Никълъс Спаркс
Винаги двамата (24)

24.
Декември

Когато си спомням тийнейджърските години на Мардж, две неща изплуват в ума ми — кънки и филми на ужасите. В края на осемдесетте и началото на деветдесетте ролерите започнаха да изместват кънките, но Мардж остана вярна на старомодните кънки, които имаше от дете. Повечето почивни дни прекарваше на кънки, обикновено с уокмен и слушалки… дори — забележително! — след като си взе шофьорската книжка. Малко неща й бяха по-любими от кънките — освен добър филм на ужасите.

Мардж обичаше романтични комедии като мен, но любимият й жанр бяха филмите на ужасите и ги гледаше още през първата седмица, щом излязат в кината. Нямаше значение дали критици и публика единодушно са охулили филма; не й пречеше да отиде сама на кино, ако не намери друг ентусиаст. От „Комшар на Елм стрийт“ до „Кандиман“ и „Ужасът в Амитивил“, Мардж бе предана поклонничка на страхотиите от всякакъв вид.

Запитах я защо харесва толкова много филмите на ужасите, а тя сви рамене и каза, че понякога й харесва да се страхува.

Не я разбирах, както не разбирах и страстта да се търкаляш върху колелета под краката. Защо ще иска някой да се страхува? Няма ли достатъчно страшни неща в реалния живот, които ни държат будни нощем?

Сега обаче мисля, че разбирам.

Мардж харесваше филмите на ужасите точно защото не са реални. Всеки изпитан страх е измерим — започва и свършва — а тя излиза от киносалона, емоционално разтърсена, но облекчена, че в света всичко е наред.

Същевременно филмите на ужасите я сблъскваха — макар и временно — с едно от най-първичните чувства в живота, корена на универсалния инстинкт да се биеш или да избягаш. Изправяйки се пред него, Мардж навярно е предполагала, че ще събере воля и сили да застане пред истинските страхове, които животът й е подготвил.

Хвърляйки поглед назад, мисля, че е предусещала нещо.

* * *

В неделя вечерта Вивиан се върна с Ландън. Преди да тръгне, ме прегърна — неочаквано дълга прегръдка. В нея долових загрижеността й, но — странно — тялото й вече не ми изглеждаше познато.

Ландън бе доволна от екскурзията, но този път спомена, че са й липсвали рибките и Господин и Госпожа Спринкълс. Още щом си дойде, се качихме в стаята й, където ми разказа, че в Деня на благодарността е вечеряла в имение. Предположих, че Вивиан е запознала дъщеря ни със Спанерман, след като е видяла Ландън да прегръща Емили в рисувалното студио. Според Вивиан аз несъмнено бях нарушил първи табуто и следователно й бях предоставил правото да направи същото.

Би трябвало да се почувствам по-засегнат, но в онзи момент не изпитах нищо подобно. Бях изтощен, а и знаех, че рано или късно Ландън ще се срещне със Спанерман. Имаше ли значение дали през този уикенд, или при следващото й пътуване до Атланта?

А и изобщо имаше ли значение каквото и да било?

Докато Ландън бе заета с рибките, реших да почистя клетката на хамстерите — задължение, за което бях забравил в отсъствието на дъщеря ми. Вече бях свикнал и бях готов за нула време. Изхвърлих мръсотията във външната кофа за боклук, измих се и се качих горе. Ландън държеше в шепа Господин Спринкълс.

— Гладна ли си, миличка? — попитах я.

— Не. С мама ядохме в самолета — отговори тя.

— Просто исках да съм сигурен — казах.

Седнах на леглото. Гледах я, но мислех за Мардж. Сестра ми настояваше да живея своя живот, да се държа, сякаш нищо не се е случило. Но всичко се бе променило. Не знаех дали ще успея да изпълня молбата й и дали искам.

— Познай какво? — попита Ландън.

— Какво, скъпа?

— За Коледа ще направя на леля Мардж и леля Лиз ваза като онази за мама. Този път обаче ще нарисувам рибки по нея.

— Сигурен съм, че ще им хареса много.

За момент Ландън се взря в мен с необичайно сериозно изражение.

— Добре ли си, тате?

— Да. Добре съм — отговорих.

— Изглеждаш тъжен.

„Тъжен съм — помислих си. — Едва се сдържам да не се разпадна.“

— Просто ми липсваше.

Тя се усмихна и се приближи до мен.

— Искаш ли да подържиш Господин Спринкълс?

— Разбира се.

Тя го остави нежно върху дланта ми. Хамстерът бе мекичък и лек, но усетих как нокътчетата му дращят, търсейки опора. Мустаците му се размърдаха и той започна да души ръката ми.

— Познай какво? — каза пак Ландън; придадох си любопитно изражение. — Вече мога да чета.

— Така ли?

— Прочетох сама „По двама“. Прочетох я на мама.

Запитах се дали не е било по-скоро рецитиране — все пак бяхме чели книжката стотици пъти и сигурно я знаеше наизуст. Ала отново — има ли значение?

— Ще ми покажеш по-късно, ако искаш.

— Добре — съгласи се тя, после ме прегърна крепко. — Обичам те, тате.

Долових аромата на бебешкия й шампоан и сърцето ми се сви от болка.

— И аз те обичам.

Тя ме притисна по-силно и се отдръпна.

— Ще ми върнеш ли Господин Спринкълс?

* * *

Мардж напусна работа в понеделник. Знам, защото получих съобщение от нея: „Реших да се пенсионирам“.

