подвикнах на Ландън, която вече бе в стаята си по пижама и с влажна коса след банята. Тя се спусна тичешком по стълбите, готова да хукне право към колата. Успях да й препреча пътя и да й облека яке. Посочих, че не се е обула, и тя грабна гумени ботуши, макар да не валеше.

Забелязах, че държи кукла Барби; не я остави дори когато нахлузваше ръкава на якето.

Когато пристигнахме, Лиз прегърна и целуна Ландън и веднага я поведе към спалнята.

Въпреки трескавия бяг към колата, сега Ландън се поколеба за миг, преди да тръгне бавно по коридора. Аз я последвах. Отново чувах сестра си — звукът на живота я напускаше с всяко вдишване. В стаята нощната лампа обливаше дървения под с топло езерце светлина.

Ландън спря на прага.

— Здрасти… скъпа — каза Мардж; изговаряше думите бавно, но разбираемо.

Ландън приближи бавно и тихо до леглото, за да не смущава болната си леля.

— Какво… е… това? — попита Мардж.

— Донесох ти подарък. — Ландън й подаде куклата, която стискаше през цялото време. — Това е любимата ми Барби, защото я имам от малка. Беше първата ми Барби и искам да ти я дам.

Ландън разбра, че Мардж няма сили да подаде ръка над завивката и да вземе куклата. Остави я до нея.

— Благодаря — каза леля й. — Красива е… но ти… си по-красива.

Ландън наведе глава; после пак погледна към Мардж.

— Обичам те, лельо Мардж. Не искам да умираш.

— Знам… и аз… те обичам. Искам да ти дам… нещо. Леля Лиз… го сложи върху… тоалетната масичка. Някой ден… когато пораснеш… може да го гледате с баща ти… И може би… тогава… ще си спомниш за мен. Ще ми… обещаеш ли?

— Обещавам.

Погледнах към тоалетната масичка. Там лежеше дискът, който Мардж искаше да даде на дъщеря ми. Примигнах да прогоня сълзите, когато видях заглавието.

„Хубава жена“.

* * *

— Мардж настоява да имам дете — каза ми Лиз, когато няколко дни по-късно пиехме кафе в кухнята.

По лицето й се четеше смесица от умора и объркване.

— Кога ти го каза?

— Първо в Ню Йорк. И оттогава ми повтаря, че съм здрава да родя, но…

Лиз замълча.

Изчаках да продължи, но тя явно не намираше думи.

— А ти искаш ли? — попитах предпазливо.

— Не знам, Ръс… В момента ми е трудно да мисля за това. Не мога да си представя да го направя сама… Вчера обаче тя пак повдигна темата. Вече била уредила финансовия въпрос, за да мога да си позволя инвитро, бавачка, дори частно училище…

Наклоних глава, учуден как и кога Мардж е успяла да се погрижи за това.

Лиз приглади с длан косата си.

— Когато станала счетоводителка, купила застраховка „Живот“. Две полици всъщност. По-голямата сума оставя на мен, а наскоро смени наследника на другата. Ще я получат родителите ти, за да може баща ти да се пенсионира. Попитах я за теб…

Вдигнах ръка да я прекъсна.

— Радвам се, че ти и родителите ми ще я наследите.

Лиз ме погледна объркано, сякаш информацията, която е споделила, й е съвсем непонятна.

— Не разбирам обаче как е знаела? Обясни ми, че сключила застраховката заради семейната история. Не била сигурна на кого ще потрябват парите, но искала да ги има за всеки случай.

— Не ми е казвала.

— И на мен — призна Лиз. — Когато обсъждахме да имаме бебе, преди да се разболее, не мислех за разходите. Справяме се добре, имаме и малко спестявания, но всъщност винаги съм вярвала, че можем да си го позволим, щом Мардж смята, че можем. — За момент по лицето й се изписа отчаяние. — Едва се владея. Казах й, че без нея няма да успея да отгледам дете. Тя винаги е имала по-силен майчински инстинкт. И знаеш ли какво ми отговори?

Погледнах я очаквателно.

— Каза, че съм нейното вдъхновение и благодарение на моето дете светът ще стане по-добро място. И ако има рай, обеща да бди над детето ни.

* * *

На другия ден дойде моят ред да се сбогувам.

Когато пристигнах, Мардж спеше. Поостанах, поглеждайки към часовника, за да не закъснея да взема Ландън от училището. Не след дълго обаче бейбифонът в кухнята изжужа и мама и Лиз се втурнаха към спалнята. Няколко минути по-късно мама се върна в кухнята.

— Мардж иска да те види.

— Как е тя?

— Изглежда нормално, но побързай. Понякога се обърква и не издържа дълго будна.

Взрян в стоическото изражение на мама, си дадох сметка, че тя е силна поне колкото татко, защото всеки ден понася непоносимото.