Отидох при нея, след като заведох Ландън на училище. Работата можеше да почака. Беше ми все едно какво иска Мардж. Аз исках да видя сестра си. Лиз ми отвори и разбрах, че е плакала скоро, макар очите й да не бяха зачервени.

Мардж бе на дивана, подвила крака и увита в одеяло. Гледаше „Хубава жена“. Филмът пробуди спомени и изведнъж видях сестра си отново като младо момиче. Тогава целият живот бе пред нея — живот, измерен в десетилетия, а не в месеци.

— Здрасти — каза тя и натисна бутона за пауза. — Какво правиш тук? Не трябва ли да си на работа?

— Познавам шефа — отговорих. — Позволи ми да закъснея днес.

— Умник!

— Учих се от най-добрите.

Мардж се отмести и седнах до нея.

— Признай — получи съобщението и дойде, защото ми завиждаш, че най-сетне слязох от безумната въртележка. — Усмихна ми се предизвикателно. — Реших да го ударя на живот.

Помъчих се напразно да измисля остроумен отговор и в тишината Мардж ме побутна с лакът.

— По-ведро! Унинието е забранено в тази къща. — Надникна през рамо. — Добре ли беше Лиз? — прошепна.

— Предполагам. Не говорих с нея.

— А трябва. Много мил човек е.

— Приключи ли? — попитах с колеблива усмивка. — Как се чувстваш всъщност?

— Много по-добре от вчера. Което ми напомня… Може ли този уикенд с Ландън да покараме кънки?

— Искаш да караш кънки с Ландън?

Удивлението ми явно пролича, защото Мардж се наежи.

— Отказвам да ме държите вкъщи и мисля, че на Ландън ще й хареса. Сигурна съм.

Остана неизречено това, че Ландън вероятно ще запази спомена завинаги, понеже ще й е за пръв път.

— Кога за последно кара кънки? — попитах.

— Има ли значение? Не съм забравила какво се прави. Нали си спомняш колко бях добра?

„Спомням си — помислих си, — но не знам дали ще ти стигнат силите.“

Погледнах към екрана, убеден, че Мардж отказва да приеме истината. На застиналия кадър Джулия Робъртс беше в бара със съквартирантката си; вероятно спореха за наема. Макар да не бях гледал филма от години, помнех всяка сцена.

— Добре — кимнах. — Но само ако пуснеш филма.

— Искаш да си пропилееш сутринта с „Хубава жена“? Вместо да печелиш пари.

— Аз решавам какво да правя с живота си.

— Гледай все пак да не ти стане навик. Добре дошъл си след работа, но не преди това.

— Просто натисни бутона.

Тя повдигна леко вежди и насочи дистанционното към телевизора.

— Започна преди няколко минути.

— Знам.

— Гледахме го заедно.

— Знам — повторих. — Знам също, че си падаше по Джулия Робъртс.

Тя се засмя и през следващите два часа със сестра ми гледахме филма, подвиквахме реплики и коментирахме в движение както когато бяхме деца.

* * *

След филма Мардж отиде в спалнята да поспи, а ние с Лиз пихме кафе в кухнята.

— Не знам какво ще правя — призна тя с изражение на човек, връхлетян от непонятни събития. — В Коста Рика беше добре. Почти не кашляше и едва й смогвах на темпото. Не разбирам как е възможно преди месец да изглежда толкова здрава, а сега… — Тя поклати глава. — Наистина не знам какво да правя. Отмених ангажиментите си за днес и утре, но Мардж ми забрани да взема отпуск. Настоява да продължа да работя поне три дни седмично. Майка ти щяла да идва през това време. Трябвало да си договорим график и прочее. — Лиз ме погледна с очи, пълни с болка. — Сякаш не иска да съм до нея.

— Не е така. — Стиснах ръката й. — Знаеш колко те обича.

— Защо тогава предпочита да ме няма? Не разбира ли, че искам да съм по-дълго с нея?

Тя стисна ръката ми и впери поглед през прозореца.

— Настоява също следващата седмица да отидем в Ню Йорк — добави след малко.

— Сериозно?

Да покараш кънки е едно, съвсем друго — да разглеждаш забележителности в мегаполис.

— Не знам какво да правя — повтори Лиз. — Пита лекаря и той й каза, че ако се чувства добре, няма причина да отменя екскурзията. Но аз ще си мисля през цялото време: „Мардж за последен път вижда това“. Как ще го понеса?

Тя ме погледна в очакване да й отговоря. Не знаех какво да кажа.

Задавах си същите въпроси и също не намирах отговори.

* * *

Във вторник сутринта — първия декемврийски ден — получих съобщение от Мардж. Канеше мен и Ландън на вечеря — деликатен начин да ме предупреди да не я посещавам преди това.

Мисълта ме потисна и след като заведох Ландън на училище, се уговорих с Емили да пийнем по чаша кафе. По джинси и дебел пуловер с висока яка тя изглеждаше младолика като колежанка.

— Струваш ми се изморен — отбеляза. — Как си?

— Оцелявам — отговорих и прокарах вяло пръсти през косата си. — Извинявай, че от два дни не съм се обаждал.

Тя веднага вдигна ръце.

— Не се извинявай. Преживяваш нещо немислимо. Тревожа се за теб.

Незнайно защо думите й ме успокоиха.

— Благодаря, Ем. Това значи много за мен.

— Искаш ли да ми разкажеш какво става? — попита тя, докосвайки ме по ръката.

Цял час говорих, а кафето ми изстиваше в чашата. После се замислих, че откакто Емили се бе върнала в живота ми, се сгромолясвах от една емоционална бездна в друга. Дори когато по-късно ме прегърна, се почудих как изобщо ме търпи.

* * *

За вечеря Лиз се бе постарала да сготви нещо по вкуса на Ландън — печено пиле с картофи и плодова салата.

Когато пристигнахме, мама тъкмо си тръгваше. Изпратих я до колата й. Преди да седне, тя поспря.

— Мардж настоява да посещавам срещите на клуба — каза. — Не ми позволява да си променям режима, Ръс, но… — Сбърчи угрижено чело. — Не знае колко лошо ще стане. Ще й трябва помощ. Имам чувството, че отказва да приеме действителността.

Кимнах, защото и аз си бях помислил същото.

— Знаеш ли какво ми каза току-що? Искала татко да дойде да ремонтира парапета на верандата, защото бил ръждясал. И няколко прозорци заяждали. Мивката в банята течала. Било неотложно. Сякаш в момента има значение. — Мама ме погледна объркана. — Парапетът на верандата ли е главната й грижа? Или прозорците?

Не отговорих, но внезапно проумях какво цели Мардж. Разбрах защо настоява да идвам вечер, а мама и Лиз да си поделят времето с нея. Разбрах защо иска татко да ремонтира дреболии из къщата и настоява да кара кънки с Ландън.

Мардж бе наясно, че всички ние не само искаме свои съкровени мигове с нея, но и ще се нуждаем от тях преди края.

* * *

Страничните ефекти от първата химиотерапия отслабнаха през седмицата и силите на Мардж започнаха да се възвръщат. На всички ни се искаше да повярваме, че лечението действа, защото отчаяно копнеехме дори за един месец повече с нея.

Сега знам, че само Мардж е долавяла какво се случва в тялото й. Съгласила се е да се подложи на процедурите просто защото всички ние настоявахме. Хвърляйки поглед назад, си давам сметка, че е казала „да“ с ясното съзнание, че няма да забавят напредването на болестта.

До ден-днешен се питам как е разбрала.

* * *

Мама и Лиз си разпределиха времето така, че през деня в къщата винаги да бъде или едната, или другата.

Следващия петък татко подхвана ремонта. Появил се в къщата на Мардж с куфарчето с инструменти и купчина тръби за парапета в багажника. На обяд двамата седнали да хапнат сандвичи и да изпият по чаша чай на верандата. Мардж се възхитила от майсторството му, после обсъдили какви са изгледите „Брейвс“ да се представят на ниво в предстоящия сезон.

В събота Мардж пристигна в дома ми след урока по рисуване — когато Ландън тайно изработи коледния подарък за сестра ми — за да заведе Ландън да карат кънки. С Лиз ги придружихме и наблюдавахме от пейките как сестра ми помага на Ландън да крета по оградената площадка. Както повечето деца Ландън се опитваше да върви с кънките, вместо да се пързаля и едва след половин час усвои движението. Мардж караше заднишком и я държеше за двете ръце, за да не падне.

Накрая обаче двете успяха да покарат една до друга, макар и бавно, и Ландън изглеждаше видимо горда, докато Лиз й помагаше да си развърже кънките и да ги върне. Седнах до Мардж, която също се наведе да си свали кънките.

— Утре гърбът и ръцете ще те болят — предсказах.

Изглеждаше ми изморена, но не знаех дали е от болестта, или защото бе разбираемо да се изтощи от усилията да удържа Ландън.

— Едва ли — възрази тя. — Ландън не е тежка. Но пък е бъбрива. Говореше през цялото време. Пита ме дори какви на цвят риби харесвам най-много. Нямах представа какво да й отговоря.

Усмихнах се.

— След това приключение Ню Йорк сигурно няма да те затрудни. Утре ли заминавате?

— Да. Нямам търпение… — Тя се изправи. — Казах на Лиз, че първо ще видим коледната елха пред Рокфелер Сентър. Искам да се настроя празнично.

— Изпрати ми снимки — помолих.

— Непременно — обеща тя. — Между другото, измислих какво искам за Коледа. От теб — подчерта многозначително тя.

— Кажи ми.

— Ще ти кажа, когато се върнем. Но ще ти подскажа малко. Искам да отида някъде с теб.

— Нещо като екскурзия?

— Не. Не е екскурзия.

— Къде тогава?

— Ако ти кажа, няма да те изненадам.

— Ако не ми кажеш, как ще го организираме?

— Аз ще измисля тази част, не бой се.

Сменила кънките с обувки, тя хвърли последен, мечтателен поглед към площадката. Там вече гъмжеше от деца, тийнейджъри и неколцина възрастни, решили да си припомнят детството. Изражението на Мардж издаваше ясно мислите й — как никога повече няма да се пързаля с кънки.

Осъзнах, че днес тя не просто е искала да научи Ландън да кара кънки и може би да й остави траен спомен. Мардж бе започнала да се сбогува с любимите си неща.

* * *

Мардж и Лиз отсъстваха шест дни. През това време работех усилено, за да подготвя по-бързо новите рекламни кампании, но най-вече за да не мисля за сестра си. Както обеща, тя ми изпрати снимки на коледната елха; на едната Мардж беше с Лиз, на другата — сама.

Принтирах снимките и ги сложих в рамка с намерението да ги подаря на Мардж и Лиз за Коледа; направих копия и за себе си.

Междувременно ми се обадиха още две юридически фирми, включително малка кантора в Атланта — видели рекламите ми в Ютюб. Започнах да подготвям предварителните презентации и неволно се замислих за изминалите шест месеца.