Прегърнах я, после тръгнах по коридора към спалнята. Както в Деня на Свети Валентин, Мардж носеше красив шал. Предположих, че е помолила Лиз да й го сложи, преди да дойда.

Дръпнах стол от ъгъла на стаята и седнах до леглото. Лиз излезе, когато улових ръката на сестра си — топла, ала безжизнена, неподвижна. Не знаех дали изобщо ще усети, но все пак я стиснах леко.

— Здрасти, сестричке — казах тихо.

Гласът ми я изтръгна от унеса. Тя примижа и прочисти гърло.

— Чети — каза.

Не разбрах веднага какво има предвид, но се озърнах и забелязах плика върху нощната масичка. Отворих го, извадих единствения лист, поех си дъх и започнах:

Мардж,

Късно през нощта е. Мъчително търся думите, а те отказват да потекат гладко. Всъщност не съм сигурен дали е възможно с думи да изразя какво значиш за мен. Мога да ти кажа, че те обичам; че ти си най-страхотната сестра на света; да призная, че винаги си ми служила за пример. Казвал съм ти всичко това, но сега то ми изглежда отчайващо недостатъчно. Как да се сбогувам с най-добрия човек, когото познавам? Как да намеря думите, които наистина заслужаваш?

Изведнъж ми хрумна, че две думи побират всичко, което искам да ти кажа.

Благодаря ти.

Благодаря ти, че се грижеше за мен през целия ми живот, опитваше се да ме опазиш от собствените ми грешки, беше ми пример за смелост, каквато често ми липсваше. Но най-вече — благодаря ти, че ми показа какво значи истински да обичаш и да те обичат в замяна.

Познаваш ме — маестрото на грандиозните романтични жестове, цветята и вечерите на свещи. Едва наскоро обаче разбрах, че тези нежни моменти са безсмислени, ако не са споделени с човек, който те обича какъвто си.

Твърде дълго се опитвах — и провалях — да стана достоен за любов. Мислейки за теб и Лиз и вашата връзка, най-сетне проумях, че да приемаш, а не да съдиш, е сърцевината на истинската любов. Ти и Лиз сте моите музи, защото любовта ви една към друга винаги е оставяла пространство за различията ви и е разцъфвала благодарение на всичко общо помежду ви. Дори в тези тежки мигове примерът ти е светлина, която ми помага да намеря отново пътя към най-важните неща. Моля се само някой ден да позная такава любов, каквато споделяте вие.

Обичам те, моя сладка сестричке,

Ръс

С треперещи ръце сгънах писмото и го прибрах в плика. Не смеех да проговоря, но мъдрите очи на Мардж ми казаха, че не е необходимо.

— Емили — прошепна дрезгаво тя. — Имаш… такава… любов…

— Обичам я — съгласих се.

— Не я оставяй… да си отиде…

— Няма.

— И не й… изневерявай пак. — Тя успя да извие устни в бледо подобие на някогашната си иронична усмивка. — Или… поне… не й казвай.

Усмихнах се и аз. Сестра ми, дори пред прага на смъртта, не се бе променила.

— Добре.

Тя помълча известно време, за да си поеме дъх.

— Мама и… татко… трябва да виждат… Ландън. Да бъдат… част… от живота й.

— Винаги ще бъдат. И Лиз.

— Тревожа се… за тях.

Помислих за мама и за всички любими хора, които бе изгубила; помислих си за татко, ридаещ в колата.

— Обещай… ми.

— Обещавам.

— Обичам… те.

Стиснах ръката й, приведох се и я целунах по бузата.

— Обичам те с цялото си сърце.

Тя ми се усмихна нежно и затвори очи.

За последен път разговарях с нея.

* * *

Онази вечер татко взе куфарчето с инструменти и всички целунахме Лиз за довиждане. Беше време двете да останат сами.

Не знам какво са си казали през следващите два дни — Лиз спомена само, че преди да изпадне в кома, Мардж е била с учудващо прояснен ум. Радвам се, че Лиз е била с нея тогава, и се моля двете да са успели да си кажат всичко, останало неизречено дотогава.

Ден по-късно сестра ми почина.

* * *

Погребението бе кратка церемония. Мардж беше дала стриктни разпореждания в този дух. Стекоха се обаче десетки опечалени, свели глави под студеното и мрачно небе. Забелязах и Вивиан, застанала отстрани, далеч от семейството ми, Лиз и Емили.

Произнесох кратко прощално слово, от което не помня почти нищо.

Преди погребението Ландън ме бе помолила да изпълни един последен танц за леля си. След като всички се разотидоха, й помогнах да сложи ефирните криле. Без музика и без друга публика освен мен, Ландън запърха изящно около прясно разкопаната пръст като пеперуда, излетяла от сенките.

Знам едно — на Мардж щеше да й хареса.