Когато основах агенцията си, грижите ми бяха свързани с бизнеса и парите и стресът ми се струваше непосилен. Смятах, че е невъзможно положението да се влоши още повече. Мардж обаче ме уверяваше, че в края на краищата всичко ще се подреди.

Беше права, разбира се.

От друга страна, грешеше дълбоко.

* * *

Празниците наближаваха.

— Какви са плановете ти за Коледа? — попита ме Мардж; беше неделя следобед и тя току-що се бе събудила, но въпреки това изглеждаше изморена. Бяхме на дивана и както обикновено Мардж бе увита в одеяло, макар на мен да ми се струваше топло. Преди ден двете с Лиз се бяха върнали от Ню Йорк и исках да я видя, преди Ландън да се прибере от Атланта. — Обсъдихте ли го с Вивиан? Коледа е след две седмици, както знаеш.

Вгледах се в сестра си, която изглеждаше още по-отслабнала. Очите й бяха хлътнали, гласът й бе някак изтънял.

— Още не — отговорих. — Но празникът пак съвпада с нейния уикенд.

— Ръс, пак ще повторя, че не е честно ти да не виждаш Ландън през празничните дни.

Не беше честно, вярно. Но не можех да направя нищо. Реших да сменя темата.

— Как беше в Ню Йорк?

— Прекрасно — въздъхна Мардж. — Но навалицата… Леле! Пред магазините имаше опашки чак до съседните преки. Представленията бяха фантастични и посетихме превъзходни ресторанти.

Тя изреди заглавията на мюзикълите, които бяха гледали.

— Значи си струваше?

— Разбира се. Организирах и няколко романтични вечери в хотела. Шампанско, ягоди с течен шоколад, пътечка от розови листенца до леглото. Бях взела шикозно бельо, за да се изфукам със стройната си фигура. — Размърда вежди. — Чорапите на Лиз направо отхвърчаха.

— Без чорапи ли искаше да бъде?

— Сериозно? Това ли си представи?

— Когато сестра ми заговори за любовния си живот, предпочитам да се престоря на наивник — обясних. — Аз не споделям интимни подробности.

— Защото с Емили още не сте стигнали дотам. Ако ме питаш обаче, моментът е назрял.

— В момента отношенията ни са точно каквито трябва да бъдат — защитих се. — Всяка нощ говорим по телефона, в събота пием кафе. И излязохме в петък вечерта.

— Какво правихте?

— Вечеряхме. После караоке.

— Пял си?

Мардж се изненада.

— Тя пя. И се оказа доста добра.

Мардж се усмихна и се сгуши по-удобно на дивана.

— Звучи забавно. Не е романтично или секси, но е интересно. Има ли вече кандидати за къщата ти?

— Неколцина опипваха почвата, но засега няма сериозен интерес. Брокерката казва, че през декември бизнесът е в застой. През януари ще организира свободен оглед.

— Информирай ме кога ще бъде. С Лиз ще дойдем като подставени лица. Ще хвалим къщата пред потенциалните клиенти.

— Нямаш ли по-приятни занимания?

— Имам — отвърна тя. — Но ти пак се нуждаеш от помощта ми. Цял живот се грижа за теб! — Тя погледна към кухнята, където Лиз приготвяше късен обяд. — Тази седмица е втората химиотерапия. Следващия петък, мисля. Не я очаквам с нетърпение. — Мардж въздъхна и по лицето й пробяга боязън. Обърна се към мен. — Затова най-добре да си свършим нашата работа в четвъртък.

— Каква работа?

— Коледният ми подарък. Казах ти, че искам да отидем някъде, забрави ли?

— Не съм, но нямам представа за какво става дума.

— Така трябва. Ще те взема в седем. Лиз ще подготви Ландън за лягане. Устройва ли те?

— Разбира се — кимнах; тя сподави прозявка и разбрах, че е време да тръгвам. — Ще вървя. Имам цял куп работа за вършене, преди Ландън да се върне.

— Добре. Очаквам с нетърпение излета ни в четвъртък. Облечи се топло.

— Непременно — обещах; станах, поколебах се, после се приведох и целунах сестра си по бузата. Очите й бяха затворени. — До скоро.

Тя кимна безмълвно и преди да стигна до входната врата, по равномерното й дишане разбрах, че пак е заспала.

* * *

Вивиан доведе Ландън към седем вечерта. Докато лимузината чакаше отпред, а Ландън се къпеше в банята, поговорихме накратко в кухнята.

— За Коледа — подхвана тя без предисловия. — Мисля, че за Ландън ще е най-добре да бъдем тук. Това ще е последната й Коледа в тази къща. Аз ще се настаня в стаята за гости, ако не възразяваш. — Тя бръкна в дамската си чанта и извади лист. — Купих някои неща, но ще е по-лесно, ако ти купиш другите, за да не нося багаж. Направих списък. Запази касовите бележки и ще си поделим разходите.

— Разбира се — съгласих се; спомних си думите на сестра ми за празниците и си помислих колко ще е доволна. — Днес видях Мардж — добавих.

— Как е тя?

— Вече започва да спи много.

Вивиан кимна и сведе глава.

— Ужасно е — промълви. — Знам, че според теб с Мардж не се разбирахме, но винаги съм я харесвала. И знам, че не заслужава това. Мисля, че тя беше чудесна сестра.

— Все още е — поправих я, но изричайки думите, се почудих докога ли ще мога да ги казвам.

* * *

След училището в сряда с Емили решихме да заведем децата в коледна ферма, където посетителите избират елха и им я отсичат. Мястото бе декорирано като селцето на Дядо Коледа и децата се срещаха с него, преди да разгледат работилницата му и да им сервират горещ шоколад и бисквитки. Освен това от фермата доставяха елхата върху поставка — още едно предимство, защото подозирах, че приусът ми ще грохне под тежестта на дървото.

Когато споменах на Мардж какво сме замислили, тя настоя с Лиз да ни чакат там.

До Коледа оставаха девет дни.

Мардж излезе от колата на застлания с чакъл паркинг. Прегърнах я и усетих изпъкналите й ребра — ракът бавно я прояждаше отвътре, но изглеждаше по-енергична отколкото след завръщането от Ню Йорк.

— А това е Бодхи, предполагам — каза Мардж и се ръкува с него със затрогваща тържественост. — Висок си за възрастта си — отбеляза тя и после го разпита какви са любимите му занимания и какъв подарък иска за Коледа.

Не след дълго децата изгубиха търпение. Пуснахме ги да хукнат към фермата, където бързо изчезнаха сред вечнозелените триъгълници.

С Емили, Мардж и Лиз тръгнахме бавно след тях.

— Как се очертават празничните ти дни, Емили? — попита Мардж. — Ще ходиш ли някъде?

— Не. Ще бъдем с роднините както обикновено. Ще гостуваме на сестра ми и на родителите ми. Откакто Ландън се научи да кара колело, Бодхи постоянно ме моли за велосипед. Ще се наложи да му купя, макар че не знам как ще го науча да пази равновесие.

— Ще й помогнеш, нали, Ръс? — Мардж ме побутна с лакът.

Разкривих лице.

— Винаги мога да разчитам на сестра си да ми намери занимание.

— Спомням си — засмя се Емили. — Ръс спомена, че сте прекарали страхотно в Ню Йорк?

Двете поизостанаха, увлечени в разговор. Хванах Лиз под ръка и я поведох по пътеката, където бяха минали децата.

— Как е графикът? Сработихте ли се с мама? — попитах.

— Да, струва ми се. Ще работя три дни седмично. През това време майка ти ще идва вкъщи.

— Днес Мардж изглежда добре.

— Беше изморена сутринта, но по пътя дотук се разведри. Макар и за малко, нормалните неща й вдъхват усещане, че нищо й няма. Така беше и в Ню Йорк.

— Радвам се, че пожела да дойде. Само не искам да се преуморява.

— Казах й същото. И знаеш ли какво ми отговори?

— Нямам представа.

— Каза ми да не се притеснявам толкова, защото „има още важни неща за вършене“.

— Какво ще рече това?

Лиз поклати глава.

— Не знам повече от теб.

Спряхме. Докато чакахме Емили и Мардж да ни настигнат, размишлявах над загадъчните думи на сестра ми. Открай време обичаше да поднася изненади и се почудих какви ли последни магии подготвя.

* * *

Следващата вечер Мардж и Лиз дойдоха вкъщи точно в седем. Още щом Лиз влезе през вратата, Ландън я хвана за ръка и я поведе към стаята си, за да й покаже аквариума.

Мардж беше с шал и шапка въпреки сравнително мекото време. Носеше и ръкавици, и дебелото яке, което й бях донесъл в болницата.

Изглеждаше невъзможно оттогава да са минали по-малко от три седмици.

— Готов ли си? — попита тя нетърпеливо, явно готова за тръгване.

Грабнах си якето и измъкнах от шкафа ръкавици и шапка, макар че не си представях да ми потрябват.

— Къде отиваме?

— Ще видиш — отговори загадъчно тя. — Хайде, че ще се разколебая!

Продължавах да гадая, но щом свърнахме по познати улици, внезапно се досетих какво е замислила.

— Шегуваш се! — възкликнах, когато спряхме през портата и тя изключи двигателя.

— Не — отсече тя. — Това е коледният ти подарък за мен.

— Катеренето по водосборната кула е забранено — посочих.

— Винаги е било забранено. Това не ни е спирало преди.

— Бяхме деца — напомних й.

— А сега не сме. Готов ли си? Сложи си шапката и ръкавиците. Горе сигурно е ветровито.

— Мардж…

Тя се втренчи в мен.

— Мога да се изкача — настоя с глас, нетърпящ възражения. — След още една химиотерапия сигурно няма да мога. Но сега все още мога и искам да дойдеш с мен.

Не дочака отговор. Слезе от колата и тръгна право към стоманената стълба. За момент колебанието ме парализира. Докато я настигна, тя вече бе на шест стъпки над земята. Което, разбира се, не ми оставяше друг избор, освен да започна да се изкачвам. Измореше ли се, завиеше ли й се свят, трябваше да съм под нея, за да я хвана. В крайна сметка страхът за нея ме пришпори.

Мардж не ме заблуди. Спираше през двайсетина стъпки, но пак поемаше нагоре и неумолимо се катереше все по-нависоко и по-нависоко. Долу виждах килим от покриви и долових мирис на дим от комините. Бях благодарен, че съм с ръкавици, защото без тях леденият метален парапет щеше да вкочани пръстите ми.

Най-сетне стигнахме върха и Мардж предпазливо се насочи към мястото, където я бях сварил в онази ужасна нощ. Както тогава тя провеси крака над ръба и аз бързо седнах до нея. Обгърнах я през рамо, да не би да й се завие свят.

— Усещаш ли колко е студено? — попитах.

— Говори за себе си — отвърна тя. — Аз съм с вълнени гащи под панталона.

— Добре. Тогава си намести задника по-наблизо, та да ме постоплиш.

Тя се плъзна към мен и известно време наблюдавахме околността от птичи поглед. Щурците и жабите бяха замлъкнали в студената нощ; чувах единствено как вятърът свисти тихо сред клоните на дърветата. Чувах и хрипливото дишане на Мардж — пресекливо и влажно. Запитах се колко ли силна болка изпитва. Ракът винаги причинява болка.

— Помня как ме свари тук, пияна до козирката — каза Мардж. — Е, не помня всичко всъщност. Онази нощ ми се губи. Но не и моментът, когато се появи.

— Тежка нощ беше — признах.

— Понякога се чудя какво ли щеше да се случи, ако не беше дошъл. Дали щях да скоча, или да падна? Толкова страдах за Трейси, но като хвърля поглед назад, си давам сметка, че е било за добро. Защото открих Лиз. А това, което имаме с нея, е неповторимо. Двете с нея действаме без грешка.

— Знам. Всеки би пожелал да е на ваше място.

— Тревожа се за нея — призна тя. — Умее да помага на другите в тежки моменти, но се раздава много и не помисля за себе си. Страхувам се. Защото искам да е щастлива. — Мардж се взря в далечината, сякаш се опитваше да види бъдещето. — Искам някой ден да срещне друг човек. Да я обича, както я обичам аз, и да остареят заедно.

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

— Знам.

— Когато бяхме в Ню Йорк, заяви, че не желае и да помисля за друг човек. Ядосах й се много. Скарахме се и после се чувствах ужасно зле. И двете се чувствахме зле, но…

— Доста неща се натрупаха, Мардж — прошепнах. — Тя те разбира. И ще се справи.

Мардж сякаш не ме чу.

— Знаеш ли какво друго ме плаши?

— Какво?

— Да не изгуби връзка с Ландън. Обича я от все сърце… Ландън е една от основните причини да поискаме да имаме свое дете. А сега…

— Лиз винаги ще бъде част от семейството — прекъснах я. — Ще се погрижа да играе важна роля в живота на Ландън.

— А ако Ландън заживее в Атланта? — попита Мардж.

— Пак ще вижда редовно Лиз — уверих я.

— Но Ландън ще идва при теб само по празниците и през уикендите, нали? И за две седмици през лятото може би?

Поколебах се.

— Честно казано, не знам.

Вивиан се държеше по-великодушно, откакто бе разбрала за Мардж. Но пък не познавах по-трудно предсказуем човек от нея и не исках да давам обещания, които не мога да спазя.

Мардж се обърна към мен:

— Трябва да се бориш за нея. Ландън трябва да живее с теб.

— Вивиан няма да се съгласи. Съмнявам се, че и съдът би взел такова решение.

— Тогава ще измислиш нещо. Защото момиченцата се нуждаят от бащите си. Виж мен и татко. Той не е от най-приказливите хора на света, но дълбоко в себе си винаги съм усещала подкрепата му. Спомни си какво направи за мен, когато му разкрих истината. Престанахме да ходим на църква, за бога! Татко избра мен пред Господ, пред общността ни, пред всички. Ако не си до Ландън, когато се изправи пред своите препятствия по пътя, тя ще се чувства изоставена от теб. Трябва да си до нея — всеки ден, а не от време на време. — Тя замълча, явно изтощена от усилието да говори. — Вече свикна ти да се грижиш за нея — добави. — И ти се справяш страхотно.

— Опитвам се, Мардж.

Тя сграбчи ръката ми и продължи настойчиво:

— Трябва да се постараеш повече. Да направиш всичко възможно, за да останеш в живота й. Не като баща за ваканциите, а като родител, който винаги ще я утешава, когато плаче, ще я улавя, за да не падне, ще й помага да си пише домашните. Ще я подкрепя, когато не вижда път напред. Тя се нуждае от това.

Втренчих се в безлюдните улици под нас, окъпани в белезникавото сияние на уличните лампи.

— Знам. Надявам се да не се проваля.

* * *

В понеделник — предпоследния учебен ден на Ландън преди зимната ваканция — най-после намерих време за коледния списък на Вивиан. Съсредоточен върху работата и Мардж, го бях забравил. За щастие Емили също бе оставила някои покупки за последния момент и двамата обиколихме магазините. До Коледа оставаха четири дни и се притеснявах да не би някои неща да са разпродадени, но успях да набавя всичко.

По обяд седнахме в кафене в мола и макар храната да миришеше вкусно, нямах апетит. Тази сутрин бях забелязал, че пак отслабвам. Не бях единствен — Лиз също слабееше и понякога я виждах несресана и облечена надве-натри, сякаш й е все едно как изглежда. Мама и татко също страдаха. През последните седмици раменете на татко се бяха попрегърбили, а бръчките по лицето на мама ставаха все по-дълбоки.

Страданията ни обаче не можеха да се сравнят с мъките на Мардж. Краката я боляха и вече ходеше трудно; често не успяваше да остане будна повече от час. Когато я посещавах, понякога сядах в затъмнената й спалня и се вслушвах как се бори да си поеме дъх дори в съня. Понякога простенваше и се питах дали сънува. Молех се поне насън да се усмихва.

Подобни мисли ме обсебваха дори в присъствието на Емили. Когато ни сервираха обяда, се втренчих невиждащо в храната и си представих изпитото лице на Мардж. Хапнах един залък и побутнах чинията настрана.

* * *

— Трябва да дойдеш — каза Мардж без предисловия.

Току-що бях оставил Емили.

— Защо? Добре ли си? — попитах.

— Сериозно ли искаш да ти отговоря? — отвърна тя със следа от обичайния си хаплив хумор. — Но наистина се чувствам по-добре и искам да дойдеш.

— След малко трябва да взема Ландън от училището. И да оставя подаръците преди това.

— Мини пътьом оттук. Ще ги оставиш вкъщи. Тъкмо Ландън няма да ги намери.

След няколко минути паркирах пред къщата на Мардж и започнах да вадя пликовете от багажника. Мама се появи на прага. Дори с нейна помощ се наложи да се връщам два пъти, докато разтоваря покупките. Втренчен в купищата торби върху кухненския под, се почудих наистина ли Ландън има нужда от толкова неща.

— Ще прибера всичко в килера — каза мама. — Върви. Мардж те чака.

Сестра ми седеше на дивана, увита както винаги в одеяло. Щорите бяха спусната. Лампичките по елхата озаряваха стаята с жизнерадостно сияние, но сестра ми изглеждаше остаряла с години. Скулите й изпъкваха като издялани с длето под хлътналите очи; ръцете й бяха изтънели. Опитах се да не издавам потреса си. Прочистих гърло и седнах до нея.

— Разбрах, че предишните дни са били тежки.

— Определено съм била и по-добре. Ремонтират ме, но… — Устните й се разтегнаха в усмивка — призрачна следа от неумолимия й дух. — Радвам се, че дойде. Искам да говоря с теб. — Личеше си с каква мъка произнася думите. — Емили се обади преди малко.

— Емили?

— Да. Помниш я, нали? Разкошна коса, петгодишен син, жената, в която си влюбен? Както и да е… Притеснена е за теб. Каза, че не се храниш.

— Обадила ти се е?

Усетих раздразнение. Само това оставаше. Мардж да се безпокои за моето здраве.

— Помолих я да те държи под око и да ми докладва — каза Мардж със заповеден тон, който помнех от детството ни. — Затова поисках да дойдеш. — Огледа ме критично. — Гледай да се навечеряш както трябва, иначе ще се ядосам много.

— Кога успя да заръчаш на Емили „да ме държи под око“? — поинтересувах се.

— Когато купувахме елхите.

— Имаш по-сериозни грижи от мен, Мардж — отбелязах с пълното съзнание колко кисело звучи гласът ми.

— Грешиш — отсече тя. — Няма да ти позволя да ми отнемеш това.

* * *

Вторник — двайсет и втори декември — бе последният учебен ден на Ландън преди зимната ваканция. Бях решил да опаковам подаръците, докато е на училище. Мардж пожела да ми помогне, понеже подаръците и без друго бяха в къщата им.

Когато пристигнах с рулата хартия, първата ми мисъл бе, че Мардж изглежда по-добре от предишния ден. В същия момент обаче се упрекнах за постоянните сравнения, които или ме обнадеждаваха, или ме отчайваха в зависимост от състоянието й.

Лиз бе с нея, с попресилено веселие донесе подаръците и започнахме да ги опаковаме. По молба на Мардж приготви три чаши горещ шоколад, но забелязах, че сестра ми почти не докосна своята.

Мардж опакова две дреболии и се облегна на стола, оставяйки другите на мен и Лиз.

— Още съм ти сърдит, че си накарала Емили да ме следи — вметнах.

Въпреки състоянието си Мардж очевидно се наслаждаваше на смущението ми, защото очите й припламнаха шеговито.

— Затова не ти поисках разрешение. А и за твое сведение, не говорихме само за това. Обсъдихме много неща.

Подвоумих се дали тази информация ми харесва.

— Какви неща?

— Ние си знаем — отсече тя. — Но първо настоявам да ми кажеш какво вечеря снощи. Пълен отчет, моля.

— Изпекох пържоли за мен и Ландън — въздъхнах. — И направих картофено пюре.

— Добре — кимна доволно Мардж. — Второ, говори ли с Вивиан за Коледа? Какви са й плановете, освен че ще дойде в Шарлот.

По традиция в навечерието на Коледа се събирахме в дома на родителите ми. Мама приготвяше обилна вечеря, после Ландън отваряше подаръците от роднините, докато по телевизора течеше „Животът е прекрасен“. На другия ден с Вивиан оставахме у дома с Ландън.

— Не сме уточнили подробностите — отговорих. — Ще дойде утре. Тогава ще говорим.

— Трябва да й вземеш нещо — предложи Мардж. — Заради Ландън. Да види, че майка й отваря подаръци. Не е нужно да е нещо голямо.

— Имаш право — кимнах. — Не се сетих.

— Какво взе на Емили за Коледа?

— Нищо все още — признах.

— Някакви идеи? Нямаш много време.

— Не знам. — Погледнах към Мардж и Лиз за вдъхновение. — Пуловер може би? Или красиво яке?

— Може, но тя ми каза какво ще ти подари. Трябва да се постараеш повече.

— Бижу ли имаш предвид?

— Ще оцени и това, разбира се. Но си мислех за нещо от сърцето.

— Какво например?

— Ами… защо не й напишеш писмо?

— Какво писмо?

Мардж сви рамене.

— Ти се прехранваш с писане, Ръс. Кажи й колко много е значела за теб през последните месеци. Колко искаш да остане в живота ти. Кажи й… — Мардж се усмихна, — че искаш да рискува пак с теб.

Размърдах се неспокойно.

— Тя знае какво изпитвам към нея. Казвам й го непрекъснато.

— Все пак й напиши писмо — настоя тя. — Довери ми се. Няма да се разочароваш.

* * *

Послушах Мардж. Взех Ландън от училището и двамата отидохме направо в мола. Избрах няколко подаръка за Вивиан — любимия й парфюм, шал, нова книга от писател, който й харесваше. Купих и бродирано копринено сако за Емили, подхождащо според мен на красивия цвят на косите и очите й и на леко бохемския й стил; избрах и златна верижка със смарагдов медальон. По-късно, след като Ландън заспа, седнах на кухненската маса и написах писмо на Емили. Едва след няколко чернови реших, че крайният резултат е удовлетворителен; затрудни ме деликатният баланс между разголените чувства и сълзливата сантименталност — едно е да нанизваш професионално думи, съвсем друго е да пишеш от сърце.

Запечатах писмото в плик, ала когато понечих да прибера бележника и химикалката в чекмеджето, внезапно осъзнах, че не съм приключил.

Легнах си след полунощ, защото написах писмо и на Мардж.

* * *

На другия ден Вивиан пристигна по обяд. Оставих я да се види с Ландън, после й дадох знак, че искам да говоря с нея.

Оттеглихме се в кухнята, докато Ландън гледаше телевизия в дневната. Попитах я какво планира за коледната вечер. Тя ме погледна, сякаш отговорът е очевиден.

— Няма ли да гостуваме на родителите ти както винаги? Това е последната Коледа на Мардж. Искам Ландън да е с нея и семейството както обикновено. Затова дойдох тук всъщност.

„Макар вече да не изпитваме съкровени чувства един към друг — помислих си, — все още има моменти, когато си спомням защо съм се оженил за Вивиан.“

* * *

Празникът протече почти по същия начин както всяка предишна Коледа.

Отначало на Бъдни вечер атмосферата бе малко напрегната по очевидни причини. Бяхме любезни един към друг, имаше целувки и прегръдки, когато с Вивиан и Ландън пристигнахме в дома на родителите ми. Още преди да допия първата си чаша вино обаче, стана ясно, че единствената цел на всички е вечерта да протече приятно заради Ландън… и Мардж.

Вивиан оцени подаръците, които й бях избрал; от нея получих спортен екип и смарт часовник. Мардж и Лиз ахкаха дълго, когато получиха вазата от Ландън; особен възторг изразиха от цветовете на нарисуваните рибки. Просълзиха се, когато разопаковаха снимките от Ню Йорк, а сестра ми прибра писмото от мен с нежна усмивка. Ландън получи аксесоари за Барби кажи-речи от всички. След като отворихме подаръците, пуснахме „Животът е прекрасен“, докато Ландън се радваше на новите играчки.

Единственото по-необичайно събитие през вечерта настъпи след отварянето на подаръците. Забелязах, че Мардж и Вивиан излизат от дневната и се усамотяват в кабинета. Тихите им гласове се чуваха едва-едва иззад открехнатата врата.

Беше странно, че двете водят съкровен разговор, при това насаме, но разбирах какво се случва.

Както всички нас Вивиан използваше възможността да се сбогува.

* * *

На Коледа, след като Ландън отвори останалите подаръци, излязох от къщи, за да оставя Вивиан сама с Ландън. През предишните четирийсет и осем часа бяхме заедно почти през цялото време и след като аз имах нужда да си отдъхна от нея, бях сигурен, че Вивиан споделя желанието ми. Сърдечността и ведростта по принуда, когато се развеждаш и водиш спор за попечителство, не се постигат лесно.

Написах съобщение на Емили. Попитах я дали мога да намина и получих отговор да побързам. Имала подарък за мен и искала да ми го покаже.

Още преди да сляза от колата, тя притича по верандата и се спусна към мен. Прегърна ме и двамата останахме притиснати един в друг под бледата светлина на хладния декемврийски ден.

— Благодаря за писмото — прошепна ми Емили. — Беше красиво.

Последвах я вътре и попаднах сред въртоп от играчки и разкъсана хартия, в чийто център стоеше лъскавото ново колело на Бодхи. Емили ме поведе към елхата и извади иззад нея плосък правоъгълен пакет.

— Исках да ти го дам преди Коледа, но понеже Вивиан е в къщата, предпочетох да го получиш тук.

Разопаковах с лекота хартията. Видях какво е направила и занемях. Споменът сякаш оживя пред очите ми.

— Сложих рамка, но може да я смениш — каза свенливо Емили. — Не бях сигурна дали ще решиш да я окачиш.

— Невероятно е. — Най-сетне успях да откъсна поглед от картината.

Емили бе нарисувала снимката, на която с Ландън танцуваме пред аквариума, но картината изглеждаше някак по-жива. Не бях получавал по-затрогващ подарък. Прегърнах Емили, осъзнал защо Мардж настояваше да й напиша писмо.

Разбрала, че подаръкът на Емили е избран със сърцето, тя искаше моят да не му отстъпва. За пореден път сестра ми се бе погрижила за мен.

* * *

Годината се търкаляше към неизбежния си край. Вивиан се върна в Атланта. Аз затворих офиса за седмица и прекарвах повечето време с Ландън. Всеки ден посещавах Мардж и Лиз. Мардж изглеждаше укрепнала и това подхранваше надеждите ни. Видях се три пъти с Емили — два от тях с децата. Единственото изключение бе новогодишната нощ, когато я изведох на вечеря и танци.

В полунощ почти я целунах. Тя също почти ме целуна и двамата се разсмяхме.

— Скоро — казах.

— Да… скоро — отвърна тя.

Колкото и романтичен да беше моментът обаче, усещах неумолимата тяга на реалността.

През 2015 мислех, че съм изгубил всичко.

През 2016 вероятно щях да изгубя още повече.